Алианската общност в България

Алианите,които са религиозно направление в шиизма, почитащо основно Али - зетя на пророка Мохамед,  пък се позовават  на името на баща му - Али Риза. Според изследователката на алианската общност у нас Невена Граматикова,  която също е от алевитски произход, сред възрастното население е битувало схващането, че Ататюрк е последовател на Али (3).  Алиани-информатори от Крумовградско пък твърдят,че през трийсетте години на ХХ век много последователи на Хазрети Али (хазрети оначава „свети”, б.а.) се изселили от България към Турция, под предлог, че Турската република се управлява от техен човек. В Кърджалийско сред алианите широко се шири убеждението че „бащата на турците” е с алевитски корен.Те се позовават на битуващото мнение сред единоверците си  в Турция и напомнят, че алевитският Бекташки орден е финансирал освободителната война на Ататюрк срещу гърците и създаването на Турската република. Част от турците сунити пък коментират отношението на Кемал Мустафа  към алкохола, посочвайки, че виното и мастиката са неразделна част от алианската молитва.

Изследванията през последните години могат да помирят двете теории. Български и гръцки учени установиха, че по южните склонове на Родопите живеят българи с ислямско вероизповедание, изповядващи алевизма.  Възрастните говорят отлично български. Младото поколение обаче е напълно турцизирано. Отделни малки общности има и в Средните и Западни Родопи и Македония.

Доскоро  Ататюрк се свързваше с България и българите само заради любовният му роман с Димитрина Ковачева, дъщеря на противника му от Балканските войни генерал Стилиян Ковачев (това става през 1915 когато е военен аташе в България“) (4). Досега историците обясняваха с този факт топлите чувства на Ататюрк към България. Не е изключено обаче те да се дължат и на българските му корени. Това мнение се споделя и от проф.д.и.н.Камен Гаренов (Отец Петър), който е посетил родното село на Ататюрк и е категоричен, че то е „чисто помашко”.

Моите изследвания върху алианите в Родопите датират от  1986. Тогава, като археолог в историческия музей  в Кърджали, попаднах в село Горни Юруци, Крумовградско, на границата с Гърция. Цялото население на селото бяха българи с ислямско вероизповедание. Разровихме се из миналото на селото с кмета, чието име вече не помня. Той ми разказа, че 17 души от съселяните му са алиани, говорещи чист български език и с чисти български корени. По-късно споделих тази моя находка с османиста Цветана Георгиева и етнографката Маргарита Карамихова. С удоволствие установих, че с проблема се е заел нашият изследовател Михаил Груев който през 1998 е посетил селото (5).

След като дълги години нямаше реакция от научните среди по находката ми, мислех че вероятно съм сбъркал. С радост обаче  установих, че няма грешка - българи-алиани има и то много. Получих и възможност да попадна в сърцето на българския алевизъм - текето Казъл-дели до гръцкото село Руса в Димотишко, до  границата с България срещу Горни Юруци, Крумовградско. Тук се провежда т.нар. Касъм курбан. Това е  най-големия празник на алианите на Балканите. Прави се непосредствено след християнския Димитровден, когато земеделците приключват селскостопанските си дейности, а скотовъдците прибират стадата в кошарите. На празничния събор се стичат последователи на Хазрети Али от Гърция, Турция и България. Те отдават почит на един от най-големите светци тачен от алианите - Казъл Дели (6).

Алевизмът в Източните Родопи

Въпросът за разпространението на алевизма в Източните Родопи, където всъщност са и ключовите му светини на Балканите, е от изключително значение за разкриване на механизма за абсорбиране на потомците на ислямизираните българи. Алевитската пропаганда се извършва от странстващи дервиши-мисионери (самото понятие „дервиш“ и неговото съдържание означават „човек който странства и чука от врата на врата“ - б.а.), които навлизат в Родопите от Димотика по посока на текето Отман баба при село Тракиец, Хасковско. Те стават популярни сред християнското население, заради близостта на обредите им. В празниците на алианите са въплътени и много синкретически елементи, сходни по форма и съдържание с християнската обредност. Освен това, алевизмът на практика представлява идеологическа опозиция на обявения за държавна религия сунизъм. Затова той става привлекателен за много християни. Показателен е случаят с въстанието на шейх Бедредин през ХV век, към което се присъединяват много православни българи от Североизточна България (7).

