Проектът за Европейски енергиен съюз: шансове и препятствия

брой 4 2015
Typography

Според мнозина анализатори, процесът на формиране на т.нар. Европейски енергиен съюз (чиято стратегия беше официално представена от Европейската комисия през февруари 2015) постепенно преминава към практическата си фаза. Така, на 20 май заместник председателят на ЕК Марош Шефчович, който отговаря за създаването на съюза, стартира серия от посещения във всички държави членки на ЕС за да разясни предимствата и ползите от създаването му пред техните правителства.

Инициатор на тази, проточила се няколко месеца, "совалка" беше председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер, а резултатите от нея ще залегнат в основите на доклада, който ще бъде представен на ръководството на ЕС през есента на 2015. Това ще позволи да се добие по-точна представа за реалния напредък на страните членки в изграждането на енергийния съюз.

Целите на Европейския енергиен съюз

Тук е мястото да напомня, че основната цел, която Брюксел си поставя със създаването на енергийния съюз, е да намали зависимостта на ЕС от външните доставчици на енергоносители и на първо място от руския природен газ. За начало Европейската комисия препоръчва усилията да се концентират върху развитието на възобновяемите енергийни източници. Така, през октомври 2014, ЕС прие план, според който до 2030 делът на "зелената" енергия в общия енергиен баланс на Съюза, трябва да достигне поне 27%.

Проблемът обаче е, че "зелената" енергетика струва скъпо, затова Великобритания например предпочита да заложи (вместо да разчита почти изцяло на природния газ) на новите ТЕЦ-ове на въглища, както и на атомните електроцентрали, което очевидно е в разрез с политиката на Германия и скандинавските държави в тази сфера.

Освен това, влиятелното лоби на европейските газови производители упражнява силен натиск върху Европейската комисия да им окаже по-сериозна подкрепа. В тази връзка Шефчович вече обяви, че планира да обсъди евентуалната промяна на съществуващата европейска система за търговия с квоти за емисии на парникови газове, тъй като изключително ниската цена на емисиите превърна (от 2010 насам) въглищата в по-привлекателен енергоносител от природния газ.

Доколко реални обаче са целите пред все още хипотетичния Европейски енергиен съюз? Както вече посочих, една от основните е покупката на руския природен газ да става централизирано, т.е. при максимално изгодни за европейските държави условия. Броят на европейските компании, купуващи газ от руснаците, ще продължи да е голям, но те ще трябва да съгласуват договорите си с ЕК.

Въпросът, дали страните членки на ЕС ще подкрепят тази схема, засега остава открит. Проблемът е, че големите купувачи на газ, като Германия например, плащат за него по-малко от останалите. От което следва, че ЕК или трябва да сведе цените на газа до някаква средна стойност, или пък да направи така, че и малките потребители (като България например) да плащат колкото големите - т.е. доста по-малко от днес.

Ясно е, че големите купувачи са против "усредняването" на цената, тъй като това би означавало те да плащат повече от сега. Те обаче са и против втория вариант, т.е. понижаването на цената на газа за всички страни членки до минималното ниво. Просто защото в този случай, по отношение на конкурентоспособността, германската икономика, ще се окаже в еднакви условия с тази на "аутсайдер" като България например, което не е в интерес на немските производители.

На практика, в момента са налице очевидни противоречия между интересите на компаниите, купуващи газ, съобразявайки се с условията на пазара, и политическите интереси на Европейската комисия. При това засега не се очертава постигането на компромис между тях.

Всъщност, основният проблем е, че на европейския пазар липсва толкова мащабно предлагане на природен газ, което да позволи на Брюксел да се пазари сериозно с Москва за цената на доставяните от нея енергоносители. Факт е, че освен руснаците газ на континента доставят също Алжир и Норвегия. Само че през последните години алжирците значително намалиха доставките, а Норвегия декларира, че наличните и ресурси не позволяват ръст на доставките, като прогнозите са, че след 2020 тя също ще започна да намалява газовия си добив.

Разбира се, на европейския пазар се предлага и втечнен природен газ (LNG), но и неговите доставки намаляват през последните години, а капацитетът на европейските LNG-терминали е запълнен едва на 20%.

