Ерата на държавите – цивилизации

За правото да определят природата на Номоса на планетата, т.е. на Новия световен ред, днес се борят три основни конкуриращи се модели: либералният интернационализъм, националните държави, родени от Вестфалския модел, и цивилизационните държави (държавите-цивилизации).

Либералният интернационализъм се основава на класическите теми на либералната мисъл: върховенството на закона, защитата на гарантираните от конституцията права на индивида, примата на процесуалните норми на парламентарната демокрация и пазарния модел. Всички тези понятия се обявяват за универсални и наистина „човешки”, което е възможно само ако се игнорира тяхната история. Така онези, които не приемат това, което ритуално ни се поднася като „свобода и демокрация”, незабавно се оказват извън човечеството и биват отхвърлени като част от „оста на злото”, тъй като либерализмът интерпретира всяка съпротива срещу налагането на начина на живот, основан на индивидуализма и либералния капитализъм, като „агресия”.

Това показва, че либералната система се оказва в капана на сериозно противоречие. От една страна, теоретично, тя се основава на принципната търпимост към всички индивидуални решения, което я кара да защитава идеята за необходимия „неутралитет” на органите на държавната власт (във Франция това е залегнало в основата на принципа за т.нар. laicite (1)). От друга страна, либералната система държи на всяка цена да разпространи своите индивидуалистични ценности в целия свят, което е в разрез със собствения и принцип за търпимост. Тя например, не се задоволява с постигането на всеобщо и абсолютно превъзходство на либералната демокрацияя, а се намесва за да я наложи навсякъде по света, ескалирайки тази намеса така, че онова, което първоначално е просто теоретичен вариант, се превръща в алиби за един изключително жесток империализъм.

По същия начин, в САЩ, Доктрината Монро (1823) еволюира от категорична ненамеса (принципът за наутралитет) към морална позиция, даваща на Вашингтон неограничено право да се намесва. Както посочва в тази връзка Карл Шмит: „Принципът за ненамеса и неприемане присъствието на чуждестранни държави (в Западното полукълбo) се превърна в оправдание за империалистическите интервенции на САЩ”.

На свой ред, националната държава се разглежда като основната политическа единица в международното право, чието олицетворение е Организацията на обединените нации, където се предполага, че всяка страна може да се заяви като суверенна. Отхвърляйки присъщия на имперската власт плурализъм, тя разсъждава в категориите на единния народ, единната територия и единната политическа общност: ето защо не е особено търпима към различията и е склонна към хомогенизация на вътрешните си компоненти.

Либералният интернационализъм не е принципен противник на националните държави, защото те традиционно биват „колонизирани” от неговите ценности. Знаем, колко успешно действа той при налагането на принципа за универсалната легитимност на либеералната демокрация (която Хайек описва като „конституционна защита на либералния капитализъм”) и пазарния модел по целия свят. От либерална гледна точка, националните държави вече не са пречка пред разширяването на глобалните пазари. На политическо и военно равнище, либералният интернационализъм ги подкрепя без да се колебае, когато смята, че следва да разшири влиянието си. Именно това се случва днес с войната в Украйна, където САЩ оказват мащабна подкрепа на една страна, стремяща се да се превърне в национална държава, защото тази подкрепа съответства на американските интереси.

Държавите - цивилизации

Не може да се каже същото за цивилизационната държава, която либералният национализъм възприема като фундаментален противник, тъй като, по самата си природа, тя се противопоставя на разпространението на прокарваните от него ценностти.

И така, що за феномен са субектите, които редица автори определят като „цивилизационни държави” или „държави-цивилизации” (2)? Това са регионалните играчи, чието влияние се разпространява извън собствените им граници и, които възприемат Номоса на планетата като принципно многополюсен. Китай и Русия, в частност, изначално се смятат за държави-цивилизации. Това определение обаче може да бъде използвано и по отношение на много други държави, способни да формират, на основата на своята култура и дълга история, собствена сфера на влияние, излизаща извън пределите на тяхната национална територия или етнолингвистична група: Индия, Турция и Иран, а и не само те.