Днес българите, изповядващи алевизма в Гърция, гравитират основно към турското малцинство в Западна Тракия. Те са смятани за турци и от алевитите в България. Това се дължи  на активната дейност на турското консулство в Комотини. Преди десетилетия обаче картината е била по-различна. Показва го изследването на българския патриарх Кирил, който през 1943-1944 (когато е Пловдивски митрополит) обикаля селата по южните склонове на Родопите, населени с българи изповядващи исляма. Тогава, според видния духовник, потомците на ислямизираните българи се държели отчуждено от турците-сунити. Те говорят български и пазят ревниво българската топонимия около селата си, която турците-сунити се опитват да обсебят (8). „Все още обаче няма категорични свидетелства, кога е станало помохамеданчването на местните българи“, пише духовникът, според който липсват нужните изследвания (9). За съжаление патриарх Кирил не разграничава българите-сунити от българите-алиани.

Михаил Груев конкретизира наличието на българи, изповядващи алевизма, в описаното от духовника село Шахин, като се позовава на споменатата в изследването на патриарха местна легенда за Караджа Ахмед и Караджа Айша. Според легендата, те били свети хора, които, като странстващи проповедници, били приети добре от шахинци. Може да се предположи, че в случая става дума за странстващо дервишко семейство или по-вероятно за едно и също лице, представящо се в два образа: на мъж и на сърна, тъй като и двамата носят прякора Караджа (от турското „кърджа“ – сърна) (10). Според алевитската митология, някои от светците на тази общност често приемали образа на „сърна“ и поради това в изображенията на патрона на бекташийския орден хаджи-Бекташ Вели той държи в скута си сърна – т.е. едно от своите деца (ученици) приело зооморфен образ. Образът на сърната е важен символ в алевизма, олицетворяващ връзката между човека и природата, поради което и алевитското поверие забранява убиването на сърни. Ако надникнем още по-дълбоко в древността, ще открием в арийския зороастризъм историческите общи корени на алевизма и българския средноазиатски тенгризъм. Съгласно иранския прочит, името на митичния създател на династията Дуло – „Авитохол“ означава „Роденият от сърна“ (от авестийски: „аби“ – син и „аху“ – сърна, свързани с езафетния съюз за генетичен граматически род „то“ – и, буквално „синът на сърната“). Самото название на селото „Шахин“ категорично е от ирански произход, но в случая не следва да се тълкува с буквалното си значение - „царе“, а със символичното наименование и често срещано титулуване, прикачено към личните имена на ръководителите на алевитските ордени, където арабското „шейх“ е еквивалентно на иранското „шах/шахин“ и тюрко-персийското „деде/баба“.

 Днес в селото има две текета с кенотафи на тези алиански светци. Груев се позовава и на топоними, регистрирани от митрополит Кирил, доказващи наличието на българи-алиани (11). 

Впрочем, има и друго култово място за сънародниците ни, почитащи Хазрети Али в Родопите, и то е на българска територия. Това е текето Йенихан баба на връх „Свобода”, до село Давидково, Смолянско. То стана популярно със скандала, който избухна около възстановяването на гробницата от джамийското настоятелство в селото. Случаят е показателен за връзката на българите с ислямско вероизповедание и алевизма. Защото текето на Йенихан баба, което е класически пример на алевитската култова архитектура и традиция, се почита от потомци на ислямизираните българи, които официално се афишират като ортодоксални сунити. Има ли обяснение този феномен? Кой е Йенихан баба и защо е почитан от ортодоксални мюсюлмани?

