Това, което най-много липсва в нашия политически и духовен живот, е историческото мислене. Каквито и да са формите, в които българският дух изразява своята творческа сила, каквито и събития да обуславят неговото движение, винаги той се е развивал случайно, без каквато и да е вътрешна необходимост и последователност.
Може би ние сме най-безисторичният народ, който живее днес, не само защото не създаваме исторически смисъл на живота си и нямаме чувство за историческата съдбовност на света; не само защото животът ни увяхва, преди да се е разлистил; не само, че злобата задушава всеки нов и животворен порив, но главно поради туй, че всичко в нашата страна става без каквато и да е обща историческа цел. Онова, що определя облика на всеки национален организъм, не е нищо друго освен историческото съзнание за силите и възможностите на тоя организъм, който трябва да се развива по някакъв определен път. Народ, който не вижда пред себе си път, който продължава да съществува потиснат от собственото си бедствие, от собствената си анархия, от собственото си безличие, няма никакво световно оправдание и е обречен на гибел. Ние преживяваме съдбоносни времена - най-страшните в историята на новия свят, - когато вихри са раздрусали до дъно всички досегашни мирогледи на социално-политическото и асоциалното съзнание; когато отново и с някакъв тържествен жест се поставя въпросът за смисъла и същината на човека, за големия град, за обнищения масов безработник, за хипнотизирания от разсъдъчни фикции морален изрод, за филистерството на досегашния учен, на досегашния възпитател, за великата заръчба на вожда, за пробуждането на националния и героичен човек; когато най-сетне времето и пространството са се променили, а заедно с това и законите на обществения, на съзерцателния и физически свят; когато се извършва тая паника на предела между две епохи, ние, потомците на безстрашни отци, стоим обезпътени.
Никога нашият народ не се е намирал в такава безпътица, дори когато е падал под чуждо иго. Това не е случайно, то не иде от вчера, то е подготвено отдавна; целият ни културен и политически живот се е стремял с главоломна бързина към това обезпътяване, към тая криза на българското национално самосъзнание. Главната причина на всичко това не е днешната стопанска и духовна безпомощност, а липсата на историческо съзнание у ония, които мислят, че водят неговите съдбини. Целият ни трагизъм иде тъкмо от тази безисторичност на всички наши действия. И ако има политика, която да се е развивала случайно, без оглед на принципи, на творчески традиции, без всякакво чувство за истинската и прародна структура на народа, тя е именно българската политика. Липсата на водачество в нашия политически живот се обяснява тъкмо с тая безисторичност. Защото водачеството се корени преди всичко в чувството за историческите перспективи на нацията и нейния месиански подвиг.
С една дума, благодарение на фаталната безисторичност и безпрограмност в нашето развитие след Освобождението, днес ние сме стигнали дотам, че да се чувстваме ненужни в процеса на съвременния световен живот. Колкото и високо да бъде патриотичното чувство, то остава без всякакво значение, ако е само случаен изблик, а не извира от вярата в националния мит и неговото пребъдване в света. И ако искаме най-сетне да разберем себе си и да се избавим от сомнамбулното състояние, в което изпада всеки народ, когато започва да прилича на сбирщина, на маса - трябва да погледнем пред очите си и да видим по кой път да тръгнем. С това самосъзнание трябва да започне нашият исторически ефект. С него ще започне съществуването ни като национален организъм, ще започне нашето възраждане.
По кой път?
По кой път? За първи път ние поставяме този въпрос с тая решителност, с която никога не е бил поставян досега. Защото сме нямали до днес никаква философия на българската история и защото на тоя въпрос се е гледало най-често от "книжовно"-педагогично и моралистично-реакционно гледище. Трябва да се има предвид, че нашата душа днес е разтревожена и ако не искаме да бъдем само един упадък от ракетите на днешния революционен човек, трябва да бъдем смели като никога и да поставим проблемата за българската участ неотвратимо и ясно. Това не е само един въпрос на политиката, а на цялото ни културно и национално битие. Важното е да се знае преди всичко, че не сме народ, който може да се отъждестви с който и да е друг народ, че ние представяме нещо съвсем самостойно, особно, първично. Колкото и близки да сме на славянския свят, ние не сме славяни в истинския смисъл на думата, както не сме и никакъв западен народ. Нямаме нищо общо с източната екстатика, нищо с механичния формализъм на западната цивилизация. Нито мистичното, нито рационалното начало е присъщо на българския дух. Затова нашата проблема се движи между Изток и Запад; тя не се покрива нито със света на тайната, нито със света на знанието; не е нито божествен, нито човешки, нито само духовен или само материален момент. Ние стоим между началото на небето и началото на земята, без да бъдем само пустинници или само пленници на живота.