Държавите – цивилизации противопоставят на западния универсализъм модел, в който всяка цивилизационна група притежава ярко изразена идентичност – както от гледна точка на културните ценности, така и на политическите институции. Идентичност, която не може да бъде сведена до някакъв универсален модел. Тези държави не само искат да провеждат суверенна политика, отказвайки да се подчинят на диктата на наднационалните елити. Те искат също да попречат на всеки „глобалистки” проект, насочен към налагане господството на едни и същи принципи на цялата планета, защото осъзнават, че културата, която носят, не е идентична с никоя друга. Което означава, че не може да съществува някаква „култура на всички култури”.

Обща характеристика на цивилизационните държави е, че те не приемат западния универсализъм, виждайки в него прикрит етноцентризъм, т.е. елегантен начин да бъде прикрит хегемонистичния империализъм на Запада. На първо място, държавите-цивилизации се опират на своята история и култура не само, за да твърдят, че те предвиждат политически и социален модел, различен от онзи, който се стреми на наложи либералния интернационализъм, но и за да изградят на тяхна основа концепция за света, която да бъде приемлива не само за тях, самите, но и за останалите, в политическо и религиозно отношение, т.е. базираща се на съществените и неподлежащи на дискусия ценности, чиято реализация и защита е задължение на държавата. С други думи, цивилизационната държава се стреми да наложи такава концепция за благото, която да се основава на конкретни съществени ценности и конкретна традиция. 

Независимо, дали управлява нов цар, нов император или нов халиф, или неприемането на западните стандарти се основава на конфуцианското понятие за „хармонията”, на идеята за „Москва като Третия Рим”, евразийството, индуизма или спомена на халифата, държавите цивилизации отвхвърлят тези стандарти, макар че някои от тях са ги възприемали в миналото, с надеждата да се „модернизират. Тоест, уестърнизацията и модернизацията вече не вървят автоматично ръка за ръка.

В своята книга „Поведението”, публикувана след смъртта му, руският философ Константин Крилов (1967-2020) описва Русия като държава, на която либералното мислене е чуждо още от момента на възникването и. При това, той отхвърля либерализма, но не и демокрацията. В есето си, посветено на творчеството на Крилов, Пол Грение, който ръковози Центъра за политическа философия „Симон Вейл” в САЩ, посочва следното: „Не познавам нито един консервативен руски интеректуалец, който да смята, че Русия е част от западната цивилизация. Всички те са убедени, че тя преставлява нещо отделно и различно” (3). Същото смятат впрочем, Николай Данилевский и Освалд Шпенглер, които изтъкват спецификата на руското социално поведение и етически норми, като започнем с „нашата принадлежност”: руснаците например не казват, „с брат ми отидохме да се разходим”, а „отидохме да се разходим с моя брат”.

Русия противопоставя на либералната система, основаваща се на търсенето на най-добрите користни интереси на индивида, прерогатива на свещеното, които тя отказва да причисли към частната сфера, отхвърляйки в същото време тезата за неутралитета на държавата по въпросите, касаещи ценностите. Затова, в Украйна, Русия отстоява идеята, че тази страна не може да стане национална държава, защото е част от православно-славянското цивилизационно пространство, а в същото време се стреми да наложи ценностите на друго такова пространство – това на „колективния Запад” и американския хегемонизъм, подкрепян от либералната система.

Навремето, Киотската геополитическа школа, създадена през 1941 от японските философи Нишида Китаро (1870-1945) и Хаджиме Танабе (1885-1962), е може би първата, която (далеч преди появата на движенията за деколонизация) лансира идеята за многополюсния свят, разделен на отделни големи пространства, разглеждани като своеобразни културни и цивилизационни „котли за претопяване”, критикувайки абстрактните принципи на западния универсализъм, базирани на либералния капитализъм и сциентизма, и противопоставяйки им характерния за реалния свят плурализъм на културите („секайтеки секай”).

