Параметрите на икономическия упадък и възможностите за развитие на българските региони

брой 4 2015
Typography

В геоикономически план периодът 2015-2017 може да се окаже ключов за социално-икономическото развитие на България. Най-вече, защото именно през този период българското управление е призвано да осъществи ключови реформи, свързани с държавното управление и развитието на националното стопанство. В същото време,  през есента на 2015 предстоят и поредните местни избори, които ще очертаят новия четиригодишен период на развитие на българските общини.

Основните проблеми

Според мнозина експерти, основният проблем на България е застаряването на населението и. В тази връзка повечето анализатори смятат, че страната се нуждае от промяна в пазара на труда, образованието и здравеопазването. Най-вероятно ще е необходимо насърчаване на по-гъвкави условия на труд, както и адаптиране на работните места към нуждите на по-възрастната работна сила. Ще се увеличава делът на работниците от ромски произход. Експертните оценки сочат, че  ромите вече представляват между 9 и 19% от новите участници на трудовия пазар. Застаряването на населението ще доведе до безпрецедентно търсене на здравни услуги, а качеството и ефективността на здравеопазването у нас изостава.

Населението в България продължава да намалява. Спадът през последните двайсет години е с 1 105 559 души. Естественият прираст (т.е. разликата между броя на новородените и починалите) продължава да е отрицателен. В това отношение държавното управление е изправено пред предизвикателството, в условията на тотален икономически упадък и влошена инфраструктура, да опита да преобърне тази тенденция през следващите две години. Експертите смятат, че икономическата ситуация, ще бъде най-тежка през втората половина на 2016 и първата половина на 2017. Подобен песимизъм споделят и редица фактори от Европейската комисия. Това императивно изисква от българското правителство да вземе правилните решения за ограничаване на ефекта от упадъка на държавата[1]. Това би могло да стане само, ако се действа бързо и адекватно. В случая е от ключово значение "процесът на либерализация" (и индустриалните лобита, които го вдъхновяват) да забави оборотите си, най-малкото защото страната ни се нуждае от нови правила на икономическо развитие и опростяване на административните регулации. Конституцията от 1991 вече не работи, в същото време, за първи път от доста време насам, в сегашния парламент има условия за постигане на конституционно мнозинство за нейната промяна. Това би могло да даде нов тласък на социално-икономическото развитие на страната и през следващите двайсет години да наложим нов модел, насочен към възстановяване на българската държаност и полагане основите за нов икономически растеж. В момента, България на практика е деиндустриализирана, а най-големият работодател е държавата. Ако се върнем назад във времето, ще видим, че в навечерието на промяната от 1989 българската икономика бе свръхиндустриализирана, дори "презряла" за прехода си към постиндустриалната ера. Доказват го всички макроикономически показатели, както и редица неколичествени признаци – особено равнището на образование, здравеопазване и социална осигуреност, гарантиращи високото качество на наличния човешки фактор[2]. В началото на 90-те години на ХХ век българската икономика е плод на индустриализацията от 50-те и 60-те години на столетието. В същото време вече беше станало ясно, че оставайки социалистическа тя няма как да премине към качествено ново състояние. Зададената трансформация, на практика, имаше две основни тези. Първата препоръчваше плавен преход със запазване в общи линии на конституционния модел от 1971, разбира се със съответните промени и трансформации, докато втората теза бе свързана с формулирането на изцяло нов "преходен" конституционен модел на икономическо развитие. Липсата на политически консенсус в обществото до голяма степен предопредели появата на една недобре балансирана Конституция, имаща своите предимства, но и сериозни недостатъци, предпоставили упадъка и атрофията на политическата система и генерирали нестабилност в икономическото развитие на страната. В средата на 2015 България се намира в период на драстичен стопански упадък, изразяващ се в ерозията и дори разпада на обществено- икономическото устройство: неясна роля и упадък на държавната собственост и разлагане на системите за организация и управление на труда; криза на (де)индустриализираната ни икономика, изразяваща се в неспособност за преход към постиндустриалните технологии; усилващ се спад на производството на стоки и услуги, съпровождан със съкращаване потреблението на домакинствата; разрушаване на паричната система и разграждане на пазара, вследствие прекрачването на допустимите граници на административна намеса. Параметрите на този упадък са важни, защото без количествени ориентири не можем да търсим изход от ситуацията. Анализът на данните за българската индустрия разкрива наличието на сериозни структурни слабости. Така например, близо половината от заетите в нея са ангажирани в в секторите, зависими от евтината работна ръка, а тези, свързани с използването на природни ресурси, формират най-голям дял в брутната добавена стойност на промишлеността. И двата типа сектори формират значителен дял от българския износ, имат ограничен потенциал за развитие в бъдеще и не предлагат възможности за увеличение на доходите на заетата в тях работна ръка. България е силно зависима от секторите, свързани с природните ресурси. Те са с най-висок дял в добавената стойност (26.2%) и на трето място по осигуряване на заетост в промишлеността (20.8%), като страната ни е далеч по-зависима от тези сектори, в сравнение със средния показател на ЕС-27 (съответно 15.5% и 15.8%). Основните природни ресурси, с които България разполага, са плодородна земя, обширни гори, наличие на руди на цветни метали, кафяви и лигнитни въглища. Всяка промяна в цените на петрола, цветните и благородни метали, както и на цените на селскостопанските суровини, като пшеница и слънчоглед, има незабавно отражение върху българския износ, тъй като суровините представляват значително перо в износа на страната. На  практика, през последните 25 години България няма ясна стратегия, каква икономика следва да развива. Затова е необходимо мащабно преструктуриране на стопанството ни, съобразно природните и други ресурси на страната, което да помогне за стабилизирането на разклатените и основи. То се налага поради деформираната производствена и непроизводствена сфера и за преодоляване на един от фундаменталните източници на сегашните ни беди –хаотичната индустриализация на страната в миналото и неясните възможности и капацитет на все още съществуващите производствени мощности.

