13
Чет, Юни
7 Нови статии

"Голямата стратегия" на САЩ след руско-украинската война

брой 4-5 2022
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Понятието "Голяма стратегия" се корени във военната терминология като негови своеобразни прообрази могат да се открият още в древността и в частност, в трудовете на Тукидид. По онова време то се свежда до общата тактика на противопоставянето между държавите.

С течение на времето, интерпретацията на "голямата стратегия" постоянно се разшиява. Така, според британския историк Базил Лидъл Харт (1895-1970), задачата и е "координирането и концентрирането на всички ресурси на държавата или на група от държави за постигане целите на войната, или определящи  фундаменталната политика". Тоест, "Голямата стратегия" вече излиза извън чисто военните рамки, включвайки дипломатическите, информационни, финансови и икономически инструменти, а действието и вече касае не само периодите на войни, но и тези на мир.

Влиянието на идеите на Лидъл Харт се усеща и в американското стратегическо планиране след Втората световна война. В същото време обаче, САЩ се движат по собствен, еволюционен път, в хода на което акцентите в американската "Голяма стратегия" се изместват. Формулирането и до голяма степен е резултат от колективните усилия на редица експерти, идеолози, както и на отделни политици. Сред онези, които имат особени заслуги в това отношение, следва да отбележим Джордж Маршал, Джордж Кенан, Пол Нитце, Хенри Кисинджър, Джийн Къркпатрик, а също президентите Хари Труман, Дуайт Азейнхауер, Джон Кенеди, Ричард Никсън и Роналд Рейгън.

Основите на „Голямата стратегия”

"Голямата стратегия" (Grand Strategy) представлява своеобразна пътна карта, обясняваща съотношението между средствата и целите на държавата. Тя работи най-добре в предсказуема среда, т.е. в свят, в който политиците имат ясна представа за разпределението на властта и където е налице стабилен вътрешен консенсус относно националните цели и идентичност, както и стабилни политически институции и институции на националната сигурност. Следва да признаем обаче, че още преди две години, т.е. през 2020, нищо от това вече не съществуваше, включително и в САЩ.

Променящият се характер на мощта, както и нейното размиване в рамките на международната система, значително затрудниха усилията на Съединените щати да дефинират ясно собствената си съдба. Възходът на мултикултурализма и популистката реакция на този феномен ерозираха общите наративи и идентичността на Америка. Политическата поляризация изпразни от съдържание вътрешнополитическите институции, което означава, че всяка нова американска администрация се опитва да обърне на 180 градуса направеното от предишната. Това води до обезценяване на цялата политическа дискусия и отслабва контрола върху изпълнителната власт и така този феномен започва да се самовъзпроизвежда.

Успешната голяма стратегия следва да се основава на изключително ясното и точно разбиране на глобалния силов баланс. Онзи, който преувеличава мощта на противника си или, обратното, подценява заплахата, няма шанс за успех, тъй като неминуемо ще генерира политически решения, имащи обратен на търсения ефект. На практика, една от причините, поради които стратегията на либералния интернационализъм, възприета от САЩ, породи толкова мощна вълна от критики през последните десетина години е, че тя не можа да прогнозира и оцени възхода на Китай. В глобалната политика силата вече не е това, което беше доскоро. Способността на държавите да използват сила, начинът по който го правят, какви цели преследват и т.н. - всичко това се промени радикално. Истината е, че днешният свят не е най-подходящото място за прокарването на "големи стратегии".

Основните видове външнополитически стратегии

Следва да отбележа наличието на четири основни външнополитически стратегии, съответстващи на визията на основните групи на американския експертно-аналитичен и политически истъблишмънт: настъпление, избор на степента на въвличане, офшорно балансиране и игра с нулева сума. При това и четирите стратегии се оформят още през 90-те години на миналия век (под формата на неоизолационизма, избирателното сътрудничество, кооперативната сигурност и превъзходството).

