Тайната история на британските империи

Илюстрация на възродения интерес към историята на Британската империя са появилите се през последните десетина години множество забележителни изследвания и анализи по темата – от „Аборигените” на британския рапър Акала, през „Анархия” на Уйлям Далримпъл и „Безславната империя” на Шаши Тарур, до „Наследството на насилието” на Керълайн Елкинс, която представихме в един от миналогодишнате броеве на списание „Геополитика”. Сред най-впечатляващите обаче е новата книга на известния британски историк и преподавател Джеймс Хартфийлд „Британските империи: История 1600-2020”.

Според Хартфийлд: "Съвременния подход към Британската империя е почти изцяло критичен. Той е свързан с промяната на традиционното отношение на британското общество към тази тема, което тотално доминираше допреди половин век, когато книгите, посветени на империята, като романа на Пол Скот "Перла в короната" или Pax Britanica на Йън Морис, по правило, представляваха елегични сбогувания със собственото ни имперско минало. Днешният критичен подход към империята несъмнено е много различен от онзи, който преобладаваше в краткия период, когато Маргарет Тачър върна Фолклендските острови на Великобритания. По онова време беше налице дори плах опит за реабилитация на Британската империя. Сегащното негативно отношение към нея, поне частично, отразява очерталото се напоследък разочарование от начина, по който британската държава проектира моралния си авторитет извън границите на страната. В края на студената война, мнозина либерално настроени хора възлагаха прекалени надежди на идеята за "високоморална" външна политика. Те очакваха скорошното настъпване на епоха, в която международната общност, начело със западните нации, ще се намесва в работите на нестабилните държави и региони, за да постигне мир между враждуващите играчи и дори да изгради нови държави там, където диктатурите се провалиха. Тъй наречените "хуманитарни интервенции" в Босна, Ирак, Афганистан, Сиера Леоне и Източен Тимор трябваше да ознаменуват раждането на нов вид алтруистичен милитаризъм. Тези надежди за "високоморална" въшна политика обаче, бързо рухнаха след американско-британската инвазия в Ирак през 2003. Подобна проява на "морал" във външната политика, ерозира британската нация и деморализира и ожесточи принадлежащите към нея".

Вероятно мнозина смятат, че по-критичното отношение към историята на колониализма, каквото демонстрира и Хартфийлд в последната си книга, е нещо положително и до голяма степен ще бъдат прави. Без съмнение, нарастващият критичен интерес към британската имперска история, доведе до появата на множество великолепни нови изследвания. Тези книги, посветени на най-различни теми - от колониализма на късните бели заселници в Африка до национално-освободителните движения, със сигурност допринасят за правилното разбиране на същността на Британската империя.

От друга страна обаче, самобичуващата критика на британското минало често кара авторите на въпросните книги да внушават чувство за вина на днешните наследници на някогашните колонизатори, по-лошото обаче е, че колкото повече разсъждаваме за колониалното минало на Великобритания, толкова по-малко го разбираме.

Моралистките рамки, в които се води съвременната политкоректна дискусия за историята на колониализма, внушават крайно негативна представа за този феномен. Неслучайно, напук на твърденията на някои анализатори, все повече британци не само не изпитват носталгия към "имперските времена", но и гледат крайно негативно на онази епоха.

Впрочем, този подход към британското колониално минало поражда и друг проблем. Той сякаш поставя читателите извън историята, принуждавайки ги да възприемат моралистичния, а не исторически подход към колониализма. Тоест, не им оставя друг избор, освен да осъдят империята като "абсолютно зло". И, в същото време, изкуствено представя различните периоди на британското колониално минало като перманентна кампания за поробване на други народи. Това обединяване на отделните етапи и стадии обаче води до още по-голямо объркване. В много трудове на съвременните британски историци не се забелязва особена разлика между британския колониализъм от ХVІІІ век, характерна за който е търговията с роби, и онзи от края на ХІХ век, в който империята се обявява за борец срещу тази търговия

В книгата си Хартфийлд се опитва да реши тези проблеми, акцентирайки върху различията между отделните периоди на британската колониална история. Опитвайки се да разбере мотивацията на хората от онази епоха, той гледа да избягва характерните за повечето му днешни колеги морализаторство и политкоректност. Вместо това, авторът се опитва да анализира постоянно променящата се социална и икономическа организация на обществото. В този смисъл, "Британските империи" е книга, подчертаваща значението на исторически промени, а също и опит за изследване на взаимната обвързаност на техните съставни части.

