25
Чет, Юли
27 Нови статии

Защо САЩ се нуждаят от "нова Ялта"

брой 1 2022
Typography

Потребителски рейтинг: 4 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда неактивна
 

През април 2021 командващият на Стратегическото командване на САЩ адмирал Чарлз Ричард заяви пред Конгреса, че е напълно вероятно Съединените щати да бъдат изправени пред опасността от война на два или дори на три фронта, ако напрежението между Украйна и Русия ескалира в открит конфликт, в резултат от който руската армия нахлуе в тази и/или в други страни от Източна Европа.

Според него, при подобно развитие Китай би могъл едновременно и координирано с руснаците да атакува Тайван, а Северна Корея да започне война с Южна Корея. При това адмирал Ричард изтъкна, че в момента САЩ не разполагат с планове за действие в подобни непредвидени обстоятелства нито пък, как биха могли да се противопоставят на двете съюзили се ядрени свръхдържави в евентуална бъдеща война. Това означава, че способността на Съединените щати и техните съюзници да оцелеят, да не говорим пък да победят, в една такава война, особено с използването на мощно нетрадиционно оръжие, е поставена под голям въпрос.

Необходимостта от предотвратяването на война на два фронта

В публикувана преди време в National Interеst статия, бившият помощник държавен секретар по европейските и евразийски въпроси Уес Митчъл подробно анализира тази ескалираща опасност, предупреждавайки, че: "Най-големият риск, с който се сблъскват Съединените щати през ХХІ век, ако не броим директната ядрена атака разбира се, е войната на два фронта срещу двамата ни най-силни съперници - Китай и Русия. Подобен конфликт ще доведе до такива гигантски национални жертви и рискове, каквито не са виждали много поколения американци, противопоставяйки на практика срещу Америка ресурсите на почти половината Евразия. Това ще напрегне изключително много и вероятно ще надвиши сегашните възможности на въоръжените сили на САЩ и ще изисква огромни жертви от американската нация с далеч отиващи последици за нашето влияние в света, стабилността на доминираните от Америка съюзи и просперитета на самите САЩ. Ако пък този конфликт прерасне в ядрена конфронтация, това би могло да застраши самото съществуване на страната ни

Предвид огромните залози, предотвратяването на войната на два фронта с Китай и Русия следва да се превърне в една от най-важните цели на съвременната глобална стратегия на САЩ. Въпреки това обаче, Съединените щати сякаш не могат да осъзнаят тази опасност, да не говорим за последиците, които тя има за американската политика. В момента сред американските военни експерти текат разгорещени дебати относно това, как САЩ биха могли да се справят с непредвидените обстоятелства при война на два фронта. Далеч по-малко интензивна обаче е дискусията за това, как би следвало да се трансформира американската външнополитическа доктрина за да бъде избегната войната на два фронта. За съжаление, предвид сегашните възможности на бюджета, именно най-негативният вариант за развитие на събитията се очертава и като най-вероятен. Тоест, Америка ще продължи опитите за преодоляване на всички заплахи, като паралелно с това съкращава реалните си разходи за отбрана. Подобен подход обаче води на практика до ерозия на глобалното американско военно присъствие.

Това, на свой ред, създава идеалните условия за все по-активното обединяване на Москва и Пекин за осъществяване на повтарящи се своеобразни "стрес-тестове" на решимостта на Америка да предприеме реални военни действия в съседните на Русия и Китай държави, а при възникване на подходящите условия - и за евентуалното едновременно овладяване на Тайван и балтийските постсъветски държави например.

Опасенията на САЩ относно рисковете, свързани с евентуална бъдеща война с Русия и Китай, изглеждат напълно обосновани, защото истината е, че американците не са готови да водят дори конвенционална война срещу тях. През 2019 бившият зам. държавен секретар по отбраната Робърт Уорк и един от ключовите стратези на Пентагона Дейвид Очманек представиха сводка за резултатите от серия доскоро засекретени военни игри. В своя анализ Очманек изтъква, че "при сценария, според който се сражаваме едновременно с Китай и Русия, ние неизменно губим". В коментар по този повод The New York Times напомня, че: "Във всичките последни 18 военни игри на Пентагона, симулиращи война с китайците в Тайванския пролив, губещата страна са САЩ".