Друг проблем е достъпът до енергийни ресурси. В тази връзка ще отбележа само състоянието на газифицирането на страната. България е разделена на пет газоразпределителни района с определени територии за изграждане на газоразпределителни мрежи. Важно е да се отбележи, че засега тези райони не включват общините, които са по-отдалечени от главните газопреносни тръбопроводи и основните им разпределителни разклонения. Осигуряването на достъп до перспективни и ефективни енергийни източници за промишлеността, домакинствата и обществените сгради в общините, които не са включени в списъка на определените територии за газоразпределение (газоразпределителните райони), е важно условие за подобряване на бизнес средата и насърчаване на икономическото развитие и конкурентоспособността.

Успешното икономическо развитие на страната е свързано с появата на ново законодателство и най-вече със закон за индустриалните зони и технологичните паркове. Целта е да се констатират добрите практики и да се подготвят законодателни и административни предложения за облекчаване на условията за инвестиции и насърчаване на интереса към бизнеса в индустриалните зони. В тази връзка се налага усъвършенстване на Закона за насърчаване на инвестициите, чрез който да се уреждат условията и реда за насърчаване на инвестиции на територията на България, дейността на държавните органи в областта на насърчаване на инвестициите, както и тяхната закрила. Недостатъците на сегашното законодателство водят до това, че то по-скоро възпрепятства, отколкото привлича инвестициите.

Друг важен въпрос касае ролята на администрацията в този процес. Необходима ни е нова стабилизационна програма за преодоляване на кризисната ситуация в икономиката и насърчаване изграждането на нов фундамент, върху който тя да може да се развива поне през следващите 20-30 години. Колебливите, некомпетентни и половинчати опити за реформи породиха допълнителни трудности и противоречия, защото разрушиха редица стандартни механизми на икономическата система, без да ги заместят с нови, по-ефективни. Ето защо е необходима къртовска работа за създаване на нови административни и организационни структури, за нормотворчество, изграждащо принципно различна стопанско-правна уредба. Вместо конюнктурни кампании са нужни обмислени, научно-обосновани реформи, преустройващи постепенно, но радикално катастрофиралия кораб на националната ни икономика. Все пак трябва ясно да подчертаем, че през годините на прехода до 2015 не беше формулирана ясна концептуална визия за това, какво трябва да представлява българската икономика. В потвърждение на тази теза е и схващането на един от основните играчи на прехода, който споделя: „Прави впечатление, че в икономическата ни наука не се формира теоретичен фронт. Подобно на железни стърготини в магнитно поле, повечето учени- икономисти мигновено се ориентират по силовите линии на официалната доктрина. Всяка нейна промяна ги кара чевръсто да се престрояват, за да са в крак с времето. Така се заблуждават, че развиват възгледите си, а всъщност паразитират върху гърба на науката, а значи и върху обществото[3].