Сред ключовите представители на тази школа са философите Косака Масааки, Кояма Ивао, Нашитани Кейджи и Сузуки Сигетака. Сред европейските мислители, които изглежда са им оказали най-значително влияние, са Йохан Готфрид фон Хердер и Леополод фон Ранке. В по-ново време, идеите на Киотската школа са свързани с тези на такива философи-комунитаристи като Чарлз Тейлър и Алисдар Макинтайър (4). Именно в този кръг е формулирана прословутата идея за „сферата на съвместен просперитет в Голяма Източна Азия”, която да обедини няколко държави от региона на основата на общите им ценности и уважението към тяхната автономия. Тази идея не бива да се бърка с „японоцентризма” на десните националисти или с японския империализъм от онази епоха. Още през юни 1943 официалната цензура забранява публикациите на представителите на школата, обвинявайки ги по-конкретно, че се опитват да възложат на японското правителство мисия, която излиза далеч отвъд рамите на просттата имперска експанзия.

В съвременен Китай пък следва да спомена представителите на школата Тянся, като Джаи Тинян, историкът Сюй Дзилин, Сюй Джоюн, Ван Гунву и Лян Джипин, които призовават „да използваме Китай за да обясним Китай” (yĭ zhōngguó jiěshì zhōngguó), както и привърженика на тезата за „социализма в китайски стил” Дзян Шигун.

Теоретиците от тази школа се опират на фундаменталното понятие „тянся” („всичко под небето”) – духовният принцип на древен и средновековен Китай, чиито институционален израз е Поднебесната империя (5).Този многозначен термин, използван още по времето на Лао Дзъ и Конфуций, е свързан с идеалния цивилизационен ред, т.е. с въображаемото пространство, чието ядро е Китай, т.е. йерархичният ред, в който „добродетелите” на неговите членове определят мястото, което те следва да заемат в политическата система, целяща да гарантира хармонията на цялото. Според съвременния китайски философ Джао Тинян, това е „концепция, в която метафизиката, като политическа философия, заменя метафизиката, като онтология, в качеството си на първична философия (6), утвърждаваща, че културите са несравними от ценностна гледна точка и, че Китай следва да се откаже от европоцентризма и изцяло да поеме ролята на Поднебесна империя”.

Спаред Сюй Дзилин, „източник на сегашната криза е, не нещо друго, а манталитетът, който осигурява абсолютно превъзходство на нацията”. Той твърди, че: „За да можем да открием корена на проблема, се нуждаем от начин на мислене, който да бъде балансьор на национализма. Самият аз определям това мислене като „новото тянся”, бисер на осовата цивилизационна мъдрост, наследена от древната и средновековна традиция на Китай, но преосмислена съобразно съвременните критерии”.

Фактът, че от 1990-те години насам, заявявайки за своите „азиатски ценности”, китайските власти отхвърлят критиките за нарушаване на човешките права, е от голямо значение. На Форума в Давос през януари 2021 Си Дзинпин каза следното: „Също както нито едно от двете направления в света не е еднакво, няма две еднакви истории, нито две еднакви култури или социални системи. Всяка страна е уникална във всички тези сфери и нито една от тях не превъзхожда останалите. Не бива да се безпокоим за съществуващите различия, а по-скоро за опитите да се наложи йарархия на цивилизациите или някои от тях да бъдат  принудени да се стремят да съответстват на други от гледна точка на историята, културата или социалната система”.

Кризата на универсализма и западния хегемонизъм

Тоест, признанието за кризата на унивеерсализма и западния хегемонизъм върви ръка за ръка с усещането, че епохата на международния ред, основан на противоречивия баланс между националните държави, е приключил, както прогнозира Карл Шмит още през 1930-те години (7). Възходът на цивилизационните държави показва, че светът навлиза в епоха, в която световният ред вече не се свежда до нестабилното равновесие между националните държави. Тъй като цивилизационнте норми се превръщат в ключов момент в геополитиката, основното противоречение вече не е свързано с традиционната конкуренция между националните държави, а е съревнование между различните цивилизации. Цивилизационните държави създават нов режим на суверенитет, който вече не е суверенитет на националните държави.

Тук е мястото да отбележа, че самото понятие „цивилизация”, меко казано, не е лишено от известно двусмисленост. Самюел Хънтингтън е наясно, че значението на тази дума тотално се различава, ако тя се използва в единствено или в множествено число. Неслучайнто книгата му „Сблъсъкът на цивилизациите” (1996) бива преведена на немски като Kampf der Kulturen. В Германия традиционно разглеждат културата, като пълна противоположност на цивилизацията. Шпенглер например, разглежда „цивилизацията” като заключителна упадъчна фаза на великите култури.