В тези условия едва ли може да се твърди, че ЕК разполага с достатъчно силни "козове", позволяващи и да диктува условията си на руския Газпром, принуждавайки го да приеме нейните цени. От друга страна обаче, Европейската комисия не се безпокои особено, че политическият натиск, който тя упражнява върху Газпром, може да създаде проблеми с доставките на енергоносители, защото те на практика ще засегнат само държавите от Южна и Централна Европа. Неслучайно преди време сръбският премиер Александър Вучич зададе резонния въпрос, защо когато Германия реши да изгради газопровода "Северен поток", това беше прието от Брюксел като нещо съвсем нормално и никой не предяви каквито и да било претенции към Берлин, но когато южноевропейските държави поискаха да се сдобият със собствен газопровод, трябваше да се сблъскат с толкова претенции и ограничения?

Всъщност, този въпрос продължава да виси във въздуха, макар че се нуждае от спешно решение. Както съобщи шефът на Газпром Алексей Милер, след изтичането на договора за газовия транзит с Украйна през 2018, руският гигант няма да го продължи. При подобно развитие Югоизточна и (отчасти) Централна Европа ще могат да получават руски газ само през все още несъществуващия тръбопровод "Турски поток", при това европейските държави ще трябва сами да осигурят транзита от гръцката граница до своите газови "хъбове".

Що се отнася до възможността ЕС да се ориентира към други видове енергия, например към атомната, сред страните членки липсва единна позиция по този въпрос. От една страна, Германия например обяви, че ще закрие всичките си АЕЦ до 2022 (част от тях вече бяха затворени). От друга страна, в съседна Франция 80% от електроенергията се добива именно от АЕЦ. Така онези германски провинции, където се закриват АЕЦ, започват да внасят електроенергия от Франция.

Тоест, налице е абсурдна ситуация: германците закриват собствените си АЕЦ за да купуват енергия, произвеждана от френските. В същото време, заради близостта на съответните територии, евентуална авария  в някоя френска АЕЦ е почти толкова опасна за немското население, като аварията на германска атомна електроцентрала. Естествено, възниква въпросът, защо Берлин провежда подобна политика?

Истината е, че съдбата на ядрената енергетика в Европа е ключов въпрос за бъдещето на континента. Засега обаче, ЕК залага не на атомната, а на енергетиката от възобновяеми източници. Европейските държави вече инвестираха гигантски средства в тази посока. В същото време държавите, изградили най-много вятърни и слънчеви електроцентрали - Германия и Дания - сега трябва да плащат най-скъпото електричество. Естествено, подобна ситуация не устройва нито потребителите, нито бизнеса.

В резултат, независимо от продължаващите приказки за необходимостта и занапред да се развива "зелената" енергетика, обемът на инвестициите в нея намалява с всяка изминала година. По принцип, ядрената енергетика би могла да реши проблемите на Европа. Следва обаче да се има предвид следното. С ядрени технологии всъщност разполагат твърде малко държави: САЩ, Русия, Франция и Китай. Тоест, може да стане така, че отказвайки се от руския природен газ, на Европа да се наложи да купува ядрени реактори и уран от руснаците. Което би било парадоксално.

Ето защо, повечето експерти смятат, че след посещенията на Шефчович в страните членки на ЕС, разногласията няма да бъдат преодолени, а бъдещето на Европейския енергиен съюз ще продължи да изглежда съмнително. Всъщност, тези посещения са просто първата стъпка към осъзнаването на реалната ситуация в енергийната сфера. Засега става дума само за политически декларации и натиск от страна на Европейската комисия върху държавите членки на ЕС. Затова едва ли можем да очакваме скорошната поява на работещ механизъм за реализация на идеята за Европейски енергиен съюз.

В същото време става все по-ясно, че Европа няма как да мине без руския газ, пък и не и се налага да го прави. Просто защото това е най-изгодният вариант за нея. Което разбира се не означава, че Брюксел ще прекрати сегашната си газова конфронтация с Москва.