Човешкият потенциал

През 2015 населението на България е малко над 7.2 млн. души. За една година то е намаляло с около 43 500 души или с броя на жителите в един средно голям областен град като Кърджали или Монтана. Причината е основно в отрицателния естествен прираст, дължащ се на по-голямата от раждаемостта смъртност[4]. В резултат на емиграцията в чужбина броят на живеещите в България се е свил с около 2100 души. Констатира се, че трудовата мотивация се разпада, защото не се поддържа с нормални стопански механизми, а с командно-силови средства. Излишните работници, служители, научни сътрудници, дейци на културата и пр., растежът на “незаработените пари” при едновременното спадане на интензивността, разлагането на трудовата и технологичната дисциплина са само последица от разрушените стимули за труд. И най-добре отремонтираният административен механизъм не е в състояние да ги възстанови, да създаде конкуренция за всяко работно място, здраво съперничество и принуда там, където не достигат навиците, желанието и опитът[5]. От друга страна коефициентът на смъртността за миналата година се е увеличил до 15.1 промила или близо 109 000 души. Той е най-високият в ЕС и е доста над средното ниво за Европа от 9.9 промила. Най-лош е показателят в областите Видин, Монтана, Враца и Ловеч, а най-благоприятен в София-град, Кърджали, Варна и Благоевград. Освен че намаляват, българите застаряват. Средната възраст вече е 43.2 години, като за последните  13 години се е повишила с близо 3 години. По-възрастно е населението в селата. Увеличава се броят на хората над 65 години. През 2014 те са били 1.44 млн. или 20% от населението. Най-голям е процентът на възрастните в областите Видин (27.9%), Габрово (26.7%) и Ловеч (25.6%). Като положителна тенденция може да се отбележи нарастването на дела на децата под 15 години. Въпреки това, той остава един от най-ниските в ЕС - 13.9% от населението. Най-голям е делът на децата под 15 години в областите Сливен и Бургас, а най-малък в Габрово, Смолян и Перник. Застаряването на населението се отразява неблагоприятно върху броя на хората в трудоспособна възраст, а тенденцията е този процес да продължи и в бъдеще, тъй като всеки 100 души, които излизат от трудоспособна възраст, се заместват от едва 62-ма млади хора, които влизат в нея. През 2014 хората в трудоспособна възраст са били 4.4 млн., или 61.1% от живеещите в България. Броят им намалява с 68 000 души спрямо 2013. Това води и до увеличаване на т. нар. коефициент на зависимост. Той вече е достигнал 51.2%, или на всяко лице в зависимите възрасти (под 15 и над 65 години) се падат по-малко от две лица в активна възраст. За сравнение, през 2005 и 2013 този коефициент е бил съответно 44.5 и 50%. Съотношението е по-благоприятно в градовете - 46.2%, отколкото в селата - 66.6%. По области, най-негативни са данните за Видин (66.8%), Ловеч (63.6%) и Монтана (62.4%), а най-добри за София-град (43.1%), Благоевград (46.5%), и Смолян (46.7%).

Финансовото управление

Съществен и важен проблем e ефективността на финансовото управление. Финансовите институции у нас са изправени пред огромни предизвикателства. От една страна, те са стремят да останат стабилни, да задържат финансовите си резултати, борят се за оцеляване в условията на глобална икономическа криза и проблемите на местно ниво като растяща безработица, увеличаване дела на лошите кредити  ниска икономическа активност. От друга страна, вече десетки години българската държава разчита на външни заеми. Това е една от формите за оказване на финансова помощ от по-силните на по-слабите в икономическо и финансово отношение страни. Тази помощ обаче обикновено се предоставя при определени икономически и политически условия. Затова външните държавни заеми водят до икономическа и политическа зависимост на страната-длъжник от нейния кредитор. Така например, България погасява своите задължения като през 2013 и 2015 изплаща между 1.2 и 1.5 млрд. евро. Като тежест на обслужване, съпоставена спрямо (прогнозното) БВП за съответните години, това е значително по-малко, отколкото през 2001 например, когато плащанията по дълга надминават 1.5млрд. евро, но в същото време страната ни трупа нови задължения. Ако анализираме ролята на дълга в по-широк аспект, а именно влиянието му върху фирмения мениджмънт и домакинствата, може да се твърди, че държавните ценни книжа, като високоосигурен носител на държавния дълг, са изходна точка за изграждане на различни теории и модели от компетенцията на корпоративния финансов мениджмънт и моделиране на националната икономика, а оттам и за формирането на конституционния модел на България. В икономически план страната ни се нуждае от стабилен пазар, формиран и благодарение наличието на достатъчно силна „средна класа“, която традиционно е гръбнака на потреблението. На практика, без нормализацията на паричната сфера, без “пазар на потребителя”, какъвто административната ни система едва ли е в състояние да създаде, не може да бъде решен проблемът с качеството и развитието на националните производства. Няма да има икономически стимули за националното производство и формиране на устойчив икономически капитал, ако не функционира ефективно националният потребителски пазар, който да генерира нужното качество на продукцията и услугите. Ниското и влошаващо се качество е клеймото, което времето наложи на прехода, изправяйки икономиката пред неизбежна развръзка – нормализацията на пазара и паричната сфера неминуемо ще ограничат, а впоследствие ще разрушат, съществуващите икономически структури. Затвърждават се съществуващите от години негативни тенденции - населението на България намалява и застарява, хората в трудоспособна възраст се топят по-бързо от живеещите в страната, като цяло, смъртността се увеличава и е най-високата в ЕС. Освен това през миналата 2014 детската смъртност е нараснала за първи път от 2009 насам. Според експертите от НСИ, това се дължи на увеличената раждаемост сред групи, живеещи при лоши условия и с по-ниско ниво на образование. Официално, броят на емигриралите през миналата година е 28 727 души. Това са хората, които са сменили адреса си от България в чужбина. Най-много са се преселили в Германия, Великобритания и Испания. Националната статистика обаче не разполага с данни за българите, които живеят в чужбина, но адресът им по лична карта продължава да е в България. Чужденците, които са променили постоянния си адрес с такъв в България, са 26 615 души. Най-много са тези от Турция, Сирия и Русия. Всичко това показва, че текат процеси, свързани с постепенната подмяна на населението и очертаването на нов профил на потребителя и, съответно, на нов тип работна сила. В тази връзка най-устойчивият регулатор се оказва администрацията. Голямата ни администрация е закономерно следствие или по-скоро наследство от свърхиндустриализираната икономика, а не причина за нейната криза. Системата има своя логика на функциониране.

