04
Съб, Апр
7 New Articles

Самостоятелен геополитически играч ли е Анкара

брой 3 2015
Typography

През февруари 2015 Турция за пореден път потвърди избора си в полза на китайските аналози на руската противоракетна система С-300 и за пореден (пети, от 2009 насам) път отложи окончателното решение за доставката им - този път за края на април- обързвайки го с позицията на водещите европейски държави относно арменския геноцид, чиято стогодишнина се отбелязва именно през 2015.

От гледната точка на външния наблюдател това изглежда повече от странно – държава, която е член на НАТО, обвързва създаването на самостоятелна (според военния министър Исмет Йълмаз тя „няма да бъде интегрирана в общата система на алианса“) система за противоракетна отбрана (ПРО) с оценката за една трагедия отпреди цял век от страна на държави, които също са част от Северноатлантическия пакт. Според някои анализатори, доколкото сред заинтересованите от голямата военна поръчка страни единствено Франция заема последователна позиция по въпроса за признаването на арменския геноцид, турските претенции касаят именно френското участие в търга за системите за ПРО (френско-италианският консорциум Eurosam и неговата система Aster 30 се класираха на второ място, непосредствено след китайците). Истината обаче е, че турското национално съзнание е много по-исторически обосновано, отколкото това на повечето европейски държави. За турците събитията отпреди един, два или дори три века, продължават да са от значение и понякога въздействат дори повече, отколкото съвременната ситуация, върху формирането на практическата политика на Анкара (доказва го и непропорционалната турска реакция на споменаването на арменския геноцид от папа Франциск) . Това много трудно може да бъде разбрано от Париж или Брюксел, впрочем там не са наясно с много други особености на турското самосъзнание. Затова и изпозването на подобни идеологизирани аргументи при решаването на чисто икономически въпроси от страна на Анкара не изглежда чак толкова екстравагантно. Между другото, ако Турция все пак се откаже от китайското предложение, а Париж "дръзне" да проведе някакви мероприятия във връзка със стогодишнината от арменския геноцид, големият печеливш от сделката за ПРО може да се окаже американският "аутсайдер", в лицето на Raytheon и Lockheed Martin, за който се смяташе, че окончателно е изгубил битката с китайците и французите.

Обвързването на позицията по арменския геноцид с печалбите от евентуалната доставка на системите за ПРО е именно идеологическо, а не политическо. Събитията от 1915 са болезнена точка не толкова на външния имидж на Турция, колкото на нейното вътрешно самосъзнание. Битката на Анкара против признаването на геноцида е  ключов момент в търсенето на национална самоидентификация. Защото външната политика на една регионална сила, притежаваща историческо съзнание за собствената си роля (в зоната от Египет на юг, до Унгария, на север) е невъзможно без наличието на морална основа. Както е известно, от няколко десетилетия насам Турция реализира мащабна програма за възстановяване на културно-историческото си влияние на Балканите, акцентирайки върху реставрацията на изградените по време на султаните мостове, пътища, дворци, бани и джамии. Паралелно с културното влияние постепенно се налага и икономическото и политическото, но в основата е именно идеологията на новото турско възраждане, а не чистия прагматизъм. Отстрани това наистина трудно може да се разбере.

Турските амбиции

Мнозина в Брюксел разглеждат сегашното поведение на Анкара като очевидно заплаха за единството на НАТО, особено на фона на хроничните капризи на източноевропейските членове на пакт. Според редица анализатори, причината за него съвсем не е заглъхналото напоследък традиционно противопоставяне между Гърция и Турция, нито дори войната в Сирия, в която турците са активно ангажирани, а именно идеологическата теза за „новата“ турска самостоятелност и превръщането на страната в регионална държава с исторически амбиции. Впрочем, това нервира не само командването на НАТО, но и Израел, който допреди няколко години се смяташе за стратегически съюзник на Анкара. Не на последно място и, защото ако Турция все пак се сдобие с китайската система за ПРО, това ще я обвърже не само с Пекин, но и с Москва, доколкото именно руските технологии са в основата и. При това Русия няма никакви основания да се притеснява от новата турска ПРО, тъй като китайските системи могат да прихващат балистични ракети на разстояние 15-30 км, т.е. нямат никакво отношение към руската ракетно-ядрена програма. В случая по-скоро става дума за поредната демонстрация на „нелоялността“ на Анкара към прокарваната от САЩ програма за ПРО в Източна Европа. За разлика от нея турската система няма да е насочена срещу Русия, а по-скоро срещу Иран, възприеман като турски регионален съперник и дори противник.