Слабото място на руснаците в газовата сфера са отношенията им с Украйна, които са по-лоши отвсякога. През последния четвърт век Москва традиционно се опитваше да повиши цената на газа за тази страна за да може след това да постигне намаляване на транзитните такси от Киев, но в крайна сметка двете страни винаги намираха необходимия баланс. Сега обаче ситуацията се изостри до крайност. Както споменах по-горе, вече открито се говори, че Русия ще спре газовия транзит през Украйна през 2018. От това обаче, едва ли някой ще спечели, по-скоро обратното - ще загубят всички - и Русия, и Украйна, и ЕС.

Има ли реална алтернатива на руския газ за Европа

Както посочва американският енергиен експерт Колин Чилкот: "Санкциите срещу Русия текат вече втора година, рублата още не се е върнала към предишните си позиции, а националните гиганти Газпром и Роснефт преживяха - най-меко казано - година на спад. Въпреки това и макар че политическите отношения между Русия и западните държави продължават да се трансформират, по-широката взаимозависимост, остава почти без промяна, макар че значението и е обект на бурни дискусии. И никъде тези дискусии не са толкова очевидни както в енергийния сектор".

Газпром действително има проблеми. През миналата 2014 печалбата му намаля с цели 70%, достигайки едва 3,3 млрд. долара. През първото тримесечие на 2014 доставките на компанията за европейския пазар, постсъветските държави и вътрешните потребители, намаляха с 3%, през второто - с 13%, а през третото - с 8%. Дълговото бреме нарасна, а възможностите за получаване на дългосрочен кредит не са много. На всичкото отгоре, компанията се сблъсква с мощен юридически натиск - така към отправените през април 2014 обвинения на ЕС, че Газпром нарушава антитръстовите му правила, месец по-късно бяха добавени и антитръстовите изисквания, въведени от Полша и Украйна, като според някои експерти това може да струва на руския гигант до 10% от целия му оборот.

На свой ред Европа (и в частност ЕС) все още се опитва да дефинира параметрите на собствената си енергийна сигурност. Така, Марош Шефчович очертава целите на бъдещия Европейски енергиен съюз по следния начин: "създаване на напълно интегриран енергиен пазар, постигане на максимална енергийна ефективност, активна борба с емисиите на вредни парникови газове, инвестиции в научно-изследователски и опитно-конструкторски работи и гарантиране сигурността на енергийните доставки в атмосфера на солидарност и доверие“.

За постигането на първите четири цели беше направено много. По цялата територия на континента бяха изградени нови трансгранични тръбопроводи,свързвайки различни държави от ЕС. Паралелно с това Европейската банка за възстановяване и развитие лансира нови финансови инструменти, целящи да увеличат инвестициите в енергийна ефективност и борбата с климатичните промени. По-отношение на "солидарността и доверието" обаче, нещата поне засега не се получават. Втвърдяването на позицията на Брюксел към Русия и призивите за по-голяма прозрачност и стриктен контрал от страна на ЕС допълнително изведоха на преден план сериозните различия между националните интереси на страните членки, което между другото едва ли учудва някого. Да вземем например Унгария и Гърция, които се сблъскват със сериозни (макар и несъпоставими) проблеми и, освен всичко друго, се стремят да извлекат определени икономически ползи в условията на наложените от ЕС санкции срещу Русия. Въпреки гигантските усилия на Брюксел да формира единен антируски фронт във връзка с кризата в Украйна, някои членове на Евросъюза продължават да не са убедени в правилността на тази стратегия.

Още по-голям проблем е гарантирането на сигурността на доставките. Както е известно, европейската т.нар. "шистова революция" на практика се провали. Големите петролно-газови компании се оттеглиха от Полша и Украйна (двете най-обещаващи страни в това отношение), а надеждите за добив на шистов газ и петрол в Дания и Великобритания се топят прогресивно.

В същото време, евентуалните доставки на американски втечнен природен газ едва ли ще започнат скоро (на този въпрос ще се спра по-подробно по-долу), освен това те едва ли ще покрият нуждите на Европа. Все още предстоят да бъдат подписани договорите за доставката на втечнен природен газ от LNG-терминала в Корпус Кристи, щата Тексас (Cheniere Energy’s Corpus Christi LNG), който се смята за най-перспективния. Експертите смятат, че най-рано през 2018 той ще може да доставя около 7,3 млрд. куб. м втечнен газ годишно на Стария континент, което е едва 1,7% от цялото потребявано от Европа количество.

