04
Съб, Апр
7 New Articles

Европеизация и пространствено планиране в балканския контекст: проблеми и предизвикателства пред България

брой 3 2015
Typography

Територията е социална, историческа и културна конструкция, резултат от присвояване на власт (appropriation of power) и връзките между многобройни „съдържания и енергии“, които управляват определено пространствено представяне - динамично и мобилно по своята същност, с географски скали (общностна, общинска, регионална и т.н.) и нива (Sosa Velásquez, 2012). Именно от тази гледна точка трябва да подхождаме и към територията на Югоизточна Европа или, казано накратко, Балканите. Териториалната структура на тази част от Европейския континент, където се преплитат толкова много национални истории, поставя въпроса за комплексния характер на пространството и неговата времева динамика, които в контекста на съвременната европейска и общностна (тази на ЕС) реалност, отключват въпроси, третирани частично от мнозина специалисти на научното познание, но често в необвързан контекст. Особено, когато става дума за подреждането на пъзела, включващ пространство, планиране, историко-географска и политическа динамики, културна идентичност и подходи на развитие, които по някакъв начин очертават многообразния облик на балканската територия, но в същото време я фрагментират.

Ето защо в тази част на Европа въпросът за интеграцията и териториалното развитие се решава в една по-различна реалност. Цел на настоящата статия е да изследва влиянието на процесите на интеграция и европеизация в Югоизточна Европа в сферата на пространственото планиране, със специален фокус към България. В нея се анализира връзката на планирането с комплексното историческо развитие на региона, неговите политически и географски характеристики, разширяването на ЕС в посока изток-югоизток и въздействието на европейската териториална политика върху регионалните системи за пространствено планиране.

Балканите в исторически и географски план

В историята, както и в геополитиката, срещаме редица ключови фрази, дефиниращи мястото на Балканите в Европа. Често те са наричани „кръстопът”, или „място на среща” на народите, разположено между три континента. Днес географското понятие „Балкани“ все по-често се заменя с регионално детерминираното „Югоизточна Европа“, чиято употреба става още по-разпространена с разширяването на европейската интеграция и възможностите за многостранно сътрудничество, които тя дава (Цачевски, 2011). Съществува и друго обяснение, свързано със заместването на употребяваните от 90-те години насам етикети като „балкански призраци” и „балканска трагедия” (Банчев 2013). Днес в състава на региона са и „най-младите” държави в Европа – Черна гора и Косово, чиято политическа независимост отново актуализира дискурса за новите измерения на процеса на „балканизация” и този на европейска интеграция след разпадането на съществуващите в региона обществено-политически системи в края на 80-те години на XX век.

Сблъсъкът на разнопосочни исторически и геополитически въздействия в този относителен малък регион го е лишил от възможности за съпоставимост в политическо, социално или икономическо отношение с останалите територии от европейския континент. Държавната и народностна фрагментация, наред с географските и политически фактори, пряко влияят върху общата политическа слабост на полуострова (Карастоянов, 2002) и оттам върху еволюцията на пространствените системи за планиране.

Според Славев (2009:121), сред най-характерните черти на балканската политическа култура е „имиджирането” й от западните държави. Той допълва, че прекалено дълго време политическите елити на ЕС-15 са гледали на Балканите като на субект, с който се дефинира „лошият” европеец, а въображаемата граница на Югоизточна Европа служи за разграничаване на «добрите» от «лошите» политически практики. Всъщност, Балканите са микромодел на партикуларизираната вследствие на политическия вакуум, възникнал след Втората световна война, Европа, а следователно и отражение върху стиковането на външнополитическите курсове на страните от Запада за интеграция на региона. На фона на засилващия се регионализъм в Европейския съюз на 27-те (днес вече и на 28-те) и политическите проблеми, свързани с необходимостта от административна реформа, идеята за Балканите като политическо стабилно цяло остава все така актуална (Славев, 2009:121).

В този контекст, изучаването на историко-географските особености на региона придобива още по-важно измерение в процеса на промяна на идеологическите парадигми и институционални практики или изготвянето на стратегии за развитие въобще.

Проблемът за „европеизацията“

Без съмнение, през последните почти две десетилетия сме свидетели на засилен интерес и публикуването на многобройни статии, студии и трудове, в областта на обучението по планиране и програмиране и оформянето на институционалните процеси, опитващи се да фокусират етимоложки, териториално, юридически и политически въпросите за европеизацията и евроинтеграцията. В тях срещаме различни интерпретации на тези термини – например, дали европеизацията е просто регионален тип глобализация или друга форма на интеграция (Pirro, Zeff, 2005). С други думи, европеизацията е влиятелен и модерен термин в социалната научна терминология, както и в обичайния дискурс на Европа (Anastasakis, 2005).