Настъпателната стратегия е популярна сред "ястребите" в двете големи американски политическси партии. При републиканците, тя се споделя от привържениците на доскоро влиятелната неоконсервативна идеология, а в лагера на демократите към нея се придържат адептите на идеите на "либералния интервенцинизъм". Тази стратегия се опира на постоянните опити за разпространение на либералния модел и прокарването на демокрацията и пазарната икономика. При това, осъществяването на тази мисия се представя като непосредствена задача на САЩ, тъй като без тяхното участие "светът може да се окаже в състояние на анархия". Привържениците на настъпателната стратегия смятат, че само САЩ, въпреки всичките им недостатъци, имат достатъчно ресурси, авторитет и опит за да осъществяват глобално лидерство. Освен това, подобна активна външна политика позволява на самите САЩ да заемат най-добрите позиции в глобален план.
Подкрепящите тази подход възприемат либерализма като норма на международните отношения и се обявяват за такъв силов баланс, който е в полза на Съединените щати и техните съюзници. Според тях, най-добрият начин за запазването на съществуващия световен ред е неговото по-нататъшно разпространение. Те възприемат проблемите, породени от усилването на Русия и възхода на Китай, както и феномена на "демократичната рецесия" не като фундаментална историческа промяна, а по-скоро като набор от препятствия, чието преодоляване е "естествена задача" на Америка.

За успешната реализация на тази стратегия е необходимо провеждането на съгласувана глобална кампания на основата на принципи и споразумения, които са изгодни за Вашингтон. От ключово значение е развитието на сътрудничеството с най-големите световни демокрации - от Европа до Азиатско-Тихоокеанския регион, и увеличаване на инвестициите в ООН, доколкото те способстват за разпространението на либералния модел. Развитието на търговските алианси следва да се съпровожда с интегрирането в тях на такива "недемократични", но влиятелни държави, като Китай. Държавите, които пречат на този интеграционен процес пък, следва да бъдат изолирани с помощта на различни алианси и военното превъзходство на САЩ и съюзниците им.

Важен елемент на настъпателната стратегия е развитието на програмите за оказване на чуждестранна помощ, реализиращи се с помощта на такива организации като Американската агенция за международно развитие (USAID), Националния фонд за демокрация и други. Те следва да способстват за прокарването на либералните принципи и модели на управление, както и за спазването на човешките права. В същото време тя предвижда и увеличаването на военно-политическото присъствие на САЩ в света и поддържането на многопластовото им военно превъзходство. Изтъква се и необходимостта от решителна борба с използване на всички възможна средства срещу международния тероризъм и разпространението на оръжията за масово унищожаване.

Стратегията на избирателното сътрудничество изглежда по-умерена и се ползва с подкрепата на мейнстрийма на Демократическата партия на САЩ. Тя също залага на продължаването на борбата за американското глобално лидерство, но при "рационално разпределяне на средствата и разходите". Привържениците на този подход признават, че възможностите на САЩ, макар и да са големи, не са безкрайни, и в тази връзка запазването на либералния ред изисква избирателен подход, решаване на най-важните проблеми и борба с най-опасните предизвикателства. Освен това, опирайки се на опита от външната политика на президента Буш-младши (2001-2009), те смятат, че силовото налагане на демократични режими има по-скоро обратен ефект, способствайки на практика за ерозията на либералния ред в света и пораждайки негативни социално-политически последици вътре в самите САЩ.

Привържениците на избирателното сътрудничество са наясно, че американската мощ има граници и смятат, че задачата за прокарването на демокрацията и пазарната икономика е свръхдългосрочна и изисква упоритите усилия на много поколение. Тоест, опитвайки се да потигнат тази цел, САЩ са принудени да се ориентират към действия в дългосрочна перспектива.