Основната легенда, разпространена в региона е, че Йенихан баба е османски пълководец, покорил Родопите. Той загинал в битка с българите в подножието на връх „Свобода”. ”Затова на този връх е погребан Йенихан баба, там е неговото теке” - казват местните потомци на ислямизираните българи (12).Връзката с християнското минало на  българите с ислямско вероизповедание се илюстрира от легенда, според която Йенихан баба и Исус Христос били братя. Когато хвърляли тояги, тази на алевитския светец паднала на връх ”Свобода”, а тази на християнския месия на връх”Кръстов”. Легендата е разпространена сред мюсюлманите  в град Лъки. Най-популярна обаче е версията, че Йенихан е бил овчар, проповедник на алевизма,  подобно на  Отман баба и Казъл Дели баба (13).

Според писателя Христо Красин, който е потомък на ислямизирани българи, Йенихан означава „нов кан”, т.е. ”нов хан” и показва недвусмислено, че мюсюлманският светец е митичния владетел на Родопите. Изхождайки от факта, че в редица случаи старейшините на дервишките ордени са титулувани, освен като „шейх“, „шах“ и „халифе“, и като „кан/хан“ лично аз съм склонен да приема по-скоро тълкуването на името на светеца във връзка с неговото символично и мистично алевитско значение – т.е. не като военен пълководец и „нов“ завоевател, а като „духовен вожд“ и културен „покровител“ на Родопа. В тази посока водят и следните откровения на писателя Красин (14). В изповед за кърджалийския в-к „Нов живот” той признава, че лично е разкопал гроба на Йенихан-баба за да търси злато. Тогава установил, че в саркофага няма кости и следи от погребение и, че той представлява „кенотаф“ (символичен гроб). Красин смята, че текето е издигнато на старо култово място, което се почита от дълбока древност. Археологическите проучвания на връх ”Свобода” потвърдиха, че става дума за древно тракийско светилище (15).

Посегателствата върху текето на Йенихан баба са многобройни. Гробницата е разрушавана три пъти, като единият е при промяната на имената на българите с ислямско вероизповедание по време на т.нар. Възродителен процес през 70-те години на миналия век. Поругаването на текето засегна религиозните чувства на потомците на ислямизираните българи. За мнозина от тях гробницата на Йенихан баба е „българската Мека”. Поклонението на текето е равносилно на хаджилък до Кааба в свещения за мюсюлманите град. В  случая става дума за  позволена практика в исляма, наречена „малък хадж“ (поклонение), широко прилагана предимно от алевитите по отношение на светите за тях шиитски култови места - например тюрбета и текета на шиитски имами и техните роднини, дедета, пълководци-шахиди (като тюрбето на Мехмет-хан на Косово поле), велики ислямски мислители  и богослови (като тюрбетата на хаджи-Бекташ Вели и на вожда на ислямската революция в Иран аятоллах Хомейни), мемориала на дъщерята на Пророка Мохамед Фатима аз-Захра на централните техерански гробища - наречени на нейно име „Бехещ-еЗахра“ (фарси, “раят на Захра“) и др. Не на последно място подобна роля играе и гробницата на Кемал Ататюрк, където официалната символика и ритуали поне засега доминират над религиозните. Ако си беден и извършиш един или повече „малки хаджове“ годишно, като посетиш определени текета, това е равностойно и ти се признава като „голям хадж“ до Мека.

Опитите за използване на ситуацията от ислямистката пропаганда

Ситуацията бе използвана от ислямските активисти. Бившият председател на забранената Организация за ислямско развитие и култура Ариф Аблулах е един от хората, които разпространяваха фундаменталистка литература сред идващите на поклонение българи с ислямско вероизповедание. На богомолците се раздаваше луксозното списание „Мюсюлманско общество”, обясняващо защо ислямистите побеждават и защо местните жени трябва да носят забрадки.

Възстановяването на гробницата показва здравата връзка на местните хора с алевизма. Според Мустафа Мустафа, лидер на алевитската организация „Джем Южна България”, помаци-алевити е имало не само по южните склонове на Родопите, но и в Ардинско и околностите на Йенихан баба. Те обаче принудително са били сунитизирани. И днес някои от тях признават, че ги тегли алевизмът, но се съобразяват с принципа тайкия, позволяващи им да скриват истинската си вяра във враждебна среда. Факт е, че доскоро най-разпространеното лично име сред българите с ислямско вероизповедание, населяващи селата около Йенихан баба, е било Али.