В същото време, дори най-големите оптимисти посочват, че доставки на туркменски газ за Европа не могат да се очакват преди 2019 (ако въобще се окажат възможни). На свой ред, редица висши туркменистански чиновници смятат, че тези доставки ше покрият едва между 2% и 7% от годишните потребности на европейския енергиен пазар. Що се отнася до новия руския проект за т.нар. газопровод "Турски поток", той може да влезе в експлоатация през 2016, макар че все още не е ясно, дали дотогава ще бъде завършена и инфраструктурата на гръцка територия.

Междувременно, ЕС и, в частност, Марош Шефчович ще продължат да играят ролята на посредници за временното газово споразумение между Русия и Украйна в очакване Стокхолмският арбитражен съд най-сетне да вземе решение по спора за дълга на украинския Нафтогаз към руския Газпром. Ако то бъде в полза на руския гигант, това би могло временно да намали рисковете за прекратяване на доставките на енергоносители през Украйна. Само през първите четири-пет месеца на 2015 през територията на тази страна бяха транзитирани почти 20 млрд. куб. м газ.

В крайна сметка, става все по-ясно, че руските газови доставки за Европа няма да бъдат намалени, а най-вероятно дори ще нараснат. И то не само защото липсва необходимата за пълноценното функциониране на планирания Европейских енергиен съюз солидарност между отделните страни членки на ЕС, а защото алтернативите на тези доставки не са икономически изгодни или са просто нереализуеми на практика. Неслучайно, в средата на май 2015, компанията Centrica, която е собственик на British Gas, удължи срока на договора си с базираната във Великобритания дъщерна компания на Газпром Gazprom Marketing & Trading. В резултат Газпром вече ще доставя (и то най-малкото до 2021) в Обединеното Кралство по 4,16 млрд. куб. м гази годишно, т.е. със 70% повече, отколкото според досегашния договор.

Шансовете на американския LNG на европейския пазар

Предвид бурният ръст на газовия добив в САЩ и на броят на изграждащите се там мощности за производство на LNG, мнозина експерти посочват, че усилването на американското влияние на глобалния газов пазар е само въпрос на време. Което, общо взето, е вярно. В същото време обаче, възможностите на САЩ да извоюват лидерски позиции на този пазар, за което толкова се говори във Вашингтон, особено на фона на сегашното противопоставяне с Русия, съвсем не са чак толкова очевидни. Между другото, наскоро представители на ръководството на руския енергиен гигант Газпром изразиха съмнение относно потенциала на САЩ за износ на LNG на европейските пазари, посочвайки, че руснаците биха могли да предложат далеч по-атрактивни цени. Така ли е наистина?

Сравнително доскоро ситуацията се развиваше в полза на САЩ. Наистина, високите експортни разходи пречеха на американския LNG да излезе на европейския и азиатския пазари, но продължителното нарастване на цените на петрола породиха надеждата, че (предвид обвързаността между цените на LNG и тези на петрола), това ще повиши конкурентоспособността на САЩ, а впоследствие и американското влияние. След това обаче, цените на петрола се сринаха, затова си струва да анализираме, какви са в момента възможностите и мащабите на влиянието на САЩ в енергийната сфера?

На фона на сегашните ниски цени на енергоносителите, разходите за доставката на LNG от САЩ в Европа или Азия се оказват прекалено високи. Държави като Катар, Алжир и Норвегия са в състояние да изнасят LNG в Европа на много по-ниски цени, изтласквайки американците от пазара. В Азия пък, Малайзия, Бруней и Индонезия изнасят LNG на цени, с които САЩ не могат да се конкурират, поне що се отнася до спот сделките, както и до краткосрочните експортни договори за доставката на LNG.