Международната общност вероятно тепърва ще бъде сюрпризирана от нестандартните стъпки на Турция в регионален план, в чиято основа са чисто идеологически и исторически мотиви. Показателни в това отношение са поредните декларации на турските управляващи, че тяхна основна цел в Близкия Изток си остава свалянето на сирийския режим. Това очевидно влиза в противоречие с твърденията, че Анкара е обърнала гръб на Запада и търси нови съюзници на Изток, включително в лицето на Русия. Подобни действия по-скоро навеждат на мисълта, че Турция продължава да е на предната линия на близкоизточната стратегия на Запада, като срещу това и се позволява да се представя за самостоятелен геополитически играч, разбира се в определени рамки.

За истинските цели на турската политика може да се съди по редица изявления на високопоставени турски държавници през последните месеци. Така, според вицепремиера на страната Нуман Куртулмуш, Турция вече се е пробудила от 150-годишния си сън и със сигурност ще възроди някогашната си мощ. Тук е мястото да напомня, че преди 150 години Турция не съществува, а сегашната и територия представлява „ядрото“ на все още огромната Османска империя, включваща голяма част от Близкия Изток (днешните Сирия, Ирак, Израел, Палестина, както и голяма част от Саудитска Арабия и Йемен), някои райони на Северна Африка (Либия) и Балканите (България, Босна, Албания и други).

Макар че Османската империя прекратява съществуването си в резултат от Първата световна война, почти век по-късно в Турция очевидно има хора, мечтаещи за възраждането и. Така, според вицепремиера Куртулмуш, основна причина за разпадането на империята е била „загубата на амбиции и култура“, но днес те се възраждат, т.е. намеква се, че може да бъде възстановена и самата империя. Фактът, че това се твърди не от маргинални политици, а от хора, които се намират на върха на държавната йерархия, не може да не поражда тревога, тъй като говори че в основата на сегашната турска външна политика стои експанзионизмът. Доказателство за това са и думите на президента Реджеп Ердоган, потвърдил през януари 2015, че цел на Анкара си остава свалянето на сирийския му колега Башар Асад и неговия режим. Той заяви, че „ако Асад остане на власт, няма да има промяна на ситуацията в страната“ и изброи някои от мерките, с чиято помощ турските управляващи ще се опитат да го свалят: създаването на забранени за полети зони и „зони за сигурност“, където няма да се допуска присъствието на части на сирийската армия (т.е. на анклави, контролирани от въоръжената опозиция, доминирана от ислямистите), както и продължаване подготовката на опозиционните части и осигуряването им с всички необходимо за да продължат войната с Дамаск.

При това турската помощ се оказва не само на т.нар. „умерени опозиционни формации“, но и на радикалните ислямистки организации от типа на Джабхат ан-Нусра (филиал на Ал Кайда в Сирия) и Ислямска държава. По разбираеми причини, контактите с последната не се афишират, но изтичащата от време навреме информация, показва, че става въпрос за сериозна подкрепа.

Основната част от доброволците в редовете на Ислямска държава стигат до Сирия и Ирак през Турция. При това, нещата не опират до неспособността на местните сили за сигурност да попречат на това, защото когато ислямистите бяха обсадили кюрдския град Кобани в Северна Сирия турската армия дълго време не допускаше турските и иракски кюрди да отидат на помощ на съплеменниците си, чак докато правителството в Анкара не рещи, под натиска на международната общност, да разреши части на т.нар. „пешмерга“ да преминат през турска територия за да стигнат до Кобани.

В същото време, както твърди турската опозиция, през миналата 2014 един от водачите на Ислямска държава е бил лекуван в частна турска клиника и то с пари на правителството.

