Едва ли е пресилено твърдението, че на България тепърва ще се налага да прокарва проходи в „минното поле” на етническата, националната и европейската идентичност на своите граждани. Призраците на противопоставянето, разбунени около правото на българите с двойно гражданство, живеещи в Турция, да гласуват за евродепутати, са само първия предвестник на тези проблеми. Периодично у нас припламват немалко конфликти, провокирани от неясната територия на националната, религиозната или етническата принадлежност, които общественото внимание засега пропуска като маловажни. Това обаче може да изиграе лоша шега за социалната и политическа стабилност в страната, защото тези проблеми нямат навика да се разрешават от самосебе си. Още по-малко пък, когато държавата и обществото се правят, че не ги забелязват.
Най-напред, защото в тях тлее напрежение, което никой не може да каже, кога ще провокира нещо повече от инцидентни спорове. След като за страна като Франция, с достатъчно натрупан опит в това отношение, проблемът за носенето на мюсюлманските забрадки в училище се оказа детонатор на сериозен социален конфликт, нямаме никакво основание да приемем, че у нас нещата са безобидни. Всъщност и в България има същия проблем. Комисията за защита от дискриминация, оглавявана от Кемал Еюп, вече неведнъж се изправя пред казуса, как да квалифицира забраната за носене на забрадки в някои училища в родопския край. Засега това изглежда екзотично на фона на много по-острите проблеми с ниските доходи, липсата на качествено здравеопазване и нормална инфраструктура. Но никой не може да каже докога.
На второ място, проблемите със самоидентификацията на определени групи български граждани крият рискове и поради ред исторически фактори и комплекси. Съвсем наскоро например, у нас беше реанимиран спора за това, трябва ли да съществува паметникът край село Трънак, Бургаско. Както е известно, той бе издигнат от ДПС след 10 ноември 1989, в памет на разстреляните за серия бомбени атентати през 1984-85 трима български турци. Най-кървавият от тези атентати беше взривът във вагона за майки с деца край гара Бухово, който, както и да бъде разглеждан, трудно би преминал в друга графа, освен тази на терористичните актове. Но дали подобни акции могат да бъдат годно средство за постигане на политически цели? И какво представляват хората, които са готови на него?
Подобен проблем всъщност възникна и при разследване на взрива на гарата в Мадрид от 11 март 2004. Изправените пред съда извършители и помагачи се оказаха испански граждани, чиито действия трудно могат да се обяснят със сериозен национален или религиозен конфликт. Същото се повтори и с атентаторите в Лондонското метро от 7 юли 2005. Те също бяха второ поколение имигранти, които по всички правила на съвременните политически, психологически и конституционно-правни теории, би трябвало да са интегрирани в новата си социална среда. По какви механизми те се самоидентифицират като различни от своите съседи и съграждани? И кое поражда мотивацията им да прибягнат до масови убийства на невинни хора?
Мрежовото общество
Това са въпроси, които очевидно нямат лесен отговор. Но за да се ориентираме в тях, се налага да тръгнем малко от по-далеч. Тук няма как да не вземем предвид ред изменения, които слагат все по-силен отпечатък върху едни от най-важните сфери на живота ни през последните две-три десетилетия. Най-кратко можем да определим тези изменения с понятието мрежово общество .
