14
Чет, Ное
5 Нови статии

Асиметричният характер на съвременните конфликти

Други статии и материали
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Беглият обзор на литературата от последните години, касаеща международните отношения, показва, че „асиметричните” отношения се очертават, като все по-значим елемент на анализа: „асиметрични заплахи”, „асиметрична война”, „асиметричен конфликт” (1).

Най-често, понятието „асиметрия” се използва за характеризиране на отношенията между несъпоставими по мощ и статут противници (най-популярната митологична аналогия за която се сещам, в тази връзка, е за битката между Давид и Голиат). С изключение на някои, сравнително малко на брой, военно-стратегически и нормативно-правни анализи, подчертаването на асиметричността, по правило, е свързано с парадоксалния характер на отношенията, при които по-слабият противник е в състояние да нанесе сериозен ущърб и дори да наложи волята си на по-силния, а пък силният невинаги може да отстои интересите си и да подчини слабия.

Анализът на стратегията и тактиката на борбата на слабите срещу силните представлява и същността на проблема за „асиметричните отношения”. При това, ако теоретиците и анализаторите са заинтересовани повече да намерят отговор на въпроса „защо е възможна победата на слабия, или кое обуславя поражението на силния?”, за практиците (политици и военни) е по-важно да открият оптималната стратегия на поведение в подобни случаи (2).

Парадоксът на асиметричните заплахи

Още през 2000, тогавашният държавен секретар по отбраната на САЩ Уйлям Коен отбеляза съществуването на т.нар. «парадокс на свръхдържавата» - т.е. ситуацията, в която нито една държава в света не може директно да отправи предизвикателство към Съединените щати, но може да ги застраши косвено, посредством «асиметричните конфликти», под формата на «химическа, бактериологическа или дори ядрена война» (3). В този контекст, терминът «асиметричен конфликт» (асиметрична война) касае ситуация на шантаж, при която слабият играч заплашва че ще използва оръжие за масово поразяване срещу гражданското население на противника. Характерна особеност на подобни ситуации е двойният шантаж – т.е. заплахата от очевидно недопустимо за по-силната страна развитие на събитията, като слабият играч съзнателно нарушава правилата на играта, използвайки забранени средства за натиск, срещу онзи, който е създал и се стреми да наложи въпросните правила.

След терористичните нападения от 2001, терминът «асиметрични заплахи» се използва по отношение на международния тероризъм, както и при опасност международните терористични групировки да се сдобият с оръжия за масово унищожение. Директорът на Центъра за изучаване на тероризма и политическото насилие (към британския Университет «Сейнт Ендрюс») Пол Уилкинсън определя подобна ситуация като «реализация на силата на слабия против слабостта на силния», сравнявайки образно борбата с тероризма с тази ва футболния вратар: той може «стотици пъти да защити блестящо вратата на отбора си, но хората все пак ще запомнят единствения гол, който е допуснал» (4).

Началото на военната операция в Ирак (през 2003) и неспособността на коалицията, начело с най-силната държава в света, да завърши войната в съответствие с първоначалните си планове (т.е. да установи пълен контрол над страната след разгрома на нейната армия), както и трансформацията на военните действия в партизанска война, се определят от специалистите като пример за класически «асиметричен конфликт», който може да се сравни с войната във Виетнам. В иракския конфликт е налице очевидна диспропорция между силовите възможности на противниците, техният статут и военната им тактика. Впрочем, още през 60-те години на миналия век, партизанските войни, водени в условията на окупация или колониално управление, както и национално-освободителните движения, бяха причислени към асиметричните конфликти. Днешните реалности обаче ни карат отново да ги анализираме, като специфичен модел на въоръжено противопоставяне.

Ако изведем на преден план съвпадащите елементи на споменатите случаи, можем да определим и някои основни черти на асиметричните конфликти:

- непредсказумост на резултата от тях, при очевидно несъръзмерните силови възможности и статути на противостоящите си страни;

- използването, от страна на слабия участник, на стратегия, изградена върху търсенето на «слабостите на силния»;

- използването, от слабата страна, на забранени средства за водене на военни действия;

- тактиката на «непреки» военни действия, използвана от слабата страна;

- неспособността на силната страна да отстои позициите си и достатъчно безапелативно да смаже слабата.

Следователно, уточнявайки горната дефиниция, можем да кажем, че асиметричността е характерна за онези парадоксални конфликтни ситуации, в които силният противник не е в състояние да се защити и да постигне победа над слабия (5). В повечето подобни конфликти слабият противник не е способен да постигне победа над силния. По правило обаче, той първи съумява да натрапи на силния изгоден за себе си начин на развитие на конфликта. В този смисъл, слабият натрапва на силния волята си и съумява да постигне политическата победа, заради която всъщност се използва и силата, според класическата дефиниция за войната (6).