Впрочем, всичко това не е чак такъв парадокс, защото Анкара е заинтересована, ако не от успеха, поне от съществуването на въоръжените ислямистки формации по няколко причини. Една от тях е и споменатият по-горе неоосманистки проект, превърнал се в неофициална идеологическа основа на турската геополитика. Част от турските стратези изглежда разчитат, че в качеството си на най-мощната ислямистка групировка в региона, Ислямска държава може да разчисти Близкия Изток от режимите, които в Анкара смятат за „неприемливи“ и да ограничи влиянието на конкурентите, и на първо място на Иран. Между другото, Турция и Ислямска държава имат и друга обща цел – да не допуснат създаването на светска кюрдска държава. Неслучайно в последното си интервю за американското списание „Форийн Афеърс“, сирийският президент Асад, напомняйки за резолюция 2170 на Съвета за сигурност на ООН, която забранява оказването на каквато и да било помощ на Джабхат ан-Нусра и Ислямска държава, посочи, че „точно това правят в момента Турция, Саудитска Арабия и Катар“ и, че „лична отговорност са случващото се носи Ердоган“.

Колко сериозни са противоречията със Запада

Сред сравнително малко коментираните във водещите западни медии аспекти на войната срещу Ислямска държава е смайващо ниската ефективност на въздушните удари, които нанасят срещу позициите на ислямистите силите на оглавяваната от САЩ коалиция. Истината е, че от тяхното начало насам, Ислямска държава допълнително укрепна и разшири контролираните от нея зони в Сирия и Ирак, а единствените, които упражняват реален натиск срещу тях, са кюрдите в двете страни, както и иранският корпус, намиращ се в Ирак със съгласието на правителството в Багдад.

Това също поставя под съмнение твърденията на редица западни и руски анализатори, че между Турция и Запада съществуват сериозни противоречия и, че Анкара следва напълно самостоятелна външна политика. За разлика от тях, други експерти смятат, че става въпрос само за „временни тактически разминавания“, които не поставят под съмнение общите стратегически цели. Действително, Турция отказа да стартира сухопътна операция срещу Ислямска държава, поставяйки като условие за това, коалицията да води борба и срещу Асад, докато поне засега свалянето на сирийския диктатор не е в дневния ред на Вашингтон. Както посочва по този повод в „Джумхуриет“ турската коментаторка Нилгюн Джерахоглу: „На четвъртата година от гражданската война в Сирия, САЩ избраха страната на Асад. На фона на охлаждането на отношенията с Анкара, първо шефът на ЦРУ Джон Бренан, а след това и държавният секретар Джон Кери дадоха зелена светлина на преговорите с Асад“. На свой ред, „Ню Йорк Таймс“ още през януари 2015 коментира, че Вашингтон „тихомълком се отказа от първоначалното си условие, Асад да напусне властта“. Посочвайки, че „без Асад Сирия е обречена да затъне в още по-голям хаос и радикализъм“, вестникът отбелязва, че „заради задънената улица, в която се намира сирийската опозиция, възхода на Ислямска държава и хуманитарната криза в Сирия, САЩ решиха да предпочетат постепенните промени“.

В тази връзка Нилгюн Джерахоглу критикува турския външен министър Мевлют Чавушоглу, защото продължава да настоява, че „няма за какво да говорим с Асад“ и мрачно заключава, че „амбициите на Турция да стане регионална държава са сломени, ние престанахме да изпълняваме ролята на мост между Запада и Изтока, а четиригодишната война в Сирия означава пълен крах на външната ни политика“.

От друга страна обаче, не е ясно, докога ще се запази т.нар. „нов курс на Вашингтон към Дамаск", доколкото сирийският режим продължава да бъде обвиняван във всички възможни грехове от Запада, а според редица експерти, формираната под предлог за борба с Ислямска държава военна групировка, начело със САЩ, в крайна сметка цели именно смяната на Асад.

Във всеки случай, тези разминавания не пречат на САЩ и Турция да координират действията си. Така, на провелото се в края на януари 2015 в Лондон съвещание на участниците в "антиислямистката" коалиция беше взето решение за съвместна подготовка на бойците на "умерената" сирийска опозиция. Обучението на 15 хиляди от тях стартира през пролетта в американските бази в Турция, Йордания и Саудитска Арабия. Макар официално да се твърди, че тези хора ще бъдат използвани в борбата с Ислямска държава, фактът, че се планира да бъдат изпратени в Южна Сирия, докато ислямистите са съсредоточени в северната и източна част на страната, поражда сериозни съмнения, дали това наистина е вярно. Освен това, НАТО продължава да държи в Турция зенитно-ракетните комплекси Patriot, разположени в страната през 2012, когато членовете на пакта решиха да подкрепят Анкара, изправена през "сирийската заплаха". Тогава, свои поделения в Турция изпратиха САЩ, Германия и Холандия (през януари 2015 холандците бяха заменени от испански военни).