Тази стратегия признава значението на запазването на съществуващия световен ред и системата от алианси, но предлага Вашингтон да се въздържа от тяхното разширяване. В рамките на „стратегическото ребалансиране” се препоръчва съкращаване на разходите за сигурността в Близкия Изток за сметка на по-мащабното ангажиране в случващото се в Източна Азия, където китайското влияние прогресивно нараства. Независимо от необходимостта от запазване на американското военно предимство, се налага рационална ограничаване на военните разходи, което следва да способства за решаването на вътрешните финансови проблеми. Усилията за интеграцията на усилващите се „нелиберални” играчи в съществуващия международен ред следва да продължи, но разходите за чуждестранна помощ и такива скъпоструващи форми на прокарване на демокрацията, като „хуманитарните интервенции”, силовата смяна на неудобните режими и т.н., следва да бъдат ограничени. Продължавайки да инвестират в невоенни методи за прокарване на демокрацията и стимулиране спазването на човешките права, САЩ трябва да сътрудничат и с нелибералните режими в борбата срещу общите заплахи за сигурността. В същото време битката с международния тероризъм и другите заплахи следва да продължи, но като се избягва провеждането на мащабни операции, подобни на онези в Ирак или Афганистан.

Концепцията за „офшорното балансиране” е свързана с американската школа на политическия реализъм, който през последните години, отново набира популярност. Тя предвижда частичното прехвърляне на отговорността за гарантиране на сигурността върху регионалните съюзници на САЩ. На теория, това би трябвало да способства за съкращаване на военните разходи на Вашингтон, тъй като намалява необходимостта от разполагане на американски въоръжени сили в чужбина. Следователно, част от тях и най-вече сухопътните сили могат да бъдат съкратени. Освен това, ще бъдат спестени част от разходите за чуждестранна помощ и програмите за прокарване на демокрацията и човешките права, което пък означава принципна възможност за отказ от постигането на едни или други идеологически цели. Впочем, не се изключва и съкращаването на разходите за "борба с тероризма".

В рамките на тази концепция се акцентира върху ключовото значение на подкрепата за либералния икономически ред, т.е. вместо прокарването на американската мощ в света, се залага на разпространението на американската продукция (включително културна). Освен това, отказът на Вашингтон да се ангажира пряко със случващото се в някои региони би могло да способства за подобряване на отношенията му с Пекин или Москва. Според привържениците на този подход, към евентуална намеса от страна на САЩ следва да се прибягва само при възникване на критична ситуация.

Неговите критици обаче, които се обявяват за по-решителни действия, смятат, че реализацията му би могла да породи вакуум на сила в регионите, където САЩ вече няма да присъстват пряко. Според тях, това ще доведе до усилване на авторитарните режими и ще ерозира съществуващия световен ред. Тоест, "офшорното балансиране" може да намали разходите в краткосрочна перспектива, но в дългосрочна може да доведе до това "светът да се окаже по-малко либерален и по-хаотичен".

Стратегията на "играта с нулева сума" значително се отличава от трите предишни. Сред привържениците и има мнозина представители на консервативните среди в САЩ. Тя се базира на тезата, че стремежът към запазването и по-нататъщното разширяване на глобалния либерален ред, демокрацията и пазарната икономика води само до изтощаването на американските ресурси, а вредата от нея значително надвишава възможните ползи. Освен това, либералният стремеж към "отворени граници" застрашава сигурността на САЩ, ерозирайки суверенитета им, ограничавайки контрола над собствената им територия и повишавайки уязвимостта им пред потоците от мигранти и бежанци и нелегалния трафик на наркотици и други забранени стоки.

Привържениците на "играта с нулева сума" смятат, че международното право, международните споразумения и институции ограничават свободата на действие на геополитическите субекти, включително тези на САЩ. Според тях, прокарването на демокрацията и човешките права в чужбина както с военни, така и с други средства, не само че не е ефективно, но и изтощава ресурсите, които могат да бъдат използвани вътре в страната. Адептите на тази стратегия се отнасят скептично към съществуващите алианси и се обявяват за значително съкращаване на помощта в сферата на сигурността или поне срещу отпускането и да се искат повече неща. В същото време, те са склонни към взаимно признаване на сферите на влияние с нелибералните държави, като Русия и Китай, и подкрепят идеите за ограничаване на американското участие в международните институции и правни режими, защото те ограничават свободата на действие на САЩ при решаване на проблемите на националната им сигурност, включително борбата с тероризма. Освен това, не се изключва и отказът на Вашингтон от подкрепата за отворената глобална икономика, повишаване на митата за вносните индустриални стоки, излизането от вече създадените или планирани споразумения за свободна търговия и други протекционистки мерки.