Он 60-те години насам, концепцията за асиметрията се използва от специалисти по международни отношения, политолози и военни експерти за анализ на конфликтите между развитите и развиващите се държави. На изучаването на парадокса на асиметричните конфликти и опитите за формулиране на теоретичната им обосновка са посветени трудовете на Ендрю Мак, Айвън Еригин-Тафт, Майкъл Фишеркелър, Зеев Маоз, Джил Меръм и други (7). В тях се повтаря тезата, че успехът на военната кампания в подобен конфликт не зависи толкова от силовия потенциал на противниците, колкото от взаимодействието между военно-стратегическите и тактически фактори с невоенните фактори за победата, т.е. политическите, психологически и идеологически параметри на ситуацията. Както отбелязват мнозина изследователи, за постигането на победа е необходима подкрепа за целите на войната от цялото общество на воюващата държава, т.е. тяхната легитимация. И този фактор е решаващ както за силната, така и за слабата страна.

В книгата си «Защо големите нации губят малките войни?» (8), Ендрю Мак отбелязва, че зад неравенството между силовите възможности на участниците в конфликта могат да се крият и по-важни асиметрии – например асиметрия в отношенията към конкретната война или пък асиметрия в способността на страните да мобилизират обществото в нейна подкрепа. Вторият тип асиметрии се проявява в дихотомията «ограничена» и «тотална» война, или в използването на асиметрични тактики – действията на партизански групи срещу редовната армия. Нерядко именно този тип асиметрии обяснява причините за победата на слабия и поражението на силния.

Беглият обзор на литературата от последните години, касаеща международните отношения, показва, че „асиметричните” отношения се очертават, като все по-значим елемент на анализа: „асиметрични заплахи”, „асиметрична война”, „асиметричен конфликт” (1).

Най-често, понятието „асиметрия” се използва за характеризиране на отношенията между несъпоставими по мощ и статут противници (най-популярната митологична аналогия за която се сещам, в тази връзка, е за битката между Давид и Голиат). С изключение на някои, сравнително малко на брой, военно-стратегически и нормативно-правни анализи, подчертаването на асиметричността, по правило, е свързано с парадоксалния характер на отношенията, при които по-слабият противник е в състояние да нанесе сериозен ущърб и дори да наложи волята си на по-силния, а пък силният невинаги може да отстои интересите си и да подчини слабия.

Анализът на стратегията и тактиката на борбата на слабите срещу силните представлява и същността на проблема за „асиметричните отношения”. При това, ако теоретиците и анализаторите са заинтересовани повече да намерят отговор на въпроса „защо е възможна победата на слабия, или кое обуславя поражението на силния?”, за практиците (политици и военни) е по-важно да открият оптималната стратегия на поведение в подобни случаи (2).

Парадоксът на асиметричните заплахи

Още през 2000, тогавашният държавен секретар по отбраната на САЩ Уйлям Коен отбеляза съществуването на т.нар. «парадокс на свръхдържавата» - т.е. ситуацията, в която нито една държава в света не може директно да отправи предизвикателство към Съединените щати, но може да ги застраши косвено, посредством «асиметричните конфликти», под формата на «химическа, бактериологическа или дори ядрена война» (3). В този контекст, терминът «асиметричен конфликт» (асиметрична война) касае ситуация на шантаж, при която слабият играч заплашва че ще използва оръжие за масово поразяване срещу гражданското население на противника. Характерна особеност на подобни ситуации е двойният шантаж – т.е. заплахата от очевидно недопустимо за по-силната страна развитие на събитията, като слабият играч съзнателно нарушава правилата на играта, използвайки забранени средства за натиск, срещу онзи, който е създал и се стреми да наложи въпросните правила.

След терористичните нападения от 2001, терминът «асиметрични заплахи» се използва по отношение на международния тероризъм, както и при опасност международните терористични групировки да се сдобият с оръжия за масово унищожение. Директорът на Центъра за изучаване на тероризма и политическото насилие (към британския Университет «Сейнт Ендрюс») Пол Уилкинсън определя подобна ситуация като «реализация на силата на слабия против слабостта на силния», сравнявайки образно борбата с тероризма с тази ва футболния вратар: той може «стотици пъти да защити блестящо вратата на отбора си, но хората все пак ще запомнят единствения гол, който е допуснал» (4).

Началото на военната операция в Ирак (през 2003) и неспособността на коалицията, начело с най-силната държава в света, да завърши войната в съответствие с първоначалните си планове (т.е. да установи пълен контрол над страната след разгрома на нейната армия), както и трансформацията на военните действия в партизанска война, се определят от специалистите като пример за класически «асиметричен конфликт», който може да се сравни с войната във Виетнам. В иракския конфликт е налице очевидна диспропорция между силовите възможности на противниците, техният статут и военната им тактика. Впрочем, още през 60-те години на миналия век, партизанските войни, водени в условията на окупация или колониално управление, както и национално-освободителните движения, бяха причислени към асиметричните конфликти. Днешните реалности обаче ни карат отново да ги анализираме, като специфичен модел на въоръжено противопоставяне.

Ако изведем на преден план съвпадащите елементи на споменатите случаи, можем да определим и някои основни черти на асиметричните конфликти:

- непредсказумост на резултата от тях, при очевидно несъръзмерните силови възможности и статути на противостоящите си страни;

- използването, от страна на слабия участник, на стратегия, изградена върху търсенето на «слабостите на силния»;

- използването, от слабата страна, на забранени средства за водене на военни действия;

- тактиката на «непреки» военни действия, използвана от слабата страна;

- неспособността на силната страна да отстои позициите си и достатъчно безапелативно да смаже слабата.

