Редица случили се наскоро важни събития отново привличат вниманието на света към трансформацията на военно-политическата ситуация в Индо-Тихоокеанския регион.
Възстановяването на Тихоокеанското командване на САЩ
На 16 юни беше възстановено предишното име на най-старото и най-мощно регионално командване във въоръжените сили на САЩ - Индо-Тихоокеанското (USPACOM). То е създадено през януари 1947, само година след края на „Войната за Тихия океан” (част от Втората световна война), която се превърна за Съединените щати в своеобразен „втори кръг“ от борбата за господстващи позиции в целия Тихоокеански регион, започнала с войната срещу Испания през 1898.
С края на Студената война фокусът на USPACOM постепенно се измести към Китай, който междувременно установи свое присъствие в Индийския океан - предимно чрез глобалния икономически проект „Един пояс, един път“, но и с нарастващата подкрепа за бързо развиваща се китайска армия. При тези обстоятелства въпросът за контрола над Южнокитайско море и Малакския проток, който го свързва с Индийския океан, се превърна в изключително важен за САЩ.
Решаваето на тази задача беше възложено на USPACOM, преименувано през 2018 на Индо-Тихоокеанско командване на САЩ, което трябваше да взаимодейства с Централното командване на САЩ (CENTCOM) в Индийския океан. Споменото по-горе възстановяването на първоначалното име на най-голямоно военно командване е в съответствие с ключовите разпоредби на последната версия на Националната стратегия за сигурност на страната. Този документ се фокусира върху въпроса за контрола на ситуацията в двете части на Американския континент и в Тихия океан.
При това обаче, въпросът, кой трябва да поеме отговорността за Индийския океан, която, както се оказва, само временно бе възложена на USPACOM, остава отворен. Централното военно командване (CENTCOM) само не може да се справи с това, т.е. необходимо е да ангажира за целта и „местни“ партньори. В това отношение, в момента Вашингтон е изправен пред труден избор между двамата антагонисти в Азия: Индия и Пакистан. Последният оказа важна услуга на администрацията на Тръмп в опитите ѝ да намери повече или по-малко достоен изход от авантюрата, в каквато се превърна американо-израелската агресия срещу Иран. Само че в момента Пакистан е по-скоро съюзник на Китай, отколкото на САЩ, както беше по време на Студената война. Флиртът на Доналд Тръмп с Пакистан и изключително тромавите му, понякога граничещи с откровено нечестна игра, действия по отношение на Индия се превърнаха в източник на значително напрежение по оста Вашингтон - Ню Делхи. Неотдавнашната среща на външните министрите на страните от групата QUAD (включваща САЩ, Индия, Япония и Австралия) говори за частично възстановяване на отношенията между САЩ и Индия. Въпреки това е твърде рано да се говори за преодоляване на факторите за несигурността, възникнала през последните месеци. Ето защо, действията на другите двама съюзници на Вашингтон в Индо-Тихоокеанския регион заслужават специално внимание. Единият от тях е Япония, а Европа, макар и с все по-нарастващи резерви, е другият.
Факторът Япония и водещите държави от Европа
Както отбелязват мнозина анализатори, основният компонент на външната политика на Япония е „движението на югозапад“, фокусирано върху субрегиона на Югоизточна Азия. Това движение, основано на бързо развиващата се икономика, беше очевидно още по време на всеобхватното възстановяване на държавността в страната в средата на 50-те години на миналия век. Основният инструмент за прилагането му бе концепцията за „летящото ято гъски“, формулирана още преди Втората световна война. През последното десетилетие обаче, наличието на общ отбранително-политически компонент в инструментариума на Токио става все по-забележимо. Това поражда нарастващи опасения в Китай, изострени от факта, че Тайван се превръща във фокус на вниманието на Япония по нейния стратегически „път на югозапад“.