Каква стратегия ще предпочетат САЩ след края на войната в Украйна?

Експертите са единодушни, че руско-украинската война ще промени не само Европа, но и света. В тази връзка, изборът на следвоенната "Голяма стратегия" на САЩ несъмнено ще бъде от фундаментално значение.

Именно в тази връзка, в края на март 2022 авторитетното издание Foreign Policy публикува своеобразна анкета между водещи американски и чуждестранни експерти в сферата на геополитиката и международните отношение относно това, каква според тях ще бъде Голямата стратегия на САЩ, "след Украйна". Резултатите от нея се интересни не само като показател за бъдещите намерения на американския елит, но и като доказателство за съществуващите сериозни противоречия в неговите среди относно перспективите за запазване на водещата роля на САЩ в света.

Така например, известния неореалист и професор от Харвардския университе Стивън Уолт се придържа към откровено изолационистка позиция. Според него: "Европа може самостоятелно да се справи с руската заплаха. Европейските членове на НАТО разполагат с много по-голям скрит силов потенциал, отколкото руснаците: взети заедно те почти четири пъти надвишават населението на Русия и над десет пъти нейния БВП. Още преди войната в Украйна европейските членове на НАТО изразходваха за отбрана три-четири пъти повече средства, отколкото руснаците. Днес, когато истинските възможности на Русия станаха ясни, увереността в способността на Европа да се защити сама би следвало значително да нарасне".

Именно поради тези причини, смята Уолт, украинската война е точния момент да се премине към ново "разделение на труда" между САЩ и европейските им съюзници, в чиито рамки Вашингттон се концентрира върху случващото се в Азия, а европейците поемат основната отговорност за собствената си отбрана. Тоест, Вашингтон следва да се откаже от традиционното си противопоставяне на европейската стратегически автономия и активно да помага на партньорите си да модернизират своите въоръжени сили (естествено, най-вече с американско оръжие). Следващият върховен главнокомандващ на НАТО в Европа трябва да стане европейски генерал, а американците - да променят досегашната си роля в рамките на пакта, като вместо да се намесват още при възникването на първия проблем, да се позиционират като "защитник от последна инстанция" на Европа.

Прехвърлянето на отговорността за сигурността към европейците обаче, следва да се осъществява постепенно, тъй като ситуацията в Украйна остава неясна, а и европейският отбранителен потенциал не може да бъде възстановен бързо. Освен това, в дългосрочна перспектива, САЩ, НАТО и ЕС, трябва да се стремят към такъв европейски модел на сигурност, който да не изключва Русия, което - от една страна - ще укрепи стабилността в Европа, а от друга - ще позволи на Москва да се избави от прекалената си зависимост от Пекин. Според Уолт, това развитие вероятно ще трябва да изчака появата на ново ръководство в Кремъл, но при всички случваи следва да се разглежда като дългосрочна цел.

Както е известно, след 11 септемвре 2001, САЩ се забъркаха в безумно скъпата т.нар. "война с тероризма", опитвайки се да реализират погрешната политика за транформиране на Големия Близък Изток. Уолт смята, че сегашната администрация на президента Байдън не бива да допуска подобна грешка. Разбира се, случващото се в Украйна не може да бъде игнорирано, но това в никакъв случай не е оправдание за продължаване на сериозното ангажиране на САЩ с Европа и след разрешаването на украинската криза. Китай очевидно си остава единствения равен по мощ конкурент и успешното "приключване" на тази конкуренция следва да си остане основния стратегически приоритет на Америка.