Ето какво пише Мануел Кастелс в началото на втората глава от известното си съчинение „Възходът на мрежовото общество”:
„През последната четвърт на двадесети век в световен мащаб възникна нов тип икономика, която аз наричам информационна, глобална и мрежова с цел да разкрия нейните основни отличителни характеристики, както и да подчертая взаимното им преплитане. Тя е информационна , защото производителността и конкурентноспособността на нейните единици или стопански субекти (било то фирми, региони или държави) зависят в основна степен от способността им да генерират, обработват и прилагат ефективно базираната на познанието информация. Икономиката е глобална , защото ключовите дейности на производството, потреблението и стокооброта, както и техните компоненти (капитал, труд, суровини и материали, управление, информация, технология, пазари), са организирани в глобален мащаб. Тя е мрежова , защото при новите исторически условия генерирането на производителността и осъществяването на конкуренцията става посредством и в една глобална мрежа на взаимодействие между бизнес-мрежите. Тази нова икономика възниква през последната четвърт на ХХ век, защото революцията на информационните технологии осигурява необходимата материална база за нейното изграждане”. (М. Кастелс, 2004; 82)
Но по-интересното, от гледна точка на темата на настоящия текст, се съдържа малко по-надолу в съчинението на М. Кастелс: „Преобразувайки процесите на обработка на информация, новите информационни технологии оказват въздействие върху всички сфери на човешката дейност и правят възможно установяването на неограничен брой връзки между различните сфери, както и между елементите и субектите на всяка дейност. Възниква една мрежова и дълбоко взаимозависима икономика, която с все по-голям успех прилага постигнатия напредък в областта на технологията, познанието и управлението за целите на самата технология, познание и управление.” (М. Кастелс, 2004; 83)
Бих добавил и, че в този мрежов свят личността също е подложена на ред въздействия, чиято дълбочина и последици не могат да се предвидят. Едно от тези въздействия, което е едновременно с това и проблем на националната сигурност в условията на мрежовото общество, е този за персонална идентичност. Без да навлизаме в детайлите на разграниченията между различните видове идентичности (които впрочем имат доста дълга и богата история) можем най-общо да определим идентичността, в този й аспект, като съвпадение или отъждествяване на една личност със самата себе си в отношението й към ключовите за нейното дефиниране условия в два или повече различни моменти от съществуването й. Според интернет-енциклопедията „Уикипедия”, този подход на анализа ни отвежда към обособяване на мрежа от характеристики, които би трябвало да са необходимото и достатъчно условие, за да заключим, че дадена личност запазва своята тъждественост във времето. ( http://en.wikipedia.org/wiki/Personal_identity; visited F ebruary , 13, 2007) Според Станфордската енциклопедия по философия пък, идентичността отвежда към въпроса, кое е онова, правещо ни един и същи в различни моменти от времето. Кое е необходимото и достатъчно условие да твърдим, че сме все същата личност, която сме били в миналото, или която ще бъдем в бъдещето? ( http://plato.stanford.edu/entries/identity-personal / visited F ebruary, 13-th, 2007 )
Във втория том, посветен на мрежовото общество, който е преведен на български под заглавието „Силата на идентичността”, Мануел Кастелс отбелязва, че идентичността е източника на значение и опит за хората. „Под идентичност - пише Кастелс - така, както се отнася до социалните актьори, разбирам процес на конструиране на значение на базата на някакъв културен атрибут или сроден набор от културни атрибути, който (които) получава(т) приоритет над другите източници на значение. За даден индивид, или за колективния актьор е възможно да съществуват множество идентичности. Въпреки това подобен плурализъм е източник на стрес и противоречие, както в репрезентацията на Аза, така и в социалната дейност” (М. Кастелс, 2006; 19) Без да се впускам в детайлно представяне на гледната точка на автора, ще отбележа, че той прави разграничение между идентичност и социална роля. Идентичността е по-фундаменталното понятие, което е своеобразна личностна интериоризация на системата от условия, в които съществува личността. Това е процес, чрез който личността изгражда, конструира системата от значения и принадлежности чрез процес на индивидуализация. Според Кастелс, макар че идентичностите могат да възникнат и от доминиращите институции, те стават такива, само когато (и ако) актьорите ги приемат съзнателно и доброволно, изграждайки значението им около това приемане. (М. Кастелс, 2006; 19) Тъкмо този твърде личен, бих казал интимен, процес на самоидентификация е подложен на сериозен натиск в условията на мрежовото общество. Причината е, че познатите пространствено локализирани общности на традиционните или дори на индустриалните общества, все повече се изместват от други фактори и влияния. Разбира се, общностите, формирани около пространствената близост, не губят напълно своето значение, но то е подложено на сериозно модифициране.
Тук се крие един от големите рискове за мрежовото общество. За съжаление, формирането на определена личностна тъждественост във времето не е линейна функция на новите възможности за комуникация. Тоест, наличието на лесни и евтини връзки чрез глобалната мрежа Интернет, не означава, че е налице необходимото и достатъчно условие да се формира и поддържа една или друга идентичност. Затова съблазнителното на пръв поглед понятие „виртуални общности” (виж и В. Проданов, 1999;122-123), както и производното от него „виртуална идентичност”, трябва да се възприемат с известна предпазливост. Наистина, възможностите за разговори и споделяне на общи идеи, ценности, инициативи чрез електронната мрежа променя механизмите за възникване и съхраняване на определени групи, свързани с едни или други интереси, произход, религиозни и политически възгледи, етнически особености и т. н. Съмнително е обаче, че тя може да реконструира из основи пълната гама от характеристики, които обозначаваме като идентичност. Проблемът е, че при нейното конструиране определена роля играят не само комуникативните елементи, но и социално-битовите, начинът на живот, средата, трудовата дейност и т. н. Не е случайно, че инициаторите и изпълнителите на някои от големите терористични актове в началото на ХХІ век, за които вече споменахме по-горе, не са имигранти с чуждо самосъзнание, нито пък саможиви „блогъри”, предпочитащи да живеят като отшелници пред своя персонален компютър, а са типични граждани на съответните страни. Те водят обичайния за социалния си кръг живот, имат съответното образование, способни са да си намерят работа в една високоефективна икономика, но въпреки това формират идентичност, отличаваща се от тази на съседите или дори на роднини и близките им. Но тяхната идентичност е различна и от тази на виртуалния им социален кръг, защото, както вече споменах, комуникацията и споделянето на общи ценности е само един от нейните елементи. На практика, това прави идентичността в мрежовото обществото много сложно и поради това потенциално застрашаващо утвърдените обществени отношения явление, криещо в себе си значителен деструктивен заряд.