Териториалното управление

Сред ефектите от прехода е, че националният пазар на България се определя предимно от икономиката на столицата. Ето защо страната ни се нуждае от децентрализация и деконцентрация на държавното управление. В сегашният конституционен модел общините са призвани да провеждат местната локална политика. Връзката между централната и местната власт обаче често се губи, в резултат от което възникват изкривени управленски модели. Това води до необходимостта от изграждане на управленски структури на мезоравнище. Формирането на 28 области донякъде запълни дефицита на функционалност на това ниво. От друга страна, на преден план излезе необходимостта от нови териториално-административни промени с цел постигане на оптимална обвързаност в рамките на системата „център – регион - община“. Предвид членството на България в ЕС, структурирането на мезоравнище следва да обхваща определено количество население. Необходимо условие е районите на Ниво 2, да имат поне 800 хиляди души население. В момента балансът у нас е намерен с прекрояването на 6-те района за планиране като от 2008 те имат нови териториални граници. Районите за планиране са териториални единици, отговарящи на второ равнище от NUTS (Nomenclature of Territorial Units for Statistics) в Европа. Те са създадени и служат основно за две неща: за събиране на статистически данни, които се изпращат в ЕС, и за технически и координиращи дейности, свързани с планирането. От геоикономическа гледна точка е важно да се подходи по един и същи начин към всички райони, защото те имат сходни проблеми. Основните са свързани с нарушената достъпност - най-вече транспортна, както и по отношение на социалната-инфраструктура. Състоянието на селищните мрежи и градското развитие отразява състоянието на регионалното развитие и на провежданите регионални политики през годините, както и на средноголемите организации в агломерационите ареали, малките градове и села. БВП на всички български райони на ниво NUTS 2 е по-малък от 75-80% от средния за ЕС. Статистиката сочи, че България е навлязла в процеса на преход с относително малки регионални различия, в сравнение с други страни членки на ЕС[6]. Независимо от различната динамика на развитие на районите през този период, ясно се откроява по-значимото развитие на Югозападния регион, включващ и столицата. Големите градове (общо 7) са и ще продължат да се развиват като динамични центрове и разнообразни национални и регионални форми, влияещи върху агломерационните ареали. Такива са териториите около София, Пловдив, Варна, Бургас, Русе, Плевен, Стара Загора, които са в челото на йерархията. Неслучайно в силно развитите Югозападен и Южен централен район са разположени двата най-големи града на България – София и Пловдив. Средноголемите градове (29 на брой) имат само допълнителни функции и в условията на почти перманентната през последните десетилетия икономическа криза тези функции са затихнали до известна степен. В тази категория градове, както и в групата на малките (178 на брой) се наблюдава най-голям средногодишен спад на населението (-0,8%). Според европейския модел за полуцентрализираното развитие, индексът на страната ни е около средното равнище за европейската територия. Столичната агломерация е оценена с най-ниската категория – 4 по скалата за Европа. За функционални райони са определени граничните зони на Пловдив, Варна и Бургас. Идентифицирани са 35 агломерациони ареали, които обхващат 47 457,3 км2, т.е. 43,29% от територията на страната, и население 5 859 239 души или 75,29% от цялото население. Първо ниво в йерархията се заема от столицата с нейният агломерационен ареал, покриващ 3908,км2 и обхващащ население от 1 353 906 жители, или 17,54% от общото население на страната. Второто ниво се заема от 6 агломерационни града с техните агломерационни ареали – Пловдив, Варна, Бургас, Плевен, Стара Загора, Русе, покриващи общо от 13 904,5 кв.километра и население от 1 910 160 души или 24,75% от населението на страната. Третото ниво включва 29 средноголеми града с техните агломерационни ареали, разположение върху територия от 30 454,8 км2 и население от 2 567 123 души, което е 33,5% от населението на страната.  Много от тези градове, между които и областни центрове, са загубили своята активна организационна роля и качеството си на центрове на растеж и развитие. Данните на статистиката показват още, че повече хора са се върнали да живеят на село, отколкото са се преместили от селата в градовете. В резултат на преселванията между градовете и селата населението на градовете е намаляло с 5017 души, респективно с толкова се е увеличило това в селата. Въпреки това хората, живеещи в градовете остават много повече от тези в селата - 5.27 млн. души срещу 1.935 млн. души. От преселващите се в рамките на страната най-голям брой са дошли в столицата (17 807). Най-много са дошлите в София от София-област, Благоевград, Пловдив, Враца и Варна, а най-малко - от областите Разград и Силистра. Към края на 2014 населените места в България са 5266, от които 257 са градове. Обезлюдени са 164 места най-вече в Габровско, Великотърновско и Кърджалийско. В 1135 села живеят под 50 души. Над една трета от населението на страната е концентрирано в седемте града с над 100 000 жители[7]. Необходимо е обаче чрез подходяща политика тези градове да бъдат стимулирани за да възстановят своята организационна роля по отношение на околната територия. В тази посока имаме добри възможности в транспортната и енергийната инфраструктура, но страната ни почти не залага на публично-частното партньорство, в което България няма опит. В момента Североизточна България е в лошо икономическо състояние, а предвид модернизирането на селското стопанство е необходимо да се премине и към капково напояване в района на Добруджа. Още повече, че Русенска, Разградска и Силистренска области се нуждаят от по-тясна интеграция. В тази посока може да се заложи на целенасочени инвестиции във въпросните области, предвид изтеглящото им икономическо развитие - на първо място модернизиране на пристанище Русе, както и изграждане на модерни речни пристанища при Тутракан и Силистра. Важна за региона е промяната на статута на летище Щръклево и това в Силистра за осъществяване на каргополети и ниско тарифни въздушни линии с Германия и Холандия. От съществено значение е и модернизацията и тоталната реконструкция на Дунав мост 1, както и построяването на Дунав-мост 3 при Силистра-Кълъраш. Стратегически приоритет за Североизточна България трябва да станат и удвояването и електрификацията на жп линиите Русе-Самуил, Самуил-Силистра и Синдел-Кардам по линия на публично-частното партньорство и програмите „Свързана Европа“. На практика, тези проекти, плюс автомагистрала Хемус и скоростният път Велико Търново-Русе, са ключови за развитието на Североизточна България. Още повече, че строежът на въпросните обекти ще създаде нови работни места в региона и така ще насърчи потреблението. Време е да осъзнаем и какво реално ни е дало членството на България в ЕС, защото през 2017, ще отбележим десетата годишнина от приемането ни в Съюза. В тази посока, поне според мен, Североизточният регион, ще придобие завършен вид, ако се изгради автомагистралата „Черно море“, скоростният път в направлението Варна - Вама Веке, както и ако се построи метро в най-големия ни черноморски град. На практика варненското метро може да се превърне в генератор за модернизирането на морската ни столица, предоставяйки и възможност за нов тип развитие. В областта се проявява феноменът “център- периферия” и бъдещото варненско метро може да изиграе важна роля за преодоляването му. Освен това ще се развият  агломерационните процеси  в обхвата на община Варна, в съседните общини Аксаково, Белослав и Девня, както и към Добричка и Шуменски области. В резултат от индустриалното развитие, подобрената транспортна достъпност и изграждането на новата градска инфраструктура, във Варна , освен направлението Изток-Запад, ще се развие и оста на урбанизация Север-Юг.