Либералите винаги твърдят, че „защитават цивилизацията”, което, според тях, се вписва в логиката на човешките права и пазара. За тях, цивилизацията следва да се разбира в единствено число и се олицетворява именно от либералните демокрации. В миналото тази идея за уникалната цивилизация узаконява колониализма, преди да вдъхнови спекулациите на Фукуяма за „края на историята” в един свят, изчистен от всякакви властови отношения. Обратното, цивилизационните държави разбират цивилизациите (или културите) само в множествено число. Тоест, цивилизационните държави не защитават самата „цивилизация”, а своята цивилизация. 

Бихме могли да се запитаме също, до каква степен цивилизационнте държави са наследници на империите, традиционно определяни като многонационални или дори мултикултурни държави, управляващи пръснати на огромна територия народи, чиято местна автономия, като цяло, бива уважавана, докато те приемат общите правила, определяни от централната власт.

Всъщност, понятието цивилизационна държава напомня повече за „голямото пространство” (Großraum), лансирано от Карл Шмит с цел преосмислянето на международните отношения отвъд рамките на кодификацията на отношенията между големите държави. Според Шмит, „голямото пространство” се нуждае от „велики хора”, огромни територии и автономна политическа воля. „Империите – твърди той – са онези, доминиращи държави, които реализират политическа идея, касаеща определено голямо пространство, като принципно изключват намесата на чужди държави в него”. При това Шмит  прави следното важно напомняне: „империята е нещо повече от просто уголемена държава, тъй като голямото пространство не е само раширяване на микропространстото... Логиката на големите пространства няма универсалистки обхват. Тя само обединява историческата еволюция на великите териториални държави, влияещи върху трети страни. Тоест, парадигмата вече не е национална, а пространствена” (8).

Що се отнася до Европа, която в течение на две хилядолетия беше хибридна в културно и идеологическо отношения, днес тя предстовлява по-скоро неутрализирано пространство, в което се сблъскват противоположни цивилизационни концепции.

Бележки:

1.Laïcité e френска концепция за отделяне на религията от държавата и гарантиране на пълна свобода на убежденията на всички хора

2. Christopher Coker, The Rise of the Civilizational State. London: Polity, 2019.
3. "Konstantin Krylov’s Ethical Theory and What It Reveals about the Propensity for Conflict between Russia and the West", in Telos 201 (Winter 2022), p. 112.
4. Kenn Steffensen, ‘The Political Thought of the Kyoto School’, in Michiko Yusa (ed.), The Bloomsbury Research Handbook of Contemporary Japanese Philosophy, New York: Bloomsbury, 2017. See also John W. M. Krummel, ‘The Kyoto School’s Wartime Philosophy of a Multipolar World’, in Telos 201 (Winter 2022), pp. 63-83.
5. Твърди се, че златният век на първата китайска държава е по времето на военачалника и регент Джоу Гун, управлявал в края на ХI в.пр.н.е. и представян понякога като основоположник на конфуцианството, макар че е живял няколко века преди Конфуций.
6. ‘La philosophie du tianxia’, in Diogène, 2008, 1, pp. 4-25. See also Zhao Tingyang, Tianxia, tout sous le même ciel [2016], Paris: Cerf, 2018.
7. Amitav Acharya, The End of American World Order, Cambridge: Polity, 2014; Oliver Stuenkel, Post-Western World: How Emerging Powers Are Remaking Global Order, Cambridge: Polity, 2016. See also Martin Jacques, When China Rules the World: The End of the Western World and the Birth of a New Global Order, New York: Penguin Press, 2009; Charles Horner, Rising China and Its Postmodern Fate, Athens: University of Georgia Press, 2009.
8. Karl Peyrade, ‘Le droit des peuples réglé sur le grand espace de Carl Schmitt’, online text, 23 May 2017.

*Авторът е известен философ и геополитик, член на Френската академия, смята се за водещ идеолог на европейската „нова десница”