Следователно, уточнявайки горната дефиниция, можем да кажем, че асиметричността е характерна за онези парадоксални конфликтни ситуации, в които силният противник не е в състояние да се защити и да постигне победа над слабия (5). В повечето подобни конфликти слабият противник не е способен да постигне победа над силния. По правило обаче, той първи съумява да натрапи на силния изгоден за себе си начин на развитие на конфликта. В този смисъл, слабият натрапва на силния волята си и съумява да постигне политическата победа, заради която всъщност се използва и силата, според класическата дефиниция за войната (6).

Он 60-те години насам, концепцията за асиметрията се използва от специалисти по международни отношения, политолози и военни експерти за анализ на конфликтите между развитите и развиващите се държави. На изучаването на парадокса на асиметричните конфликти и опитите за формулиране на теоретичната им обосновка са посветени трудовете на Ендрю Мак, Айвън Еригин-Тафт, Майкъл Фишеркелър, Зеев Маоз, Джил Меръм и други (7). В тях се повтаря тезата, че успехът на военната кампания в подобен конфликт не зависи толкова от силовия потенциал на противниците, колкото от взаимодействието между военно-стратегическите и тактически фактори с невоенните фактори за победата, т.е. политическите, психологически и идеологически параметри на ситуацията. Както отбелязват мнозина изследователи, за постигането на победа е необходима подкрепа за целите на войната от цялото общество на воюващата държава, т.е. тяхната легитимация. И този фактор е решаващ както за силната, така и за слабата страна.

В книгата си «Защо големите нации губят малките войни?» (8), Ендрю Мак отбелязва, че зад неравенството между силовите възможности на участниците в конфликта могат да се крият и по-важни асиметрии – например асиметрия в отношенията към конкретната война или пък асиметрия в способността на страните да мобилизират обществото в нейна подкрепа. Вторият тип асиметрии се проявява в дихотомията «ограничена» и «тотална» война, или в използването на асиметрични тактики – действията на партизански групи срещу редовната армия. Нерядко именно този тип асиметрии обяснява причините за победата на слабия и поражението на силния.

Страница 2

Основната теза на Мак е, че обикновено губи войната онзи, който е загубил политическата воля да я продължи, а най-важното условие за наличието на такава воля е обществената подкрепа за целите на войната. Според Мак, демократичните държави често губят „малките войни” на „вътрешния фронт”, тъй като не са в състояние да мобилизират обществото за продължаване на войната и да представят достатъчно убедително оправдание на нейните цели, човешките жертви и материалните загуби и така войната губи своята легитимност в очите на нацията. Само онези държави, които действително водят война в името на значима и всеобща идея, са способни достатъчно дълго време да поддържат мобилизацията на наличните материални и човешки ресурси, необходима за постигане на победа срещу превъзхождащия ги по сила противник. При това силната привързаност на обществото към целите на войната може да го доближи до идеята за „абсолютната война”, още повече че нейната логика, по правило, надделява над логиката на „ограничената” или „малката” война-

Във фундаменталния си труд «Войната и мирът между нациите» Раймон Арон отбелязва, че причината за поражението на великите държави в колониалните войни през ХХ век може да се обясни с асиметрията на отношенията «бунтовник-колонизатор». Освен неравенството на силите, Арон подчертава и асиметрията на «волята, интереса и антипатиите във войнствения диалог между консерватори и бунтовници», която «е последната причина за онова, което френските автори определят като поражението на Запада» (9). Именно асиметрията на волята и интереса обяснява, защо през 60-те години формално по-силната страна (Франция) се отказва да продължи борбата с по-слабия си противник (Алжир).

Освен вече посоченият ограничен характер на бойните действия, феноменът на «малката война» свидетелства и за слабата привързаност към целите на войната от страна на по-силната нация. В определен момент ползата от постигането на победата с военни средства, започва да се възприема от обществото като недостатъчно съществена за да оправдае човешките, материални и морални загуби от продължаването на войната. През 60-те години на миналия век Раймон Арон намира за естествено, че «в определен момент на колонизатора му писва да плаща за възстановяването на реда и да изразходва значителни средства за народите, които се борят с него» (10). Днес, както изглежда, в американското обществено мнение се формират сходни настроения. «Войната на иракчаните срещу окупационните сили продължава да се води с неочаквана упоритост и жестокост» - констатират с огорчение американските медии, подчертавайки, че, както показват събитията в Ирак и Афганистан, «добрите намерения невинаги биват възнаградени» (ако смятаме за «добри намерения» насилствената демократизация на двете държави, по американски сценарий) (11). За правителствата на демократичните държави става все по-трудно да оправдават целите на войните (особено на «малките»), които водят, и да осигурят необходимата обществена подкрепа за започването и продължаването им.

