Според мнозина анализатори, поне на пръв поглед, съществуващата в момента геополитическа ситуация в Южен Кавказ не изглежда особено логична.
По правило, практиката на отношенията между държавите, както и възникването и укрепването на различни алианси и коалиции се опира на историческите им връзки и на необходимостта от координиране на техните действия, при това не само в краткосрочен план, но и в дългосрочна перспектива. Външната политика на Грузия след възстановяването на независимостта и през 1991 обаче, очевидно не се вписва в това русло.
Регионът на Южен Кавказ представлява своеобразен южен преден пост на християнската цивилизация в ислямския свят. Този "християнски анклав" се формира от две от най-старите християнски нации - арменската и грузинската. Както е известно, Армения е първата държава, в която християнството е обявено за държавна религия (301 г.н.е.), а Грузия (или по-скоро източната и част) приема християнството през 317 г.н.е., т.е. много преди повечето европейски държави. В същото време, и двата древни и немногобройни народи, обитаващи един от най-важните транзитни региони на планетата, нееднократно са били принудени да водят битка за оцеляване срещу агресивни и многочислени завоеватели, повечето от които са носители на съвършено друга култура, мироглед, манталитет и религия. В тези условия, нещата често опират не толкова до запазването на арменската и грузинската държавност, а по-скоро до спасяването на коренното население от физическо изтребление (каквото преживяват арменците в рамките на Османската империя в началото на ХХ век) или тотална асимилация.
След разпадането на Съветския съюз, някои експерти прогнозираха, че двете постсъветски републики ще поддържат изключително тесни приятелски отношения, или дори, че може да бъде създадена обединена арменско-грузинска държава, ползваща се с протекцията на Москва. Впрочем, да не забравяме, че тогава не се изключваше и възможността за създаване на обединена славянска държава, включваща Русия, Украйна и Беларус (непосредствено след Беловежкото споразумение между Москва, Киев и Минск от декември 1991, се обсъждаше създаването на Съюз на славянските държави, който обаче в крайна сметка се трансформира в Общност на независимите държави - ОНД).
Но, докато между Армения и Русия действително възникна своеобразен геополитически алианс по оста Север-Юг, Грузия, която - логично погледнато - би могла да изиграе ролята на свързващо звено в тази ос, предпочете вместо това да се превърне в централното звено, свързващо две други държави от региона - Турция и Азербайджан. Между другото, близостта между турския и азербайджанския етноси е толкова голяма, че мнозина от водещите политици и в двете страни периодично прокарват тезата за "един народ в две държави", а турското икономическо и културно влияние в Азербайджан е повече от осезаемо. На този фон, повечето грузински политици, без оглед на партийната им принадлежност, не спират да говорят за изгодното геополитическо положение на страната, макар че именно то в миналото превръща Грузия в привлекателен обект на многобройни и кървави чуждестранни нашествия. Освен това, при положение, че западният и източният съседи на страната представляват "един народ, разделен в две държави", изглежда близко до ума, че именно Грузия (както впрочем и Армения) е онази територия, която ги разделя, пречейки им да се обединят.
Възможен ли е военият алианс между Анкара, Баку и Тбилиси
Както е известно, отношенията между Турция и Азербайджан във военната сфера имат сравнително дълга история. Още през 1992 двете държави подписаха споразумение за сътрудничество в сферата на обучението и подготовката на кадри за въоръжените сили. Анкара активно подкрепяше Баку по време на военната фаза на Карабахския конфликт (1992-1994) и дори се присъедини към икономическата блокада на Армения. Вторият президент на независим Азербайджан Абулфаз Елчибей (1992-1993) превърна Турция в основния външнополитически партньор на страната си, а пък турският модел стана своеобразен ориентир при изграждането на независимата азербайджанска държава. Следващите лидери на Азербайджан - президенът Гайдар Алиев и синът му Илхам, който управлява и в момента, се стремяха да провеждат по-балансирана външна политика, но продължиха да смятат развитието на отношенията с Анкара за приоритет. При всички случаи, формулираният още по времето на президента Елчибей лозунг "един народ - две държави" си остава и днес основополагащ идеологически постулат в рамките на азербайджанско-турските отношения.