Тоест, всеки от проектите за ограничаване на руския износ на енергоносители за Европа поставя САЩ в неизгодна позиция. В повечето случаи транзитът на природен газ по тръбопроводи излиза много по-евтино, отколкото строителството и използването на скъпоструващи терминали за износ на LNG. От гледна точка на добива и пласмента на природния газ, експлоатационните разходи на руснаците са доста ниски, а експортните и инфраструктурни обекти вече са изградени. На някои от най-големите пазари, където действат руските компании, включително в Централна Европа, спот цените вече са паднали до 6,6 долара за един милион британски термални единици (MBTU). И това далеч не е долната им граница. В същото време цените във Великобритания са около 7,16 долара за MBTU, а в Белгия - 6,92 долара. Само отделни държави (като балтийските постсъветски републики) са склонни да плащат малко повече за доставката на втечнен природен газ от САЩ за да ограничат до минимум енергийната си зависимост от Русия. Така, Литва подписа споразумение с базираната в Хюстън компания Cheniere Energy Inc. за доставката на LNG, но следва да имаме предвид, че то не е ангажиращо и важи само при положение, че цените за доставката няма да се различават драстично от европейските.

Подписаните договори за газови доставки от САЩ се базират на индекса на спот цените на американския Henry Hub (хъбът в Луизиана, където се събират осемтте най-големи американски газопроводи), с фиксирана стойност на допълнителните разходи по втечняването на газа и транспортните разходи. Компанията Cheniere, в частност, подписа няколко договора с 20-годишен срок за доставката на LNG в принадлежащия и преработвателен комбинат Sabine Pass, намиращ се в щата Луизиана, на границата с Тексас. Цената се равнява на 115% от стойността на американския природен газ (която в момента е 2,81 долара за MBTU), плюс още 3 долара за MBTU - разходи по втечняването му.

Като добавим и разходите за транспорт, застраховки и ректификация (т.е. за връщането на LNG в газообразно състояние), цената нараства до 7-8 долара. Тук е мястото да напомня, че цените на природния газ в САЩ са сравнително ниски и, вероятно, ще нарастват, без оглед на цените на петрола (в Съединените щати цените на петрола и на природния газ не са взаимнообвързани). С други думи, при сегашните цени на LNG, САЩ не са особено конкурентоспособни и не могат да компенсират ниските експлоатационни разходи на руснаците.

В Азия, американците се сблъскват със сходни препятствия като в Европа. Цените на LNG в Южна Корея, Китай и Япония са същите като в Европа, но стойността на доставките е по-висока заради по-големите разстояния. От което следва, че САЩ на практика не застрашават руския пазарен дял в Европа, а в перспектива - и в Азия.

Можем да предположим, че експортният потенциал на САЩ по отношение на LNG, по принцип ще съдейства за усилването на инструментите за влияние на Европа върху Русия, осигурявайки и хипотетичен алтернативен източник на енергоносители. Възможно е също той да помогне за установяването на нов таван на цените на LNG  в хода на преговорите с руснаците или с другите доставчици на природен газ. С течение на времето, ръстът на производството на LNG в САЩ вероятно ще накара другите доставчици да намалят цените на изнасяния от тях в Европа LNG. Той обаче едва ли ще повлияе върху цените на доставяния по тръбопроводи природен газ. А да не забравяме и, че всичко това ще се случи в едно доста отдалечено и неясно бъдеше.

Точните размери на бъдещия износ на LNG от САЩ не са ясни и до голяма степен ще зависят от цените, които ще се плащат за него. Най-вероятно обемът на американския износ ще достигне 50 млрд. куб. м, което значително ще увеличи общия обем на глобалните доставки на LNG. Между другото, мощностите на Sabine Pass за производство на втечнен газ ще влязат в екплоатация още в края на 2015.

Другите заводи обаче все още се строят и със сигурност няма да влязат в експлоатация преди 2017 или началото на 2018. Което означава, че Русия и другите американски конкуренти поне още няколко години ще могат гарантирано да покриват потребностите на енергийните пазари и да провалят потенциалните договори за доставка на LNG, предлагайки по-ниски цени. Не бива да забравяме също, че американските износители със сигурност ще реализират своя LNG съобразно собствените си интереси и нямат никакви намерения да "помагат" за своя сметка на европейските си партньори в конфронтацията им с Газпром.