Тази хипотези ни връща към най-малко оспорваната теза на Имануел Кант за трайния мир между народите, съгласно която просветените общества не подкрепят агресивната външна политика на своите правителства. Показателно в това отношение е заглавието на книгата на Джил Меръм «Как демокрациите губят малките войни», анализираща асиметричните конфликти. Авторът съзнателно поставя под съмнение утвърдилото се мнение за миролюбивия характер на демокрациите, в светлината на критиката на теорията за «демократичния мир», и, по този начин, допълнително аргументира лансираната от други анализатори теза за причините за пораженията на развитите държави в конфликтите в Третия свят. Меръм отбелязва, че политолозите често разглеждат обществото като пасивен обект, въвлечен във военните действия от политическия и военен елит, без да отчитат комплексния характер на отношенията между обществото, държава и войната (12). Полемизирайки с привържениците на «политическия реализъм», авторът доказва, че съвременният «парадокс на силата» (power paradox) се обяснява с вътрешната борба в демократичните държави между «държавата» и образованата «средна класа». Именно последната формира основата на «обществото» и определя поведението му към трите аспекта на водене на една война: инструменталния, политическия и нормативния. Меръм формулира тези отношения чрез следните три дилеми:

- как да се примират ценностите на хуманизма, към които се придържа част от образованата средна класа, с жестокостите, съпътстващи антибунтовническите войни;

- как да се намери приемливо за обществото съотношение между жестокостите на войната и готовността да се правят жертви в нейно име;

- как да се осигури необходимата подкрепа за войната, без да се ерозират устоите на демократичния ред (13).

Последната дилема – за «съотношението» между войните и демокрацията – директно илюстрира посочената по-горе тенденция за нарушаване или ограничаване на демократичните устои и ценности в обществата, водещи война (14).

През последните над 60 години, след края на Втората световна война, много национално-освободителни и антиколониални движения използваха стратегията на партизанската война, с чиято помощ съумяваха да изтощят ако не мощта, то волята на противника, принуждавайки го да се съгласи на отстъпки. Известните тези на Мао Цзедун за стратегията и тактиката на партизанската война (15), са в удивително съзвучие с причините за поражението на САЩ във Виетнамската война (1964-1975), посочени от Хенри Кисинджър. И двамата виждат причините за победата на виетнамците в продължителния характер на войната, която изтощава САЩ, въпреки военното им превъзходство. Успехът на Северен Витенам се дължи на партизанската тактика на «малките победи», позволила на комунистическите сили да избегнат преките сблъсъци с американските части; трудно откриваемите и неуязвими разпръснати сили на виетнамските партизани на фона на леснооткриваемата концентрация на войските на САЩ. Освен това местното население подкрепя комунистическата съпротива, възприемайки борбата и против американските части като «справедлива и освободителна».

Така за по-слабата страна във Виетнамската война се оказва достатъчно «да не загуби». От другата страна, за да спечели, силната страна задължително се нуждае от безапелационна военна победа. Кисинджър дори извежда «формулата за победата на партизаните»: «... партизаните печелят, докато не губят, а редовната армия търпи поражение, докато не успее да одържи решаваща победа». Пак той посочва и друг важен фактор за победата – способността на всяка от страните да гарантира сигурността на гражданското население в зоната на военните действия. Печели онази сила (независимо дали редовната армия или партизаните), която може да постигне това в максимална степен. Подобна задача обаче, често се оказва непосилна за редовната армия, воюваща на чужда територия. В този смисъл, местните партизани «рано или късно са обречени да победят» (16).

Тероризмът в началото на ХХІ век представлява вариант на асиметрични бойни действия, тъй като въплъщава логиката на борбата на «слабите» срещу «силните». Германският учен Херфрид Мюнклер твърди, че тероризмът (като средство за борба на «слабите») е «заменил партизанската война, която в един продължителен период на ХХ век изпълняваше тази функция». Тероризмът се отличава от партизанската война с настъпателния си характер, по-слабата зависимост от местното население и способността активно да използва за собствените си цели инфраструктурата на развитите държави. Съвременният тероризъм е разновидност на войната, в класическото и тълкуване, като насилствено налагане на собствената воля на противника, с тази важна особеност, че терористичната борба е «ориентирана към асиметрията, чрез която играчи, които са безкрайно по-слаби в технологичени и огранизационен план, от многократно по-могъщия им противник, се оказват способни да воюват успешно с него» (17).

Разликата между партизанската война и терористичните стратегии е в съзнателното използване на парадоксалните предимства на стратегическата асиметрия. Традиционните партизански движения се стремят да постигнат симетрия в отношенията си с противника и след това да постигнат победа във въоръжената борба с него (18). На свой ред, терористичните групи се стремят да ерозират морално-психологическия потенциал на противника без да влизат в пряк контакт с военната му машина. При това, те избират за своите удари най-уязвимите цели в една или друга държава, избягвайки по този начин всички военни прегради и защитни механизми, за чието създаване съвременните общества влагат толкова много средства, опитвайки се да гарантират сигурността си (19).

Страница 3

Отчитайки казаното дотук, като важна методологическа задача, при прогнозиране перспективите на въоръжените конфликти, се очертава не просто сравнителният анализ на потенциала на противостоящите си страни, а разкриването на възможностите за симетрично или несиметрично използване на едни или други елементи от въпросните потенциали (20). При подобен анализ е важно да се очертаят както относително устойчивите («структурните»), така и променливите («динамичните») характеристики на конфликтите. Като първите включват силовите и ресурсни възможности и правния статут на страните, техните цели, състоянието на техните общества и отношението им към конкретния конфликт (21). Към вторите спадат възприетите от всяка от страните стратегии и тактики, използвани за компенсиране на очевидните диспропорции в тяхната мощ.