Тоест, Уолт разглежда като заплаха изключително Китай, докато Русия се смята за проблем по-скоро на Европа, отколкото на САЩ. Не по-малко симптоматично впрочем е и предложението му Вашингтон да ограничи ролята си в НАТО.

На свой ред Шанън О'Нийл, която е вицепрезидент на изключително авторитетния Съвет по международни отношения (CFR), акцентира върху "безмислеността на санкциите", тъй като смята, че те оказват по-силен негативен ефект върху колективния Запад, отколкото върху Русия. Според нея: "Използването на санкциите в миналото много рядко (а, на практика, никога) е водело до смяна на режима или прекратяване на войните. Както всички можахме да се убедим на примера на Украйна, дори масираните санкции не са в състояние да гарантират сериозни победи. Западът вече започва да вижда, че санкциите не остават без последици и дори жертви. Дефицитът и скоковете на цените, породени от санкциите ще нанесат сериозна вреда на икономиките на САЩ и Европа. Обикновените граждани, особено в по-бедните държави, могат да загубят живота си в резултат от резкия скок на цените на продоволствието, а в домовете им става непоносимо горещо или студено, в резултат от спирането на електроподаването".

От друга страна обаче, О'Нийл смята, че ако САЩ все пак надделеят и икономическата битка принуди руския президент Путин да изтегли войските си (или дори да загуби властта си), това радикално ще промени общата стратегия, характера на алиансите и йерархията на великите държави чак до края на ХХІ век. То би възстановило господството на САЩ и ще сдържа техните основни конкуренти, защото те ще разберат, че разполагат с малко реални възможности да се защитят от разрушителните последици от икономическата и финансова война. Това пък ще стимулира нов тип напревара на "невоенните въоръжения", в която държавите ще се конкурират в създаването на собствени системи и регионални търговски блокове, променяйки баланса на икономическата мощ. В крайна сметка, твърди О'Нийл, войната между Русия и Украйна ще предефинира както понятието "велика сила", така и природата на бъдещите конфликти.

Според професора от Университета "Кейо" в Токио - Тошихиро Накаяма: "Войната на Русия в Украйна ще промени геополитическото ни възприятие много повече, отколкото геополитическата реалност. Докато Русия на президента Путин представлява сериозен краткосрочен проблем, Китай ще си остане най-голямата заплаха в средносрочна и дългосрочна перспектива. Затова е от решаващо значение, как ще бъдат балансирани тези два фактора. Макар че, по правило, вниманието ни е приковано към "тук и днес", стратегическата насоченост следва да се запази... Заплахата от страна на Китай има структурен характер, и евентуална смяна на ръководството в Пекин няма да доведе до сериозни промени. Потискащата реалност е, че Китай постоянно съкращава разрива между собствената си мощ и тази на САЩ".

Въпреки това, проф. Накаяма смята, че вниманието на Вашингтон следва да бъде концентрирано върху случващото се в Европа. Според него, на фона на опита на Русия да възстанови със сила сферата си на влияние, САЩ нямат друг избор, освен също да и се противопоставят със сила. Дори, Европа, независимо от опитите и да се дистанцира от Америка (особено по времето на Тръмп), отново осъзнава, че американската мощ е незаменима. Ревизията на политиката на Берлин в сферата на отбраната например, също се базира на тази предпоставка.

Накаяма твърди, че Китай ще се държи като отговорен играч, въпреки сближаването му с Русия. Според него, Пекин вероятно едва сега осъзнава, колко опасни са опитите за силова промяна на съществуващото статукво, което означава, че занапред за Китай ще е все по-трудно да оправдава китайско-руското партньорство "без ограничения", както го формулираха президентите Путин и Си Дзинпин малко преди инвазията в Украйна. Тоест, възможно е Китай да не желае да се позиционира като "държава, стояща над закона", но в същото време ще удвои усилията си за създаване на собствена сфера на влияние, оказвайки натиск с невоенни средства, както впрочем вече прави и днес. И макар че битката в средите на американския елит между превържениците на "стратегическата конкуренция" и на "стратегическото взаимодействие" засега носи предимство на първите, налице е сериозно противодействие от страна на онези, които се обявяват за "взаимодействие", изтъквайки аргумента, че Китай "се държи по-отговорно, отколкото Русия".

