11
Пон, Ное
22 New Articles

Ролята на ЕС в близкоизточния мирен процес: Конференцията в Мадрид и Договорите от Осло

брой 5 2019
Typography

Настоящата статия е посветена на политическата роля на Европейския съюз за намиране адекватно решение на палестинско-израелския конфликт. През седемдесетте години на миналия век Европейската общност (EO) изигра активна роля в тази насока, чиято кулминацията беше приемането на Венецианската декларация през 1980, но скоро след това, светът стана свидетел на постепенно отслабване и отстъпление на независимата европейската външна политика, включително и отдръпване от вътрешноевропейския консенсус по този въпрос, най-вече по време на мандата на американския президент Роналд Рейгън (1981-1989) и британския премиер Маргарет Тачър (1979-1990).

Горе:

Карта Осло II

Зони А, Ф и С

Долу

Легенда:

Зона А – палестински градове

Зона В – палестински села

Зона С – пунктове и военни зони

Израелски селища

Впрочем, за това съдействаха и други обективни външни фактори, но по-очевидно беше въздействието на вътрешните фактори. Пример за това е неефективността на институциите на ЕО (от 1992, след подписването на Договора от Маастрихт, Европейски съюз - ЕС), което доведе до отслабване на независимостта му при приемане на неговите законодателни решения, както и на способността му да дефинира приоритетите си и да формулира независими политики.

По-долу ще се опитам да проследя и анализирам европейската роля през деветдесетте години от ХХ век в опитите за постигане на по-голяма сигурност в региона на Близкия Изток и най-вече за решаването на израелско-палестинския въпрос, тъй като този период е наситен с редица важни политически събития. Така, от 30 октомври до 1 ноември 1991 се провежда Мадридската мирна конференция, чиято цел да се намери временно решение на израелско-арабския конфликт. Последвалите през 1991 и 1992 двустранни преговори между израелци и палестинци под егидата на САЩ не доведоха до съществени резултати, тъй като и двете страни в конфликта не бяха подготвени за сериозни отстъпки от своите позиции. 

С цел намиране на изход от тази патова ситуация беше създаден директен канал за тайни преговори между ООП и Израел в Норвегия, довели до подписването през 1993 в Осло на първото тайно споразумение между Шимон Перес и Махмуд Абас. Тези преговори продължиха близо 9 месеца, след което двете страни  стигнаха до споразумение, официално ратифицирано в Белия Дом на 13 септември 1993. Принципната декларация приканваше за прекратяване на политиката на противопоставяне, взаимно признаване на законовите и политически права и създаване на преходна палестинска автономия за срок не по-дълъг от 5 години. Последва окончателното решение на спорните точки, съобразно резолюции № 242 и 338 на ООН.

Принципната декларация остави решаването на някои въпроси за по-късен етап, например този за палестинските бежанци, статута на Йерусалим, границите, еврейските селища, както и мерките за сигурност и безопасност. Всички те бяха отложени за последната сесия на преговорите.

В тази връзка, ще се опитам да дам отговор на следните важни въпроси:

  • Какви са различията в резултатите от преговорите от Осло и Мадрид, организирани от ЕС?
  • Какви са целите от преговорите от Барселона?
  • Кои са факторите, довели до ограничаване на европейската роля за политическо разрешаване на конфликта, въпреки огромната европейска финансова и материална подкрепа?     

Основните различия между преговорите в Осло и Мадрид

Според известния експерт по близкоизточните въпроси Ахмад Саид, „ЕС няма друга алтернатива на икономическо, политическо и географско ниво, освен да сътрудничи с арабския свят и да се интересува активно и ангажира с процесите, развиващи се в този регион, включително с палестинския въпрос. От друга страна, арабските държави се нуждаят от съюзник, който да защитава интересите им в един свят, доминиран от САЩ, чиито основен съюзник в Близкия Изток е Израел“[1].

Опитвайки се да подходят рационално към ролята на ЕС за уреждането на конфликта между палестинците и израелците, някои анализатори отбелязват, че в хода на мирния процес Съюзът се задоволява да играе предимно икономическа роля. Самият мирен процес стартира през 1991, когато ЕС (EO) съдейства за създаване на многостранна работна група за осъществяване на регионално икономическо сътрудничество, като Съюзът става неин председател, ограничавайки се с тази роля. В интерес на истината, европейците съумяха да инициират работещи икономически механизми, но макар че ЕС имаше основания да акцентира именно върху икономиката, Съюзът не биваше да пренебрегва развитието на политическите въпроси и дейността на другите работни групи[2].  