Високото ниво на политическо доверие, съществуващо между Азербайджан и Турция, изглежда напълно закономерно. Баку и Анкара са свързани с мащабни, многопластови икономически, политически културни и етнически връзки. За Турция, Азербайджан е ключов партньор в региона на Южен Кавказ, особено в контекста на прокарваната от турския лидер Ердоган и неговата Партия на справедливостта и развитието от 2002 насам неоосманистска политика, чиято основна цел е разширяването на турското влияние в света. В този контекст, Анкара провежда последователна протекционистка политика по отношение на своя "по-малък брат". Турция многократно заставаше на страната на Азербайджан в критични за него периоди. Така например, по време на конфликта, възникнал през 2001 между Баку и Техеран относно собствеността на газовото находище в Каспийско море "Араз-Алов-Шарг", Турция беше единствената държава, която оказа на Азербайджан не само мощна дипломатическа, но и реална военна подкрепа. На практика, именно появата в Баку на елитна турска ескадрила изтребители F-16 сложи край на иранските претенции за въпросното находище.
През 90-те години на миналия и първото десетилетие на настоящия век турците участваха активно в модернизацията и снабдяването с въоръжение на азербайджанската армия. В качеството си на един от най-важните членове на Северноатлантическия алианс и ключов американски партньор в Близкия Изток, през този период, Турция изигра важна роля за преформатирането и превъоръжаването на азербайджанските въоръжени сили, съобразно стандартите на НАТО. Азербайджан, който през 1994 се присъедини към програмата на пакта "Партньорство за мир", разглеждаше това взаимодействие с Анкара като основополагащ елемент в своята политика за присъединяване към "евроатлантическата зона за сигурност". Така, десетки военни курсанти от Азербайджан, преминаха подготовка в турски военни лагери и дори участваха съвместно с турските военни в реални бойни действия срещу кюрдските партизани от ПКК в Източен Анадол. Един азербайджански миротворчески батальон пък бе включен в състава на турските въоръжени сили, участвали в операцята на НАТО в Югославия през 1999 и навлезли в Северен Ирак през 2003. В същото време, през първото десетилетие на ХХІ век компаниите от турския военно-индустриален комплекс съумяха да разширят дела си във военните доставки за Азербайджан, макар че все още отстъпват в това отношение на своите конкуренти от Украйна и Русия.
През 2010 двете страни подписаха Споразумение за стратегическо партньорство и взаимна помощ, поставило началото на качествено нов етап в развитието на военното сътрудничество между Турция и Азербайджан. Той не само фиксира достигнатото равнище на двустранното сътрудничество във военната сфера, но и го издига до ранг на стратегическо партньорство. Баку и Анкара се споразумяха да си взаимодействат в сферата на подготовката и усъвършенстването на военните кадри и модернизацията на въоръжените сили с цел участие в общи военни операции, както и редовно да провеждат съвместни военни учения. Най-важният пункт в споразумението обаче е, че то гарантира оказване на взаимно съдействие при агресия от страна на трети държави.
Макар че експертите оценяват по достойнство споразумението от 2010, повечето от тях смятат, че то не може да се смята за пълноценен договор в сферата на сигурността и отбраната, тъй като очертава само общите контури на военно-техническото сътрудничество между Азербайджан и Турция, при това по доста ограничен кръг от въпроси. В този смисъл, значението му беше по-скоро психологическо, особено ако си припомним, че инициативата за подписването му беше на Баку и то стана факт на фона на пълната безпомощност, демонстрирана от основните играчи в Южен Кавказ по време на конфликта в Южна Осетия и Абхазия, приключил с разгрома на грузинската армия от руските части.
След подписването на споразумението от 2010 започнаха да се провеждат редовни срещи на висшите военни ръководства на Турция и Азербайджан, както и съвместни учения на техните въоръжени сили. Това очевидно активизиране на азербайджанско-турския диалог във военната сфера привлече към него вниманието на Грузия, която по онова време все още не се бе възстановила от поражението във войната с Русия, провокирана от необмислените действия на тогавашния президент Саакашвили. Така, през 2012 грузинската армия за първи път взе участие в съвместните азербайджанско-турски военни учения. Малко по-късно Баку, Тбилиси и Анкара решиха да укрепят и разширят очертаващият се алианс помежду им, създавайки механизми за провеждане на редовни съвместни срещи, консултации и мероприятия. В частност, през 2014 трите страни се споразумяха за създаването на нов дипломатически формат - тристранната среща на министрите на отбраната на Азербайджан, Грузия и Турция, която се провежда два пъти годищно. Освен това, те решиха ежегодно (в началото на лятото) да провеждат съвместни военни учения.