Очевидно САЩ не разполагат с оперативни възможности и не могат да си позволят да обръщат еднакво (и постоянно) внимание и на двете възможности. Геополитическата реалност обаче изисква Вашингтон да поеме ангажименти и по отношение на едната, и по отношение на другата. И, ако проф. Накаяма е прав, американските съюзници и партньори както в Европа, така и в Индо-Тихоокеанския регион, няма да имат друг избор освен да поемат по-сериозни ангажименти в сферата на сигурността. Впрочем, налице са известни признаци, че това вече се случва.

Японският геополитик смята, че "САЩ няма да се намесят директно в Украйна, тъй като съществува ясно разграничение между членовете на НАТО и страните извън пакта. И макар че тази логика не може да бъде директно приложена по отношение на Азия, няма никакви съмнения, че доверието на азиатците към Съединените щати ще зависи силно от начина, по който те ще действат в украинско-руския конфликт".

Разбира се, не бива да забравяме, че именно защото е японец, близостта до Китай (както и темата за принадлежността на Курилските острови) налага определен отпечатък върху визията му за "Голямата стратегия" на САЩ, която изглежда по-скоро като "идеалистическо пожелание", а не като реална прогноза и предложение за нова политическа конструкция.

На свой ред, бившият шеф на отдела за политическа планиране в Държавния департамент по времето на Обама и президент на фондацията New America проф. Ан-Мери Слотър твърди, че "САЩ трябва да поощряват всички европейски усилия за създаването на по-силна и координирана общоевропейска отбраната - не на последно място, защото европейската войнна мощ ще ограничи вероятността Вашингтон да продължи да смята, че е длъжен да се грижи на Европа. В същото време, администрацията на Байдън следва да прокара новия трансатлантически договор за търговията и инвестициите и дигиталния общ пазар. Освен това, Вашингтон  трябва да поощрява отношенията между ЕС и държавите от Глобалния Юг, въпреки, че те често са обременени от т.нар. постколониален синдром. САЩ следва да продължат да подкрепят Европа и след края на „ерата на Путин” в усилията за създаване на нова архитектура за сигурност от Атлантика до Урал, използвайки за целта наслагващи се кръгове на отбранителното сътрудничество между отделните групи държави. Следва да сме наясно обаче, че границите на НАТО никога няма да достигнат до Тихия океан, затова трябва да се използват и други рамки".

Според Слотър, тази реформирана "Голяма стратегия" на САЩ, на практика, ще постави демокрацията в центъра на своята активност, но няма да разглежда последната като епична битка между демокрациите и автокрациите. Тя предлага, вместо това, Западът да се концентрира върху пропагандата на множеството ползи, които носят демокрацията и върховенството на закона: индивидуална свобода, самоуправление, прозрачност, отчетност, по-справедливо разпределяне на богатствата и възможност за търсене и получаване на подкрепа в случаите на нарушаване на човешките права.

Разбира се, поставянето на тези ценности в центъра на американската външна политика, императивно изисква реализацията им и вътре в САЩ".

След като говори за Русия без Путин (т.е. за периода след смъртта му), Ан-Мери Слотър очевидно се опитва да прогнозира развитието на ситуацията в рамките на следващите поне десет години. Само че, при подобен хоризонт на планиране, възниква естественият въпрос, какво ще се случи с ЕС и САЩ, които в момента преживяват сериозна криза. При всички случаи обаче, посланието на Слотър е ясно - тя предлага след края на войната в Украйна Вашингтон да се ориентира към своеобразна стратегия на "мастиленото петно", в чиито рамки либерализмът следва постепенно за "поглъща" все повече държави и региони.