Несъмнено и в нас живеят славянски сили. Но колкото и значителни да са, те нямат първично действие и не могат да съдействат за нашето бъдещо развитие, защото не са органически, не са сраснали с нашата първосъщинска особност, а са наследени. Но и да допуснем, че сме славяни, какво можем да очакваме днес от славянството? Къде е славянското царство? Това, що наричаме славянство, не е освен една абстракция, една категория на историософското мислене, което имаше живот и действителност само в миналото. Днес душата на изтока е престанала да се чувства славянска. Стихиите, които изразяваха могъществото на славянството и които често са заплашвали западното царство на човека със своята тайнственост и фантастика, всички тия сили на апокалипсиса и метафизичната химника, на религиозната глъбина, на националния романтизъм и живото богоносно слово - отдавна са превърнати в сили, които движат гигантски мотори и са превърнали цялата славянска епопея в американски техницизъм. Ненапразно има днес в Русия цели американски селища; нищо друго не се строи там освен чудовищни заводи и фабрики за динамит, за трактори и автомобили. Че и там, подобно в Ню Йорк, времето е пари, че индустриализираните маси живеят в разрив с капитализма, че гнетът на техническото робство е надминал робството в капиталистичните страни, че социализирането на живота е довело проституция на еротиката, на личността - това е краят на славянството и заместването му с американския бандит и американската блудница.
Ето защо напразно бихме очаквали спасение от славянския тракторизиран изток. Ако някога Москва е била прицелна точка за нашето развитие, това се оправдава с помирителния акт на Освобождението, както и с това, че руската общественост и образованост, колкото назадничави и закъснели да са били в сравнение с напредъка на германския и романски свят, са били най-близки за първите ни общественици и за интелигенцията. Безспорно и тогава тоя път е бил погрешен, и тогава би трябвало да се отклони развитието ни и да се насочи към други хоризонти, още повече, като се знае, че тоя път не беше друго, освен подражаване на външната и административна форма на руския живот. Може би никой българин не е могъл да се срасне с душата на славянина и да разбере пустинното й мълчание както нейната нелогична и противоречива същност. И не само българинът, но който и да е друг представител на западните народи едва ли би могъл да погледне в дълбините на тая душа, която живееше заключена в своето царство, недостъпна и необяснима за никой човешки разсъдък. Може би тъкмо тая душа на неизвестното и безбрежното са имали предвид Хердер или Шпенглер, Кайзерлинг или Мьолер ван ден Брук, когато са писали, че на Русия предстои голямо бъдеще. Но тая душа днес е преобразена и цинично усмихната към целия свят; от нейната страхотност и безмълвност, която изкуси дори Наполеона и го привлече в широкото си царство, не е останало нищо.
А, Запад?
