Беглият обзор на литературата от последните години, касаеща международните отношения, показва, че „асиметричните” отношения се очертават, като все по-значим елемент на анализа: „асиметрични заплахи”, „асиметрична война”, „асиметричен конфликт” (1).
Най-често, понятието „асиметрия” се използва за характеризиране на отношенията между несъпоставими по мощ и статут противници (най-популярната митологична аналогия за която се сещам, в тази връзка, е за битката между Давид и Голиат). С изключение на някои, сравнително малко на брой, военно-стратегически и нормативно-правни анализи, подчертаването на асиметричността, по правило, е свързано с парадоксалния характер на отношенията, при които по-слабият противник е в състояние да нанесе сериозен ущърб и дори да наложи волята си на по-силния, а пък силният невинаги може да отстои интересите си и да подчини слабия.
Анализът на стратегията и тактиката на борбата на слабите срещу силните представлява и същността на проблема за „асиметричните отношения”. При това, ако теоретиците и анализаторите са заинтересовани повече да намерят отговор на въпроса „защо е възможна победата на слабия, или кое обуславя поражението на силния?”, за практиците (политици и военни) е по-важно да открият оптималната стратегия на поведение в подобни случаи (2).
Парадоксът на асиметричните заплахи
Още през 2000, тогавашният държавен секретар по отбраната на САЩ Уйлям Коен отбеляза съществуването на т.нар. «парадокс на свръхдържавата» - т.е. ситуацията, в която нито една държава в света не може директно да отправи предизвикателство към Съединените щати, но може да ги застраши косвено, посредством «асиметричните конфликти», под формата на «химическа, бактериологическа или дори ядрена война» (3). В този контекст, терминът «асиметричен конфликт» (асиметрична война) касае ситуация на шантаж, при която слабият играч заплашва че ще използва оръжие за масово поразяване срещу гражданското население на противника. Характерна особеност на подобни ситуации е двойният шантаж – т.е. заплахата от очевидно недопустимо за по-силната страна развитие на събитията, като слабият играч съзнателно нарушава правилата на играта, използвайки забранени средства за натиск, срещу онзи, който е създал и се стреми да наложи въпросните правила.
След терористичните нападения от 2001, терминът «асиметрични заплахи» се използва по отношение на международния тероризъм, както и при опасност международните терористични групировки да се сдобият с оръжия за масово унищожение. Директорът на Центъра за изучаване на тероризма и политическото насилие (към британския Университет «Сейнт Ендрюс») Пол Уилкинсън определя подобна ситуация като «реализация на силата на слабия против слабостта на силния», сравнявайки образно борбата с тероризма с тази ва футболния вратар: той може «стотици пъти да защити блестящо вратата на отбора си, но хората все пак ще запомнят единствения гол, който е допуснал» (4).
Началото на военната операция в Ирак (през 2003) и неспособността на коалицията, начело с най-силната държава в света, да завърши войната в съответствие с първоначалните си планове (т.е. да установи пълен контрол над страната след разгрома на нейната армия), както и трансформацията на военните действия в партизанска война, се определят от специалистите като пример за класически «асиметричен конфликт», който може да се сравни с войната във Виетнам. В иракския конфликт е налице очевидна диспропорция между силовите възможности на противниците, техният статут и военната им тактика. Впрочем, още през 60-те години на миналия век, партизанските войни, водени в условията на окупация или колониално управление, както и национално-освободителните движения, бяха причислени към асиметричните конфликти. Днешните реалности обаче ни карат отново да ги анализираме, като специфичен модел на въоръжено противопоставяне.
Ако изведем на преден план съвпадащите елементи на споменатите случаи, можем да определим и някои основни черти на асиметричните конфликти:
- непредсказумост на резултата от тях, при очевидно несъръзмерните силови възможности и статути на противостоящите си страни;
- използването, от страна на слабия участник, на стратегия, изградена върху търсенето на «слабостите на силния»;
- използването, от слабата страна, на забранени средства за водене на военни действия;
- тактиката на «непреки» военни действия, използвана от слабата страна;
- неспособността на силната страна да отстои позициите си и достатъчно безапелативно да смаже слабата.
Следователно, уточнявайки горната дефиниция, можем да кажем, че асиметричността е характерна за онези парадоксални конфликтни ситуации, в които силният противник не е в състояние да се защити и да постигне победа над слабия (5). В повечето подобни конфликти слабият противник не е способен да постигне победа над силния. По правило обаче, той първи съумява да натрапи на силния изгоден за себе си начин на развитие на конфликта. В този смисъл, слабият натрапва на силния волята си и съумява да постигне политическата победа, заради която всъщност се използва и силата, според класическата дефиниция за войната (6).
Он 60-те години насам, концепцията за асиметрията се използва от специалисти по международни отношения, политолози и военни експерти за анализ на конфликтите между развитите и развиващите се държави. На изучаването на парадокса на асиметричните конфликти и опитите за формулиране на теоретичната им обосновка са посветени трудовете на Ендрю Мак, Айвън Еригин-Тафт, Майкъл Фишеркелър, Зеев Маоз, Джил Меръм и други (7). В тях се повтаря тезата, че успехът на военната кампания в подобен конфликт не зависи толкова от силовия потенциал на противниците, колкото от взаимодействието между военно-стратегическите и тактически фактори с невоенните фактори за победата, т.е. политическите, психологически и идеологически параметри на ситуацията. Както отбелязват мнозина изследователи, за постигането на победа е необходима подкрепа за целите на войната от цялото общество на воюващата държава, т.е. тяхната легитимация. И този фактор е решаващ както за силната, така и за слабата страна.
В книгата си «Защо големите нации губят малките войни?» (8), Ендрю Мак отбелязва, че зад неравенството между силовите възможности на участниците в конфликта могат да се крият и по-важни асиметрии – например асиметрия в отношенията към конкретната война или пък асиметрия в способността на страните да мобилизират обществото в нейна подкрепа. Вторият тип асиметрии се проявява в дихотомията «ограничена» и «тотална» война, или в използването на асиметрични тактики – действията на партизански групи срещу редовната армия. Нерядко именно този тип асиметрии обяснява причините за победата на слабия и поражението на силния.