Че алиани сред българите с ислямско вероизповедание в съседство в Ардинско има, сочат различни примери като случаят с бизнесмена с инициали И. Д, родом от Диамандово, който построи голяма вила в алианското село Биволяне, Момчилградско, споделяйки, че иска да е сред единоверци. При посещение на българи-алиани от района на гръцкото село Руса в населеното с потомци на ислямизирани българи село Баните те са споделили, че са братя не само по религия, но и по кръв.

Показателна за алевитската пропаганда в Ардинско е съхранилата се много популярна легенда за мома Жълтуша, която е убита от завоевателите и разчленена. Тя е вариант на алевитска легенда за „Жълтата дева“ и по-скоро подсказва, че в района е имало процес на насилствена сунитизация (налагане на ортодоксалния ислям - б.а.). Ще припомня, че такава политика се води още от времето на султан Селим І, който след като става халиф през 1516 решава да наложи сунизма на християни и алиани в Анадола и на Балканите.

Според данъчни регистри, изследвани от холандския османист Махиел Кийл, първите мюсюлмани в населените днес от българи с ислямско вероизповедание селища се появяват в началото на ХVІ век. (16). В Златоград мюсюлманските селища са 12, при 28 християнски. През 1558 населеното с помаци-алеви село Шахин/Ехинос (днес в Гърция) вече е обитавано от 34 мюсюлмански домакинства (17). В друго село, населено днес с помаци-алевити - Казъл дели (днес Руса, Гърция), през 1651 е имало 82 християнски домакинства (18). Днес селото е знаково за алианите на Балканите - тук е най-таченото им теке, стопанисвано от българи с ислямско вероизповедание.

Прави впечатление ранното навлизане на алевитската дервишка пропаганда. Златоград е българското средище на бекташите-българомохамедани, тъй като там са били едни от важните им обители. В града живеят българи християни и такива с ислямско вероизповедание. Според златоградчанина Розалин Хаджиев, в миналото българомохамеданите в града са били алиани. След Балканската война обаче, в района се появил някой си Кямил Ефенди от Ардино, който наложил ортодоксалния ханифитски ислям. Нено Дедьов от Златоград смята, че местните българи мохамедани са изповядвали бекташизма - едно от направленията в балканския алевизъм. Ефрем Моллов пък е на мнение, че алевизмът на българите мохамедани, изповядван в Средните Родопи, е по-стар и вероятно е свързан с ордена Бабаи.

Председателят на алианската неправителствена организация „Джем Южна България” Мустафа Мустафа споделя, че допреди век алевизмът е бил много силен сред „помаците”, припомняйки, че и днес това е така в съседна Гърция (19). Той посочва, че в Златоград се намират четири текета на алиански светци. Според Розалин Хаджиев, едно от тях се пази и до днес в двора на къщата на адв. Нено Дедьов. Местният изследовател Ефим Ушев е публикувал снимки на текетата в кварталите Бърдце (по пътя за Гърция) и Хаджи (сега Тракия). Теке е имало и в Бабичете махала до Бабичетската кюприя. Както показват проучания от 1985, най-тачен от всички бил шейхът, погребан в двора на адв. Дедьов.

Розалин Хаджиев твърди, че местните българи мохамедани доброволно са приели бекташизма и били освободени от данъци. Въпреки че изповядват исляма, през 1912, по време на Балканската война, те отказали да воюват срещу сънародниците си християни с думите: ”срещу нашия народ няма да вървим!”. От участието им в османската армия са останали фамилии като Онбашиеви,Чаушеви и др.