Стратегиите на асиметричните конфликти

През цялата втора половина на ХХ век, в международната политика съществуваше определен стремеж за съобразяване със спецификата на асиметричните конфликти. Така, държавите се опитваха да модифицират стратегията на военните си действия, отчитайки особеностите на борбата срещу относително слаби противници. В тази посока се очертаха следните тенденции:

- Разработване на сценарии за преки военни сблъсъци с ограничен мащаб (стратегиите на «локалните войни», «ограничените войни» и «конфликтите с ниска интензивност»);

- Подготовка на въоръжените сили за водене на бойни действия със сравнително неголеми по численост контингенти от специално подготвени военни части;

- Осъществяване на превантивни действия срещу ирегулярни противникови формирования и оптимално използване на данните от разузнаването и агентурните мрежи;

- Осъществяване на мерки за осигуряване на постоянен контакт с местното население, за чиито защитник се обявява по-слабият противник, както и оказване на военна и материална помощ на собствените привърженици в местното общество (22);

- Ограничаване мащабите на военните операции и преминаване към невоенни средства за натиск върху по-слабия противник.

Обща тенденция стана преходът към по-внимателно и дозирано използване на военна сила и стремежът да се избягват преки военни намеси във вътрешните конфликти на чужди държави, както и по-активното използване на невоенни форми на натиск  (23). Промениха се и подходите към процеса на преговори. На първо място, отношението към статута на участниците в преговорите стана по-гъвкаво, т.е. по-лесно се постигаше съгласие преговорите да се водят на основата на неформалното равенство между участниците (24). На второ място, повече внимание започна да се отделя на зачитането интересите на по-слабата страна и търсене на «баланс на интересите» между участниците в конфликта. Тези промени, отчасти, отразявяха неуспешния опит от предишната тактика на преговори от «позиция на превъзходството на една от страните», отчасти, бяха следствие от използването на методите за математическо моделиране на конфликтите (25).

Сред факторите, оказващи влияние върху крайния изход от асиметричните конфликти, беше усилването на нормативните и ценностни подходи в международната политика през следвоенния период. Дълго време, понятия като справедливост и легитимност се асоциираха с нормативната система, присъща на затворения социум, но именно през онзи период те се превърнаха в основи на международната политика (26). Следвоенното устройство се основаваше на демократичните ценности и принципи, чиято постепенна реализация пораждаше противоречие между нормите, принципите и официално декларираните ценности, от една страна, и реалните условия, в които функционираше международната система, обединяваща твърде разнородни «играчи» - от друга (27). Специалистите в сферата на международните отношения започнаха да отделят все по-голямо внимание на невоенните основания за доминацията в света на развитите държави. Така, лансирайки теорията си за «хегемонистичната стабилност», Робърт Гилпин стига до извода, че доминацията на хегемона се приема, защото гарантира определени блага на останалите участници в системата – например сигурност и благоприятни икономически условия, и, освен това, може да бъде подкрепена от идеологически, религиозни или други ценности, които са общи за определена група държави (28).

Появата на заплахата от транснационалния тероризъм, насочен срещу развитите държави, разруши илюзиите за уж увеличаващата се «управляаемост» на международната система и възможностите за постигане на компромиси между асиметричните антагонисти. Съвременните проявления на тероризма оставя открит основния въпрос: какви политически цели преследват тези групи и доколко са съвместими политическите цели на терористите с целите и ценностите на страните, срещу които те се борят. В тази връзка, американският специалист по борба с тероризма Джонатан Стивънсън посочва, че са възможни два варианта на реакция от страна на «силните»: едната е капитулация, преговори с терористите и отказ от защитата на съюзниците, а другата – пълномащабната мобилизация на Запада (която, сама по себе си, е рискована и деструктивна) (29).

В борбата си срещу транснационалния тероризъм, различните правителства засилват вътрешния контрол, стремят се да направят още по-непроницаеми държавните граници, убеждават гражданите в необходимостта от мобилизация срещу тази общонационална и дори общоцивилизационна заплаха. Редица експерти оценяват действията им като съзнателно ограничаване на демократичните свободи в името на сигурността.

Паралелно с това се преосмисля и ролята на силовия компонент в гарантирането на сигурността: преразглеждат се военните доктрини, структурите и системите на организация и подготовка на въоръжените сили, разработват се превантивни стратегии, увеличават се разходите за отбрана и се активизира дейността на разузнавателните служби (30). Държавните силови структури са все по-обезпокоени от непредсказуемостта на съвременните заплахи (31).

Как да дефинираме асиметрията в международните отношения

В строго академичния смисъл, под „асиметрия” се разбира липсата или нарушаването на симетрията при обекти, на които е свойствено наличието на подобна симетрия, или пък съчетанието на обемно-пространствени елементи, за което е харатерно отсъствието на симетрия. Концепцията за асиметрията се изгражда върху противопоставянето на симетрията: т.е. тя се представя като отсъствие на равенство между частите на цялото и като фактическо нарушаване структурата на анализирания обект, неравинство или несъразмерност.