Макар че мнозина американски лидери декларират стремеж да бъдат защитени всички онези държави, които според тях са застрашени от евентуална руска и/или китайска агресия, включително такива, намиращи се на хиляди мили от границите на САЩ, като Тайван и Украйна например, където противниците ни разполагат с голямо военно превъзходство на потенциалния театър на бойните действия, Вашингтон би следвало да оценява по-реалистично шансовете на Америка да победи в подобен конфликт. В една своя статия за специализираното издание War on the Rocks, експертът-политолог от корпорация RAND Едуард Гейтс отбелязва, че още през ноември 2018 Националната комисия по стратегия на отбраната стига до извода, че: "Ако на САЩ се наложи да воюват с Русия, в случай на военен конфликт в Балтийско море, или пък с Китай - във война за Тайван.... американците могат да претърпят сериозни военни поражения... Грубо казано, американските военни могат да загубят следващата "война на държави срещу държави", в която им се наложи да участват". Според него: "Резултатите от тези изследвания сочат, че в решителната битка с такъв, почти равностоен противник като Китай, американските войски могат да претърпят поражение, дори ако командирите им не допуснат никакви грешки... За да предотвратим подобно поражение, американските стратези следва да анализират всички негови възможни форми, за да бъдат готови за алтернативни видове конфликти и концепции за военните операции... Днес, когато почти равнопоставени противтници се оказват все по-способни да нанесат поражение на конвенционалните сили на САЩ на традиционните театри на бойни действия, американските стратези вече не могат да си позволяват да твърдят, че поражението на Америка не представлява напълно реална възможност. И докато нашите политици не започнат да приемат сериозно възможността страната ни да претърпи поражение, те едва ли ще предприемат ефективните стъпки, необходими за предотвратяването на подобно развитие. За съжаление, в рамките на стратегията на САЩ никога - дори от началото на студената война насам - не се е гледало сериозно на възможността за продължителен военен конфликт с близък или равен по сила противник. Разбира се, много по-неприятно е да си представиш поражението, отколкото победата, но това не променя факта, че поражението се превръща във все по-вероятна перспектива в евентуална война срещу Русия и/или Китай. Важна първа стъпка би било САЩ най-сетне да започнат да се отнасят сериозно към концепцията за продължителен конфликт с равностойни противници. Без значение, дали американските политици искат страната им да се ангажира в такива конфликти, те могат просто да бъдат наложени на Съединените щати, а истината е, че в момента Америка въобще не е готова за това".

Макар че американските политици са прави, концентрирайки вниманието си през последните години върху заплахата от война с такива велики държави като Русия и Китай, изключително важно е, лидерите на САЩ да осъзнават и нарастващата перспектива за поражение на Америка в тях, за да могат по-добре да преценят, дали си струва тя да се забърква в потенциално загубена от нея война между ядрените свръхдържави, рискувайки живота на десетки милиони американци и самото съществуване на нашата страна, както и, дали това съответства на интересите на националната сигурност на САЩ. Нещо повече, американските политици допуснаха стратегическа грешка, разширявайки НАТО в Източна Европа в края на 90-те години на ХХ век и присъединявяйки впоследствие към пакта и постсъветските републики Естония, Латвия и Литва, просто защото Америка и нейните съюзници нямат достатъчно военни възможности да защитят източноевропейските си партньори от НАТО от потенциална руска агресия.

В публикувана през лятото на 2021 статия озаглавена "Европейската сигурност след Тръмп" проф. Стивън Филип Крамър от Центъра "Удроу Уилсън" анализира неспособността на НАТО да защити членовете си, разположени на предната линия на пакта от евентуална руска агресия. Според него: "Путин обедини Русия с Китай, игнорирайки основните правила на геополитиката. Ние обаче не бива да игнорираме Русия и Путин, включително и неговите привърженици. Русия си остава заплаха заради огромния и ядрен арсенал и наново придобитите умения за умно и непредсказуемо проектиране на своята, макар и ограничена, мощ. Важно е да осъзнаем, че ако режимът на Путин се почувства сериозно застрашен, ответните му действия за отстраняване на заплахата няма да бъдат ограничени от никакви рамки. Почти всеки опит за оценка на способността на НАТО да разположи своите сили за да защити Прибалтика от евентуална руска интервенция, стига до смайващия извод, че сегашните ни възможности просто не са достатъчни за това и алиансът ще бъде поставен пред свършен факт, преди да може да разположи конвенционалните си въоръжени сили за да изпълни ангажимента към локалните си съюзници, съобразно чл.5 от своя Устав. Много е лесно да се оттовори на въпроса, дали Европа е в състояние да се защити от евентуална решителна инвазия на Русия в Прибалтика или в други страни членки на НАТО в Източна Европа и този отговор е отрицателен. Както вече посочих, географията и текущото състояние на военната мощ в Европа способстват за успеха на хипотетична руска атака. В същото време, цената за организирането на контраатака с цел отвоюването и обезопасяването на въпросните територии ще бъде огромна за всички заинтересовани играчи и катастрофална за нациите и хората, където ще се води тази ескалираща война. Освен това, разрушаването на инфраструктурата и другите елементи на жизнената среда - каквито ще бъдат очевидните цели на всички участници в тази война - ше окаже огромно влияние и върху двете страни. И всички това, без да отчитаме възможността за ядрена ескалация на конфликта. А дори и ограниченото използване на тактическо ядрено оръжие би имало разрушителни последици”.

