Конфликтогенни моменти в историята на китайско-руските отношения: Айгунският договор и Пекинският трактат

Развитието на отношенията на КНР с РФ в началото на второто десетилетие на ХХI век обаче, не може да бъде правилно разбрано извън многоаспектния анализ, обхващащ цивилизационни, формационни, социално-икономически, политически и геополитически, геоикономически, демографски и прочее променливи. Сред тях несъмнено присъства и това, което наричаме „исторически фактор“. 

Целите на настоящата статия са именно такива – да се разкрие «историческия фон» на конфликтните моменти в тези взаимоотношения и тяхното влияние върху днешните реалности. Става дума за «негативно минало», т.е. за такива исторически събития от предходни години, които въздействат върху днешното време, като не е изключено да окажат негативно влияние и на бъдещите перспективи.

Кратък общ преглед на китайско-руските взаимоотношения преди Айгунския договор и Пекинския трактат

В исторически план китайско-руските взаимоотношения се характеризират с етапи, изпълнени с различно съдържание. На единия полюс са времената на сътрудничество, стигащо даже до стратегически съюз, а на другия – враждебността, ескалираща дори до конфликт. За времето преди Айгунския договор и Пекинския трактат в най-общ план може да се говори за следните основни етапи:

Етап на първични несистемни и непостоянни контакти от XIII век до средата на XVII век – предполага се, че първите взаимоотношения са свързани с Великия път на коприната като основа за непостоянни и несистемни контакти на руските княжества с Китай. По-късно земите и народите на двете страни са включени в Монголската империя, макар и в рамките на различни улуси. През XVI век цар Иван Грозни изпраща две посолства за връзка с Китай. Руски казаци заселват Задбайкалието и Приамурието. Започват опити за очертаване рамките на взаимоотношенията между китайската Империя Мин и Руската империя;

Етап на взаимодействията между Цинската и Руската империи. Това е началото на системни взаимодействия, характеризиращи се с комплекси от договори, уреждащи териториални и прочее взаимоотношения, като например:

- Нерчинският договор от 1689, който е първият договор между двете страни уреждащ териториалните граници. С него Русия се отказва от пространствата южно от река Амур. Последват го Буринския и Кяхтинския договори от 1727. Първият уточнява границите по Нерчинския договор, а вторият – правилата за търговията между страните;

- Системните взаимодействия и договори от средата на XIX до началото на ХХ век: Кулджинският търговски пакт от 1851.

Айгунският договор^[1] и Пекинският трактат^[2]: ключови параметри на конфликтогенните моменти в руско-китайските взаимоотношения

Когато говорим за остри/конфликтогенни моменти в руско-китайските отношения, каквито са Айгунският договор^[3] и Пекинският трактат, следва да се очертае общата ситуация, на фона на която се сключват тези договори, довели до сериозни териториални промени в границите между двете империи – Руската и Цинската. Трябва да се подчертае, че сключването на договорите става във време, когато се води Втората опиумна война. Тогава срещу Империята Цин се изправят Великобритания и Франция. В този момент избухва и Тайпинското въстание (1850-1864) – поредната селска война в Китай. Казано с други думи Цинската империя е в трудно и сложно положение, което умело бива използвано от Русия.

Граф Муравьов, който по онова време е генерал-губернатор на Източен Сибир, заплашва Цинската империя с откриване на втори фронт срещу нея на североизток. Затова китайските историци и до днес оценяват Айгунския договор, както и последвалите го конвенции, като сключени под натиск. И, съответно, ги характеризират като несправедливи и грабителски. От друга страна, руските специалисти и историци се придържат към тезата, че манджурите никога не са имали намерение да усвояват присъединената в резултат на договорите към Руската империя територия. За Империята Цин това е  буферна зона, обитавана от население, което не е плащало данъци на централната власт. Айгунският договор е сключен на 16 (28) май 1858 в град Айгун. Той преразглежда Нерчинския договор от 1689. Предмет на договора е промяната на руско-цинската граница в посока на разширяване на владенията на Руската империя. Страните се споразумяват за следното:

• Левият берег на река Амур, от река Аргун до устието, е признат за собственост на Русия;
• Усурийският край, от вливането на река Усури в река Амур до морето, остава като общо владение докато се уточни границата;
• Плаването по реките Амур, Сунгари и Усури се разрешава само за руски и китайски плавателни съдове и се забранява за всички останали.^[4]

От страна на Руската империя договорът е подписан от от генерал-губернатора на Източен Сибир генерал-адютант граф Николай Муравьов и статския съветник от Министерството на външните работи Пьотр Перовски. От страна на Империя Цин подписи полагат айгунският амбан, генерал-адютант и амурски главнокомандващ княз Айсингьоро Ишан (愛新覺羅·奕山) и помощник дивизионният началник Дзираминга. По-късно, заради това, че е сложил подписа си под този договор, княз Айсингьоро Ишан е изгонен от служба от императора Айсингьоро Иджу, управлявал Китай през периода 1850-1861.

Айгунският договор е последван от т.нар. „Тяндзински руско-китайски трактат“^[5] подписан на 1 (13) юни 1858 от комисаря на Русия в Китай Евфимий Путятин и пълномощния представител на Китай Хуа Шан. Този трактат  разширява политическите и търговски права на Русия в Цинската империя. Освен това, той предвижда да се определят неустановените до този момент части от границата между Русия и Китай. Така се стига до Пекинския договор (трактат, конвенция) от 1860, т.е. до двустранния договор от 2 (14) ноември 1860, чиято цел е очертаване на границата и разграничаване на територията между двете империи. Всъщност, Пекинският трактат уточнява само източната част на границата, докато западната е договорена значително по-късно с Договора за Илийския край, подписан през 1881 в Санкт-Петербург. За постигането на горната цел – разграничаване на земите от Усури до морето, е изпратена специална мисия начело с граф Николай Игнатиев. От страната Цин в преговорите участва Великият княз Гун.

Тези събития се развиват на фона на Втората Опиумна война, в която китайската армия първоначално одържа победи над англичаните и французите. В резултат на това самочувствието на китайската страна е високо и преговорите вървят трудно. Но след като англо-френската армия се оказва пред вратите на Пекин Империята Цин склонява да приеме исканията на граф Игнатиев и подписва „Пекинския трактат“. През 1861 към Тяндзинския договор е приложен протокол за обмен на карти с описаните разграничения. От руска страна протоколът е подписан и подпечатан с официални печати от адмирал Пьотр Казакевич и генерал Константин Будогоски, а от китайска - от Чен Ци и Дзин Чун. Линията минава по китайския бряг на реките Амур, Усури,  а също и протока Казакевич. Тоест тези реки вече изцяло принадлежат на Руската империя.

                          Карта на териториите на Цинската империя от 1644 до 1911

Съвременният «отзвук» на конфликтогенните моменти, като Айгунския договор и Пекинския трактат, в руско-китайските взаимоотношения

Несъмнено, след като през 2005 допълнителното споразумение между Русия и Китай за руско-китайската граница в източната ѝ част беше ратифицирано от Държавната Дума на Руската Федерация и Общокитайското събрание на народните представители, на официално равнище вече се смята, че процесът на уреждане на граничните спорове между двете страни е приключил. Този процес започва още през 1964, като преминава дори през кървави сблъсъци през 1968. Самото споразумение, подписано от държавните глави на двете страни на 14 октомври 2004, определя границата да мине в района на остров Болшой в горната част на река Аргун (Забайкалският край) и територията на остравите Тарабаров и Болшой Усурийски на реща Амур. Границата е фиксирана по фарватера на съдоходните реки. А при несъдоходните реки премнава по средата на реката. Според споразумението, двете страни си разпределят поравно територии с обща площ от 380 км², които не са били съгласувани при подписването на предходното споразумение между СССР и КНР от 16 май 1991.