От старата колониална империя към империя на свободната търговия

В началната колониална епоха, когато Великобритания все още е, едновременно, и абсолютна монархия, и светска държава, доминираща роля играят лицензираните от краля търговски компании и най-вече Източноиндийската и Кралската африканска компании. По-малко известни са Московската, Вирджинската, Левантийската и Компанията на Хъдсъновия залив. Тези търговски гиганти представляващи нещо средно между съвременните корпорации и някогашните наемни армии, се отправят към далечни чужди земи за да създадат там свои монополни търговски плацдарми. Именно Кралската африканска компания, създадена от Чарлз ІІ след възстановяването на британската монархия през 1660 с цел попълване на кралската хазна, систематизира търговията с африкански роби с кралете на Дахомей и карибските плантатори. На свой ред, Империята на Великите моголи в Индия дава лиценз на търговските колонии на Източноиндийската компания само за да види след това, как тя се превръща от "събирач на данъци" в господар на Бенгалия.

Навремето Адам Смит е сериозно озадачен от факта, че тази ранна колониална епоха започва още преди индустриалната революция, тъй като смята, че външната търговия трябва да следва, а не да предшества развитието на вътрешните пазари. Истината обаче е, че именно състоянието на вътрешните пазари стимулира британските компании да се заемат с външна търговия. Търговците в пристанищата се стремят да продават и купуват в чужбина, защото в Англия са обременени от множество архаични мита и такси. За мащабите на разширяванета на британската външна търговия говори фактът, че през ХVІІ век опорният пункт на Източноиндийската компания - фортът Сейнт Джордж (бившият Мадрас, а днес Ченай, в Индия), е бил по-голям от Манчестър.

Шеговитото твърдение на известния британски историк (и първи премиер на Тринидад и Тобаго) Ерик Уйлямс че "единствената причина британците да приемат робството е желанието им в крайна сметка да го забранят", е илюстрация за опитите на редица негови колеги да "изчистят" историята на Британската империя, акцентирайки върху ролята на Лондон за отмяна на робството. Самият Уйлямс обаче, изтъква в най-известната си книга "Капитализмът и робството" (1944), че индустриалната революция става наистина възможна едва след премахването на меркантилизма на старата колониална епоха. Тоест, преходът от търговията с роби към борбата с нея не е просто морална стъпка, а има фундаментално значение за успешния старт на съвременния капитализъм, в резултат на това, че експлоатацията на наемния труд в Англия се оказва по-печеливща от робския труд в плантациите.

Съвременната епоха на свободна търговия, т.е. Империята на свободната търговия, започва с бунта на американските колонисти против Британия през 1776. Както е известно, той стартира като протест срещу монополните цени на британския меркантилизъм (именно затова разбунтувалите се колонисти в Бостън изхвърлят в океана чая на Източноиндийската компания), както и срещу крал Джордж ІІІ. В крайна сметка се оказва, че принудителното изтегляне на Великобритания от 13-те и американски колонии, я стимулира да развива собствената си икономика, ориентирана най-вече към националните интереси, която след победата над наполеонова Франция, налага на останалите политиката на "свободната търговия" в открито море. По онова време френските, холандски и американски конкуренти се оплакват, че британците вярват в свободната търговия само, защото доминират в икономически план, а борбата им срещу робството е просто начин да потиснат съперниците си. Което е вярно, поне отчасти.

Става ясно, че търговията може да бъде не по-малко могъщ инструмент за господство от оръжието. Индийските тъкачи остават без работа заради масовия внос на британски текстил в Индия, а робите в Америка са принудени да работят за да осигурят достатъчно памук за британските текстилни фабрики. Както посочва френският икономист от ХІХ век Фредерик Бастия: "Англия отвори всичките си пристанища, разрушавайки преградите между себе си и другите народи. В резултат, ако досега имаше петдесет колонии, сега има само една - целият свят".