 И днес, въпреки че мнозина изповядват ханифизма, старите бекташийски традиции са много силни. Масово се празнува Навруз - шиитската нова година. Тя е свързана със слънчевия календар и се отбелязва на 22 март. Местните хора казват, че на този ден земята е болна и не се работи. В село Алъмовци, освен Навруз, се тачат и Кърклар, четиридесетте алиански светци. И днес селската джамия няма минаре, което е характерно за шиизма. Един от най-популярните празници е Хъдърлез. Колят се агнета, хората се къпят в реките, въргалят се в росата, люлеят се на люлки. Прави се баница с четиридесет билки. Според  Розалин Хаджиев, остатък от бекташизма са и курбаните. Всяка махала е правила ритуална просия. С парите се колело жертвено животно. В някои от селата курбанът се приготвял от мъжете, а в други в по-ново време - и от жени. Имало търг за месо, като се събирала „майка” за следващия курбан.

В Старцево са запазени топоними, свързани с алевизма. В самия Златоград е имало дервиши. По-старите жители помнят, как се е правил дервишлик-пости, продължаващ три месеца. Самите дервиши играели семах, събирайки се в кръг. Помни се и последният дервиш Шабан Кохраманов..

Алевизмът е силен и днес в съседните българомохамедански села в Гърция. В село Джованци например, има тюлбе с мегалитен камък във формата на гъба. Вярва се че тук жените могат да се излекуват от безплодие. Когато момчетата тръгват за казармата си вземат оттам камъче, за да ги пази. В Термес-Лъджата текето е с три гроба. То е подновено. Тук се коли обредно животно.

Според най-новите изследвания в съседна Гърция, българите, изповядващи алевизма, са били 17 000, но през последните години броят им се е свил до 3000. Те обитават полосата от Руса до Термес. При последното преброяване, само в граничната  с Гърция българска община Кирково, към тази общност  са се причислили 800 души (20).

Според социологическо изследване, проведено от проф. Петър Емил Митев, през 1994, 1% от българите с ислямско вероизповедание (помаци) в страната се самоопределят като шиити, т.е. като алиани. Това прави приблизително около 3000 души (21).

За произхода на названието „ахряни”

Другият важен въпрос, свързан с алианите и българите с ислямско вероизповедание в Източните Родопи, е названието, което им е дадено в днешните български земи. В своята книга „Етнокултурно изследване на казълбашите в Североизточна България” Йордан Касабов пише, че алевитите в Североизточна България наричат своите събратя от Източните Родопи „ахрени“ (от арабското „ахирийн”, т.е. „последните“, популярно прозвище за приелите през XIX век исляма последни конвертити на Балканите - б.р.) (22). Названието „ахряни” се използва и за юруците в Родопите, мнозина от които приемат алевизма. Това подчертава във фундаменталното си съчинение „Юруците” Алексей Кальонски (23). Ахряни е най-популярното прозвище и за българите с ислямско вероизповедание в Източните Родопи (24).

 Някои автори  търсят топонимен произход на названието, като го свързват с „Ахридос“ - средновековно име на Източните Родопи (25). Възможно е да е производно на прозвището „ахряни“, което се използва на целия Балкански полуостров и служи като събирателно название за всички късни и последни християнски конвертити ,,предимно с български произход, приели доброволно исляма в неговата хетеродоксална разновидност и поради това запазили и до днес първоначалната си етническа принадлежност и говор. В Шар планина например, масовата ислямизация на тамошните етнически българи в навечерието и по време на руско-турските войни е била лесна мисия за местните албански бекташийски дервиши . В петъчните дни,  след провеждане на „джумата“ (голямата петъчна молитва в исляма), дервишите се надлъгвали като рибари по кафенетата в Призрен и Тетово, кой колко „неверници“ е привлякъл през седмицата към „правата вяра“, като за целта използвали неопределеното числителното „дьорт-беш“ (тур. пет-шест) в значението на „голям брой“. Оттук произлиза и етимологията на турското нарицателно име за ахряните – „торбеши“. Самите „торбеши“ обаче, наричани от сръбското и албанска население „горани“ и „жупани”, и до днес определят етническата си принадлежност с българското наименование „нашенци“, а българският език, който говорят, наричат „нашенски“ (26).