Потенциалът на Северна България

В Северна България нараства значението на зоната Горна Оряховица - Велико Търново – Габрово. В променената социално-икономическа структура на страната трите града имат изключително важно значение при формирането на новата и урбанистична и териториална структура. В инфраструктурно отношение, регионът тепърва подлежи на модернизация. На първо място, с включването в "Плана Юнкер" на 110-километровата магистрала Русе – Велико Търново с прогнозна цена от 400 млн. евро. Вторият много важен проект е изграждането на тунел под Шипка. Това ще превърне региона в естествен център на страната. На следващо място, регионът се нуждае от минимум 600 млн. евро за възстановяване на културно-историческото му наследство. Например за изграждане в комплекса „Узана“ и около град Елена на нови стратегически туристически центърове за зимен и летен туризъм. Добре е да се потърсят и възможности за изграждането на скоростен път между Габрово и Велико Търново, както и за модернизацията на жп гарата в Горна Оряховица и създаване на устойчива връзка с Летище Горна Оряховица Това, ще позволи по-тясно коопериране на оцелялата индустрия в региона на Габрово с тази в Горна Оряховица с цел иновационното и развитие и повишаване на нейната конкурентноспособност. На практика, чрез изграждането на тези обекти, ще се подобри бизнес климатът и ще се стимулира активността на фирмите от областта, стремящи се да отговорят на високите европейски и международни изисквания за качество на продукцията. Няколкото винарски (Лясковец, Сухиндол, Караисен и др.) и растениевъдни центрове в региона, селското стопанство, като цяло, и университетските центрове Габрово, Велико Търново, Свищов и Русе също ще допринесат за привличането на нови инвестции и развитието на икономиката.