След сключване на споразумението от Осло през 1993, ролята на ЕС в мирния процес придоби по-конкретни измерения: за разлика от събитията през 1991 във Вашингтон, като това стана по настояване на палестинската страна.

Въпреки усилията на ЕС да не действа като конкурент на САЩ, на практика станахме свидетели на имплицитно разделяне на ролите на ангажираните в преговорите страни, излизащо извън рамките на чисто финансовите аспекти. Така, САЩ решиха да се ангажират с финансовата подкрепа на Израел, докато ЕС пое ролята на финансов покровител на палестинската власт. Съюзът пръв лансира инициативата за подпомагане на палестинската икономика и положи сериозни усилия за осъществяване и контрол на регионалното икономическо сътрудничество[3].      

По данни на палестинските институции, през 1993 ЕС е инвестирал за целта близо 90 милиона европейски парични единици (eкю). Помощите са предназначени за подпомагане на бежанците, както и за субсидиране на взаимни проекти с европейски организации в частния сектор, като европейското съфинансиране се равнява на 12.8 милиона екю, т.е. 33% от общата стойност на проектите. ЕС внесе директни субсидии в размер на 15 милиона екю за подпомагане на земеделието в окупираните палестински територии, чиято реколта да бъде изнесена след това на пазарите на ЕС. Други 5 милиона бяха предназначени за спешни нужди[4].    

На 9 септември 1993 Европейската комисия (ЕК) и Европейският парламент (ЕП) се съгласиха да предоставят 500 милиона екю, равняващи се на близо 600 милиона долара за периода 1994-1998, като половината от средствата се отпускат от Европейската банка за развитие като дългосрочен кредит[5].

След подписването на споразумението от Осло, европейската позиция се превърна в основен фактор за финансова подкрепа на палестинския народ. ЕС покриваше близо 45% от нуждите на палестинците. Освен това, отношението на европейските институции към Организацията за освобождение на Палестина (ООП) значително се подобри, особено това на Европарламента, което беше важна стъпка в развитието на европейско-палестинските отношения[6].

Договореностите от Осло дадоха ход на три европейски инициативи, както следва:

  • Европейска подкрепа на мирния процес, чрез субсидиране на администрацията на палестинската власт и палестинската икономика;
  • Укрепване на двустранните отношения между ЕС и Израел, с цел постигане на партньорско сътрудничество;
  • Подготовка на близкоизточен проект за цялостна интеграция между страните от южното крайбрежие на Средиземно море, което не беше възможно по време на арабско-израелския конфликт.

Преговорите в Барселона

Първата Евро-средиземноморска конференция на ниво външни министри, провела се в Барселона на 27 и 28 октомври 1995, изигра основна роля за активирането на нов тип политики в южната част на Средиземноморския регион. В нея участваха 27 държави, 15 от които европейски, а останалите 12 - от Южното Средиземноморие (Израел, Йордания, Сирия, Ливан, Турция, Египет, Алжир, Тунис, Мароко, Кипър, Малта и Палестинската власт[7]).

Конференцията насърчи участниците да затвърдят политическия диалог помежду си, да разширят икономическите и финансови взаимоотношения и да положат усилия за развитие на социалния и човешки фактор, т.е. на основните фактори в желаното партньорство между страните от региона[8].

Във фокуса на приетата декларация беше уважението на правата на всеки участник, зачитане суверенитета на страните, както и отказа от използване на силови методи. Участниците потвърдиха, че мирът и стабилността са нужни на всички и се съгласиха да повишат равнището на взаимните отношения в борбата срещу тероризма и екстремизма, както и за насърчаване на толерантността между техните народи[9].

ЕС стигна до извода, че безопасността и стабилността на Европа са свързани със стабилността на Средиземния регион, като цяло. В същото време, САЩ, в качестото си на лидер на НАТО, се стремят да продължат доминацията си и своето надмощие на отношение на Стария континент, отказвайки на европейците правото да вземат самостоятелни стратегически решения. Тази тенденция илюстрира задълбочаващото се разделение между Америка и Европа[10].