Споразумението е посрещнато нееднозначно от патриотичните и националистическите сили, и в двете страни. Някои кръгове в Русия смятат, че е допусната недалновидна и неправомерна отстъпка на КНР. В Китай пък се чуват гласове, че Руската Федерация продължава да заема изконни китайски територии и, че с това споразумение нещата не са решени окончателно. През август 2012, в процеса на демаркация на държавната граница между Руската Федерация и Китайската народна република в района на Алтай, отново възникват разногласия. Китай настоява границата да се премести навътре в територията на Русия като претенциите са за площ с обем 17 хектара.^[6] Несъмнено, на неофициално и полуофициално равнище в КНР има кръгове, които се придържат към позицията, че нещата не са уредени окончателно. Така, например, територия с 64 села на изток от река Амур срещу Благовещенск с площ от 3600 км² е обект на на териториални претенции от китайската страна. В конкретния момент обаче, тези разногласия не оказват негативно влияние върху взаимодействията между двете страни на високо равнище.

Вместо заключение

На виртуално гражданско ниво в Интернет мрежите^[7], както на Руската Федерация, така и на Китайската народна република могат понякога да се видят доста остри нападки и квалификации.

«Изконните китайскои земи» според илюстрация в Байдупедия(Bǎidù Bǎikē -енциклопедия на китайски език в Интернет)^[8]

Могат да се срещнат и немалко критики както към другата страна, така и към собствените правителства^[9], за «проявена слабост» и т.н. Принципиално погледнато, подобни настроения и отношения както между съседни страни, така и  с несъседни такива, са често срещани явления и такова състояние на нещата не би трябвало да ни учудва.

*Софийски университет „Св. Климент Охридски“ 

Използвани източници:

1.Е. Д. Степанов, «Политика начинается с границы. Некоторые вопросы пограничной политики КНР второй половины XX в.» (М.: ИДВ РАН, 2007);

2. Китай не согласен с линией госграницы с Россией в Горном Алтае, вж. в https://regnum.ru/news/polit/1560675.html
3. С. П. Федотов. Благовест с Амура. Москва, Изд.“Вече“, 2013;
4. http://dic.academic.ru/dic.nsf/dic_diplomatic/ [21.01.2016];
5. http://www.hist.msu.ru/ER/Etext/FOREIGN/china.htm/ [21.01.2016];
6. Федеральный закон от 31 мая 2005 г. N 52-ФЗ "О ратификации Дополнительного соглашения между Российской Федерацией и Китайской Народной Республикой о российско-китайской государственной границе на ее Восточной части" в https://rg.ru/2005/06/03/kitgranica-dok.html[21.01.2016]

7.http://baike.baidu.com/picture/38385/38385/0/f677b1c3b8b0296eb319a89a#albumindex=1&picindex=0[21.01.2016]

Бележки:

[1] http://dic.academic.ru/dic.nsf/dic_diplomatic/ [21.01.2016]

[2] Пак там [21.01.2016]

[3] С. П. Федотов. Благовест с Амура. Москва, Изд.“Вече“, 2013.

[4] Вж. в http://www.hist.msu.ru/ER/Etext/FOREIGN/china.htm/ [21.01.2016]

[5] http://dic.academic.ru/dic.nsf/dic_diplomatic/ [21.01.2016]

[6] Китай не согласен с линией госграницы с Россией в Горном Алтае, вж. в  https://regnum.ru/news/polit/1560675.html

[7] Вж. Федеральный закон от 31 мая 2005 N 52-ФЗ "О ратификации Дополнительного соглашения между Российской Федерацией и Китайской Народной Республикой о российско-китайской государственной границе на ее Восточной части" в https://rg.ru/2005/06/03/kitgranica-dok.html[21.01.2016]

[8] http://baike.baidu.com/picture/38385/38385/0/f677b1c3b8b0296eb319a89a#a

lbumindex=1&picindex=0[21.01.2016])

[9] Е. Д. Степанов, «Политика начинается с границы. Некоторые вопросы пограничной политики КНР второй половины XX в.» (М.: ИДВ РАН, 2007)