А Запад? Тук засягаме най-сложната страна на проблема за нашето самосъзнание, защото още от началото на политическото освобождение в нашия живот започнаха да действат формите на европейската цивилизация. Създадоха се традиции в политиката и културата, институти и мирогледи, програми на образованието, заети от запад - също тъй по най-смешен и безотговорен начин. Едва ли някога ще можем да се освободим от въздействието на западния дух, особено от ония категории, в които той се е осъществил през неговата класическа и романтична епоха; и трябва да се признае, че нашата метафизика и музика, устройството на висши учебни заведения, като и символичното саморазрешение на личността в изкуството, критиката на художественото съзнание - дойдоха от запад. Не можем да не бъдем признателни на западната култура. Но колкото и голяма да бъде нашата благодарност, трябва да се подчертае, че - подобно първото влияние на русизма - и западното влияние е една от причините, задето и до днес българският дух не е могъл да стъпи на здрава почва и да тръгне по своя истински и самоотговорен път. Не само руското, но и западното влияние е твърде много допринесло за засилване на безисторичния хаотизъм на нашето съзнание, особено когато се има предвид, че в много по-голяма степен запад е влиял у нас със своите технически ефекти, отколкото с дълбочината на своята мисъл. Историята на нашата интелигенция ще се натъкне тъкмо на тая страна на чуждите влияния и ще посочи, че ползата е била еднаква с вредата. Безспорно всеки нов народ започва с влияния и заимствания, но това става по един начин, съвършено различен от тоя, по който нашите интелигенти се втурнаха по големите западни градове и се върнаха в отечеството си по-груби и по-смешни, отколкото са били, преди да се запознаят с духа на техниката и цивилизацията. Истинският път на подражаване и заимстване е съвсем друг, тъй като той се извършва в името на националното самосъзнаване и облагородяване, а не само в усвояване и пригаждане на външни, ефектно-помпозни форми, които могат да бъдат само прикачени и пришити, но не и вътрешно изживени и сродени със силите на първородното битие.
Особено днес не можем да очакваме никакво разрешение на националната ни участ чрез подражаване на западната цивилизация. Европа, която днес е объркана, прилича по-скоро на някаква грозна и прегърбена богиня, в чиито очи не играе никакъв пламък и която още продължава да скимти из своите запустели чертози, без да подозира, че само една мълния от небето ще я срази завинаги. Тоя континент, по който са префучали досега всички бури на историята, днес няма никаква опора, никаква догма, никаква религия. Какво можем да очакваме от един свят, който си отива? Там всички лирически сили са прогонени, нихилизмът е нахлул по всички посоки, свободата отдавна е станала насилие, животът - алгебра. От тая Европа на израждаща се цивилизация и маймунска софистика, която залязва под тежестта на своята техника - от тая Европа не можем да очакваме нищо; можем да бъдем само свидетели на нейния трагизъм и да вземем поука от нея, че само расовият и вдъхновен човек е божествен, останалото е израждане на личността и пигмейство.
Застанали между два свята
И тъй, застанали между два свята, не можем да чакаме помощ нито от славянския изток, нито от обществото на уморените западни народи. Остава само един-единствен път - пътят към самите нас: пътят към изкупление на варварството, към собствения подвиг и собствената жертва. Тоя път може да има обаче значение само с оглед истинските перспективи на племето ни - ако, с други думи, тоя път бъде ясно и решително начертан и следван като една неотменна програма на българския дух. Само като исторически план тоя път може да ни изведе към нови и прояснени дни. Винаги когато един народ реши да встъпи в процеса на своето възраждане, започва с акта на историческо самоопределяне, и тъкмо в тоя акт трябва да се търси израз на нашата национална воля. Всъщност това не е никаква измислена теория, никакво политическо убеждение, а по-скоро една политика на културното и чисто българско расово съзнание, обусловена от вътрешната особеност на племето, от неговата космическа прамайчиност, която няма нищо общо с мистицизма на славянството, нито с интелектуалистичния механизъм на западния човек. По своята същност българският дух е езически и в тоя смисъл той представлява синтеза на западното и славянското начало, на закона и анархията, на знанието и предчувствието. Затова той не може да се привежда към която и да е категория на историко-философското мислене - нито към германската или северно-готична култура, нито към тая на романското и класическо съзнание. Той е повече от едното и другото, защото ги съдържа в зародиш, който рано или късно ще се развие и ще даде плод. В тоя велик синтез са скрити всички сили на нашето възраждане.
С идеята за това западнославянско строение на духа ни съвсем не се изчерпва проблемата, която поставяме. Трябва, преди всичко, тая проблема да бъде поставена; разрешението й може да впрегне усилията на цялата интелигенция за творческа работа. С нея може да се открие новата епоха на нашия народ, да започне новото му определяне като духовна и политическа сила. Предстоят ни исторически задачи. Ние сме най-първичният и девствено-стихиен народ, който още не е казал своята дума. Тепърва ще почне нашата героическа епопея.
*Статията на големия наш консервативен философ (1900-1945) е отпечатана за първи път в списание „Златорог” през 1933. Публикуваме я, тъй като и днес, 90 години по-късно, поставените в нея въпроси не са загубили своята актуалност.