В резултат от конференцията в Барселона ЕС отпусна 88 милиона екю в подкрепа на мирния процес в Близкия Изток, за периода 1995-1999.[11] Конференцията очерта възможните начини за сътрудничество в региона на Средиземно море чрез сключване на договори с всяка държава поотделно. ЕС подписа подобно споразумение с ООП през февруари 1997, с Израел - през октомври 1995, с Мароко - през февруари 1995, а също и с други държави от региона.

Вследствие на договореностите между ЕС и ООП, през 1997 се увеличи подкрепата за решаването на палестинския въпрос на политическо и икономическо равнище. Приемането на ООП като равнопоставена страна в тези споразумения доведе до признаване правата на палестинците като независим народ, имащ право да легализира своя суверенитет чрез подписване на договори. Това позволи на ООП да установи по-близки отношения с ЕС[12]. Сътрудничеството между ЕС и ООП пък стимулира допълнително европейците да продължат подкрепата си за мирния процес. Същевременно, те се опитаха да преодолеят израелската съпротива срещу каквато и да било роля на ЕС в региона, убеждавайки Тел Авив да подкрепи назначаването на постоянен представител на ЕС в  Близкия Изток с ясната цел Съюзът да има по-голяма възможност за въздействие на международната политическа сцена, най-вече по отношение на израелско-палестинския конфликт.

Важно е да се отбележи, че въпреки ключовата икономическа роля на ЕС за подкрепата на мирния процес, политическата обстановка и стратегическото сътрудничество между САЩ и Израел доведоха до отслабване на ролята на Съюза, въпреки категоричната му подкрепа за преговорите от Осло. Това се потвърждава от представителя на Палестина в ЕС Лайла Шахид, според която, Европа отсъства по време на подписването на декларацията от Осло, а ролята и се ограничава единствено с икономическа подкрепа.

На свой ред, САЩ успешно използваха политиката на моркова и тоягата, като в случая „морковът” бяха европейските субсиди, а „тоягата” - принуждаването на ООП да признае Израел. Европа имаше възможност да изиграе по-голяма роля в мирния процес, ако бяха продължили преговорите от Мадрид. Тогава би могло да се стигне до окончателно решение за мирен изход на кризата, тъй като много държави вече бяха се ангажирали с това, включително САЩ, Русия, Япония, Австралия и много арабски страни.

По време на преговорите от Осло обаче, палестинците се оказаха сами срещу мощната политическа машина на Израел и Америка, което, естествено, не беше в тяхна полза[13]

Специалният пратеник на ЕС в Близкия Изток

 В рамките на положените от страна на ЕС усилия за стимулиране на мирния процес в Близкия Изток, на 25 ноември 1996 Съюзът реши да назначи официален пратеник на ЕС, със следните задачи:

- Да осъществи контакти с всички заинтересовани страни в конфликта, САЩ, други държави в региона и международни организации, които имат интерес за постигане на толкова желания мир в региона.

- Да разполага с правомощия на наблюдател на мирните преговори между двете страни в конфликта, както и да има готовност да се включи в усилията на добра воля при нужда и, ако двете страни поискат експертните му препоръки.

- Да участва, ако двете страни на конфликта проявят такова желание, в процеса на изпълнение на договореното между тях, както и да провежда по дипломатичски път необходимите контакти със страните, при отказ от изпълнение на клаузите по договорите.

- В рамките на мирния процес, да осъществява необходимите контакти с всички страни в конфликта, като ги подканва да спазват основните принципи на демокрацията, зачитане на човешките права, суверенитета и законността.

- Мониторинг на всички действия на двете страни, които могат да навредят на последния етап от преговорите.

Специалният пратеник на Съюза се възползва от тези правомощия, когато, през 1998-1999, преговорите тръгнаха в погрешна посока и бяха застрашени от провал. Тогава ЕС се намеси в политическия диалог и настоя да се признае правото за създаване на палестинска държава. На 17 юни 1997, в Амстердам, Европейският съвет заяви: „Приканваме народа на Израел да признае правата на палестинците, включително и правото им да обявят своята независима държава“.