Ако цените на петрола започнат да нарастват, цените на LNG в Азия ще се променят сериозно, тъй като (също както и днес) те зависят от дългосрочните петролни договори. И тъй като азиатският пазар е почти пет пъти по-голям от европейския, повечето договори, сключени от американските износители на LNG, са именно с държави от Азия. Освен това Южна Корея, Китай и Япония са тримата най-големи вносители, разполагащи с огромен потенциал и по-големи възможности.

Разбира се, ако се наложи, САЩ биха могли да се ориентират към пазарите на някои страни от Западното полукълбо, като Бразилия, Аржентина и Мексико, които са най-отдалечени от другите доставчици на LNG. Като цяло обаче, пазарът на втечнен природен газ на тези три държави не е голям, още повече, че и трите добиват и петрол, и газ.

Предвид всички тези фактори, петте американски заводи за производство на LNG, които се строят в момента, в крайна сметка ще бъдат въведени в експлоатация. Окончателното инвестиционно решение за много други американски проекти обаче, вероятно ще бъде отложено и може би никога няма да бъде взето (възможен вариант би бил разширяването на строящите се в момента заводи).

В крайна сметка САЩ няма да могат да влязат в пряка конкуренция с Русия в Европа и Азия. В най-добрия случай, увеличаването на изнасяния от тях на световния пазар LNG ще помогне на ЕС да промени леко условията на договорите си с руснаците и ще разшири възможностите им да пласират своя втечнен газ в Азия.

Последиците от практическия старт на проекта "Турски поток"

В лицето на "Турски поток", руският Газпром за първи път стартира мащабен експортен проект, без предварително да е подписал някакви ангажиращи страните, участващи в него него, споразумения, касаещи реализацията му. Както е известно, в края на май 2015 ръководството на руския гигант обяви за началото на строителството на тръбопровода. Макар че съществува риск, компанията да се окаже с недоизграден газопровод насред Черно море, в ръководството и са убедени, че забавянето на подписването на съответното споразумение с Турция има чисто политически характер и то ще стане факт след парламентарните избори в тази страна, провели се на 7 юни 2015. Впрочем, Анкара бави подписването и, защото очаква още "бонуси" за държавната петролно-газова компания Botas. В този смисъл, "ранният старт" на Газпром дава на турците определени предимства в преговорите по проекта, но руският гигант няма какво да губи, защото вече плаща на строителя за забаването на строежа.

Както обяви, членът на ръководството на Газпром Олег Аксютин, прокарването на морската част на газопровода "Турски поток" трябва да стартира през юни, като със строителството и е ангажирана италианската компания Saipem. Според Аксютин: "Работите ще се извършват с два кораба, според условията за полагането на тръбите. Строителството в плитките крайбрежни води ще стартира още в началото на юни".

Както е известно, през есента на 2014 Газпром нае от Saipem два кораба за полагане на газопроводни тръби (Castoro Sei и Saipem 7000), които трябваше да работят по морския участък на газопровода "Южен поток", но след отказа от този проект през декември 2014, бяха останали без работа. Това струва на руския гигант по 25 млн. долара месечно, затова в началото на май 2015, след поредната среща между шефа на Газпром Алексей Милер и турския министър на енергетиката Танер Йълдъз, на Saipem беше наредено да стартира работите по "Турски поток", а малко по-късно аналогични указания получи и германската компания Europipe, която трябва да достави тръбите за морския участък на газопровода.

Базираната в Холандия дъщерна компания на Газпром South Stream Transport B.V. има разрешение за полагането на тръбите по около две трети от морския участък на газопровода, който преминава през териториалните води и изключителната икономическа зона на Руската Федерация (разрешението за това бе получено още за проекта "Южен поток"). В същото време обаче, руснаците все още нямат разрешение за прокарването на тръбопровода в турските териториални води и за извеждането му на брега, както и за проучвания за уточняване на неговия маршрут. Впрочем, засега Москва и Анкара все още не са подписали нито един ангажиращ двете страни документ по този проект.