Страница 4

При изучаването на явленията „симетрия” и „асиметрия” в международните отношения, вниманието привлича фактът, че те се използват за анализ на цялостни обекти, техните структури и съставните им елементи. И двете понятия могат да се използват при анализа на съотношението между частите на едно цяло, но не и за съпоставянето на отделни елементи от независими или несвързани помежду си обекти. Важно е да имаме предвид това обстоятелство, при прехвърлянето на въпросните концепции от сферата на естествените науки в тази на обществено-политическия анализ.

В хуманитарните науки, концепцията за „асиметрията” няма ясна дефиниция и често се използва по-скоро интуитивно, т.е. без наличието на строга обвързаност с лингвистичната симантика на тази дума. Съществуват обаче достатъчно утвърдени термини, илюстриращи логиката на използване на понятието за „асиметричност” в хуманитарна сфера. Като например „асиметрична федерация”, под която се разбира федеративно устройство, в което е налице очевидно неравенство между конституционно-правните статути и обемите на пълномощията, с които разполагат обектите на федерацията. Ключовият смисъл на този термин се предава с помощта на понятия като „нееднаквост”, „неподобност” или „липса на аналогия”, по отношение на отделните части на общата система.

Тоест, асиметрията в международните отношения може да се дефинира като липса на тъждественост между субектите, както и между техните ресурси, статути, тактики и стратегии на международно поведение. Важно е да се разбере, че коректното използване на термина изисква отношенията между субектите, които се изучават с помощта на понятията за симетрия и асиметрия, да са постоянни, организирани и структурирани.

Симетричните отношения изискват взаимна тъждественост и еднотипност на взаимодействията, от страна на международните субекти. Значителен дял от взаимоотношенията, които изучават социално-политическите науки (включително международните отношения), са асиметрични, което налага по-широкото използване на понятието за асиметрия в политическия анализ.

Априорната новъзможност за постигане на равенство между субектите на взаимоотношенията не изключва (поне на теория) възможността за постигане на хармонични отношения между асиметричните играчи. Напротив, очевидното нарастване ролята на фактора на взаимодействието между разнотипните (и асиметрични, във всякакъв смисъл) субекти (например държавите, от една страна, и транснационалните мрежи – от друга), ни води до предположението за наличието в света на своеобразен стихиен механизъм за регулиране (или саморегулиране) на множествените асиметрии в международните отношения.

Концепцията за асиметрията, въплъщаваща идеята за нарушаването на принципите на предполагаемото симетрично устройство на света, започва да се използва и в теорията на международните отношения. Тоест, налице е отстъпление от линейната разбиране на асиметрията. Анализаторите се обръщат към нейните парадоксални прояви, опитвайки се да формулират адекватни реакции на тези парадокси.

Заключение

Изследването на асиметрията в международната политика ни връща към спора за съотношението между силата, нормативите и ценностите в международната система. Трудовете на Робърт Кейгън (32), стимулираха дискусията за парадоксите на водещите «играчи» в световната политика – «силата на слабия» и «слабостта на силния». Насочването към проблема за гарантирането на сигурността напомня за това, че понятието за «мощ» е комплексно и не се определя само от съвкупността на силовите, икономически и човешки ресурси, както и, че в условията на реалните конфликти провъзходството във военна сила може да се компенсира с откриването на уязвимите места у силния противник.

Както отбелязва Майкъл Манделбаум, «цялата огромно военна и икономическа мощ на САЩ не може да осигури онова, което стои извън силата на оръжието и властта на парите» (33). По отношение на ситуацията с асиметричните сблъсъци, необходимо условие за постигане на сигурност се оказва единството на ценностно-нормативното пространство, като резултат от доброволния избор, при който мнозинството участници във взаимодействието се придържат към правилата на играта, без някой да ги принуждава за това. За съжаление, именно това условие за постигането на хармония в международните отношение, все още липсва.

Бележки:

1. В англоезичната литература се използват термините:  аsymmetric warfare, threats, tactics, conflicts. Виж например: S. Flynn.R. Wedgwood and K. Roth: Combatants or Criminals? How Washington should handle terrorists // Foreign Affairs. 2004. Vol. 83. No 3; I. Arreguin-Toft, How the Weak Wins Wars: A Theory of Asymmetric Conflict //International Security. 2001. Vol. 26. No 1. Виж също: Социология современных войн: Материалы научного семинара / Под ред. П.А. Цыганкова, И.П. Рязанцева. М.: Альфа-М,, 2004; Мюнклер Х. Терроризм сегодня. Война становится асимметричной // International Politik. 2004. № 1; Мейз М. Эпоха стратегической асимметричности: Способность использовать нетрадиционные способы ведения войны определяет победу // Независимое военное обозрение. 2005. № 14; Генис А. Асимметричная война. (http://www.svoboda.org/programs/OTB/2003/OBT.082303.asp); Комлева Н., Борисов А. Асимметричные войны – геополитическая технология современного терроризма // Обозреватель. 2002. № 11-12 (http://rau.su/observer/ N11-12_02/index.htm). America the vulnerable // Foreign Affairs. 2002. Vol. 81. No 1;