Малко по-късно, на срещата на върха в Берлин от 26 март1999, Съюзът декларира, че: „подкрепя правото на палестинците безусловно самостоятелно да решават своята съдба, включително да могат да създадат своя държава. ЕС се надява на скорошно изпълнение на това решение. Съюзът подканя всички страни в конфликта да полагат усилия на добра воля, с цел постигане на приемливи решения по време на следващия кръг от преговори, на принципа на постигнати резултати, които да не бъдат подложени на вето. ЕС вярва, че създаването на демократична суверенна палестинска държава, която притежава всички фактори за граждански живот, е в интерес на опазването на мира и стабилността в Израел.Такава ситуация би помогнала за приемането на Израел като равнопоставена страна в региона. ЕС има готовност да преразгледа своевременно решението си за признаване на държавата Палестина, въз основа на споменатите основни принципи(164).

Според някои анализатори, Берлинската декларация, която на практика подкрепи независимата палестинска държава, представлява своеобразна награда за ООП от страна на западните лидери, за това че на 4 май 1999 организацията е отложила решението за обявяване на независима палестинска държава[14].  

Европейските конфликти и отслабването на ролята на ЕС

За съжаление, тезата, че Европейският съюз „е икономически гигант, но политическо джудже“  се потвърди и в този случай. Въпреки активната си икономическа роля, ЕС не съумя да се нагърби и с равностойна политическа роля в усилията за разрешаване на палестинско-израелския конфликт[15]

Опитите да се координират политиките на 15-те страни членки не са никак лесни, тъй като отношенията между Франция, Великобритания, САЩ и Израел са различни, понякога дори противоречиви. Въпреки очакванията, че подписването на Договора от Амстердам през 1997 ще улесни формулирането на обща външна политика и политика в сферата на сигурността на Съюза, идеята се реализира на практика едва повече от десет години по-късно. Разширяването на ЕС до 28 страни-членки допълнително усложни ситуацията, предвид факта, че немалко от новоприетите източноевропейски страни бяха близки съюзници на САЩ и Израел (167).

Както посочва в тази връзка Лайла Шахид: „Европейските страни не можаха да приемат обща програма и да формират обща политическа самоличност, тъй като Съюзът е изграден предимно на икономически принципи. Присъединяването на редица постсоциалистически държави към ЕС ерозира усилията за формулиране на обща външна политика. Тъй като решенията се приемат с консенсус между всички страни членки, съгласуването на общи решения в политическата сфера не беше лесно”[16]

През 90-те години на миналия век ЕС не се опита да упражни активно политическо въздействие по отношение на мирния процес, за да го изведе от застоя, въпреки лансираната инициатива за пътна карта и други проекти и идеи. По-долу ще изброя основните фактори за това.

Вътрешните европейски фактори

Както вече посочих, вътрешната конструкция на ЕС му попречи да изиграе активна роля. Освен това, Съюзът не разполагаше с военни средства и мощ, с чиято помощ да налага плановете си в размирните региони. В същото време, отношенията на ЕС с НАТО, чиято задача е защитата на европейския континент, не бяха на висота.

Липсата на обща външна политика, която да включва солидарна отбранителна система и обща програма за сигурност, ограничи възможната ключова роля на ЕС на международната политическа сцена, съответстваща на активната му икономическа роля.

Налице беше и друг фактор - мощта и военният потенциал на САЩ са далеч по-големи от тези на ЕС. В Брюксел смятаха, че Съюзът не може да се конкурира със САЩ по отношение на политическото, военно и културно влияние. Всичко това ограничи възможностите на ЕС на регионалната и световната сцена. Опитвайки се прокарва свои иницитиви, на Европа обикновено се налагаше предварително да получи одобрениетоа на САЩ[17]. Разбира се, това не означава, че ЕС и в бъдеще ще се примирява с подобна ситуация. Сред причините за постепенното еманципиране на Съюза от американската опека са:

- Икономическата мощ увеличава относителната политическа тежест на ЕС в света;

- Националните интереси на държавите членки на ЕС често се разминават с официалната външна политика на Съюза. Независимата външна политика на Франция например, се различава на външната политика на Великобритания, която е обвързана до голяма степен с политиката на САЩ[18]. Ще напомня, че преди референдума за напускане на ЕС, Лондон систематично се противопоставяше на стремежа на Брюксел да координира външната политика на Съюза, както и на доминиращите позиции на френско-германската ос вътре в ЕС. На свой ред, Германия, която се смята за „локомотива” на Съюза, традиционно поддържа добри отношения с Израел. Тежкото историческо наследство на нацисткия период кара Берлин и да избягва каквито и да било стъпки, които биха могли да изглеждат като насочени срещу израелските интереси Затова германците се стремят решенията и инициативите, касаещи палестинския въпрос, да бъдат подкрепени от всички страни членки на Съюза, което от една страна забавя процеса и прави ЕС да изглежда прекалено пасивен, но от друга – дава възможност да се балансират отношенията на Берлин с Израел и арабския свят[19].