Всичко това дава основание на някои експерти да твърдят, че всъщност между Турция и Запада няма никакво разцепление. Според тях, "неоосманизмът" на сегашните турски управляващи не противоречи на стратегическото партньорство, а тъкмо напротив - се използва от САЩ и НАТО за прокарването на собствените им цели в региона. Що се отнася до периодично отправяните остри декларации на Анкара, че няма да моли ЕС да приеме Турция на всяка цена, това по-скоро се вписва в словесните игри, характерни за Ердоган и обкръжението му. Отправяйки подобни заплахи Анкара обикновено цели да извлече полза за себе си в една или друга посока. Затова тази тактика не бива да се приема прекалено насериозно, още повече, че когато преди почти година Ахмет Давутоглу стана премиер и лидер на управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР), първото, което направи бе да обяви членството в ЕС за приоритет на турската външна политика.

Впрочем, тези действия преследват и чисто вътрешнополитически цели. Както е известно, насрочените за началото на юни парламентарни избори в Турция са изключително важни за Ердоган и ПСР, тъй като поставената от тях цел да спечелят конституционно мнозинство в парламента, ще им позволи да променят Конституцията, преодолявайки съпротивата на опозицията. Така, страната ще се превърне в президентска република, в която Ердоган (чиито правомощия като държавен глава в момента са силно ограничени) ще получи голяма власт.

За да постигнат пълен контрол над парламента, управляващите реализират серия от шумни показни акции. Така, през декември 2014, точно тодина след избухването на корупционния скандал, в който се оказаха забъркани редица хора от обкръжението на Ердоган, в страната бяха извършени масови арести на бивши полицейски офицери, опозиционно настроени журналисти и политици. Всички те бяха обвинени (ни повече, ни по-малко!), че са подготвяли държавен преврат, за чиито вдъхновител отново беще нарочен емигриралият в САЩ проповедник Фетхулах Гюлен и неговото движение "Хизмет". Според казионната пропаганда, това движение е оплело в мрежата си цялата страна и се стреми да дискредитира и свали сегашната власт. Фактът, че липсва какъвто и да било документ, потвърждаващ наличието на подобен мащабен заговор, не пречи на Ердоган и проправителствените медии ежедневно да внушават че Турция е в опасност. Под този предлог управляващите се опитват допълнително да втвърдят националното законодателство - така Министерството на вътрешните работи изготви нов проектозакон за вътрешната сигурност, позволяващ на полицията да стреля по протестиращите, ако те са въоръжени с "коктейли Молотов", както и да арестува на улицата всеки, който "застрашава обществената сигурност или частната собственост". Разчита се той да бъде приет след изборите през юни, когато (както вярват в ПСР) влиянието на опозицията ще бъде сведено до минимум.

В този смисъл, скандалните и очевидно разчитащи на силния обществен резонанс декларации от типа на обвиненията срещу ЕС, преследват същата цел - да накарат избирателите да гласуват за ПСР. Затова те не бива с лека ръка да се цитират като доказателство за сериозна промяна в геополитическата ориентация на Турция. Възможно е да става дума за по-голяма самостоятелност, но само в рамките на съюзническите отношения на Анкара със Запада.

Двойнственият характер на турската външна политика

Силни съмнения относно самостоятелната геополитическа роля на Анкара, поражда и нейната политика в Близкия Изток, където в момента Турция се оказва един от елементите на "сунитския блок" (другите са Саудитска Арабия и гравитиращите около нея държави от ССАДПЗ, както и Египет), противопоставящ се на "шиитския", доминиран от Иран и включващ Сирия, Ирак и ливанската "Хизбула". Както е известно, сред основните "бойни полета" на това противопоставяне в момента е Йемен. Така, в региона Анкара се оказва в един блок с Египет, чиито военни преди две години свалиха подкрепяните от нея "Мюсюлмански братя" и дори изгониха турския посланик от Кайро в края на 2013, да не говорим, че според мнозина анализатори въпросният блок тихомълком се подкрепя и от Израел (заради опасенията му от прекаленото усилване на иранското влияние), чиито официални отношения с Турция са меко казано "сложни".