По обясними причини, държавното управление отделя най-голямо внимание на състоянието на Северозападния регион. Икономическия упадък на региона обаче продължава, въпреки официално заявените намерения на редица български правителства за подпомагането му. Анализите сочат, че градовете с потенциал тук са Плевен, Враца, Лом, Монтана, Тетевен, Видин и Червен бряг. Нормално е и държавната политика за възраждане на региона да бъде насочена именно към тях. От друга страна, състоянието на Ловеч, Мездра, Ябланица, Луковит, Кула, Козлодуй, Никопол и Белене също не е добро. По направлението Видин - Монтана - Враца - София правителството предвижда да включи в "Плана Юнкер" скоростния път Видин – Ботевград с индикативна стойност 500 млн. евро. Друг важен проект е изграждането на автомагистрала „Хемус“ до Ловеч и Плевен. Според мен обаче, ключови проекти за региона са и модернизирането на жп линията Мездра - Лом и към Видин, както и електрификацията на жп линиите Плевен - Сомовит и Плевен - Ловеч - Троян, което ще позволи те, от губещи, бързо да станат печеливши. Погрешна е тезата на сегашното ръководство на БДЖ, че когато една линия е дефинирана като "губеща" автоматично следва да бъде закрита. По-важно е да се анализират причините за нейното лошо състояние и защо е губеща, като впоследствие се потърсят начини и възможности за нейната модернизация и рентабилност. Споделям тезата на повечето експерти, че в България пътническият жп транспорт има социален характер и модернизацията му не подлежи на дискусия. На практика, в България не може да се провежда регионална политика без наличието на  модерна и електрифицирана железопътна инфраструктура.

Струва ми се също, че никое правителство досега не си дава ясна представа, защо регионът изпадна в сегашния колапс. Това е свързано с неговата индустриализация, осъществена в миналото, и зависимостта му от селското стопанство. При условие, че българските заводи загубиха пазарите си, а селското стопанство беше раздробено, нямаше как да не се стигне до индустриален упадък и драстично намаляване на населението. През последните години в селското стопанство е налице комасация (уедряване) на земята, но за сметка на производството само на две-три култури, което доведе до появата на монополни структури в областта на земеделието. В тази посока регионът се нуждае от нови инвестеции и то основно в малки и средни фирми в областта на хранително-вкусовата, фармацевтичната и химическата промишленост. Необходимо е в него да се създадат и големи животновъдни ферми с 3-4 хиляди глави добитък, особено около Луковит, Тръстеник, Койнаре, Угърчин, Никопол, Криводол и други, както и насърчаване развитието на овощарството и лозарството в Плевенска, Монтанска и Врачанска области. В региона има и възможности за развитие на туризма в градове като Никопол, Вършец, Тетевен, Белоградчик, Берковица и други, но с малки изключения базите за отдих в тях са остарели и амортизирани и се нуждаят от големи инвестиции, които могат да дойдат само от големи европейски компании, арабските страни или Далечния Изток.

Друг основен проблем в региона е слабото ориентиране на градовете в него към река Дунав и към търсенето на публично-частни партньорства за изграждане на пристанища за транспортна дейност по Дунав към Централна и Западна Европа, както и към Украйна. Ключова предпоставка за възраждането на региона е възстановяването и разширяването на енергийното производство. Сред възможностите в това отношение е изграждането, съвместно с Румъния, на хидровъзел, както и на още няколко моста на река Дунав, а защо не и за създаването на Газова електроцентрала в Белене вместо проектираната там Втора АЕЦ. Освен това, според редица авторитетни учени, зоната на Предбалкана е изключително богата на енергийни ресурси, включително газ и нефт. За разкриването на този потенциал може да се използва европейско финансиране, със съответните договори за концесия, което ще създаде реална възможност за обвързването на добива на енергоносители с инвестиции в градовете от региона.

Потенциалът на Южна България

В геоикономическо отношение Северна България има своя потенциал и възможности за развитие, но почти същото се отнася и за Южна. Разликата е, че обликът на Южна България до голяма степен се определя от факта, че тук е разположена столицата София, както и от влиянието на регионалния мегаполис Истанбул за останалата част на Южна България и основно за територията на юг и изток от Пазарджишка област, чак до Бургас и Резово. В Южна България бяха реализирани мащабни проекти като автомагистрала „Тракия“, сравнителско скоро ще приключи и стоителството на автомагистралите „Марица“ и „Струма“. Предвид липсата на подобно строителство в Северна България, Югът изглежда облагодетелстван в инвестиционно отношение. Още повече, че през последните 15 години тук се изгради и курортната зона Банско, привличаща туристи от цял свят. Въпреки това, с изключение на град София, останалата част от Южна България изпитва значителни трудности в социално-икономическо отношение и през последните години е белязана от упадък и емигрантска вълна към САЩ и Западна Европа. На фона на бързите темпове на развитие на град София, крайно време е това да се случи и с неговата периферия.  Двадесет и двете общини от Софийска област са разположена в непосредствена близост до столицата и заобикалят почти изцяло София-град. Това предопределя силната обвързаност на развитието на територията с връзките и комуникацията със столицата. В западна посока от ключово значение е проектът за 48-километровата магистрала от София до Калотина за 200 млн. евро, както и изграждане на северната тангента около столицата. В източна посока важно стратегическо значение за региона около София има проектираната автомагистрала „Рила“. По всяка вероятност за нея ще се търси финансиране през следващия програмен период 2021-2028. Тази автомагистрала, чиято проектна стойност е 432 млн. евро, ще свързва магистралите „Струма, „Тракия“ и „Хемус“ малко преди София като по този начин, ще увеличи транспортния потенциал на столицата. Следва да се потърсят възможности и за изграждането на скоростен път по направлението Дупница - Кюстендил като част от Транспортния коридор 8, както и за модернизацията и евентуалното удвояване на жп линията Перник - Кюстендил - Гюешево. Предвид факта, че в столицата се генерира голям финансов ресурс, от геоикономическа гледна точка изглежда обосновано да се търсят и възможности за публично-частни партньорства в областта на транспорта и енергетиката, които да подобрят социално-икономическата структура на региона около София и да привлекат повече инвестиции.