- Многопластовите интереси вътре в ЕС по отношение на сигурността на Южна Европа наложиха по-интензивни преговори със страните от Средиземноморския регион. В същото време, интересите на отделни групи от държави в Съюза са свързани с различни региони, разположени по неговата периферия. За групата около Германия например, фокусът на внимание традиционно е насочен към Източна Европа. За разлика от нея, групата около Франция насочва интересите си най-вече на юг. Тук е мястото да напомня, че през 1996 икономическата помощ на ЕС за държавите от Източна Европа е 6,7 млрд. екю, докато тази за страните от Южното Средиземорие е 4,7 млрд. За сравнение, в периода 1991-2013 само в източногерманските провинции (с цел тяхната интеграция със западните) са инвестирани над 560 млрд. евро[20].

- В рамките на ЕС се оформираха няколко групи от държави, придържащи се към различни позиции по отношение на мирния процес в Близкия Изток. Първата включваше Франция, Италия, Испания и Ирландия, които заеха ясна позиция в подкрепа на палестинците. Те смятаха, че причина за ескалацията на кризата е най-вече политиката на Израел, който се опитва да отстрани ЕС от преговорите, свързани с мирния процес. Втората група се представляваше най-веече от Великобритания, която също смята, че Израел носи отговорност за продължаващата криза, но - за разлика от първата група – не подкрепя по-активната роля на ЕС в мирния процес, опасявайки се, че това би конфронтирало Съюза със САЩ. Тази позиция е характерна за традиционно проатлантически настроените среди в Европа. Третата група включва Германия, Холандия и Дания, които не демонстрират особен ентусиазъм относно участието на ЕС в мирния процес. Тази група предпочита да залага на силното американско посредничество, като според нея, времето за уреждане на тази криза не е настъпило.

Противоречивите отношения между европейските държави са фактор, ограничаващ и пречещ за формулирането на силна и цялостна външна европейска политика по отношение на такъв ключов регион като Близкия Изток, който се нуждае от синхронизирана и гъвкава външна политика на всички страни членки на ЕС, тъй като не е стабилен и е подложен на въздействието на постоянно променящи се фактори, които на свой ред рефлектират към самата Европа[21].     

Израелският фактор

Израел положи огромни усилия, за да предотврати по-сериозната намеса на ЕС в региона, под предлог, че Съюзът подкрепя палестинците за сметка на еврейската държава. Според Тел Авив, ЕС не е неутрална страна, затова израелците предпочитаха да разчитат на своя съюзник в региона – САЩ.

Според израелските лидери и медиите, мнозина влиятелни европейски политици, способни да формират общественото мнение, са на страната на палестинците. В общи линии, Европа смята, че мирът не е възможен при продължаващата окупация, която дава предимство на Израел в този конфликт. Освен това ЕС потвърди, че окупацията противоречи на мира[22]. От друга страна обаче, в Брюксел съществува определена тревога заради традиционно негативната израелска реакция на всяка европейска инициатива за решаване на конфликта в региона.

Арабският фактор

В арабския свят липсва единно становище по палестинския въпрос. Между позицията на отделните арабски правителства съществуват сериозни противоречия, които нерядко са дори по-дълбоки от тези между европейските държави. От друга страна, арабските правителства не се противопоставят на водещата роля на Вашингтон в мирния процес, т.е. в това отношение, арабските режими подкрепят доминиращата роля на САЩ[23].

В резултат от влошаването на имиджа на Америка в арабската общност, арабите разчитат на потенциалните възможности на ЕС за въздействие в региона и приветстват всички европейски инициативи, разчитайки, че те могат да балансират поне частично доминиращото американско присъствие.

Както е известно, Франция предприе определени действия в тази посока през 1996, когато президентът Ширак осъществи седемдневна обиколка в Близкия Изток. Така Париж се позиционира като защитник на арабския свят от твърдото и безкомпромисно поведение на Израел[24]. За съжаление обаче, разединението и безпомощността на арабските държави се оказаха препятствие  за успеха на тези европейски усилия в подкрепа на техните искания.     