2. Важно е да се отбележи, че несъмнено е налице и «насрещно» изучаване на този феномен – както от «слабите» така и от «силните». Въпреки това, многобройните фундаментални иследвания на проблема, в които се съдържат и редица препоръки за провеждането на конкретна политика, по правило, са приоритет на анализаторите от развитите държави. Изключение са трудовете, анализиращи партизанските движения и съпротивителните движения в условията на окупация, писани в страните от «втория свят», въз основа на опита от Втората световна война и следвоенните национално-освободителни движения. По ирония на съдбата, трудовете на експертите от развитите държави често биват използвани от техните противници, а подкрепата за «временните съюзници» в Третия свят, не пречи на последните понякога да се обръщат против своите спонсори.

3. Държавният секретар по отбраната на САЩ Уйлям Коен за потенциала на химическата, биологическата и електронната войни // Washington ProFile. 18.09.2000. (http://www.washprofile.org/OLD/ WOL000918.htm).

4. Цит. по: S.H. Leader. The Rise of Terrorism.  (http://www.securitymanagement.com/library/000339.html)

5. Можем да срещнем и по-„линейно” тълкуване на асиметрията – като сблъсък между неравнопоставени, по основните силови параметри, противници, чиито инициатор е по-слабата страна, макар че нейното поведение в подобна ситуация влиза в разрез с конвенционалната логика на „сдържането”. Виж например: Т.М. Paul. Asymmetric conflicts: War initiation by Weaker Power. New York: Cambridge University Press, 1994.

6. Карл фон Клаузевиц разглежда войната като рационално външнополитическо действе, «като продължение на държавната политика с други средства». Според него, «войната е акт на насилие, насочен към подчиняването на противника на собствената ни воля, като физическото насилие (тъй като морално насилие, извън понятията за държавата и закона, не съществува) е просто средство за постигането на крайната цел – да наложим волята си на противника» Виж: Клаузевиц К. фон. О войне. М.: Эксмо, 2003. С. 11, 20, 21.

7. C. Callwel. Small Wars: Their Principles and Practice. University of Nebraska Press, 1996; Guerrilla Strategies / G. Chaliand (ed.). Berkley: University of California Press, 1982; M. Fischerkeller. David versus Goliath: Cultural Judgments In Asymmetric Wars. // Security Studies. 1998. Vol. 7. No 4; J. Hart. Three Approaches to the Measurement of Power in International Relations // International Organization. 1976. Vol. 30. No 2; M. Howard. The Forgotten Dimension of Strategy / /Foreign Affairs. 1979. Vol. 57. No 5; Z. Maoz. Power, Capabilities, and Paradoxical Conflict Outcomes // World Politics. 1989. Vol. 41. No 2; G. Merom. How Democracies Lose Small Wars: State, Society, and the Failure of France in Algeria, Israel in Lebanon, and the United States in Vietnam. Cambridge – New York: Cambridge University Press, 2003; J. Ray, V. Ayse. Power Disparities and Paradoxical Conflict Outcomes // International Interactions. 1986. Vol. 12. No 4.

Страница 5

8. A. Mack. Why Big Nations Lose Small Wars: The Politics of Asymmetric Conflict // World Politics. 1975. Vol. 27. No 2.

9. «Националистите, искащи независимост за своята нация (съществувала или не в миналото, жива или не в сърцата на масите) са далеч по фанатазирана, отколкото властите в колониалните държави. Поне в наше време, те вярват в светостта на своята кауза повече, отколкото противниците им в законността на своето господство. Преди шейсет години фронцузите не се съмняваха в цивилизаторската мисия на Франция, също както британците в «бремето на белия човек». Днес обаче, те не са убедени, че имат моралното право да откажат на народите от Африка и Азия да имат своя родина (която очевидно не може да бъде Франция), дори ако въпросната родина е само мечта, дори ако тя не е способна да бъде наистина независива». Виж: Арон Р. Мир и война между народами / Ред. В.И. Даниленко. М.: Nota Bene, 2000. С. 84, 6.

10. Ibid. С. 84.

11. International Herald Tribune. 20-21 September 2003. P. 3, 4.

12. G. Mero. Opt. cit. P. 3.

13. Ibid. P. 229-231.

14. Можeм да дадем, като пример за анализ по темата, класическият труд на Куинси Райт „Изследване на войната”, в който той извежда „обратната” корелация между демокрацията и войните: „Налице е убедителна и статистически потвърдена корелация, при сравняване на тенденциите към демократизация, в периодите на всеобщ мир, и обратното движение в посока към отказ от демокрацията, в периодите на войни. Тази корелация потвърждава, че по-скоро мирът поражда демокрацията, отколкото демокрацията поражда мира”. Виж: Q. Wright. A Study of War. Chicago: Phoenix Books, 1964. P. 161.

15. Виж например: Мао Цзэ-дун. Избранные произведения. Т. 2. М.: Изд-во иностранной литературы, 1953.