Източна Европа не представлява жизнен интерес за САЩ

Както е известно, по време на Втората световна война САЩ не смятат Източна Европа за жизненоважна от гледна точка на своята национална сигурност, което обяснява и, защо президентът Франклин Рузвелт и британският премиер Уинстън Чърчил се съгласяват да я предадат на Съветите в Ялта. По същия начин, по време на студената война американските лидери отказваха да предприемат военна намеса за да защитят Унгария или Чехословакия от съветската инвазия. Истината е, че и днес Източна Европа също не представлява обект от жизнен интерес за САЩ.

Следователно, Съединените щати следва много внимателно да преценят съотношението между разходите и ползите, за да решат, дали рисковете от потенциално катастрофална война с Русия не надхвърлят значително ползите от изпълняването на поетите ангажименти за гарантиране сигурността на държавите от Източна Европа.

Междувременно, през юли 2021, официалният телевизионен канал на Китайската компартия, който е тясно свързан и с Народно-освободителната армия на Китай, пусна пропагандно видео, съдържащо неприкрити заплахи: „Ако, когато решим да освободим Тайван, Япония дръзне да се намеси с военна сила, дори и ако задейства само един свой войник, един самолет или един боен кораб... ние първи ще използваме ядрено оръжие. И ще го използваме докато Япония, за втори път в историята, не обяви безусловната си капитулация... Ще обединим силите си с Русия и Северна Корея. Тези три стрели (т.е. страни – б.р.) ще стрелят заедно, поразявайки напълно японската територия”.

Тази заплаха на китайското правителство по адрес на Япония следва да се разглежда и като неособено тънък намек към ръководството на САЩ, тъй като Китай вероятно ще реагира по сходен начин ако американското ръководство заплаши, че ще използва военна сила за да защити Тайван, т.е. при подобно развитие китайците биха могли да предприемат координирана със своите руски и севернокорейски съюзници, контраатака срещу Съединените щати и НАТО.

Вместо да провежда политика, насочена към отслабване на китайско-руския военен алианс и подклаждане на разногласията между Москва и Пекин, за да защити жизненоважните американски интереси, политиката за национална сигурност на САЩ продължава да е концентрирана върху защитата на практически всички държави от Източна Европа, както и на редица страни от Източна Азия, включително онези, към гарантирането на чиято сигурност Америка не е поела никакви официални ангажименти.

През последните няколко години Съединените щати предприеха серия от излишно провокационни действия по отношение на Русия и Китай, които ги накараха да се обединят още по-тясно срещу нас и значително повишиха риска САЩ да воюват на два фронта – с Русия, в Европа, и с Китай – в Южнокитайско море. Съединените щати непрекъснато изпращат военни кораби за да оспорят господството на Русия в Балтийско и Черно морета, както и група американски самолетоносачи в Южнокитайско море, непосредствено след големите китайски военноморски маневри в близост до Тайван. Освен това ръководството на САЩ прехвърли военни части на НАТО в бившите съветски републики Естония, Латвия и Литва, разполагайки паралелно с това свои сухопътни сили в Сирия, която е съюзник на Русия и където руските военни патрули периодично се сблъскват с американските.