Тоест, би могло да се каже, че външната политика на Анкара до голяма степен има двойнствен характер. От една страна е налице стремеж страната да остане стратегически съюзник на Вашингтон, но от друга тя опитва да печели политически капитал, критикувайки САЩ и сближавайки се с неговите опоненти. Както посочва известният турски дипломат проф Умут Арик, това се обяснява с вкоренилите се в съзнанието на турския елит представи, че "Турция заема централно място в Евразия, като цяло, и в Европа, на Балканите, в Черноморския регион, Кавказ, Източното Средиземноморие и Централна Азия, в частност".

В Анкара очевидно следят много внимателно всичко, което прави Саудитска Арабия. Както посочва анализаторът на Haberturk Йозджан Тикит, "Риад се ангажира в една битка, в която за него има две червени линии. Едната се определя от императивната необходимост да се води борба с антимонархическите движения и тяхната идеология. Става дума за такива радикални организации като Ал Кайда и Ислямска държава, движенията, вдъхновили т.нар. "арабска пролет", "Мюсюлманските братя" и т.н. Оттук и недоверието към народните движения, възникващи в ислямския свят. Риад концентрира усилията за ликвидирането на този тип заплахи, независимо в коя мюсюлманска страна възникват, и за целта е склонен да се ангажира с всякакви международни алианси. Другата червена линия е свързана с Иран. През 2005, тогавашният саудитски крал Абдула нарече тази страна "най-големия враг на Саудитска Арабия" и "змия, чиято глава трябва да бъде отрязана". Има много причини, поради които Иран беше обявен за враг, но най-важната е имперската политика на Техеран, залагаща на шиизма. Риад се опасява, че иранците ще провокират бунт сред шиитското население на Саудитска Арабия. Съществуването на силен Иран е катастрофа за Саудитите. В тази връзка, Риад смята за заплаха и режима на Асад в Сирия, разглеждайки го като близък съюзник на аятоласите. Саудитското ръководство мечтае за превръщането на Сирия в емират, или поне там да управлява някаква военна диктатура, подобна на египетската".

Не е ясно обаче, какво търси Турция в доминирания от Саудитска Арабия "сунитски блок", който може да я вкара в открита конфронтация с Иран, да не говорим, че я прави съюзник на омразния на Ердоган военен режим в Египет и рискува да я превърне в марионетка на сложните стратегически игри на Израел в региона. Възможно е присъствието и там, да е свързано с осъзнаването от страна на Вашингтон, че в перспектива турският вектор на американската външна политика ще се окаже по-важен от саудитския. Между другото, Збигнев Бжежински го твърдеше още в края на 90-те години, посочвайки, че Анкара "стабилизира Черноморския регион, контролира достъпа от него към Средиземно море, балансира руското влияние в Кавказ, все още играе ролята на противоотрова на мюсюлманския фундаментализъм и е южния стълб на НАТО".

Оттогава насам значението на Турция за американската външна политика още повече нарасна, включително заради грешките, допуснати от САЩ в Близкия Изток. Както посочва в тази връзка директорът на Института за международни отношения и сигурност в Берлин Фолкер Пертес: "САЩ вече не са държава-хегемон в пълния смисъл на това понятие. Те се превърнаха в регионална държава и фактически "съсед" на Иран, Саудитска Арабия и Сирия". Освен това, Вашингтон е принуден да се съобразява с прогнозата на експертите от Националния съвет по разузнаване, че до 2025 "Големият Близък Изток" може да стане арена на пълномащабна ядрена надпревара с участието не само на Иран, но и на Турция и Саудитска Арабия, които дотогава могат да реализират "собствени военни ядрени програми". А това го принуждава да търси сближаване с Иран, да съхрани Турция като свой стратегически партньор и постепенно да маргинализира Саудитска Арабия, която прогресивно губи досегашното си ключово значение за американската стратегия в региона и в ислямския свят, като цяло. В този смисъл от отговора на въпроса, дали Анкара действително се стреми да се превърне в самостоятелен геополитически играч, или ще се задоволи само с по-голяма автономия в рамките на алианса си със Запада (и най-вече със САЩ), зависи бъдещето на целия Близък Изток, а вероятно и не само неговото.

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}