Новият империализъм

В същото време обаче, т.нар. "нов империализъм" от края на ХІХ век се характеризира с рязък завой от епохата на свободната търговия. Съперничейки си с европейските конкуренти, Великобритания масово и бързо разширява своите колониални владения, най-вече чрез бързата колонизация на Африка. Новият империализъм отразява промяната в британската икономическа политика от свободната търговия към появата на големи корпорации-монополисти, които във все по-голяма степен се оказват обвързани с разрастващата се държавна машина. Тласък за тази промяна дава краят на индустриалната революция през 70-те години на ХІХ век, което - както посочва Джон Хобсън, принуждава инвеститорите да търсят в чужбина нови възможности за империята, за сметка на инвестициите в самата Британия.

Късновикторианска Англия не само открива в империята нови инвестиционни възможности, но се сдобива и с нова морална цел. Това е онзи исторически момент, когато британската ескадра, изпратена през 40-те години на ХІХ век край бреговете на Западна Африка за да пресече търговия с роби, преследва френските и испански кораби в Атлантика и насочва вниманието си към арабските търговци на роби. Именно тази "морална мисия" поставя основата за подялбата на Африка между европейските държави на трите конференции на великите сили, провели се в периода между 1876 и 1890 в Брюксел и Берлин - и трите формално са посветени на проблема с робството.

Британската империя завладява колонии из цяла Африка именно под лозунга за изкореняване на "арабското робство". Само че след това, на тези територии се налагат нови форми на принудителен труд, в частност, насилствено преселване на индийски и китайски мигранти на остров Мавриций, Фиджи, в Африка и Западна Индия. Впрочем, докато Британската империя експлоатира безпощадно стотици хиляди хора в златните, диамантени и калаени рудници, каучуковите и чаени плантации, а по-късно и в петролните находища, милиони други нейни колониални поданици са напълно лишени от възможността да се трудят, тъй като са затворени в безплодни резервати или протекторати, където гладуват и биват управлявани от "туземни администрации", начело с назначени от британците "вождове". Както посочва в тази връзка Хартфилйд: "Най-страшното обвинение срещу Британската империя не е, че е експлотирала толкова много хора, а че е вкарала много повече свои колониални поданици в капана на свръхбедното натурално селско стопанство".

Национално-освободителните движения

В книгата си, Хартфийлд изтъква, че: "Британската империя винаги е генерирала съпротива срещу себе си. Старата колониална система провокира съпротивата на традиционните лидери. В епохата на свободната търговия пък, много зависими от Великобритания народи, особено в Хаити и Ирландия, разчитат на обещанията на демократичните революции за да постигнат независимост. Новия колониализъм от 1870-1945 също се превръща в мишена за поробените народи. Първоначално те се стремят към самоуправление (с каквото вече разполагат белите заселници в Канада, Нова Зеландия, Австралия и Южна Африка), а след това - когато то им е отказано - към независимост. Движенията за национална независимост през ХХ век са наследници на демократичната борба през ХVІІІ век и на голямата надежда за справедлив свят".

Истината обаче е, че техните претенции са сведени почти до нула от двете световни войни, в чиито рамки имперска Блитания все повече бива въвлечена в съперничество с други имперски сили. Франция, Италия, Америка, Нидерландия и Япония отправят предизвикателство към глобалното британско господство. Но именно войната с Германия, през 1914-1918 и с Третия Райх, през 1939-1945, наистина разтърсват из основи Британската империя. Гордостта на британците от участието им в победата, която спасява Европа от нацистката диктатура, е разбираема, но в колониите тези постижения изглеждат по съвършено различен начин. Милиони представители на колонизираните народи се сражават за Великобритания не, защото са горди че са част от империята, а защото вярват, че след края на войната страните им ще могат да разчитат на по-добро бъдеще.

По време на двете световни войни обаче, много от тези надежди рухват в условията на съпровождащите ги трудности и бедност. Британската империя използва всичките си ресурси за да постигне победа, налагайки на колониалните народи извънреден принудителен труд и провокирайки лишения и глад (като този в Близкия Изток през Първата световна война или отнелият живота на милиони в Бенгалия, през 1943-1944). В политически план, британските лидери също предават собствените си обещания, масово раздавани по време на войните - за самоуправление в Ирландия, Индия и арабския свят. И това продължава дотогава, докато масовите движения в британските колонии не си поставят за цел пълната им независимост.