Присъединяването на Грузия към азербайджанско-турското военно сътрудничество не беше изненада за никого. От 90-те години на миналия век насам, страната е значим търговски партньор както на Азербайджан, така и на Турция. Трите държави са свързани с няколко общи стратегически проекти - петролопроводите Баку-Супса и Баку-Тбилиси-Джейхан, газопроводът Баку-Тбилиси-Ерзурум, както и железопътната линия Баку-Тбилиси-Карс, свързваща крайбрежието на Каспийско море със Средиземноморието. Показателно е, че идейни вдъхновители и спонсори на споменатите енергийни проекти бяха САЩ, които са ключов партньор и за трите държави (въпреки, че в последно време отношенията по оста Вашингтон-Анкара сериозно се влошиха, това едва ли ще доведе до пълното скъсване между Турция и Запада). Освен това, Баку, Тбилиси и Анкара активно работят по реализацията на проектите за Трансанадолския (ТАНАП, чиито турски участък беше открит официално от президентите Алиев и Ердоган през юни 2018, като на събитието присъства и българският премиер Борисов) и Трансадриатическия газопроводи, които в перспектива би трябвало да се превърнат в алтернативни маршрути за доставка на природен газ за Европа в рамките на политиката на ЕС за диверсификация на вноса на енергоносители.
За разлика от много подобни регионални инициативи, диалогът между Азербайджан, Турция и Грузия се развива стабилно, повишавайки равнището на тяхната взаимозависимост. От 2014 насам, военните министри на трите държави са провели пет срещи, първата от които беше през август 2014 в азербайджанската Автономна република Нахичеван и имаше знаково политическо значение в контекста на арменско-азербайджанския конфликт. В резултат от тези срещи бяха конкретизирани основните сфери и направления на сътрудничеството между Азербайджан, Грузия и Турция и очертани най-важните проблеми в тристранния диалог - регионалната сигурност, гарантирането на териториалната цялост на страните, защитата на стратегическата инфраструктура, противодействието на тероризма и киберсигурността. В съответствие с приетия модел на сътрудничество, тримата участници ежегодно провеждат съвместни военни учения "Кавказки орел", в които участват и специалните им части. Постепенно, като основна цел на военните маневри, осъществявани от Азербайджан, Грузия и Турция, се очерта създаването и изпитването на адекватен модел за защита на най-важните стратегически инфраструктурни обекти и най-вече на тръбопроводите, минаващи през техните територии.
Паралелно със сътрудничеството във военната сфера, външните министри на Азербайджан, Грузия и Турция също провеждат редовни срещи (например в Батуми и Гянджа, през 2013 или в Карс - през 2014), чиято основа тема е икономическото взаимодействие между тях и развитието на съвместни инфраструктурни проекти.
Въпреки всички изброени по-горе позитивни аспекти на тристранното сътрудничество между Азербайджан, Грузия и Турция, шансовете, че то може да прерасне в пълноценна регионална военно-политическа организация или поне в монолитен стратегически алианс, преследващ общи дългосрочни цели и и задачи, поне засега изглеждат минимални.
На първо място, въпреки, че като ключова идеологическа основа на тристранния алианс се прокарва тезата, че "въпреки различията си, ние сме единни", външнополитическите цели на Азербайджан, Грузия и Турция доста сериозно се различават една от друга. Така, евроатлантизмът на Тбилиси, неутралният курс на Баку и експанзионизмът (съчетан с постепенно откъсване от Запада) на Анкара трудно могат да се съвместят, дори при наличието на общи интереси в енергийната сфера или в транзита на стоки (в рамките на китайския суперпроект "Един пояс, един път"). Освен това, ако Анкара е готова да подкрепя Баку в карабахския конфликт с Армения, Грузия поддържа с тази страна доста тесни икономически връзки, които едва ли е склонна да пожертва само за да гарантира единството в рамките на триъгълника Баку-Анкара-Тбилиси. От друга страна, Азербайджан покрива до 80% от потребностите си от въоръжения чрез доставки от Русия и поне засега не възнамерява да променя структурата на вноса си в интерес на Турция.