Най-тревожното обаче е, че Съединените щати изпратиха в Украйна военни инструктори и летална военна помощ, за да помогнат на Киев да продължи и дори да активизира продължаващата нискоинтензивна война с проруските бунтовници, рискувайки да провокират голяма война между Америка и Русия. Ако САЩ продължат крайно рискованата си политика „на балансиране на ръба” в отношенията с Русия и Китай, резултат от това (макар че засега е трудно да си го представим) може да стане истински Армагедон, който да доведе до гибелта на собствената ни страна. Вместо това и вместо да се опитваме да отправим предизвикателства и да сдържаме едновременно и Русия, и Китай по техните граници и прилежащите им морета, Съединените щати би следвало да се опитат да постигнат известно, макар и само частично, удовлетворяване на собствените си интереси с методите на дипломацията или на едностранните действия. В тази връзка, по-долу ще се опитам да очертая една нова и насочена към бъдещето стратегия за национална сигурност на САЩ, която би могла да ерозира китайско-руския алианс и да гарантира оцеляването ни като държава и нация.

САЩ трябва да приемат разделянето на света на сфери на влияние

И така, в момента САЩ са изправени пред много сериозна заплаха да водят война на два фронта – едновременно с Русия и Китай, заради нарастващото превъзходство на последните по отношение на Америка в сферите на ядрените, електромагнитните и кибероръжията. Въпреки задълбочаващата се стратегическа и военна недостатъчност на Съединените щати, мнозина – ако не и мнозинството, американски политици продължават да вярват, че САЩ са най-могъщата военна държава на планетата. Тази огромна заблуда ги кара да пренебрегват възможността да бъде възстановен ядреният арсенал на Америка, да бъде изградена всеобхватна система за национална противоракетна отбрана и да бъдат системно укрепвани националните електроснабдителни мрежи на САЩ, което би могло да предотврати или поне да ограничи катастрофалните последици от евентуална война с Русия или Китай. Американските лидери трябва да се откажат от идеалистическите си представи за сигурния и надежден еднополюсен свят, в който САЩ са признати от всички за най-могъщата свръхдържава.

Истината е, че нещата са съвършено различни. Днес Америка е изправена пред все по-суров, ограничен и неудобен избор и отчаяно се нуждае от нова и далновидна „Голяма стратегия”, която да може ефективно да противодейства и да ерозира все по-тесния съюз между двете ядрени свръхдържави – Китай и Русия.

За да разрешат тази безпрецедентна дилема на националната сигурност и да гарантират оцеляването на Америка, лидерите на САЩ следва за заменят сегашния си стремеж към хегемония – т.е. остарялата и провалила се „Голяма стратегия” – с концепция за „стратегическото сдържане” и поддържане на силовия баланс в света. Стратегията на „сдържаност” ще съхрани скъпоценните животи на американците и националното достояние на Америка, както и нейните все по-ограничени военни ресурси, пренасочвайки ги за защита на основните жизненоважни интереси на САЩ. Тя ще намали рисковете от избухването на ненужна война с противниците на Америка, като ядрена свръхдържава, което би създало една по-сигурна, по-стабилна и, да се надяваме, по-мирна ситуация в света.

„Стратегическата сдържаност” предполага, че никоя голяма държава няма да се стреми към доминация в Европа или Североизточна Азия. В същото време тя ще накара съюзниците на САЩ да поемат основното бреме по поддържането на сигурността в своите региони и да разчитат на собствените си сили за балансирането на такива регионални хегемони, като Русия и Китай.

Въоръжените сили на САЩ ще продължат да бъдат разположени „отвъд хоризонта” или в прилежащите на страната морски басейни, или пък в пределите на самата Америка, избягвайки присъствието си на „предни позиции” (т.е. в непосредствена близост до границите на основните си съперници), при което военното присъствие на САЩ на практика се превръща в своеобразен мост, изкушаващ ни да участваме в различни конфликти в чужбина в случай на аграсия, но е съвършено недостатъчен за да защитим съюзниците на САЩ или дори да предотвратим подобна агресия. Стратегията на чуждестранното или „офшорното” балансиране ше възстанови свободата на действие на САЩ при избора, в какви войни да участват, а какви да избягват, имайки предвид, че подобни войни могат много бързо и неочаквано да се трансформират в ядрени.

Съответно, за да бъдат намалени рисковете, че САЩ могат да бъдат вкарани във войни с други велики държаи, които са в състояние да осъществят ядрена или електромагнитна атака срещу територията на Америка, Съединените щати биха могли да изтеглят въоръжените си сили от Европа, Азия и Африка, включително от Близкия Изток. Освен това, те следва да се въздържат от интервенция и окупации на други страни в рамките на усилията си за смяна на властта и осъществяване на държавно строителство там. САЩ би следвало да изпращат свои експедиционни сили в чужбина само, ако държавите, намиращи се в тяхната сфера на влияние, или онези, които представляват жизнен интерес за тях, като Западна Европа и Япония, бъдат изправени пред непосредствена заплаха от противниково нападение. Може да бъде направено изключение само относно запазването на ограничено американско военно присъствие в Германия, като преграда за сдържане на потенциална руска агресия срещу Западна Европа и като признание за уникалното значение, което има този ретион за икономиката и индустрията на САЩ.