Разбира се, в много от концептуализациите на интеграцията и европеизацията се засяга и въпросът за тяхното аналогично тълкуване, използвайки европейската интеграция като линеарна концепция от среден ранг за теоретизация на европеизацията. Някои изследователи свеждат европеизацията до въздействието на процеса на евроинтеграция (институции и национални политики), други пък тълкуват влиянието на евроинтеграцията в по-широк обхват, или както посочва Stead (2013), европеизацията е един от трите пътя на конвергенция на териториалните политики в ЕС.

Европеизацията е термин, който се използва за нещо (явление, процес, политика, развитие и т.н.), придобиващо европейски облик или черти. В исторически аспект тя е свързвана с колониалната и постколониална политика, чиято цел е налагането на европейските ценности, принципи, модели и норми. Европеизацията е задълбочаващата се тенденция към глобализация в развитието и отношението между държавите в Европа (Цачевски, 2011).

Изследването на европеизацията, както пише Yanchev (2012), тълкувайки Stead и Nadin (2011), не е просто опит да се разбере времето, в което една нация е европеизирана или не, а по-скоро се стреми да проучи сложните динамики – вертикални, хоризонтални или кръгови – които се преплитат и допринасят за модификацията на различни национални и наднационални области (на развитие).

Почти всички изследователи приемат, че европеизацията е двупосочен процес, т.е. взаимодействие, както отгоре надолу, така и обратно. Тази вертикална връзка е обяснена чрез направленията държава-ЕС (bottom-up) и ЕС- държава (top-down). Lenschow (2006) добавя и хоризонтално направление (държава-държава), както и неговата вариация държава-ЕС-държава. Според Bulmer и Radaelli (2004), европеизацията включва процесите на формиране, дифузия и институционализиране на правила, процедури, политически парадигми, стилове, „начини за правене на нещата”, споделени вярвания и норми, които първоначално са дефинирани и консолидирани в рамките на ЕС.

Популярна интерпретация на европеизацията е и отъждествяването на този процес с разширяването на ЕС. В това отношение мнозина изследователи поддържат позицията, че европеизацията в ЕС стимулира и оказва въздействие върху промените в политическата система на страните от Източна Европа. Присъединяването на тези страни към европейското семейство означава, че те са приключили трансформацията си и са се адаптирали към (интегрирали са се в) западноевропейския държавен модел („европеизационен ефект” върху Източна Европа) (Цачевски, 2011).

Балканският контекст

Европеизацията като пространствен феномен се занимава с различни политически дискурси, норми, формални и неформални правила, процедури, политически парадигми, начини на действие и възможности за конкуренция за постигането на определена териториална цел в Европа (Luukkonen, 2012). В този контекст, европеизацията на Балканите придобива специфично значение в един регион, където взаимовръзките между територия, идентичност (култура) и сила (power; геополитическо минало и настояще) са от първостепенно значение за динамиката на развитие. В някои проучвания европеизацията се интерпретира като “безпокойство на акултурация” (Dodov, 2008), предвид факта, че регионът все още е подвластен на старата негативна парадигма на балканизацията (схващана като фрагментация). Съвременните идеи за разширяването на ЕС показват, в частност, че и Югоизточна Европа е сред обектите на териториалните амбиции на Съюза. Там обаче, както и в цяла Източна Европа, все още текат процеси на търсене на решения на конкретни проблеми и преодоляване на някои заблуди относно икономическите и културни функции на страните в региона и все още неопределените граници, разделящи физически, административно и психологически народите в него. Това е друга специфична особеност, дестабилизираща процесите на интеграция и европеизация. В този контекст, важен фактор е културата на региона, в по-общия смисъл на понятието. Тя притежава хоризонтално (географско) и вертикално (историческо) измерение, както и способността да се разпространява неограничено в пространството и времето, независимо от политическите и административно ограничения, а Балканите са добър пример за това (Stojkov, 2002). Определянето на техни общи културни знаменатели и кодове, които да посочват пътя на икономическата интеграция и сътрудничество, е споменато в Европейската перспектива (концепция) за пространствено развитие, отразяваща този факт. Документи като “Spatial Planning Priorities for Southeast Europe” (Приоритети за пространствено планиране за Югоизточна Европа) също подчертават значението на културата като един от основните приоритети за пространствено развитие и териториална интеграция на балканските страни, което несъмнено ще ускорява процеса на европеизация на националните политики.