На второ място, стратегическият алианс между Баку, Тбилиси и Анкара (ако все пак приемем, че такъв вече съществува) изглежда силно дебалансиран. Турция многократно превъзхожда останалите двама участници както в икономическо, така и във военно-политическо отношение, при това не крие особено експанзионистичните си амбиции. Истината е, че както в Баку, така и в Тбилиси гледат крайно скептично на осъществяваната от Ердоган "консервативна революция" в Турция, което създава сериозни препятствия пред по-тясната интеграция.
Накрая, икономическите проекти, залегнали в основата на азербайджанско-грузинско-турския алианс, в момента са изправени пред немалки трудности. В частност, Азербайджан, чиито ресурси са основната експортна стока в съвместните инфраструктурни проекти на Баку, Тбилиси и Анкара, се сблъсква през последните пет години със сериозни проблеми в енергийната сфера.
Така намаляващите обеми на петролния добив едва позволяват на страната да поддържа рентабилността на вече действащите тръбопроводи. Тоест, допълнителното натоварване може да се окаже непосилно бреме за азербайджанската енергетика. В средносрочна перспектива този проблем би могъл да се реши, чрез разработването на нови находища в азербайджанския сектор на Каспийско море или привличането към тристранните проекти на Баку, Тбилиси и Анкара на Туркменистан и Казахстан, само че на фона на все още ниските цени на петрола и скъпия петролен добив в Каспийския регион, перспективата за реализацията на подобен сценарий изглежда твърде неясна и отдалечена във времето.
В същото време, влиянието на алианса между Азербайджан, Грузия и Турция върху системата за сигурност в Кавказкия регион не бива и да се подценява. Участниците в този "стратегически триъгълник" настойчиво дават да се разбере, че са заинтересовани от съществуването на подобен тристранен формат и ще продължат да го подкрепят и развиват, макар и в рамките на ограничен кръг от проблеми. Впрочем, дори и сега съществуващите направления и сфери на сътрудничеството между тях, пораждат редица предизвикателства за регионалната сигурност и стабилност.
На първо място, самата идея за създаването, през територията на Азербайджан, Грузия и Турция, на алтернативни маршрути за доставки на енергоносителите и други ресурси и стоки, както и перспективата за привличането към тези проекти на Туркменистан и дори на Казахстан, представлява сериозна заплаха за икономическите интереси на Русия, която разглежда региона като сфера на своите жизненоважни интереси, и влиза в директно противоречие с лансираните от нея проекти и в частност с този за газопровода "Турски поток". Изострянето на икономическата конкуренция между Азербайджан, Грузия и Турция, от една страна, и Русия - от друга, неминуемо ще доведе и до политически конфликти и нарастване на взаимното недоверие.
Следва да отбележа също, че паралелното участие на Анкара както в руски, така и в конкуриращи се с тях енергийни проекти, внася в и без това сложните руско-турски отношения допълнително недоверие и дори враждебност.
На второ място, безусловната военно-политическа и дипломатическа подкрепа на Турция за Азербайджан позволява на Баку да действа много по-свободно в диалога си с Армения, което пък сериозно нарушава крехкия баланс в карабахския конфликт и поражда заплаха за възобновяване на военните действия. Неслучайно през последните години зачестиха военните провокации по разделителната линия между арменските и азербайджанските части в областта (до 1991 тя беше част от Азербайджан, макар че е населена предимно с етнически арменци), които през април 2016 дори прераснаха в ограничен четиридневен военен конфликт. В тази връзка, укрепването на военно-политическия алианс между Азербайджан, Грузия и Турция, пречи на постигането на дипломатическо решение на карабахския проблем, отлагайки го за неопределен период от време.