Съкращаването на американското военно присъствие в чужбина съществено ще ограничи подкрепата за антиамериканския тероризъм и, което е най-важното, значително ше намали желанието на Русия и Китай да се обединят, в противовес на САЩ. В рамките на тази стратегия Америка най-сетне ще се откаже от провалилата се Глобална война срещу тероризма, в резултат от която трилиони долари бяха прахосани напразно за водене на безплодни битки с джихадистите в Близкия Изток (и не само). Вместо това, след двете десетилетия, през които вниманието ни беше насочено в друга посока и през които Русия и Китай изпревариха САЩ практически във всички ключови сфери на стратегическите военни технологии, Съединените щати най-сетне ще могат да продължат модернизацията и възстановяването на своя стратегически ядрен арсенал и стратегическите си отбранителни възможности.

Всъщност, тази теория на „стратегическата сдържаност” не е нова. Тя беше лансирана и отстоявана от такива известни американски политолози, като Джон Миршаймър, Стивън Уолт, Робърт Пайп и Кристофър Лейн. Нещо повече, историческият анализ сочи, че повечето велики държави, оказали се по различни причини в състояние на упадък, са използвали именно стратегията на „разумната сдържаност” и това ги е правило доста по-успешни от онези, разчитащи на други политически стратегии.

Защо се нуждаем от „нова Ялта”

Възприемането на стратегията на „офшорно” балансиране може да бъде комбинирано с продължаване на дипломатическото „мирно настъпление” на САЩ и с преговори за постигане на споразумение за разпределяне на глобалните сфери на влияние, което да защитава жизненоважните американски интереси и да предотврати нарастващата вероятност от непреднамерена и катастрофална война с Русия или Китай. Както е известно, последното подобно споразумение за разпределяне на сферите на влияние е подписано от президента Франклин Делано Рузвелт, британския премиер Уинстън Чърчил и съветския лидер Йосиф Сталин на конференцията в Ялта през февруари 1945. То се оказа успешно, в смисъл че направи възможен мира между великите държави в Европа в течение на повече от половин век, включително благодарение на това, че през цялата студена война между САЩ и Съветския съюз съществуваше приблизителен ядрен паритет.

Глобалната подялба на сферите на влияние между САЩ, Русия и Китай може и днес да се окаже също толкова полезна за света, като цяло. Руският президент Владимир Путин нееднократно е заявявал, че една от основните му външнополитически задачи е постигането на "нови Ялтенски споразумения". В рамките на подобна схема светът ще бъде разделен на региони, всеки със свой доминиращ регионален хегемон, като основната цел е да се съдейства за стабилността и мира между великите държави.

Ако бъде постигнато такова споразумение, САЩ биха съхранили за себе си най-голямата сфера на влияние, включваща цялото Западно полукълбо, Западна Европа, Австралия и Нова Зеландия, които ще останат под закрилата на американския "ядрен чадър". Сферата на Русия ще включва бившите съветски републики, Сърбия, Иран, Ирак, Сирия и Либия. Сферата на влияние на Китай пък би могла да включва Северна Корея, Тайван, Южнокитайско море, Пакистан, Афганистан, четирите "марксистки" държави от Югоизточна Азия (очевидно се имат предвид Виетнам, Лаос, Камбоджа и Мианмар, макар последната да не е "марксистка" - б.р.), както и половин дузина африкански страни, които в момента се ръководят от квазикомунистически диктатори. Ако американските лидери склонят да приемат този план и се ангажират да не изпращат свои войски в Източна Европа - освен в изключителен случай, т.е. при евентуална руска агресия - Русия би постигнала целта да гарантира своята военна сигурност по западната си граница и би могла да насочи вниманието си на изток, т.е. към нарастващата заплаха от страна на Китай.