Освен това, стратегическите арабско-американски връзки изиграха отрицателна роля по отношение на мирния процес в близкоизточния регион, както и на съответните промени на международната, включително арабската и европейската политическа сцена. Всичко това ерозира усилията на ЕС и попречи за формулирането на по-ясна европейска позиция в подкрепа на палестинската кауза. В крайна сметка Съюзът остана в периферията на събитията на регионално и международно ниво, затова не бива да се учудваме, че в един момент Брюксел започна да полага повече усилия за да търси близост и сходни позиции с Израел, отколкото с арабските държави.

Американският фактор

САЩ оказват силно влияние при определяне рамките на външната политика на ЕС спрямо израело-арабския конфликт поради две основни причини. Първата е свързана с тесните връзки между тях, а втората - със стратегическа връзка между САЩ и Израел. В крайна сметка, в резултат от американския натиск, ЕС бе принуден да очертае червени линии по отношение на въздействието си в региона на Близкия Изток, които няма намерение да преминава, именно с цел да съхрани стратегическите си отношения със САЩ. В Брюксел са наясно, че:

- Защитата на израелските интереси се е превърнала в стратегически приоритет за САЩ, затова евентуална по-твърда позиция на ЕС спрямо Израел би се възприела като антиамериканска проява.

- Израелското лоби в САЩ е изключително мощно и има възможност да влияе директно при взимането на решения на високо ниво. В Брюксел не без основание смятат, че американската политика се съобразява с исканията на  израелските лидери, което се отразява върху американското поведение в Близкия Изток. 

- Интересите на т.нар. „неоконсерватори” в Америка съвпадат до голяма степен с тези на десните екстремистки партии в Израел, особено след събитията през септември 2001, които на практика улесниха САЩ да се наложат като глобален хегемон. Израел не изпитва доверие към близкоизточната политика на ЕС и смята, че Съюзът ще продължи да подкрепя арабските правителства[25].

Заключение

Европейско-американските отношения оказаха силно въздействие при определяне на рамките, в които външната политика на ЕС можеше да упражнява независимо от САЩ въздействие в региона на Близкия Изток. Именно това  е и основната причина за провала на Съюза в усилията му да наложи своята визия за разрешаване на палестинско-израелския конфликт. Брюксел нямаше друг избор, освен да застане зад американската политика. Възможностите на ЕС да заеме по-различна позиция от Америка по този въпрос бяха ограничени. Изключение беше Франция. В същото време, докато Европейската комисия за обща външна политика и политика за сигурност се ръководи от Хавиер Солана, който през 1999 става и генерален секретар на съвета на Европа, тя се опитва да повлияе за успешното развитие на мирния процес.

Редно е да обърна внимание върху това, че генезисът на европейските политики е свързан с неразбиране или изкривена представа в прочита на историческите и религиозни истини за региона. Както е известно, нацистка Германия, както и други европейски държави носят историческа вина за масовото изтребване на евреи по време на Втората световна война. Арабите обаче не носят никаква вина за европейските репресии срещу евреите, осъществявани въз основа на расистки и религиозни принципи. Тоест, не е справедливо арабският свят да поеме вината на редица европейски страни по отношение на евреите[26].

Ще завърша с коментара на Хавиер Солана, който обяснява причините за провалите в европейската външна политика така: „Тази политика е сравнително нова и все още има нужда от допълнително време, за да узрее. Освен това, моментът не е подходящ да се прави окончателна равносметка и оценка на тази политика. Смятам, че външната политика на ЕС е на път да се реформира и трансформира. В бъдеще тя ще се активизира, защото Съюзът притежава икономическо влияние и тежест и му предстои да изиграе политическа роля не по-малко значима от неговото икономическо влияние[27].   

 

Бележки:

 

Източници:

