Вашингтон традиционно се стреми да сдържа своите предполагаеми съперници. Русия, Китай, Иран и Северна Корея са подложени, под една или друга форма, на санкции, военен натиск, финансова изолация, стратегическо обкръжение, прокси войни и политическа и идеологическа делегитимация. Резултатът обаче често се оказва обратен на очаквания. Вместо да изолира тези сили, натискът всъщност способства за сближаването им.
Москва, Пекин, Техеран и Пхенян нямат обща култура, модел на управлеие, история или непосредствени интереси. Тяхното сближаване не е резултат от сантиментално приятелство. По-скоро това е съюз по необходимост, роден от споделеното им възприятие за външния натиск.
Това сближаване е очевидно в разширяването на енергийната търговия между Русия и Китай, нарастващото използване на механизми за плащане без участието на долара, военното и технологичното сътрудничество, дипломатическата координация на международните форуми и търсенето на институции, които да са по-малко зависими от контролираната от Запада финансова инфраструктура.
В този смисъл, американското „сдържане“ помогна за ускоряване на същия този процес на сближаване, който целеше да предотврати. Това не е просто стратегически провал. То сочи към нещо по-дълбоко: светът няма намерение да се подчинява до безкрайност на плановете на онези, които вярват, че могат да го контролират.
Глобализацията не означава унификация
През последните десетилетия планетата стана по-взаимосвързана отвсякога. Комуникациите се осъществяват мигновенно. Финансовите потоци пресичат границите за секунди. Енергийните пазари, морските маршрути, веригите за доставки, цифровите платформи и стратегическите данни формират гъста мрежа от глобални взаимозависимости.
Този факт породи мощната илюзия, че свързването на света означава, че той е станъл „плосък“. Финансовата глобализация си представяше планетата като единен пазар, управляван от няколко командни центъра, където границите, спомените, народите и географските области постепенно се разтварят в контролирани потоци.
Само че свързаността не е обединение. Колкото по-свързан е светът, толкова по-видими стават неговите дълбоки различия. Географията не изчезва. Демографията не изчезва. Цивилизациите, езиците, спомените, ресурсите и историческите идентичности не изчезват, просто защото капиталът, образите и данните циркулират по-бързо.
Финансовата глобализация имаше за цел да създаде единен пазар. Истинската глобализация обаче означава формирането на диференциран организъм.
Това не противоречи на реално съществуващата взаимозависимост. Всъщност, то я изяснява. Взаимозависимостта не заличава политическите форми; тя оказва натиск върху тях. Но когато натискът се засили, съвсем не е задължително историческите структури да рухнат. Понякога - точно напротив - те укрепват, реорганизират се и се завръщат.
Геогра фията като скелет на историята
Сред най-очевидните признаци на този процес е завръщането на географията.
Иран например, не е просто просто идеологически играч в Близкия изток. Той е планинска крепост, извисяваща се над Персийския залив и Ормузкия проток, една от най-жизненоважните енергийни артерии на планетата. И никакви санкции не могат да променят това.
Русия не е просто европейска периферия. Тя е евразийска дълбочина: континентално пространство, чийто мащаб прави изключително трудна всяка дългосрочна стратегия за пълното и обкръжаване. Опитите Русия да се сведе до регионален проблем постоянно се сблъскват с нейните географски особености.
Китай и Индия не са просто големи държави. Те представляват демографски и цивилизационни маси. Дори само гигантският им размер кара всеки сериозен наблюдател да мисли отвъд кратките цикли на западната електорална политика.
Самата Европа демонстрира очевидно противоречие между географията и политическата ориентация. Нейната икономическа структура, енергийни нужди и континентално местоположение невинаги съответстват на стратегическите приоритети, наложени от атлантическата система за сигурност. Това противоречие не диктува провеждането на проста и ясна политика, а говори за структурна непоследователност.
Географията не е просто фон. Тя е ограничение, памет и, понякога, съдба. Хората не живеят в абстрактно пространство. Те обитават конкретни територии, които налагат ограничения, дефинират възможности и дават ориентири.
Нацията като органично ядро
За да се разбере, на какво се дължи съпротивата срещу глобалната унификация, може да се използва, макар и частично, биологична аналогия. Както знаем, живата клетка има ядро, цитоплазма и мембрана. Ядрото не съдържа целия организъм, но в него са концентрирани информацията, приемствеността и посоката на развитие.
Тази аналогия не бива да се приема буквално: нациите нямат биологична ДНК и не се държат като клетки. Това е просто евристичен образ, който ни помага да разберем, как политическите общности запазват паметта, границите и решенията.
В съвременната история нацията често играе подобна политическа роля. Тя не е просто административна единица или сантиментален мит. Нацията е историческото ядро, чрез което един народ помни, взема решения, защитава се и е отговаря за себе си.