Разбира се, мрежовото общество със своята дифузност и невъзможност да бъде тотално контролирано, дава определени предимства при формирането на такива алтернативни идентичности. Досегашните типове общества не са разполагали с подобни предимства или пък, ако са разполагали, то е било в много по-ограничени рамки. Големият проблем тук е в колизията между онези елементи, които могат да бъдат свободно избирани от личността, и другите, които са обективно зададени, и с които личността трябва да се съобразява.
Така например, „ copy - paste ” културата позволява много по-лесно пренаписване на миналото и реконструиране на един от най-важните елементи от личностната идентичност – нейната памет. Както отбелязва и Джереми Рифкин, възможността с едно натискане на клавиша човешката памет да бъде заместена от таблици, препинателни знаци, бележки под линия и индекси, освобождава човешкия ум от това непрекъснато да си припомня миналото. ( J . Rifkin , 2000: 204) Но това също така прави въпросното минало много по-податливо на корекции и пренаписване. В България вече има внушително число подобни опити – от този за преименуване по най-различен начин на османското робство до пренаписване биографиите на спорни политици и държавници от по-далечното или по-близко минало.
Идентичността в мрежовото общество
Подобни опити могат да имат много последствия. Като (само) едно от тях е по-лесното разпространение и допълнителният тласък, които получава национализмът при съхраняването на колективната идентичност, независимо от това, къде точно живее конкретната личност. ( J . Rifkin , 2000: 20 5).
Разбира се, обратната страна на този процес е, че личността се сдобива с допълнителни средства да запази своето собствено пространство, изолирайки се от онова, което я заобикаля в реалния живот и подменяйки го, в по-голямата му част, с виртуални отношения, присъствия, комуникации и т. н. Именно защото комбинациите от реални и виртуални елементи могат да са изключително многобройни, всяка конструирана в условията на мрежовото общество идентичност притежава широк диапазон от избори. Избори, които имат потенциала да разделят, вместо да обединяват.
Личностната идентичност в мрежовото общество е не само по-сложна, но и по-пластична. Тя може да се моделира от различни условия и в различни посоки, като този процес, по правило, не се поддава на планиране и насочване. Затова едно от последствията на по-големите възможности, с които разполага мрежовото общество да модифицира личностната идентичност, е ерозията в доверието и одобрението на публичните власти. Именно достъпът до различни и неподдаващи се на цензуриране мнения в Интернет, например, генерира много по-радикални настроения и отношение към властта във всичките й форми и нива. Това отбелязва и Ендрю Шапиро в книгата си „ The Control Revolution ”: доверието в правителствата и в местните власти за последните три десетилетия на миналия ХХ век е спаднало драстично. ( D . L . Shapiro , 1999: 21-22). Причината е и в свободния достъп до информация, която в предишните десетилетия е била много по-лесно редактирана и контролирана. Но може би главната „вина” е на свободно разменяните в Интернет файлове, в които верните факти и информация лесно се смесват с неточни, непроверени или дори с напълно измислени истории. В тази среда самоидентификацията има далеч по-малко опорни точки и е много по-податлива на емоции, заблуди и преднамерена манипулация. В своите практически следствия това е заплаха за социалната кохерентност, която може да придобие различни и често пъти недостъпни за целенасочени въздействия форми. Противодействайки й, държавите често пъти се изкушават да преминат толкова важната граница, разделяща правата на личността и обществената сигурност. А това е един много важен риск, на който мрежовото общества все още няма адекватен отговор.