  1. Gianniou ,Maria, the European union s involvement in the Israeli-Palestinian conflict: an active paradigm of European foreign policy?, PhD candidate, Bilgi university Istanbul, 31september2006,p.11-12
  2. Newman , David, and Yacobi , Haim , “ The Role of the EU in the Israel / Palestine Conflict “ draft ,Ben Gurion University , Beer Sheva , Israel ,No. 12/ 2004.p4.
  3. Тауаджохат ал-Етехад ал-Ороби нахуа ал-Кадия ал-Фаластиния. سعيد نوفل , احمد , " توجهات الاتحاد الأوروبي نحو القضية الفلسطينية وعملية السلام " , مجلة دراسات شرق أوسطية , عدد 25 , 2003, ص 39 .
  4. Нахно уаороба, Шауагел ал-хадър уафак ал-Мустакбал. ) سعيد نوفل , احمد , " توجهات الاتحاد الأوروبي نحو القضية الفلسطينية وعملية السلام " , مجلة دراسات شرق أوسطية , عدد 25 , 2003, ص 39 .
  5. Същият източник. خلاف , هاني , ونافع , احمد , " نحن وأوروبا : شواغل الحاضر وافاق المستقبل " , القاهرة : مركز الدراسات السياسية والاستراتيجية بالاهرام , 1997, ص 205 .
  6. Обора уал-Шарк ал-Аусат. ماركو , جون , " أوروبا والشرق الأوسط : رغبة تنتظر القدرة ( رؤية فرنسية ) " , السياسة الدولية , العدد 148 , ابريل 2002 , ص 74
  7. ECU уехдет алнакд алороби кабла тадауол алюро. اعتبرت وحدة النقد الاوربية قبل بدء التداول ب " اليورو " في 2002 , ولم تكن لها قطع نقدية , معتمدة في الحسابات ECU       
  8. ал-Даур ал-Ороби фи мантикат ашарк ал-Аусат. فهمي , اماني محمود , " الدور الأوروبي في منطقة الشرق الأوسط " , السياسة الدولية , العدد 115 يناير 1994 , ص 116 .
  9. Даур ал-Етехад ал-Ороби фи ал-танмия ал-Сиясия тежах ал-Аради ал-Феластиния. محمد , عصام حمدان , " دور الاتحاد الأوروبي في التنمية السياسية تجاه الأراضي الفلسطينية المحتلة " , رسالة ماجستير , جامعة النجاح , نابلس , 2009 , ص 54 .
  10. Нахно уаороба, Шауагел ал-хадър уафак ал-Мустакбал. سعيد نوفل، احمد. مرجع سبق ذكره، ص 64
  11. Алакет Фаластин беал-Етехад ал-Ороби. كنفاني، نعمان. علاقة فلسطين بالاتحاد الأوروبي: الإطار الحالي والعلاقة المستقبلية، القدس ورام االله، معهد أبحـاث 3 السياسات الاقتصادية الفلسطيني (ماس)،2000،ص12
  12. Кераа фи масар алшарака алоро-мотауасетия. حسين، سالم. "قراءة في مسار الشراكة الأورو- متوسطية بعد عشر سنوات 1995-2005 ،"على الموقع http://www.elmokhtar.net/modules.php?name=News&file=print&sid=132
  13. Алфаджуа байн жанебай алатласиуалхоруб ал-Хадария. محمد زرزور , عدنان , " الفجوة بين جانبي الأطلسي والحروب الحضارية , مؤسسة الرسالة , بيروت 1999, ص5
  14. Нахно уаороба, Шауагел ал-хадър уафак ал-Мустакбал. سعيد نوفل، احمد. مرجع سبق ذكره، ص46-49
  15. Alain Gresh , writer and journalist, 30 years editor in chief at Le Monde diplomatique, Paris, 20/9/2018, (mitting)
  16. Даур ал-Етихад ал-Ороби фи масар ал-Тасия. 1/ مركز الزيتونة للدراسات والاستشارات , تقرير معلومات (16) دور الاتحاد الاوروبي في مسار التسوية السلمية للقضية الفلسطينية ., بيروت : مركز الزيتونة للدراسات والاستشارات , 2010
  17. Ороба ал-муахада уатахидият асияса ал-Хареджия уаламния. الاصفهاني , نبيه , " أوروبا الموحدة وتحديات السياسة الخارجية والأمنية المشتركة " , مجلة السياسة الدولية , عدد ابريل 148 , 2002 , ص 136
  18. Тахадият Ороба, маалумат ауалия. خافيير , سولانا , "تحديات اوروبا " معلومات دولية , 63 , سوريا : 2000

 *Авторът е преподавател в Арабския университет в Йерусалим и докторант в Русенския университет „Ангел Кънчев”

 

[1] سعيد نوفل , احمد , " توجهات الاتحاد الأوروبي نحو القضية الفلسطينية وعملية السلام " , مجلة دراسات شرق أوسطية , عدد 25 , 2003, ص 39 .