Навлизането през последните години на арабски емисари в Родопите, отново изведе на преден план позабравеното название ахряни. Традиционно с него се самоопределят българите с ислямско вероизповедание в Източните и Средните Родопи. То привлече вниманието на местните радетели за обособяването на помашки етнос. Изразител на техните тълкувания на името е богословът Мехмед Дорсунски. Всъщност Дорсунски възражда хипотезата на чешкия историк Константин Иречек, който извежда името ахряни от библейското агаряни - потомците на Исмаил син на Авраам и слугинята Агар (27). Българите наричали „агаряни“ турците, арабите и всички останали мюсюлмани. Дорсунски  обаче свървза названието с някакво митично заселване на араби в Родопите, очевидно  изопачавайки  историческата истина (28). Известно е, че  в резултат на разгрома, нанесен през 715 от хан Тервел пред стените на Константинопол на завоевателната 40-хилядна елитна арабска конница, и гибелта в това най-голямото арабо-ислямско поражение за всички времена на любимия муеззин на Пророка Мохамед – Билял, с нарочна „фетва“ на меканския халиф, Балканите са обявени за прокълнато и „забранено“ („харам”) място за арабите.

Що се отнася до изказаното от Иречек мнение, ще поясня, че в българския бит и възрожденска литература названието „агаряни“ се използва само по отношение турците, като нарицателно за множествено число на „аги“ (на фарси „ага“ – господар, оттук и агаряни) и „бейове“. Арабите нямат „аги“, а „сеиди“ и традиционно биват наричани „арапи“, а циганите-мюсюлмани – „гупти“ (от „копти“ – египтяни).

Науката обаче често дава обяснения, различни от нашите предпочитания. Така е и с названието ахряни. Най-точна е тезата, лансирана от Константин Иречек в по-късните му съчинения и доразвита от краеведа Борис Дерибеев, като те извеждат името  от славянското название на Родопите – Ахрида (29).  В известните на историческата наука средновековни съчинения областта Ахрида, населявана и днес от ахряните, се споменава неколкократно. Тя фигурира още от 1083 в Типика на Бачковския манастир. Византийският хронист Теодор Скутариот, описвайки битката на наемниците на Фридрих Барбароса с византийците край Пловдив през 1189, разказва,че „ромеите се изтеглили и си почивали в покрайнините на Ахрида”. В друго сведение на същия автор за похода на епирския владетел Теодор Комнин към Димотика и Одрин се напомня, че деспотът заобиколил ридовете, защото „на околните земи той бил владетел, разбира се без планината Родопи, която се нарича Ахридос, и крепостите в нея, и Мелник, тъй като те били под властта на Слав, роднина на Асен...”. Това става в навечерието на битката при Клокотница между Теодор Комнин и българския цар Иван Асен ІІ през 1230.

През 1246 за Ахрида споменава друг византийски автор - Георги Акрополит. Той пише, че ромейския владетел Йоан Дука Ватаци получил писмо от „управителя на Ахрида”, който му съобщил за смъртта на българския владетел Коломан I Асен (30).

Интерес за изследвания проблем представлява практиката на побратимяването в Родопите. Побратимяването е съществен елемент от същестуването на джема. В него, с постъпването си, семейните двойки се побратимяват. Нещо повече, т.нар. „мусаиб“ („побратими“ - от фарси, мосахеб –спътник, сътрапезник, побратим) са най-висшите посветени в бекташизма (31). Те обитават днешните Ивайловградско и Крумовградско. Характерно за тях е, че палят свещи, освен в текетата, и на гробовете на мъртвите си близки. При тях мъжете, станали „побратими“, се смятат за повече от братя. Аналогични са отношенията между жените-посестрими. Подобна практика съществува сред българите изповядващи исляма и християнството в Източните и  Средните Родопи. За „побратимяване“ споделят помаци от общините Кирково и Неделино. Според изследвания на родоповеди, тази практика е засвидетелствана и сред българите-християни в Смолянско (и не само, в Ямболско „х“-то потъмнява и побратимите се наричат „аратлик/ци“). Мъжете-побратими се наричат „харатлик/ци“, а жените-посестрими. Все още няма обяснение за института на побратимяването, но той показва силно взаимно влияние между алевитите и българското население, независимо от вярата му.