Конкретно за България, проблемите с националната идентичност тепърва ще се изострят. И то поради няколко причини. Едната от тях е демографската. Но не толкова, свързаната с намаляващата раждаемост и застаряващото население. По последните данни на ООН, от средата на март 2007, населението на Стария континент трайно поддържа тенденция към намаляване. Според прогнозите, до средата на века Европа ще бъде на „минус” с 67 млн. души. България не само не прави изключение, но за нея тази тенденция сякаш протича с ускорени темпове, макар, че не това е най-тревожното. Поради пъстрия етнически състав, по данни на Евростат отпреди три години, у нас се наблюдава едно доста тревожно явление – регионализация на етносите. В българските села все по-видимо се установяват компактни ромски общности, които на места вече изместват по численост възрастните хора. Докато българските турци например, предпочитат малките градове. Онова, което прави впечатление е, че често линията на бедността и чувството за социална изолация, започва да съвпада с етническите и регионалните граници. А това е потенциално опасно наслагване на фактори, защото те не само могат да подхранват алтернативна национална идентичност, но и да се прелеят в по-активни политически действия.
Друг, също потенциално опасен, фактор е сложното наслагване на етнически и регионални противоречия на Балканите. На този фон проблемът за независимостта на Косово е само едно от проявленията на тези противоречия. Така, още след като окончателно стана ясно, че България сигурно ще стане член на Европейския съюз, напливът от желаещи да получат българско гражданство жители на съседни страни рязко се увеличи. В много от случаите това са хора, имащи български произход, но принудени да живеят в чужди национални граници след националните военните катастрофи от първата половина на ХХ век. Те, едновременно с новите си документи за гражданство, пренасят и по-особена идентичност, доколкото две, три, а може би и повече поколения техни предци са живели при различни социални, културни и политически условия. Ако към това добавим и доста оживеното географско местоположение на България, става очевидно, че проблемът за това, как да се изгради от различните елементи на мозайката една смислена картина на българската национална идентичност тепърва ще се изостря.
Така, дори и без човек да споделя песимистичните сценарии за изчезването на българския етнос през следващите четири-пет десетилетия, не може да не забележи, че в новата глобализирана и мрежова по същността си политико-икономическа карта, няма как да се мине без стратегия за развитието и укрепването на националната идентичност. И то такава, която не само отчита европейските перспективи, но и се съобразява с регионалните и местните особености.
В противен случай рискът от повтаряне на сепаратистките сценарии на запад от България, макар да изглежда попресилен, може да се окаже твърде вероятен. С всички произтичащи от това сериозни последици.
Литература:
Мануел Кастелс, „Възходът на мрежовото общество”, изд. ЛиК, С., 2004.
Мануел Кастелс, „Силата на идентичността”, изд. ЛиК, С., 2006.
Васил Проданов, „ Глобалните промени и съдбата на България”, изд. Хр. Ботев, С., 1999 .
Jeremi Rifkin, “The Age of Access”, USA , 2000.
Andrew L. Shapiro, “The Control Revolution”, N.Y. 1999.
* Институт по философия при БАН, Доктор по философия, магистър по право, ст. н. с. ІІ ст. в Институт за философски изследвания - БАН
{rt}
Едва ли е пресилено твърдението, че на България тепърва ще се налага да прокарва проходи в „минното поле” на етническата, националната и европейската идентичност на своите граждани. Призраците на противопоставянето, разбунени около правото на българите с двойно гражданство, живеещи в Турция, да гласуват за евродепутати, са само първия предвестник на тези проблеми. Периодично у нас припламват немалко конфликти, провокирани от неясната територия на националната, религиозната или етническата принадлежност, които общественото внимание засега пропуска като маловажни. Това обаче може да изиграе лоша шега за социалната и политическа стабилност в страната, защото тези проблеми нямат навика да се разрешават от самосебе си. Още по-малко пък, когато държавата и обществото се правят, че не ги забелязват.
Най-напред, защото в тях тлее напрежение, което никой не може да каже, кога ще провокира нещо повече от инцидентни спорове. След като за страна като Франция, с достатъчно натрупан опит в това отношение, проблемът за носенето на мюсюлманските забрадки в училище се оказа детонатор на сериозен социален конфликт, нямаме никакво основание да приемем, че у нас нещата са безобидни. Всъщност и в България има същия проблем. Комисията за защита от дискриминация, оглавявана от Кемал Еюп, вече неведнъж се изправя пред казуса, как да квалифицира забраната за носене на забрадки в някои училища в родопския край. Засега това изглежда екзотично на фона на много по-острите проблеми с ниските доходи, липсата на качествено здравеопазване и нормална инфраструктура. Но никой не може да каже докога.