Предизвиканите от Втората световна война разрушения са толкова мащабни, че редикално променят световната икономика. Капиталът, който в течение на десетилетия все повече бива инвестиран в колониите, се преориентира към възстановяването на Европа. Великобритания е напълно разорена и буквално изтисква всичко възможно от своите колонии или от държвите-клиенти, като Иран и Ирак например. В същото време, в края на 50-те тогавашният премиер Харолд Макмилан, стига до извода, че Великобритания следва да се преклони пред "вятъра на промените", признавайки независимостта на почти всичките си колонии. Впрочем, много от тях са обединени в импровизирани и нестабилни конфедерации като тази между Източен и Западен Пакистан (Бангладеш) или Сингапур, който първоначално е в състава на Малайзия.

В същото време, процесът на деколонизация се оказва изключително болезнен. Повече по идеологически и геостратегически, отколкото по икономически причини, британската армия и дипломация продължават да водят "ариегардни битки", опитвайки се да саботират и разединят националните движения, претендиращи за властта в бившите колонии. Такива популярни лидери на Третия свят, като Гамал Абдел Насър в Египет, Кваме Нкрума в Гана и Сукарно в Индонезия, са обект на остри критики и атаки. Редица радикални обществени движения като "Мау-Мау" в Кения, или "Малайската национално-освободителна армия" на Чин Пен са подложени на бомбардировки и терор за да бъдат принудени да се подчинят. Затова пък, такива приятелски настроени към Великобритания лидери, като крал Хюсеин в Йордания и дори Саддам Хюсеин в Ирак, получават от Лондон оръжие и подкрепа в борбата със съперниците си. В държавите от Южна Африка, като ЮАР и Родезия, белите заселници саботират предаването на властта на туземните лидери, провъзгласявайки едностраннио независимостта им, и институциализират своите режими на "апартейд".

В книгата си "Неоколониализмът", ганайският лидер Кваме Нкрума убедително доказва, че независимостта на новите държави, на практика, бива ерозирана от бившите колониални метрополии, предоставящи на местните власти само показен политически суверенитет, докаjо европейските инвеститори запазват  пълния си контрол върху частната индустрия. Което в общи линии е вярно, тъй като независимостта действително се предоставя без желание и с множество условия.

В същото време, макар че част от британския капитал е свързан с петролните находища в Близкия Изток и Южна Африка, повечето от бившите колонии страдат от недостиг на инвестиции. Въпреки това, твърденията на Нкрума за неоколониализма и негативната роля на бившите метрополии в процеса на деколонизация са леко преувеличени. Истината е ,че лидерите на новите независими държави често използват неравнопоставените "условия на играта", наложени от британците, за да оправдаят собственото си лошо ръководство и да потиснат справедливите искания на своите граждани.

Заключение

Разбира се, историята на Британската империя трудно може да бъде събрана в една, единствена книга. Важно е обаче, да бъдат осъзнати различните причини, които карат Великобритания да търгува и да колонизира, по едно или друго време, различни части на света. Първоначалните търговски компании се разпростират по цялата територия на планетата, тъй като през ХVІІ век това се оказва по-лесно, отколкото да инвестират в самата Британия. Чак до 70-те години на ХІХ век Британия не е склонна да създава нови колонии в Африка. След това обаче, само за трийсетина години, тя завладява над 10 милиона кв. км територии на Черния континент.И макар, че британците продължават и до днес да се месят в много държави по света, деколонизацията е факт.

Нарастващият интерес към историята на империята би следвало да доведе до появата на по-задълбочени изследвания на борбата за освобождение и национална независимост. И би било глупаво, ако съвременните "антиимперски настроени" историци се опитат да сведат тази богата и разнообразна история до едноизмерна борба между "лошите" колонизатори и техните туземни жертви. В това отношение, новата книга на Джеймс Хартфийлд може да се приеме като добро начало.

*Българско геополитическо дружество