За разлик от нея, проф. Раджа Мохан от Asia Society Policy Institute в Делхи, залага на укрепването на съществуващите алианси, тъй като според него в момента трансатлантическата ос не разполага с достатъчно сили за да се противопстави на Русия и Китай. В тази връзка той посочва, че: "Ако европейските съюзници на САЩ поемат по-голяма отговорност за собствената си защита от руската заплаха, на Вашингтон няма да се налага да отвлича вниманието си от Азия заради стабилността на Европа. За разлика от европейците, които едва след началото на войната в Украйна прозряха цялата сериозност на ситуацията, съюзниците и партньорите на САЩ в Индо-Тихоокеанския регион - и особено Австралия, Индия и Япония - демонстрират готовност да поемат по-голяма отговорност за сигурността в Азия.

Разбира се, в обозримо бъдеще, нито Азия, нито Европа ще могат самостоятелно да балансират мощта на Китай и Русия. Но, ако инввестират и работят повече за собствената си сигурност, те ще способстват за усилването на вътрешнополитическата подкрепа в САЩ за ангажирането на Америка в тези два региона.

Според Мохан, пошавайки ролята и усилвайки политическото влияние на съюзниците си, Вашингтон ще може да формира стабилен силов баланс в Азия и Европа, опирайки се на военната мощ на САЩ. На свой ред, това пък може да накара Пекин и Москва да възприемат "по-разумни" подходи към своите съседи и да се откажат от надеждите си, че могат да постигат сделки с американската свръхдържава през главите на европейските и азиатски държави. Споделянето на бремето по гарантиране на сигурността и укрепването на алиансите със САЩ ще улеснят усилията на Азия и Европа за намиране на баланс между краткосрочното сдържане и дългосрочното помирение с Китай и Русия. Подобен резултат би укрепил непреходната цел на американската "Голяма стратегия" за предотвратяването на доминацията на само една велика държава в който и да било регион на планетата".

Тоест, тезите на Раджа Мохан напълно съвпадат с тези на класическата геополитика, в интерпретацията на Халфорд Макиндер или американския историк Брукс Адамс (1838-1918), които предупреждават за огромната опасност за САЩ от появата на доминираша сила в Евразия.

На свой ред, подобно на Стивън Уолт, директорът на изключително авторитетния британски Кралски институт за международни отношения (известен като Чатъм Хаус) Робин Ниблет предупреждава за невъзможността на САЩ да се противопоставят едновременно на Русия и Китай. Според него: „В условията на сегашната криза опитите за откъсване на Китай от Русия ще се сблъскат с много големи трудности. Заплахите за вторични санкции срещу Китай, ако той окаже открита икономическа подкрепа на Русия, ще носят значителни рискове за по-широката стратегия на САЩ. Китайският пзазар ще продължи да е изключително важен за европейските и азиатските държави, за разлика от руската икономика. Запазването на единството както на трансатлантическия, така и на транстихоокеанския алианси ще се окаже много по-трудно, ако конфликтът не е само между Запада и Путин, но и между Запада и обединените Русия и Китай.

Ниблет смята, че малко държави ще склонят да последват САЩ обратно към подобен радикално разединен свят. Затова задачата на „Голямата стратегия” на Америка продължава да е изолирането на Русия и превръщането и в „парий” заради инвазията и в една суверенна съседна държава. Освен това, тя ще се стреми, по възможност, да избегне бремето, породено от необходимостта Вашингтон да се справя с рисковете на конфликта на два различни театъра на военни действия и то със съюзници, които ще се отнасят крайно нееднозначно към този сценарий, в сравнение с онзи, свързан само с преодоляването на „руската заплаха” в Европа.