На трето място, координиращата роля на Анкара, като ключов (все още!) участник в НАТО, придава на алианса между Азербайджан, Грузия и Турция и по-широко геополитическо значение. В контекста на събитията от последната една година и, в частност, на поредното разширяване на НАТО за сметка на Черна Гора (през миналата 2017), както и на приетия от украинския парламент стратегически курс за присъединяване към пакта, в перспектива, на азербайджанско-грузинско-турския диалог може да бъде даден нов статус, като той бъде използван за да улесни поредното разширяване на НАТО в зоната на "специалните интереси" на Русия и доминираната от нея Организация на Договора за колективна сигурност (ОДКС). Подобно развитие несъмнено би провокирало ответната реакция на Москва и ще доведе до по-нататъщна ескалация на напрежението между Русия и Северноатлантическия пакт. Тоест, независимо от всичките си очевидни слабости и недостатъци, военно-политическият алианс между Азербайджан, Грузия и Турция, би следвало да се разглежда като сериозен фактор в системата на международните отношения в Южен Кавказ, който при това генерира редица заплахи за стабилността на региона, изискващи специалното внимание на останалите играчи в него.
Европейската и евроатлантическата перспектива на Тбилиси
В момента Тбилиси разглежда Анкара и Баку като основните си регионални съюзници, но както отбелязва по този повод известният грузински политолог Давид Купатадзе, "само слепия и глухия не може да забележи, че в рамките на този алианс Грузия заема подчинено положение". Така, приятелските отношения с Тбилиси, въобще не пречат на Турция да развива прогресивно своите икономически и културни връзки със самопровъзгласилата се за независима Абхазия, която Грузия продължава да счита за своя неразделна част.
Междувременно, самата Грузия изпада във все по-силна зависимост от доставките на енергоносители от Азербайджан, както и от инвестициите, идващи от двете "турски" държави. При това в Тбилиси предпочитат да си затварят очите пред факта, че заедно с въпросните инвестиции, в страната проникват и различни религиозни течения, някои от които са повлияни от уахабизма и салафизма (последното се отнася най-вече за населената предимно с ислямизирани грузинци автономна република Аджария). В същото време, грузинските власти ту се съобразяват с желанието на Анкара да създаде на територията на страната мрежа от турски училища, ту пък (след опита за преврат в Турция през лятото на 2016) - пак по желание на Турция - ги закриват, тъй като режимът на Ердоган междувременно ги е обявил за "гюленистки". Още по-скандални бяха случаите, когато от територията на Грузия бяха отвлечени опозиционно настроени към Ердоган журналисти, които след това се оказаха в турски затвори. На този фон, логиката на официалната грузинска външна политика става все по-трудно разбираема.
Официално, Тбилиси провъгласява за своя основна външнополитическа цел присъединяването на страната към ЕС. В същото време обаче, Грузия поддържа най-тесни съюзнически отношения с два режима, към които в Брюксел се отнасят меко казано нееднозначно. Както е известно, Съюзът на практика е затворил вратите си за Турция на Ердоган а пък режимът на Алиев в Азербайджан е обект на изключително остри критики от страна на „еврократите”, тъй като се смята, че вътрешната политика и на двете държави е в разрез с фундаменталните европейски ценности. С подобни съюзници и предвид икономическите и други проблеми на Грузия, изглежда все по-малко вероятно, че страната би могла да получи в обозримо бъдеще покана за членство в ЕС.
Грузия и НАТО
Що се отнася да другата ключова външнополитическа цел на Тбилиси - присъединяването към НАТО, на последната среща на върха на Северноатлантическия алианс в Брюксел през юли 2018 Грузия така и не получи план за действие за членство в пакта (МАР). А, както е известно, без наличието му присъединяването към НАТО няма как да се случи. Впрочем, анализаторите предварително оценяваха шансовете на Тбилиси да се сдобие с МАР като изключително малки, особено в навечерието на срещата между Тръмп и Путин в Хелзинки, провела се само няколко дни по-късно. Вместо това, в Брюксел генералният секретар на НАТО Столтенберг за пореден път изрази увереност, че някой ден Грузия все пак ще стане член на алианса.