В Южна България с население над 100 хил. души са градовете Пловдив, Стара Загора, Бургас и Пазарджик. Те са важни центрове на икономическо развитие, предоставящи административни, бизнес и социални услуги от висок ранг, което ги прави естествен притегателен транспортен център. Тези градове са добре обслужени с пътна инфраструктура от висок клас (автомагистрали, пътища І и ІІ клас), която осигурява сравнително добър достъп до тях. С подобрена достъпност са и градовете Хасково, Ямбол и Димитровград. Това обаче не се отнася за транспортната достъпност на градове като Пещера, Панагюрище, Асеновград, Чирпан, Карлово, Нова Загора и Сливен, чиято модернизация и социално-икономическо развитие налагат изграждането на нова пътна инфраструктура, състояща се основно от околовръстни пътища, както и на логистични терминали и технологични зони. Влошена е транспортната достъпност и на градове като Ардино, Тополовград, Смолян, Девин, Царево, Малко Търново, Средец, Сунгурларе и др. Изградените автомагистрали и първокласни пътища обслужват предимно северната половина на района, а Родопската, Сакарската и Странджанската му зони се обслужват от второкласни и третокласни пътища, които имат незадоволителна роля за осигуряване транспортния достъп до населените места и интегрирането на Южна България с гранични райони в съседните Гърция и Турция. По-ниската степен на изграденост на пътната мрежа от висок клас в периферните гранични зони ограничава възможностите за икономическо развитие на териториите, които са отдалечени от нея, понижава качеството на живота и ги определя като недостатъчно привлекателни за потенциалните инвеститори. Необходимо е да бъде преодолян съществуващия критичен дефицит на транспортна инфраструктура както по отношение на достъпа до регионалния център, така и по отношение на вътрешнорегионалната, междурегионалната и трансгранична връзка. За това би допринесло изграждането на скоростно трасе на републиканския път II 86 Пловдив - Смолян - Рудозем - границата с Гърция - Ксанти. В следващия програмен период може да се заложи и изграждане на железопътна линия в направлението Кърджали-Устово с дължина около 90 километра и прогнозна стойност 450 милиона евро. Това ще бъде най-мащабния проект в Родопите през последния половин век и радикално ще улесни транспортния достъп до Смолян и околностите му. Необходимо е да се работи и за изграждането на нов път „Южна хоризонтала” от Гоце Делчев до Бургас, през Смолян и Кърджали, с дължина около 450 километра и с индикативна стойност 600 милиона евро, който ще генерира възможности за съживяването не само на Родопите, но и на Странджа и  Сакар. Този проект, както и изграждането на хидроцентралите Горна Арда 1, 2, и 3 ще позволят на целия родопски регион да поеме глътка въздух. Важното е споменатите проекти да стартират в периода 2016-2017, защото след това процесът на обезлюдяване на тези части на планината, може да стане съвсем необратим. Важно значение за развитието на районите за планиране в Южна България имат и летищата в Пловдив и Бургас, в перспектива може да се мисли да се даде на публично-частно партньорство и летището в Стара Загора, както и (за ремонтна дейност и за ползване от селскостопанската авииация) на летището край Сливен. Модернизацията на летищата би имала положителен ефект и за намерението в България, край Сливен, да се изгради писта за състезания по автомобиализъм и евентуално приемане на кръгове от "Формула 1". Всички тези проекти могат да се заложат като стратегически приоритети за развитието на Южна България до 2030.

Освен транспортната достъпност, от ключово значение за Южна България са промишлеността, търговията, туризма а напоследък и развитието на информационните технологии[8].

По отношение на туризма, в Южна България е налице видимо различие в териториалното разпределение на настанителната туристическа база, по райони от Ниво 2. Морските и, отчасти, планинските курорти са основните райони, в които е съсредоточена базата и се реализират основните приходи от дейността, като цяло. В същото време, един от съществените проблеми е възвръщаемостта на направените инвестиции в туризма, заетостта на средствата за подслон и ефективната им експлоатация.