Политическите събития след падането на „Желязната завеса“ и краха на комунистическия модел довеждат до условното разделение на региона на Източни и Западни Балкани. Докато страните от Източните Балкани (България и Румъния, станали членове на ЕС през 2007) често биват представяни като пример за „успешна европеизация“, по отношение на някои части на Западните Балкани се твърди, че може да се говори само за процес на пре-европеизация, в чиито рамки най-голямото предизвикателство към тях е да изоставят практиките от миналото, поставяйки с това началото на т.нар. „поведенческо европеизиране“ (Radovanovik, 2012).

Пространственото планиране и Балканите

Не съществува ясна дефиниция за това, какво представлява територията, както и за нейната връзка с пространството и времето. Идеите, концептуализирани през призмата на детерминизма, натурализма, идеализма, или материализма, създават представата, че територията е нещо по-сложно от „обикновена повърхност“ и, както отбелязва бразилският географ Rogerio Haesbaert (2011), има хибриден характер. Claude Raffestin например, я разглежда през призмата на „географията на властта“. Тоест, територията е комплексна, развиваща се във времето, интегрирана, многопластова, резултат от корелацията между физикогеографски особености, геополитика/политика (власт), икономическа еволюция и култура (израз на териториално-обществена идентичност и социални връзки). Казано с други думи, няма как да изучаваме процеса на пространствена организация или териториално/пространственото планиране, без да познаваме процеса на формиране на територията (пространството) и елементите, които я определят.

Както е известно, пространственото планиране се разбира и дефинира по различни начини. Това е дейност, която може да приема различни форми, в различен контекст и в зависимост от институционалната и правна рамка или вариациите в плановите култури и традиции (Adams и др., 2006). Понякога понятието пространствено планиране се замества или се употребява успоредно с термини като пространствено развитие, стратегическо планиране, стратегическо пространствено планиране и т.н. (Luukkonen, 2011). Казано по-общо, пространственото планиране е особена форма на обществен ред, ангажирано е в регулирането и трансформирането на пространството (територията) и се оценява през призмата на неговия «инструментариум». Според Dаvoudi (2006), то е политика, основана на доказателствата (an evidence-based policy).

Първите опити за сравнение на европейските системи за пространствено планиране се правят още в края на 80-те години на миналия век, въпреки че все още трудно може да се говори за общ „европейски модел на пространствено планиране“ (Стоянов, 2009). Анализът на законите за пространственото планиране в почти всички страни от региона на Балканите към момента, показва липса на единна концепция в дефинирането и разбирането му, въпреки че голяма част от нормативните документи са приети в рамките на последните шест години. Изключения правят страни като Гърция (1999), България (2001), Румъния (2001), Босна и Херцеговина (2006), Хърватия (2007) .

В контекста на историко-географското формиране на балканската територия (production of space) и динамиката на политическите (геополитическите) събития след освобождението на региона от османска власт и до началото на XXI век, не е странна хипотезата, че пространственото планиране в голяма част от страните от региона (например в България, Сърбия, Македония, Албания, Македония, Черна гора, Босна и Херцеговина, Румъния) може да се характеризира или анализира като своеобразен синтез между модела на ЕС (налаган в хода и под влиянието на процеса на европеизация) и наследените от комунистическите/социалистическите режими различни принципни постановки за това, как се разбира и планира територията (пространството). В този смисъл, Балканите (с изключение на Гърция) представляват интересен случай на развитие за Европа, стимулиращ изследването в дълбочина на особеностите на националните системи за планиране на фона на историческата динамика в региона и формирането на особен тип идентичност (т.нар. „балканизъм“). През последното десетилетие сходството в постсоциалистическите предизвикателства, пред които се изправят тези страни в опитите си да формулират свои концепции за институционално развитие, привлича все по-голямо политическо и академично внимание. По същия начин, техните системи за планиране, които продължават да еволюират, се изправят пред сходни предизвикателства в усилията си за промяна и трансформация (Allkja, 2012). Това поражда проблема за прехода на културата на планиране (spatial planning culture) и за кризата на планирането, от гледната точка на вече присъединилите се към ЕС държави от региона, където процесът на европеизация на системата от инструменти за пространствено планиране би трябвало вече да е довел до съществени резултати (законодателно/теоретично и практически, чрез прилагане на планове и стратегии за териториално развитие). В страни, като България, станала член на ЕС през 2007, този въпрос продължава да е проблематичен.