Заключение

Проблемът за българите, изповядващи алевизма и говорещи български, и до ден днешен е актуален, включително заради вниманието, отделяно напоследък на шиитския свят. Затова те са обект на осторожно наблюдение от страна турската и иранска дипломация, особено в България и Гърция. Напоследък Гърция прави опити да отдели алианите, особено тези с български произход, от останалото мюсюлманско население в Западна Тракия. Възприема се подходът, който и досега се използваше по отношение на останалата общност от българи, изповядващи исляма - те се определят като отделен етнос. За това работи гръцката дипломация пред европейските институции и Държавния департамент на САЩ.

Бележки:

1.Данчов Н.Г.,И.Г.Данчов,Българска енциклопедия.,С.,1936 г.,с.,667

2.Япов П.,Помаците.,С.,2006 г.

3.Граматикова Н., Неортодоксалният ислям в българските земи.Минало и съвременност.,С.,2011

4.Хаков Дж.,Ататюрк,България и Балканите.,С,2014;Тахир М.,Ататюрк и България.,Кърджали,2000 г.;Спасов Л.,Реформите на Ататюрк,мюсюлманите в България и българо-турските отношения.Велико Търново,2017 г.;Кулов Г.,Българската дъга на исляма.С.,2011 г.

5.Кулов Г.,Хора на истината.,Габрово, 2016 г.,с.187-198

6.Кулов Г.,цит.съч.,с.105-112

7.Трима радетели за мюсюлманско-християнско единение през XVв.,С.,2012

 8.Кирил,патриарх български,Българо-мохамедански селища в Южните Родопи.,С.,1960

 9.Кирил,патриарх български,цит.съч.

10.Груев М.,Между петолъчката и полумесеца.,С.,2003

11.Груев М.,цит.съч.

12.Григоров В.,Тюрбетата почитани от българи мюсюлмани в Средните Родопи.,Сб.Мюсюлманската култура по българските земи.,т.2,С.,1992 г.;

13.Григоров В.,цит.съч.

14.Красин Хр.,Аз копах гроба на Енихан, Перперикон, Кърджали,бр.31,2006 г.

15.Красин Хр.,цит.съч.

16.Кил М,Разпространение на исляма в българското село през османската епоха(XV-XVIIIв.) .Колонизация и ислямизация.В сб.Мюсюлманската култура по българските земи.СМОБ.,т.2

Писмени документи за българския характер на населението от Източните Родопи.Кърджали,1985 г.

17.Кил.М.,цит.съч.;Писмени документи…

18.пак там

19.Кулов Г.,Хора на истината

20.Кулов Г.,Мостът.,Габрово,2017 г.,60-66

21.Митев П.Е.,Връзки на съвместимост и несъвместимост във всекидневието между християни и мюсюлмани в България.В Сб.:Връзки на съвместимост и несъвместимост между християни и мюсюлмани в България.С.,1994,с.165-198

22.Касабов Й.,Казълбашите отвътре и отвън. Силистра, 2004;Касабов Й., Етнокултурно изследване на казълбашите в Североизточна България.Велико Търново,2008 г.

23.Кальонски А.,Юруците.,С.,2007 г.

24.Дерибеев Б.,Ахрида,непозната земя.,С.,1982 г.

25.Дерибеев Б.,цит.съч.

26.Мангалакова Т.,Нашите в Гърция.,С.,2011;Мангалакова Т.,Нашенци в Македония.,С.,2010

27.Дорсунски М., История на ахряните(помаците).,Смолян,2002 г.

28.Дорсунски М.,цит.съч.

29.Дерибеев Б.,Ахрида,непозната земя

30.Дерибеев Б.,цит.съч.

31.Миков Л.,Суфизъм,архитектура и изкуството на турците в България.,т.2,С.,2013,с.166-175

* Председател на Сдружение „Балкански форум за мир-Кърджали”