[2] خلاف , هاني , ونافع , احمد , " نحن وأوروبا : شواغل الحاضر وافاق المستقبل " , القاهرة : مركز الدراسات السياسية والاستراتيجية بالاهرام , 1997, ص 205 .

[3] ) ماركو , جون , " أوروبا والشرق الأوسط : رغبة تنتظر القدرة ! ( رؤية فرنسية ) " , السياسة الدولية , العدد 148 , ابريل 2002 , ص 74 .

[4]    اعتبرت وحدة النقد الاوربية قبل بدء التداول ب " اليورو " في 2002 , ولم تكن لها قطع نقدية , معتمدة في الحسابات ECU

 

[5] فهمي , اماني محمود , " الدور الأوروبي في منطقة الشرق الأوسط " , السياسة الدولية , العدد 115 يناير 1994 , ص 116 .

[6] محمد , عصام حمدان , " دور الاتحاد الأوروبي في التنمية السياسية تجاه الأراضي الفلسطينية المحتلة " , رسالة ماجستير , جامعة النجاح , نابلس , 2009 , ص 54 .

 

[7] سعيد نوفل، احمد. مرجع سبق ذكره، ص 64

 

[8] كنفاني، نعمان. علاقة فلسطين بالاتحاد الأوروبي: الإطار الحالي والعلاقة المستقبلية، القدس ورام االله، معهد أبحـاث 3 السياسات الاقتصادية الفلسطيني (ماس)،2000،ص12

 

[9]  حسين، سالم. "قراءة في مسار الشراكة الأورو- متوسطية بعد عشر سنوات 1995-2005 ،"على الموقع

http://www.elmokhtar.net/modules.php?name=News&file=print&sid=132

[10]  محمد زرزور , عدنان , " الفجوة بين جانبي الأطلسي والحروب الحضارية , مؤسسة الرسالة , بيروت 1999, ص5

 

[11] Gianniou ,Maria, the European union s involvement in the Israeli-Palestinian conflict: an active paradigm of European foreign policy?, PhD candidate, Bilgi university Istanbul, 31september2006,p.11-12

 

[12] سعيد نوفل، احمد. مرجع سبق ذكره، ص46-49

 

[13]جريش , الين , المصدر ذكر سابقا ,  ص4

 

[14] Newman , David, and Yacobi , Haim , “ The Role of the EU in the Israel / Palestine Conflict “ draft ,Ben Gurion University , Beer Sheva , Israel ,No. 12/ 2004.p4.

[15] شهيد , ليلى .  المصدر ذكر سابقا

[16]Alain Gresh, writer and journalist, 30 years editor in chief at Le Monde diplomatique,Paris, 20/9/2018, (mitting)  

 

[17] شهيد , ليلى . المصدر ذكر سابقا .

[18] الاصفهاني , نبيه , " أوروبا الموحدة وتحديات السياسة الخارجية والأمنية المشتركة  " , مجلة السياسة الدولية , عدد ابريل 148 , 2002 , ص 136  

[19] المصدر السابق ص136

[20] الرحباني، ليلى، مداخلة في مؤتمر السياسة الخارجية تجاه القضية الفلسطينية. بيروت، لبنان، 3/4 نوفمبر 2010 ص 12

[21]  هاورد , مايكل , " أوروبا محافظة " , صحيفة الدستور الأردنية , 5/ 4/ 2004

[22] مصطفى كامل , تيمور , " الفرنكوفونية والعالم العربي : مسيرة وتعاون مشترك " , مجلة السياسة الدولية , عدد 146, 2001 ص13 .

[23] سماحة , جوزيف , " تعقيب " على ناصيف حتى , " حدود الدور الأوروبي وفرصه في عملية التسوية في الشرق الأوسط ", مجلة المستقبل العربي ,عدد 215 , 1997 , ص19  

 

[24]  توفيق , سعد حقي , " علاقات العرب الدولية في مطلع القرن الحادي والعشرين " , دار وائل للنشر , عمان , 2003 , ص177  

 

[25] مركز الزيتونة للدراسات والاستشارات , تقرير معلومات ( 16 ) : " دور الاتحاد الأوروبي في مسار التسوية للقضية الفلسطينية " , بيروت , مركز الزيتونة للدراسات والاستشارات , 2010 , ص 17 – 19 .

 

[26] الرحباني , ليلى ,  المصدر ذكر سابقا . ص14

[27]  الاصفهاني , نبيه , المصدر سبق ذكره ص 137