Пространственото планиране в България

Историята на българското планиране може да бъде разделена условно на три периода:

След Освобождението от османско владичество до края на Втората световна война. Това е период на усилия за преодоляване последиците от вековната изолация от останалата част на Европа, войни и драматични промени на националните граници, последвани от дълго отлагана модернизация, агресивна и експанзионистична външна политика; парламентарна демокрация и социални промени, последвани от квазиавторитарен режим (Giatzidis, 2002). В този период се формулират и първите закони за организация на селищната мрежа и (макар и частично) пространствено планиране;

1945-1989: период на промяна на териториалните ценности с превръщането на страната ни в сателит, следващ стриктно на политиката на СССР; тотален държавен контрол; разделяне на физическото и икономическо планиране; възприемане съветския модел на развитие;

След 1989: постсоциалистически преходен период; „десен завой“ на развитие в условията на пазарна икономика, приватизация и отричане на планирането; тежка икономическа криза и рецесия през 90-те години; Като негов субпериод може да се приеме времето от поставянето на кандидатурата на България за членство в ЕС (1998) до присъединяването и към Съюза, когато са осъществени първите структурни промени в планирането.

Промените след падането на комунизма в България, поставят началото на период, който най-добре може да се опише като «криза на прехода». Първите десет години от него са белязани от пълното отричане на пространственото планиране. Страната преминава през една от най-тежките си икономически кризи, обезценяване на националната валута, висока безработица и инфлация. След 1997 новото демократично правителство, чиято основна задача е възстановяването на България от тежката финансова криза, внася кандидатурата на страната за членство в ЕС, през 1998. Решението е от ключово значение за бъдещото развитие, а териториалната реформа започва с въвеждането на два нови юридически документа, касаещи пространственото планиране и регионалното развитие, с цел подготовката на страната за по-голямо съответствие с европейската правна и финансова рамка.

Както посочва Янчев (2012), през този период на реформи (1998-2001) планирането е един от частично реформираните сектори след падането на режима. Приемат се двата най-важни закона в сферите на териториалното планиране - Закона за регионалното развитие от 1999 (ЗРР) и Закона за устройство на територията от 2001 (ЗУТ). Последният се съпътства от нов процес на регионализация. Приети са редица стратегически документи, в съответствие с препоръките на ЕС относно планирането и възможността за усвояване на средства от европейските фондове.

Система от инструменти за пространствено планиране

След приемането на ЗУТ, еволюцията в системата от инструменти за пространствено планиране – планове, схеми и стратегии (от различна териториална скала), които законът предвижда, остава незадоволителна. Това си личи и от състоянието на актуалната система от инструменти за планиране, която теоретично обхваща три нива: национално, регионално и местно/локално.

На национално ниво България приема едва в края на 2012 своя Национална концепция за пространствено развитие, която е (както се посочва и в самата нея) първият документ по рода си в страната, изготвен и приет през последните три десетилетия. Концепцията маркира част от основните принципи за пространствено планиране в ЕС. Тя замества предвидената от ЗУТ комплексна национална схема за пространствено планиране, дебатът по чието разработване продължава повече от 10 години. В регионален план, ЗУТ предвижда регионални концепции и схеми за устройство на територията, от които да се изготви една с обхват на пет общини до приемането на Националната концепция. На местно ниво, актуалният баланс показва, че по-малко от половината български общини разполагат с общински планове за пространствено планиране. Изключение в това отношение е ситуацията с изработването и приемането на общински планове за развитие – задължение, ясно маркирано със Закона за регионално развитие.

Системата от инструменти за градско планиране включва общи устройствени планове (градски планове) и подробни устройствени планове. Последните съставят комплементарна система от планове в зависимост от територията и целите, за които се изработват. Без това да е общоприета норма, общите градски устройствени планове се припокриват с тези на общините в някои случаи, въпреки че практиката, както посочва Еврев (2008), показва, че се изработват преди всичко проекти за градски планове и по-малко за общините.

В съответствие с подписаната през 2010 Декларация от Толедо, акцентираща върху интегрирания подход/принцип при планирането на европейските градове, същата година Министерството на регионалното развитие въвежда нов инструмент за планиране с идеята да интегрира различни сектори от градското развитие в България. Така наречените Интегрирани планове за градско възстановяване и развитие и методическите насоки за изготвянето им се разработват в съответствие със ЗРР. Целта е тези планове да станат интегриращ елемент между устройствените и плановете за развитие на местно ниво. От 2013 Проектът за изготвяне на интегрирани градски планове обединява 67 града от различни нива съгласно Националната концепция за пространствено развитие, които ще бъдат финансирани от новата ОП «Региони в растеж».