Това от своя страна показва, че големите градове, като промишлени и индустриални центрове, са загубили отчасти ролята на силно развити територии и градски съсредочотия, генериращи икономически просперитет и функциониращи като пазарни центрове. На практика, при големите градове в Южна България икономическото развитие е в сферата на самозадоволяването и консервацията.  В тази посока е и основният дефицит на регионите в Южна България, които значително изостават по отношение развитието на услуги за бизнеса, в сравнение с другите европейски страни, главно поради ограничения достъп, лошото разпространение и ниското качество на предлаганите услуги. Мрежата от организации, подкрепящи бизнеса, включва агенции за регионално развитие, бизнес-центрове, бизнес-инкубатори, сдружения на предприемачи и др. В огромната си част тези организации са създадени по различни програми и техният брой в една област или район не е резултат от обективни икономически процеси, а по-скоро от субективната преценка на различни донори. Ето защо не могат да се правят категорични изводи от броя на организациите в съответната област или район[9]. Още повече, че тези организации са изключително разнородни и предлагат твърде различен набор и обем от услуги.

През продължителен период от време в Южна България се наблюдава относително слаб икономически растеж (традиционно измерван по отношение на ръста на БВП), често придружен от висока безработица. Това пък създава усещането у по-младото население на Южна България за липса на развитие и бъдеще и пряко влияе върху емиграцията. Реалистичните очаквания са, че 2015 и 2016 няма да са добри години за българската икономика и ще се характеризират с минимален растеж, липса на инвестиции и ограничено потребление. Основна спирачка пред растежа ще продължи да е недоверието на българските граждани и инвеститорите, което се запази и след парламентарните избори през 2014. Непрекъснато променящите се закони и несигурната политическа обстановка отказват бизнеса от инвестиции. Безработицата не намалява, а заплатите стагнират, което няма как да доведе до увеличаване на потреблението. От друга страна, през 2014 беше приет един доста консервативен бюджет.

Заключение

За да излезем от сегашната стагнация и определим приоритетите на развитието си, следва да променим някои елементи в структурата на бюджета. На първо място, трябва да направим така, че бюджетът да не пречи на растежа на икономиката, което означава да излезем от спиралата на дефицитите. На второ място, следва да бъде облекчено законодателството, свързано с малкия и средния бизнес. На трето място, трябва да осъзнаем, че еврофондовете не са достатъчен двигател на националната икономика, т.е. необходимо е посредством публично-частни партньорства, концесии и двустранни договори България да привлече инвестиции и от източници извън ЕС - например от арабския свят, Китай, Казахстан, Иран, Индонезия, Малайзия, ЮАР и т.н.

 

Бележки

 

Литература:

  1. Давидков, Б., Туристическо картографиране, С., 2006.
  2. Дерменджиев, И., Д. Костов, Д. Хрусанов, Административно право на Република България. Обща част, С., 2001.
  3. Димов, Н., Регионалното самоуправление: институционална рамка и подходи за реализация. – Във: Самоуправлението на регионално ниво: възможности и предизвикателства, С., 2002.
  4. Димов, Н., И. Марков, К. Стойчев, Балансирано развитие на районите в България – същност и главни инструменти. – Във: Сборник: СУБ и развитието на науката и висшето образование, т. ІІ, В. Търново 2005.
  5. Димов, Н., Устойчиво регионално развитие: ролята на стопанските сектори в регионалното планиране, Варна,
  6. Захариев, А. Управление на дълга, АБАГАР, В.Търново, 2003.
  7. Карастоянов, Ст., П. Петров, За целостта и комплексността на географската наука, С., 2005.
  8. Карастоянов, Ст., Политическа география, геополитика, геостратегия, С., 2002.
  9. Карастоянов, Ст., Балканите – политико-географски анализи. География. Геополитика. Книга втора, С., 2002.

10. Маринов, В., П. Гей и др., Областни стратегии за развитие. Методически наръчник, С., 2005.

11. Маринов, В., Партньори за развитие. Партньорски модел за стратегическо планиране на местното развитие, С., 2005.

12. Петров, К. Геоикономически анализи. Изд. София 2009

13. Русев, М., Транспортното географско положение на България, сп. „Железопътен транспорт“, бр. 6, 2008.

14. Симеонов, С. Бюджетни решения и бюджетен избор в публичния сектор, АБАГАР, В. Търново, 2001.

 

* Преподавател в УНСС

 


[1] Виж.Тодорова, С.(2014)  Регионална политика на ЕС. Сп. Международни отношения. Бр.5-6 , ст.83-100

  1. [2] Пенев, Васил, Политическата система на България - състояние, проблеми, перспективи", сп. Ново време, стр. 45-51 , бр. 3, 2005

 

[3] Костов, Иван. Стопански упадък и реформаторски идеи.1992

[4] Докова, с. к. Петров, Геодемография изд. Стопанство 2014

[5] Семов, Минчо, "Теория на политиката", изд. София-Р, С, 2000

[6] Виж. Младенов, Ч. Ив.Владев,География на избрани страни от ЕС. УИ „Еп.Костантин Преславски.2006

[7] Виж. Докова, С.К.Петров, Геодемография, изд. Стопанство.2014

[8] Виж.Славейков,П. Ст.Карастоянов Потрет на регионите в България. Изд. НСИ,книга 1, 2001

[9] Виж.Тодорова, С., Е Ранчева, Експертно оценяване на приоритетите в дейността на организациите на производителите, сп. “Икономика и управление на селското стопанство”, бр. 6, 2011

{backbutton}