16. Показателни са заглавията на главите, посветени на Виетнамската война, в книгата на Хенри Кисинджър «Дипломацията»: глава 25 – «Влизане в блатото» (Entry into the Morass); глава 26 – «По пътя към отчаянието» (On the road to Despair) и т.н. Виж: H. Kissinger. Diplomacy. New York: A Touchstone Book, 1995.

17. Мюнклер Х. Терроризмът днес. Войната става асиметрична // International Politik. 2004. № 1. С. 4, 6.

18. Мао Цзедун например, пише: «Ако в хода на войната следваме правилна военна и политическа линия, като не допускаме принципни грешки и полагаме максимални усилия, всички фактори, които са благоприятни за нас и неблагоприятни за противника, ще се усилват с развитието на военните действия, все повече променяйки първоначалното съотношение на силите и превръщайки превъзходството на противника в наше превъзходство над него. На определен етап, в съотношението на силите ще настъпи коренна промяна, която ще ни гарантира превъзходство над противника и това ще доведе Япония до поражение, а Китай – до победа». Виж: Мао Цзэдун. О затяжной войне // Избранные произведения. Т. 2. С. 232.

19. Мюнклер Х. Терроризмът днес. Войната става асиметрична С. 9. По образното сравнение на автора, «терористите избягват конфронтацията със стоманение юмрук на противника, като в същото време постоянно му нанасят удари под пояса. И, ако съумеят да поразят слабото му място, железният юмрук ще падне от самосебе си».

20. С. Mitchell. Asymmetry and Strategies of Regional Conflict Reduction // Cooperative Security: Reducing Third War Wars / W. Zartmann and V. Kremenyuk (eds.). New York: Syracuse University Press, 1995. P. 57.

21. Виж също: W. Zartman. Dynamics and Constraints in Negotiations in Internal Conflicts // Elusive Peace: Negotiating and End of Civil Wars / W. Zartman (ed.). Washington: The Brookings Institution, 1995. P. 3-29.

22. Виж например, материалите от кръглата маса «Локальные войны ХХ века: Роль СССР», публикувани в списание «Отечественная история» (1992. № 4. С. 3-36), и монографията «Россия (СССР) в локальных и вооруженных конфликтах второй половины ХХ века /Под ред. В.А. Золотарева. М.: Кучково поле – Полиграфресурсы, 2000.

23. Виж например: Кременюк В.А. Современный международный  конфликт: проблемы управления // Международные процессы. 2003. № 1.

24. Виж: Лебедева М.М. Политическое урегулирование конфликтов. Подходы, решения, технологии. М.: Аспект Пресс, 1997; R. Fisher, W. Ury. Getting to Yes. Negotiating Agreements without Giving in. New York – London: Penguin Books, 1991.

25. Сред фундаменталните идеи на теоретично-игровия подход е тезата, че «разрешаването на конфликта е възможно, само ако участниците в него се окажат в симетрични отношения помежду си». Виж: Светлов В.А. Аналитика конфликта / Учебное пособие. СПб.: ООО «Росток», 2001. С. 304.

26. Виж: Косолапов Н.А. Легитимность в международных отношениях: эволюция и современное состояние проблемы // Мировая экономика и международные отношения. 2005. № 2. С. 3-14.

27. Определена роля за разпространяването на терористичните тактики в международните конфликти изигра оправдаването на справедливиге цели на борбата за «освобождение» и «самоопределение» от страна на либералните и леви политици в развитите държави, което съдейства за политическото легитимиране на «борците за свобода». Виж: B. Hoffman. Inside Terrorism. Indigo: London, 1999. Р. 26.

28. R. Gilpin. War and Change in World Politics. New York: Cambridge University Press, 1981.

29. Стивенсон Д. Стратегия «сдерживания и профилактики» терроризма // Международные процессы. 2005. № 1.

30. Виж например: D. H. Ramsfield. Transforming the Military // Foreign Affairs. 2002. Vol. 81. No 3; P. Canonico. An Alternate Military Strategy for the War on Terrorism. Thesis. Naval Postgraduate School, Monterey , California, USA, December 2004, (http://www.ccc.nps.navy.mil/research/ theses/canonico04.pdf); B. Roberts. Asymmetric Conflict 2010, Institute For Defense Analyses, Alexandria, Virginia, USA, Ida Document D-2538, November 2000 (http://www.ida.org).

31. Както отбелязва американският анализатор Робърт Уорли в книгата си, посветена на проблема за асиметричните конфликти, „в една война винаги има елемент на непредсказуемост, но основната тенденция, след края на студената война, е драматичния ръст на непредсказуемостта. Налице е драматична промяна в баланса между онова, което е фиксирано (т.е. е относително определено) и това, което е променливо (т.е. е относително неопределено). Виж: R. Worley. Asymmetry and Adaptive Command // Military Review. July/August, 2001. P. 8 (http://usacac.leavenworth.army.mil/CAC/milreview/English/JulAug01/worley.htm).

32. Кейган Р. О рае и силе. Америка и Европа в новом мировом порядке. М.: Дом интеллектуальной книги, 2004.

33. M. Mandelbaum. The Inadequacy of American Power //Foreign Affairs. 2002. Vol. 81. No 5. P. 73.

* Доцент в Томския държавен университет, Русия

 

Поръчай онлайн бр.3 2024