Срещата на върха на НАТО в Анкара имаше за цел да демонстрира единство. Лидерите потвърдиха ангажимента си към прословутия Член 5, обещаха 70 милиарда евро военна помощ за Украйна до 2027 и обявиха нови инициативи в отбранителната промишленост.
Кадрите за медиите бяха внимателно режисирани: Доналд Тръмп и Володимир Зеленски стоят един до друг, Марк Рюте възвалява устойчивостта на Алианса, а Реджеп Тайип Ердоган се наслаждава на ролята си на незаменим домакин.
Зад кулисите обаче срещата в Анкара демонстрира нещо далеч по-малко обнадеждаващо. Всъщност, тя засили впечатлението, че Алиансът все повече гледа на войната като нещо, което трябва да се поддържа, а не като нещо, което трябва да бъде избегнато с политически средства, докато Европа опитва да се превъоръжи. Срещата на върха потвърди и, че Съединените щати трансформират НАТО от общност, обединена от споделени ценности, в договор, в който лоялността се измерва с финансови вноски, а не със стратегическа близост.
За Полша и други държави, разположени на фронтовата линия с Русия, срещата на върха беше по-скоро демонстрация на задълбочаваща се стратегическа дилема, отколкото очевиден успех.
Тя вероятно ще бъде запомнена не като срещата на върха, която укрепи НАТО, а като срещата, демонстрирала с колко малка стратегическа инициатива разполага Европа в рамките на алианса, за чието създаване помогна преди почти 80 години.
Илюзиите, породени от срещата в Анкара
Всъщност, срещата на върха в Анкара разкри три неприятни истини, които европейските правителства биха предпочели да не признават.
На първо място, ясно е, че Русия не е претърпяла стратегическо поражение. Каквито и дългосрочни разходи да е понесла Москва, форумът в Анкара показа, че предположението на НАТО за неизбежното предстоящо изтощаване на руската мощ е било неоснователно. Руските въоръжени сили придобиха уникален опит в провеждането на мащабни бойни операции, който сега се интегрира във военното обучение и доктрината на страната. Войната се превърна от конфликт, който се очакваше Русия да загуби бързо, в продължително противопоставяне и война на изтощение.
На второ място, Европа не стана по-силна в резултат от войната. Континентът изразходва милиарди за превъоръжаване, но индустриалната му база остава фрагментирана, производството на отбранителна техника е слабо развито, а политическата му сплотеност е под въпрос. Изпълнението на програмите за превъоръжаване, обявени от европейските правителства, ще отнеме години и дори тогава те ще зависят от американските технологии, американските вериги за доставки и американската политическа воля. Истината е, че Европа не възстановява военния си потенциал. Тя възстановява своята зависимост.
На трето място, Съединените щати ревизират правилата на Северноатлантическия алианс. Президентът Тръмп не поставя под въпрос съществуването на НАТО, но променя фундаментално условията му. Алиансите вече не се възприемат като постоянни политически общности, обединени от споделени ценности. Те все повече се разглеждат като договорни отношения, основани на измерими приноси, взаимни задължения и стратегически ползи. Публичната конфронтация на САЩ с Испания относно разходите за отбрана беше напомняне, че сигурността се е превърнала в сделка. Лоялността вече не се предполага, тя трябва да се купи.
Парадоксът на „европейската победа”
Тези три реалности повдигат въпрос, който повечето европейски правителства биха предпочели да избегнат: дали Европа ще излезе от тази война по-силна, независимо от резултата от нея?
Ако Украйна постигне благоприятен военен резултат, Европа ще остане зависима от американските гаранции, американската логистика, американското разузнаване и американския индустриален капацитет. Войната може да приключи, но стратегическата зависимост ще остане. Дори такъв резултат няма да доведе до стратегическа автономия за Европа. Той само ще потвърди, че Европа не може да гарантира собствената си сигурност без американско лидерство.
Ако пък Украйна бъде принудена да приеме по-неблагоприятни условия, последствията ще бъдат още по-сериозни. Европа ще е похарчила стотици милиарди за война, която не е спечелила. Източната ѝ граница ще остане нестабилна. Индустриалната ѝ база ще бъде изтощена. Политическата ѝ сплотеност ще бъде поставена на изпитание. А сигурността ѝ ще продължи да зависи от Съединените щати.