Както много мъдро е казал древният китайски стратег Сун Дзъ, в "Изкуството на войната": "Най-важното по време на война е да атакуваш стратегията на врага. А другото най-важно нещо, което трябва да направиш, е да разрушиш съюзите на противника с помощта на дипломацията". Днес Съединените щати биха могли дори да се съгласят да излязат от НАТО, която ще продължи да функционира като алианс, ръководен от Европа, а не от Америка, срещу излизането на Русия от сегашния и квазиалианс с Китай и прекратяването на китайско-руското военно и военно-техническо сътрудничество. Подобно всеобхватно споразумение би признало и уважило всички жизненоважни интереси на трите ядрени свръхдържани и би разрешило основните неразрешени спорове помежду им. Това би свело до минимум потенциалните рискове от военен конфликт и ще бъде в интерес на запазването на мира между великите държави.

Както пояснява и Греъм Алисън в статията си в списание Foreign Affairs, запазването на този мир е от решаващо значение за националната сигурност на САЩ: "Дори конвенционалната война, която би могла да прерасне в ядрена, може да доведе до катастрофа. В тази връзка политиката на САЩ следва да се откаже от непостижимите мечти за доминиран от Америка световен ред и да приеме факта, че сферите на влияние ще си останат основата на геополитиката. Осъзнаването му несъмнено ще бъде продължителен и противоречив процес. Той обаче би могъл да допринесе и за възраждането на стратегическата ни креативност и е възможност да постигнем - нито повече, нито по-малко - фундаментално преосмисляне на концептуалния арсенал на националната сигурност на САЩ".

Както посочва Алисън, Русия и Китай вече разполагат със свои сфери на влияние, без значение дали лидерите на САЩ ги признават, или не. Многократните военни инвазии на Америка в тези сфери на влияние след края на студената война (на първо място, под формата на разширяване на НАТО в Източна Европа, като цяло, и в балтийските постсъветски държави - в частност), също провокираха Русия и Китай към по-тясно сближаване и обединяване на усилията във военната сфера.

Заключение

Съединените шати имат ангажименти, касаещи гарантирането на сигурността на над 20% от всички държави в света, в резултат от което американските въоръжени сили са подложени на сериозно свръхнапрягане на силите. За да бъде решен този проблем, другата по-жизнепособна и политически приемлива алтернатива за постигането на всеобхватно споразумение с Русия и Китай за администрацията на Байдън би могло да стане едностранното изтегляне на въоръжените сили на САЩ от Източна Европа, Централна Азия, Близкия Изток, Южнокитайско море, Япония и Корейския полуостров. Американските лидери продължават да смятат, че колкото повече съюзници имат САЩ, толкова по-уверени и сигурни ще се чувстват. Само че ангажиментите за влизане в конвенционални, а евентуално и в ядрени войни с Русия и Китай заради интересите на страни, които не са от жизненоважно значение за Америка, пораждат много повече рискове, отколкото ползи за националната сигурност на Съединените щати. Затова администрацията на Байдън би следвало да ревизира всички сегашни алианса на САЩ за да прецени съотношението между разходи и ползи и за да е наясно, кои от тях укрепват националната сигурност на страната и кои я подлагат на ненужния риск да бъде въвлечена в конфликти с великите държави заради второстепенни интереси.

Америка би могла да се откаже от ангажиментите си за гарантиране сигурността на онези държави, които не издържат този тест.

На първо място, лидерите на Съединените щати следва незабавно да информират Москва и Пекин, че Америка няма да се намесва в евентуални военни действия в каквито и да било конфликти за Тайван или бившите съветски републики (всички те просто няма как да бъдат защитени), отказвайки се на практика от бъдещи военни интервенции на САЩ в техните сфери на влияние. Подобни действия биха укрепили националната сигурност на Съединените щати и значително биха намалили шансовете за нападение на Русия и Китай срещу територията на Америка, тъй като те вече няма да се чувстват пряко застрашени от нея. Паралелно с това САЩ могат да повишат вероятността от появата на търкания и разногласия между Пекин и Москва и, потенциално, с течение на времето биха могли да ерозират и разрушат техния съюз. Както показва историята, нищо не обединява толкова силно Китай и Русия, както недалновидните опити на Америка да проектира своята мощ в Източна Европа и Източна Азия, наред с усилията и да остане единствената доминираща в света свръхдържава. Ако Съединените щети не разпалваха съзнателно гнева на Китай и Русия, техните исторически враждебни отношения с тези две държави отдавна биха могли да станат по-добри.

 

* Авторът е бивш офицер от армията на САЩ, а в момента е зам. директор на консултативната комисия на Конгреса за новите предизвикателства и заплаха и анализатор на National Interest

 

Поръчай онлайн бр.3 2024