Няма съмнение обаче, че независимо от значението на субрегиона на Югоизточна Азия за Япония, сам по себе си той представлява само „междинна гара“ на очертаващата се японска експанзия към Индийския и Тихия океани. По отношение на първия от тях, всеобхватното японо-индийско сближаване е от първостепенно значение. В момента то се осъществява в рамките на конфигурацията QUAD, но е много вероятно да се превърне в независим фактор, сравнително автономен от Съединените щати, като цяло, и без пряка връзка с въпроса за „поемането на отговрността“ от USPACOM, в частност. В тази връзка провелото се в началото на юли тридневното посещение на японския премиер Санае Такаичи в Индия беше наистина значимо събитие. Впрочем, резултатите от него заслужават отделен коментар.
На свой ред, водещите европейски държави все повече се стремят да присъстват в Индо-Тихоокеанския регион, придвижвайки се от „Запада към Югоизтока”. Европейското присъствие е доста осезаемо в търговската и икономическата сфера, но през последните години в него присъства и военен компонент, както в Индийския океан, така и в прилежащото към Азия водно пространство на Тихия океан. Именно това реципрочно движение формира комплекса на японско-европейските отношения.
Сред най-забележителните тенденции през последните години са опитите за създаване на рамка за сътрудничество във формата „Япония-НАТО“. Този процес беше доразвит на последната среща на върха на НАТО, на която присъства (при това не за първи път) и японският министър на отбраната.
Продължаващото напрежение в района на Тайван
Междувременно тайванският въпрос продължава да ескалира, превръщайки се в един от основните източници на засилена турбуленция в региона. Този път ескалацията на напрежението беше предизвикано от някои аспекти на процеса на разграничаване на морските граници, разделящи Япония и Филипините. Този въпрос беше във фокуса на разговорите в Токио в края на май между премиера Санае Такаичи и президента Фердинанд Маркос-младши, който беше на посещение в Япония.
Тъй като бъдещата демаркационна зона ще се намира в непосредствена близост до източното крайбрежие на Тайван, а преговорите се проведоха без китайско участие, Пекин възприе това като пряко предизвикателство към националните си интереси. Затова - както се очакваше - последва рязко увеличение на военните демонстрации, както в пролива, разделящ Тайван от филипинския остров Лусон, така и по-на изток, в съседния Тихи океан.
В частност, беше организиран 40-дневен поход на оперативна група, водена от самолетоносач на Китайската народно-освободителна армия (КНОА), който бе наблюдаван от разузнавателни самолети на японските ВМС. Пекин твърди, че лидерът на оперативната група - самолетоносачът „Ляонин“, е бил обект на симулирана атака от въпросните самолети. Дори ако тази оценка за поведението на японските пилоти е преувеличена, самата и поява в медиите свидетелства за сериозността на ситуацията в двустранните отношения. Въпреки факта, че такива инциденти са се случвали и преди по време на подобни учения на ВМС на КНОА. В района на островите Сенкаку/Дяоюй, разположени северно от Тайван и контролирани от Япония, за които китайците претендират, подобни инциденти се случват редовно, като в тях участват кораби на граничната охрана и на двете страни.
Ще повторя, че тази ситуация се усложнява от общата картина на нарастващо подозрение в отношенията между двете водещи източноазиатски сили, в резултат от което баналните, на пръв поглед, развития във военното строителство, на които и двете страни имат право, се превръщат в причина за тревога. Именно това се случи например след като Токио реши да разшири сферата на отговорност на своите Въздушни сили за самоотбрана (ASDF), включвайки в нея и космоса. На практика, това беше просто прехвърляне на едно подразделение, което вече действаше в рамките на японското Министерство на отбраната, под юрисдикцията на един от видовете въоръжени сили. Китай обаче, реагира крайно негативно на случващото се.
Като цяло, поне засега трансформацията на военно-политическата ситуация в Индо-Тихоокеанския регион се развива в посока към засилване на конфронтационните елементи в отношенията между водещите участници в този процес. Което очевидно е неизбежно следствие от преходното състояние, в което се намира ситуацията на масата на „Голямата световна игра“ в момента.
*Център за геополитически анализи и прогнози