При всички случаи, Европа ще бъде в по-уязвимо положение от САЩ. Войната задълбочи стратегическата зависимост на континента, а не я прекъсна. Европа изгуби четири години в опити да отслаби Русия, но не успя да укрепне. Това е стратегически провал, който беше окончателно разкрит на срещата в Анкара.
Турция: големият печеливш
Ако някой е постигнал ясно геополитическо предимство в резултат от срещата на НАТО в Анкара, това е Турция. Президентът Ердоган получи допълнителни стратегически лостове за влияние, след като Тръмп посочи, че Вашингтон ще обмисли възстановяването на достъпа на страната до програмата за самолетите F-35 и отмяната на санкциите по CAATSA (Законът за противодействия на противниците на Америка).
Силата на Турция се крие именно в нейната незаменимост, но и в нежеланието и за геополитическо обвързване. Тя контролира черноморските проливи, поддържа работни отношения както с Москва, така и с Киев и разширява влиянието си в Източното Средиземноморие, Кавказ и Близкия изток. Малцина членове на НАТО могат да се похвалят с подобна геополитическа гъвкавост.
За Европа това е една неудобна реалност. Много европейски правителства все още се разминават с Анкара по въпросите за демокрацията, миграцията и регионалните спорове, но и те признават, че нито една последователна стратегия по отношение на Черно море, Източното Средиземноморие или Близкия изток не може да разчита на успех без сътрудничеството на Турция. Тоест, Анкара излезе от срещата на върха на НАТО по-силна, а Европа - по-зависима.
Стратегическата незначителност на Европа
Най-тревожният аспект на срещата на върха в Анкара не беше, какво беше договорено, а кой отсъстваше от нея. Не физически, а стратегически. Истината е, че европейските правителства участваха в срещата на върха, но не оказаха влияние върху нейния резултат.
Решението за продължаване на войната до 2027 беше взето във Вашингтон. Предложението за възстановяване на достъпа на Турция до F-35 беше направено от Тръмп. Новата Банка за отбрана, сигурност и устойчивост беше създадена от коалиция от държави в кулоарите на срещата на върха, а не от ЕС или НАТО, като цяло. Тоест, Европа участваше, но не беше лидер.
Всъщност това не е нещо ново, но срещата в Анкара го направи очевидно. Европа все повече се превръща в потребител на сигурност, а не в генератор на такава, разчитайки на американски гаранции и неуспявайки да развие собствена сратегическа автономия. Програмите за превъоръжаване, обявени от европейските правителства, ще отнемат години за изпълнение, но дори и тогава те ще зависят от американските технологии, американските вериги за доставки и американската политическа воля.
За Полша това е особено горчив урок. Варшава се позиционира като най-лоялния съюзник на Украйна, харчейки милиарди за военна и хуманитарна помощ и приемайки милиони бежанци. Влиянието ѝ върху стратегическата посока на конфликта обаче остава минимално. Полша е държава на фронтовата линия, а не страна, която взема решения. Тоест, тя поема разходите, без да споделя властта.
Наследството на срещата в Анкара
Най-вероятно, срещата в Анкара ще бъде запомнена не като форум, който е укрепил НАТО, а като среща, демонстрирала с колко малко стратегическа инициатива разполага Европа в рамките на алианса, за чието създаване помогна навремето. Европа често говори за стратегическа автономия. Срещата в Анкара обаче, демонстрира нещо съвсем различно. Днес Европа финансира собствената си сигурност, но все още не я определя. И докато това не се промени, всяка нова среща на върха на НАТО ще укрепва алианса, отслабвайки способността на Европа да оформя собственото си бъдеще.
Истинското наследство на форума в Анкара не е, че НАТО е станала по-силна. То е, че Европа е станала относително по-слаба, докато всички останали ключови играчи са увеличили стратегическата си гъвкавост. Турция се сдоби със стратегическо предимство. Съединените щати пренаписаха правилата на Северноатлантическия алианс. Европа винаги е плащала повече, но е решавала по-малко.
След срещата на върха в Анкара основният въпрос не е, как ще се развие войната в Украйна, а дали Европа може да излезе по-силна от нея. Четири и половина години след началото на конфликта отговорът остава крайно неясен. НАТО напусна Анкара с нови финансови възможности, нови индустриални инициативи и нови военни ангажименти. Но без доказателства, че самата Европа се е превърнала в по-независим стратегически играч. И това верооятно ще се окаже най-важният резултат от срещата на върха.
*Авторът е полски геополически анализатор