Тоест, Газпром за първи път стартира изграждането на експортен газопровод във фаза, когато липсва дори междуправителствено споразумение с държавата, през чиято територия той ще минава. Нещо повече, през май турският министър на енергетиката Танир Йълдъз потвърди, че страната му няма да участва в строежа на тръбопровода (затова пък със сигурност ще участва в изграждането на конкурентния TANAP). Очевидно руснаците бързат да докарат природния си газ до Турция и Югоизточна Европа преди ЕС да се опита да ограничи покупките на руски газ посредством механизмите на бъдещия Европейски енергиен съюз. Но, както стана ясно по-горе, съдбата на този съюз, поне засега изглежда твърде неясна, докато Газпром очевидно разчита съвсем скоро да се споразумее с Турция и да подпише официално споразумение за реализацията на проекта. Според повечето експерти, забавянето е свързано с турските парламентарни избори, провели се на 7 юни, в които, като кандидат на управляващата Партия на справедливостта и развитието, участва и енергийния министър Танер Йълдъз. При това се говори, че след изборите, Йълдъз може да смени поста си, като стане съветник по енергетиката на президента Ердоган.

В същото време обаче, става все по-ясно, че Ващингтон и Брюксел последователно блокират всички опити на държавите от Югоизточна Европа да се включат в перспективните за тях руския проекти, целящи доставката на природен газ, заобикаляйки Украйна. Особено силен натиск в това отношение напоследък се упражнява върху правителствата на Сърбия и Македония. Поредното доказателство за наличието на такъв натиск е съобщението, което направи в края на май 2015 зам. министърът на финансите на Русия Сергей Сторчак, че Гърция няма да може да привлече руско финансиране за изграждането на своя участък от газопровода "Турски поток". Сторчак поясни, че "програмата, която Атина реализира съвместно с МВФ, налага сериозни ограничения върху вземането на подобни кредити" и подчерта, че в подобни случаи ЕС забранява на страните членки да вземат заеми от другаде, освен от самия Евросъюз.

Предвид декларациите на редица високопоставен брюкселски "еврократи" и антируската като цяло енергийна политика на ЕС, Гърция вероятно няма да получи пари от Русия за реализацията на "Турски поток" на своя територия, които след това трябваше да бъдат върнати за сметка на транзитните такси. И то въпреки, че Москва беше готова да и отпусне между 3 и 5 млрд. евро за сметка на бъдещата печалба от газовия транзит по тръбопровода.

Предвид факта, че преговорите на Гърция с Франция и Германия за отпускането на нови заеми (на стойност 7,2 млрд. евро), по време на последната среща на ЕС в Рига, се провалиха, става ясно, че Брюксил нито е склонен да дава пари на Атина, нито възнамерява да допусне някой друг, извън ЕС, да го направи. Тоест, Гърция се превръща в поредния заложник на геополитическото противопоставяне между Москва и евроатлантическите елити, които очевидно целят, ако не да прекъснат напълно, то поне да отслабят максимално търговските връзки между Русия и Европа в най-актуалната по отношение на търговското им взаимодействие енергийна сфера.

Заключение

Мнозина анализатори са убедени, че на фона на липсата на вътрешно съгласие по въпросите, свързани с енергийната интеграция, концепцията за Европейски енергиен съюз най-вероятно ще се реализира на практика под формата на поредица от ограничителни и забранителни мерки (както споменах по-горе, планира се например, че новите дългосрочни договори за доставка на природен газ ще бъдат предварително утвърждавани от Европейската комисия). Ефектът от това обаче, ще бъде по-скоро обратен на очаквания – недоволството на националните правителства от тези забрани не само че няма да доведе до създаването на истински Европейски енергиен съюз, но и ще стимулира по-нататъшната деградация на самия ЕС. Доказателство за това е например решението на унгарското правителство да не допусне ЕК да му попречи да реализира договора си с Русия за доставката на ядрено гориво за бъдещата АЕЦ „Пакш“, постигайки за целта споразумение с Брюксел срокът на този договор да бъде десет, вместо предвидените първоначално двайсет години.

 

* Център за анализи и прогнози в енергийната сфера

{backbutton}