Разбира се, прилагането на инструментите за пространствeно планиране, в това число на интегрирани планове, поражда известна критика поради редица причини, сред които са: чувствителността към политическата и икономическа (не)стабилност в страната; т.нар. случаи на «дискриминиране на градската територия», както е при интегрираните планове, дефиниращи три зони за въздействие и интервенция; недостигът на административен потенциал и финансиране при изготвяне и прилагане на планове на местно ниво и преди всичко в малките общини и градове; липса на кадастрална база; отсъствие на инструменти от по-висок териториален ранг – регион/област; култура на планиране и т.н.

Култура на планиране и конвергенция на териториалното планиране

Характерно за социално-икономическата среда в България през последните две десетилетия е бавното преодоляване на постсоциалистическото объркване. Този процес е ускорен от постепенно натрупания опит и, отчасти, от политическата воля за адаптиране на ценностите и нормите на ЕС в много сфери от развитието на страната, но все още изостава в областта на пространственото планиране, свидетелство за което е еволюцията и състоянието на актуалната система от инструменти.

Дългогодишното забавяне в изработването и приемането на Националната концепция за пространствено развитие, липсата на вертикална и хоризонтална връзка между инструментите за планиране, включително и тези за регионално развитие, поставя въпроса за цената на прехода в териториалното развитие и обективната оценка на сегашното състояние на планирането на България в условията на социалната, демографска, икономическа и политическа криза от последните години. Не бива да забравяме и два от основните проблеми, които планирането трябва да преодолее – възможността за по-интензивна промяна в културата на разбиране на територията, респективно на планирането, и свързаното с нея когнитивно измерение, за да могат да бъдат преодолявани и избягвани „неустойчивите” законови и технически практики.

В този контекст, културата на планиране е обвързана с колективния дух и доминиращите нагласи на “играчите”, ангажирани в процеса на планиране, ролята на държавата, пазарните сили и гражданското общество, т.е. с политическата култура, вярванията, емоциите и ценностите на обществото (Faludi, 2005 цит. по Stead, 2013) – факт, който трудно се осмисля в почти всички балкански страни дълги години след началото на прехода (и на следвоенния период в Западните Балкани). Специфичната за всяка отделна държава от региона култура на планиране забавя процеса на конвергенция и е продукт на различни взаимосвързани фактори като историческо развитие, география, етнически различия и социално-икономическо положение. Редица страни, като Албания, Сърбия или Македония, правят едва първите стъпки в еволюцията на националните си системи за планиране, където в продължение на десетилетия доминира разбирането за пространственото планиране като урбанистично планиране и развитие. В албанския случай тази промяна намира ясен израз в приемането на нов устройствен закон. В случая с България, дискусиите по темата все още не са довели до нов устройствен закон, а Пространствената концепция на страната акцентира по-скоро върху урбанистичните аспекти на принципите за териториално развитие в Европа.

Както посочва Stead (2013), следва да се отчита и, че културата на планиране се развива в специфична рамка, формирана от взаимодействащите си процеси между ангажираните с планирането „играчи“, техните когнитивно-културни рамки и конкретни “процедури” на планиране. Разликите в културите на планиране намират отражение в многообразието от инструменти, практики на планиране и професионална етика. В този смисъл, българската култура на планиране тепърва ще трябва да премине през процеси на трансформация, включително в контекста на „европейската инициатива“ за конвергенция на политиките за пространствено организация и планиране.

Заключение

Капацитетът за европеизация и евроинтеграция на Балканите доста често се разглежда в разрез с общите предположения за съвместимост между югоизточноевропейската и европейската интеграция. ЕС оказва значително влияние върху трансформацията на националните политически системи, схващането за демокрация и опитите за териториално развитие, различно от онова, което Балканите са познавали преди 90-те години на миналия век. Развитието на геополитическата ситуация след разпадането на бивша Югославия и задълбочаване на различията/конфликтите (социални, етноконфесионални, икономически, политически) между източната и западната част на полуострова усложнява допълнително проблема с евроинтеграцията и създава илюзията за наличието на «порочен кръг» на политическите процеси на Балканите, а оттам и за „трънливия път“ в опита за постигането на някаква конвергенция, във всичките и измерения като идея.