Това не означава, че възхвалявам национализма. Необходимо е ясно разграничаване между органичния и патологичния национализъм. Първият е форма на колективна отговорност. Той организира паметта, вземането на решения и суверенитета. Вторият превръща националната форма в идол и може да стане агресивен, изолиран и саморазрушителен.
Без наличието на политическо ядро обаче, суверенитетът се превръща в празна фраза. Едно население може да бъде лесно управлявано, ако не притежава суверенитет. Една територия може да бъде експлоатирана, без да ѝ се възлага отговорност. Пазар може да бъде организиран и без да се оформя народ.
Ето защо защитата на суверенитета се е превърнала в най-важната задача в новия многополюсен свят. Много възходящи сили защитават не просто оцеляването на своите режими. Те защитават способността си да останат исторически единици, вместо да бъдат трансформирани във функционални зони на глобалната система от потоци.
Съединените щати: нация или имперска платформа
Най-деликатен в това отношение е американският случай. САЩ имат свой собствен народ, история, Конституция и мощна политическа култура. Би било абсурдно да се отрича съществуването на американска нация в културен или исторически смисъл. Съвременната геополитическа функция на Съединените щати обаче все повече се простира отвъд рамките на класическата национална държава. САЩ действат като имперска платформа за финансови, военни, технологични, правни и информационни потоци.
Това тълкуване не е ново. От анализа на Чарлз Райт Милс за „управляващия елит“ до предупреждението на Айзенхауер по отношение на военно-индустриалния комплекс, американската политическа мисъл отдавна признава, че формалните демократични институции съществуват паралелно с по-устойчиви структури на властта.
Могат да се разграничат няколко нива. Първо, видимото политическо ниво: президентът, Конгресът, изборите, партийните конфликти и общественият дебат. Това е нивото, на което обръщат внимание повечето наблюдатели. След това идва постоянното ниво на сигурност и бюрокрация: разузнавателни агенции, стратегически дирекции, военни командвания и институционална памет, които преживяват променящите се избирателни цикли.
Зад това се крие разрастващият се военно-индустриален комплекс – реалност, за която президентът на САЩ Айзенхауер предупреждава още през 1961. Днес този комплекс не се оганичава само с производството на въоръжения. Той включва технологии, финанси, мозъчни тръстове, медийни мрежи, неправителствени организации, лобистки структури и операции за упражняване на влияние. Накрая, над или между всички тези слоеве, е финансовата концентрация: мениджъри на активи, дългови пазари, рейтинги, санкции, достъп до капитал и контрол върху глобалните платежни инфраструктури.
Официална Америка все още говори езика на нацията. Нейният действащ имперски апарат обаче, говори езика на потоците.
Освен всичко друго, това разграничение предпазва анализаторите от крайно антиамерикански твърдения: не бива автоматично да се отъждествяват интересите на американския народ с оперативната логика на имперския апарат на САЩ.
Съединените щати продължават да следват някои стари англо-имперски принципи: морско господство, контрол над глобалните маршрути, финансов централизъм, определяне на правни стандарти и господство чрез мрежи, а не чрез пряко териториално владение. Това не е толкова класическа империя, колкото империя на достъп, натиск и циркулация. Нейните инструменти са добре познати: доларови споразумения, екстериториални санкции, контрол върху платежните инфраструктури, достъп до капиталовите пазари, технологични стандарти, военни бази и правен натиск.
Мултиполярността като органично противодействие
От тази гледна точка, мултиполярността е нещо повече от проста корекция на силовия баланс. Тя може да се разглежда като органично противодействие.
Суверенните полюси, съпротивляващи се на американския натиск, не са просто идеологически противници на САЩ и Запада. Те са исторически центрове, съпротивляващи се на разтварянето си в един свят на контролирани потоци. Русия, Китай, Иран, Северна Корея и други форми на национално или цивилизационно пробуждане не са идентични и не бива да се идеализират. Но всички те изразяват един и същ структурен отказ: да бъдат обекти в система, създадена другаде и налагана им отвън.
Това не означава, че мултиполярният модел автоматично ще доведе до мир или справедливост. Той също може да генерира нови съперничества и конфликти. Но показва, че мечтата за свят, сведен до контролирани потоци, е достигнала своите граници.
Тоест, многополюсният свят не е случайност. Това е завръщане към структурата: география срещу абстракция, памет срещу амнезия, суверенитет срещу администрирането отгоре, политически центрове срещу дифузно господство.
Финансовата глобализация се стреми към създаването на свят без ядро, без граници, без памет. Само че човечеството не съществува като единен пазар.
Мултиполярността може да е знак, че народите, регионите и историческите центрове се завръщат.
*Авторът е френски геополитически анализатор