Истината обаче е, че грузинското членство в НАТО изглежда много проблематично, при това не само заради категоричното и принципно несъгласие на Москва, а най-вече във връзка с неразрешените териториални спорове, свързани със самообявилите се за независими бивши грузински автономни републики Абхазия и Южна Осетия.
През последното десетилетие стана ясно, че руският фактор със сигурност е, ако не решаващ, поне стратегически важен за блокирането на стремежа на Тбилиси към членство в НАТО. В това отношение, от полза за ускоряването на "евроатлантическата интеграция" на Грузия не се оказаха нито очевидно влошаващите се отношения между Москва и пакта, нито присъединяването на Крим, нито последвалата конфронтация между руснаците и Запада. Днес, когато този конфликтен потенциал изглежда до голяма степен изчерпан и дори се очертават известни признаци за нормализация на отношенията между Русия и западните държави, едва ли можем да очакваме, че в близко бъдеще НАТО ще предостави на Грузия толкова чакания от нея МАР.
Не по-малко съществен в този контекст е и териториалният въпрос. Евентуалното приемане на Грузия в НАТО (ако действително се случи) би било прецедент за алианса, тъй като ще се окаже, че върху част от територията на негова страна членка се реализират алтернативни държавни проекти. Без значение, как точно се интерпретират тези процеси в хода на продължаващите пропагандни битки, важното в случая е, че Абхазия и Южна Осетия по никакъв начин не участват в живота на грузинската държава. В този смисъл, докато въпросът за приемането на Грузия в НАТО си остава открит, същото се отнася и за проблема с бившите грузински автономни републики. Тоест, ако страната все пак бъде приета в алианса без Абхазия и Южна Осетия, това автоматично ще означава, че последните на практика се признават от Запада за независими държави. Тук е мястото да напомня, че Руската Федерация не само призна независимостта на въпросните републики, но и подписа с тях споразумение за военно сътрудничество, включително за формирането на обща войскова групировка. В същото време, макар че Тбилиси активно участва в международните военни учения на НАТО (например в провелите се през първата половина на август 2018 съвместни учения Noble Partner 2018, в които този път се включи и Армения (!), или в планираното за март 2019 съвместно учение на пакта и Грузия в Черно море), а на грузинска територия се изграждат военни обекти, в интерес или за пряко ползване от страна на алианса, Брюксел засега не демонстрира каквито и било намерения да предприеме очакваните от Грузия политически стъпки.
Впрочем, в момента европейската и евроатлантическата интеграция далеч не е най-големия проблем на Грузия. Подобно на България, страната е поразена от остра демографска криза (според някои местни анализатори, тя дори е на ръба на демографската катастрофа), като основният негативен фактор в това отношение не е толкова намалялата раждаемост, а непрекъснато нарастващата емиграция Така, в една от най-големите грузински области Квемо-Картли етническите грузинци вече са малцинство (44,7%,), докато броят на етническите азери е скочил до 45,4%, като процесът продължава да се задълбочава. На този фон, някои местни анализатори изразяват опасения, че след като Ердоган вкара турската армия в Северна Сирия и създаде там контролирана от Турция буферна зона (въпреки протестите на режима в Дамаск, САЩ, Европа и дори Русия), едва ли нещо би му попречило, да стори същото с Аджария, където турците и в момента се ползват с по-голямо влияние, отколкото властите в Тбилиси.
Междувременно, наскоро в Грузия се случи и друго важно събитие. Местният Конституционен съд лиши Грузинската Православна църква от досегашния и правно закрепен приоритет спрямо останалите вероизповедания. Макар че на пръв поглед това решение е правилно, доколкото в една демократична държава всички религиозни организации би следвало да се ползват с еднакви права, не бива да забравяме, че Грузия е специфичен случай в това отношение. В течение на дълги векове тя не съществува като единна държава, а е раздробена на десетки феодални владения, които при това са изолирани едно от друго. В тази ситуация, именно Грузинската Православна църква изиграва ключова роля за съхраняването на грузинската национална идентичност и самосъзнание. Тази роля на църквата не бива да се подценява, особено в условия като сегашните, когато грузинската нация постепенно прелива в различните диаспори в чужбина, чиято численост нараства експоненциално за сметка на тази на грузинците в самата Грузия.
* Българско геополитическо дружество