В устройствено-териториален контекст проблемът е свързан с дълбоко вкоренената култура на планиране, която много малко страни се опитват да променят. Културните правила не могат да се променят незабавно в съответствие с „официалните“, посочва Stead (2013). В България този въпрос придобива специфично измерение с въвеждането на нови инструменти и Национална концепция за пространствено планиране в отсъствието на стабилна юридическа (законова) и концептуална рамка на пространственото планиране.

 

Литература:

Банчев, Б. (2013): Балканите: геополитическа оценка на дипломата, сп. Геополитика, бр. 2/2013.

Еврев, П. (2008): За общите устройствени планове на градовете и общините, Строителство градът, бр. 27/2008.

Ковачев, А. (2009): Териториално устройство, Пренсофт, София, 404 стр.

Славев, Т. (2009): Политическа култура на Балканите и политически перспективи, в „България в Европа и света“, 120-127 стр., изд. Център за европейски и международни изследвания и фондация „Фридрих Еберт“, София.

Стоянов, П. (2009): Немската организация на пространството, Издателство Атласи, София, 439 стр.

Цачевски, В. (2011): България и Балканите в началото на XXI век, Изток-Запад, София, 640 стр.

Adams N., Alden J, Harris N.,(eds.), (2006), Regional Development and Spatial Planning in an Enlarged European Union, Ashgate Publishing Ltd, Hampshire, England.

Allkja, L. (2012): Changing Planning Cultures – The case of Albania, Master thesis – Europeand Spatial and Environmental Planning, Radboud University Nijmegen, Netherlands, 126 p.

Anastasakis, O. (2005): The Europeanization of the Balkans, p. 80, The Brown Journal of World Aff airs, XII (1).

Demetropoulou, L. (2002): Europe and the Balkans: Membership Aspiration, EU Involvement and Europeanization Capacity in South Eastern Europe, Southeast European Politics, Vol. III, No. 2-3, pp. 87-106, November 2002.

Dodovski, I. (2008): Imagining the West: Representations of Europe and America in Contemporary Balkan Drama, CERC Working Papers Series No. 2/2008.

Haesbaert, R. (2011): El mito de la desterritorialización. Del Fin de los territorios a la multiterritorialidad, Siglo XXI – México, 328 p.

Giatzidis, E. (2002): An introduction to post-Communist Bulgaria: Political, economic and social transformation, Manchester University Press, UK, 224 p.

Lenschaw A., (2006): Europeanisation of Public Policy in European Union Power and Policy-making, ed. J. Richardson, 3rd. ed., Abigdon, Oxon, Routledge, pp. 55-71.

Liikkonen, J. (2011): The Europeamozation of regional development: local strategies and European spatial visions in northern Finbland, Geografska Annaler: Series B, Human Geography 93 (3), pp 253–270.

Luukkonen, J. (2012): Makinng European Space in Spatial Planning in Norhern Finland, Growth and Chanche – a journal of urban and regional policy, Vol. 43, Issue 3, pp. 392-418.

Pirro E. B. and Zeff, E. E (2005): Europeanization, European Integration, and Globalization, Democratization in the 21st Century, p.209-218, Seton Hall's School of Diplomacy and International Relations, South Orange, United States.

Radovanovik, T. (2012): From “Balkanization” to “Europeanization” of the Western Balkan countries, American International Jornal of Contemporary Research,Vol. 2, No. 4, Abril 2012, USA, p. 207-214.

Sosa Velásquez, M. (2012): ¿Cómo entender el territorio?,Editorial Cara Parens,xi, 131p. (Colección Documentos para el debate y la formación, No. 4), Guatemala.

Stead, D. (2013): Convergence, Divergence, or Constancy of Spatial Planning? Connecting Theorical Concepts with Empirical Evidence from Europe, Journal of Planning Literature 2 28: January 2013, pp. 19-31

Stojkov, B. (2002): Culture and Regional Development in the Balkan’s Post-war Era, Informationen zur Raumentwicklung Heft 4 /5.2002, pp. 221-229.

Yanchev, P. (2012): Europeanization of the Spatial Planning System in Bulgaria, Thesis research paper HO2S0A, Master of Human Settlements, ASRO, KU Leuven, UK .

33. Zajavi K, Vidmar J, Mohor M (Eds.) (2009): Legislation and analysis of the implementation of spatial and urban planning in Albania, Kosovo, Macedonia, Moldova, Republika Srpska and Turkey as compares to the case of Denmark. Skopje: Association of Municipalities and Towns of Slovenia and Network of Associations of Local Authorities of South East Europe.

* Барселонски университет

{backbutton}