Несъмнено най-балансирана и обоснована изглежда позицията научния сътрудник от Азиатския изследователски институт на Националния университет на Сингапур Кишое Махбубани, който изтъква, че: „Основната поука от войната на Русия в Украйна за Голямата стратегия на САЩ е проста – геополитическият прагматизъм помага по-добре за поддържането на мира, отколкото морално абсолютистката визия за това, че всяка страна следва да бъде свободна да избира собствената си съдба, независимо от гополитическите последици. Разбира се, руската инвазия следва да бъде осъдена. Въпреки това, онези, които безразсъдно подкрепяха членството на Украйна в НАТО и ускоряваха доставките на западно въоръжение в тази страна, също следва да понесат определена морална отговорност за това, че изпратиха украинското геополитическо агне на заколение и създадоха мащабна глобална нестабилност. Цялата тази болка и страдания можеше да бъде избегната, ако се бяха вслушали в думите на привържениците на геополитическия прагматизъм, включително такива големи геополитически мислители, като Джордж Кенан и Хенри Кисинджър, които предупреждаваха именно за това”.

Според Махбубани, най-голямата промяна в мисленето, от която се нуждаят американските политици, ангажирани със случващото се в Индо-Тихоокеанския регион, е да се откажат от черно-бялата политическа визия, което ги принуждава да работят съвместно само с традиционните си съюзници и партньори – например с участниците в квазиалианса AUKUS - Австралия и Великобритания, или пък в т.нар. Четиристранен диалог по сигурността (QUAD) – Австралия, Индия и Япония. Вместо това, САЩ следва да се научат на геополитически прагматизъм и да започнат да работят с различни групи държави от Азия, включително с Китай.

Освен това, между Европа и Азия има и друга фундаментална разлика, която американските политици би следвало да отчитат при формулирането на бъдещата си стратегия. За разлика от руската икономика, която – въпреки ролята и на доставчик на енергоносители – е слабо интегрирана в европейското геоикономическо пространство, икономиката на Китай е изцяло интегрирана в геоикономическото пространство на Азия. В тази връзка ще припомня, че през 2020 обемът търговията на АСЕАН с Китай почти двукратно надхвърли този на търговията със САЩ.

В същото време, критиците на Индо-Тихоокеанската стратегия на Америка несъмнено имат основания да посочват като неин ключов недостатък липсата на дългосрочна икономичска политика. Истината обаче е, че САЩ изпитват проблем с разработването на прагматични геополитически стратегии, които да съответстват на стратегиите на повечето азиатски държави, които нямат проблем с интегрирането на Китай в своите регионални обединения. Тоест, те на практика признават, че именно това интегриране е и оптималният подход. И, както посочва Кишое Махбубани, „ако този тип геополитически прагматизъм успее да предотврати разпалването на война в Азия – заради Тайван или заради някакъв друг проблем, той ще докаже, че е много по-ефективен от демонстрирания от Запада морален абсолютизъм по отношение на Украйна”.

Заключение

Очевидно са налице няколко различни подходи към формулирането на „Голямата статегия” на САЩ след войната в Украйна, някои от които са откровено критични към досегашните действия на Вашингтон и НАТО. Най-вероятно администрацията на Байдън ще се опита да балансира между намесата във вътрешните работи на Европа и противодействието на китайската активност, което обаче ще породи допълнителни проблеми за Съединените щати. От друга страна, не се забелязват признаци, че Русия и Китай ще спрат да си сътрудниат, което означава, че тяхното взаимодействие ще се отразява негативно върху прокарването на трансатлантическия дневен ред в Европа и на неолибералния – в Азия. Рано или късно, Пекин ще пристъпи към решаването на „тайванския въпрос” и САЩ едва ли ще могат да го спрат. Освен това, цитираните по-горе експерти косвено признават новия статут на Русия като възраждаща се велика държава, включително, защото (поне засега) т.нар. „колективен Запад”, начело със САЩ не съумява да спре руската военна експанзия в Украйна.

 

Бележки:

 

  1. https://foreignpolicy.com/2022/03/21/us-geopolitics-security-strategy-war-russia-ukraine-china-indo-pacific-europe/

 

* Българско геополитическо дружество

Поръчай онлайн бр.3 2024