На второ място, проблемите със самоидентификацията на определени групи български граждани крият рискове и поради ред исторически фактори и комплекси. Съвсем наскоро например, у нас беше реанимиран спора за това, трябва ли да съществува паметникът край село Трънак, Бургаско. Както е известно, той бе издигнат от ДПС след 10 ноември 1989, в памет на разстреляните за серия бомбени атентати през 1984-85 трима български турци. Най-кървавият от тези атентати беше взривът във вагона за майки с деца край гара Бухово, който, както и да бъде разглеждан, трудно би преминал в друга графа, освен тази на терористичните актове. Но дали подобни акции могат да бъдат годно средство за постигане на политически цели? И какво представляват хората, които са готови на него?
Подобен проблем всъщност възникна и при разследване на взрива на гарата в Мадрид от 11 март 2004. Изправените пред съда извършители и помагачи се оказаха испански граждани, чиито действия трудно могат да се обяснят със сериозен национален или религиозен конфликт. Същото се повтори и с атентаторите в Лондонското метро от 7 юли 2005. Те също бяха второ поколение имигранти, които по всички правила на съвременните политически, психологически и конституционно-правни теории, би трябвало да са интегрирани в новата си социална среда. По какви механизми те се самоидентифицират като различни от своите съседи и съграждани? И кое поражда мотивацията им да прибягнат до масови убийства на невинни хора?
Мрежовото общество
Това са въпроси, които очевидно нямат лесен отговор. Но за да се ориентираме в тях, се налага да тръгнем малко от по-далеч. Тук няма как да не вземем предвид ред изменения, които слагат все по-силен отпечатък върху едни от най-важните сфери на живота ни през последните две-три десетилетия. Най-кратко можем да определим тези изменения с понятието мрежово общество .
Ето какво пише Мануел Кастелс в началото на втората глава от известното си съчинение „Възходът на мрежовото общество”:
„През последната четвърт на двадесети век в световен мащаб възникна нов тип икономика, която аз наричам информационна, глобална и мрежова с цел да разкрия нейните основни отличителни характеристики, както и да подчертая взаимното им преплитане. Тя е информационна , защото производителността и конкурентноспособността на нейните единици или стопански субекти (било то фирми, региони или държави) зависят в основна степен от способността им да генерират, обработват и прилагат ефективно базираната на познанието информация. Икономиката е глобална , защото ключовите дейности на производството, потреблението и стокооброта, както и техните компоненти (капитал, труд, суровини и материали, управление, информация, технология, пазари), са организирани в глобален мащаб. Тя е мрежова , защото при новите исторически условия генерирането на производителността и осъществяването на конкуренцията става посредством и в една глобална мрежа на взаимодействие между бизнес-мрежите. Тази нова икономика възниква през последната четвърт на ХХ век, защото революцията на информационните технологии осигурява необходимата материална база за нейното изграждане”. (М. Кастелс, 2004; 82)
Но по-интересното, от гледна точка на темата на настоящия текст, се съдържа малко по-надолу в съчинението на М. Кастелс: „Преобразувайки процесите на обработка на информация, новите информационни технологии оказват въздействие върху всички сфери на човешката дейност и правят възможно установяването на неограничен брой връзки между различните сфери, както и между елементите и субектите на всяка дейност. Възниква една мрежова и дълбоко взаимозависима икономика, която с все по-голям успех прилага постигнатия напредък в областта на технологията, познанието и управлението за целите на самата технология, познание и управление.” (М. Кастелс, 2004; 83)
Бих добавил и, че в този мрежов свят личността също е подложена на ред въздействия, чиято дълбочина и последици не могат да се предвидят. Едно от тези въздействия, което е едновременно с това и проблем на националната сигурност в условията на мрежовото общество, е този за персонална идентичност. Без да навлизаме в детайлите на разграниченията между различните видове идентичности (които впрочем имат доста дълга и богата история) можем най-общо да определим идентичността, в този й аспект, като съвпадение или отъждествяване на една личност със самата себе си в отношението й към ключовите за нейното дефиниране условия в два или повече различни моменти от съществуването й. Според интернет-енциклопедията „Уикипедия”, този подход на анализа ни отвежда към обособяване на мрежа от характеристики, които би трябвало да са необходимото и достатъчно условие, за да заключим, че дадена личност запазва своята тъждественост във времето. ( http://en.wikipedia.org/wiki/Personal_identity; visited F ebruary , 13, 2007) Според Станфордската енциклопедия по философия пък, идентичността отвежда към въпроса, кое е онова, правещо ни един и същи в различни моменти от времето. Кое е необходимото и достатъчно условие да твърдим, че сме все същата личност, която сме били в миналото, или която ще бъдем в бъдещето? ( http://plato.stanford.edu/entries/identity-personal / visited F ebruary, 13-th, 2007 )
