20
Съб, Юли
22 New Articles

Идеята за "Европа на регионите" като инструмент на германската геополитика

брой 4 2015
Typography

Както е известно, през 50-те години на миналия век един от идеолозите на европейското единство Жан Моне лансира идеята за "Европа на автономните региони", в чиято основа да бъде заложен принципът на субсидиарността. Още тогава за мнозина

представители на западноевропейския елит е ясно, че усилването на регионите в условията на появата на общоевропейски структури би означавало разрушаване на националните държави.

Затова, в отговор на тази концепция, генерал Шарл дьо Гол предлага идеята си за "Европа на отечествата", предполагаща обединяването на континента на основата на силните национални държави. В средата на ХХ век тази идея получава сериозна подкрепа от политическите елити и задълго определя основното направление на европейската интеграция. В средата на 80-те години обаче, европейската бюрокрация и представителите на регионалните елити на континента отново се връщат към идеята за "Европа на регионите" [1, c. 31].

Процесът на етнизация на Европа

Началото на процеса на етнизация на Европа е поставено с влизането в сила на "Рамковата конвенция за защита на националните малцинства" (1 февруари 1998) [2] и на "Европейската харта за регионалните или малцинствените езици" (1 март 1998) [3], даващи на етническите групи възможност за самоутвърждаване. С изработването и лобирането на тези документи е ангажирана една и съща организация - Федералният съюз на европейските националности (FUEN), чиято централа се намира в германския град Фленсбург. Тя се финансира от немското Вътрешно министерство, правителството на провинция Шлезвиг-Холщайн, както и от Фондация Херман Ниерман от Дюселдорф. Нейна основна задача е подкрепата за развитието на етническите групи, на които следва да се предоставят максимални права в политическата, образователната, административната и т.н. сфери. През 1992 е изготвена програмата на FUEN, публикувана официално три години по-късно [4]. Активисти на тази организация са германски и австрийски юристи, подкрепяни от Министерството на външните работи във Виена и Вътрешното министерство в Берлин. Именно FUEN създава правната база, на чиято основа са формулирани и споменатите по-горе документи.

Докладчик при приемането на Хартата в Съвета на Европа е германският адвокат Херман Кон, член на правната комисия на FUEN. Хартата прокарва използването на регионалните езици в сферите на образованието, правосъдието и медиите и призовава за облекчаването на трансграничния обмен. Специално внимание заслужават т.b на чл.7 (... съобразяване с географския район на всеки регионален или малцинствен език така, че съществуващото или новото административно деление да не създава пречки пред развитието на конкретния регионален или малцинствен език), както и т. b на чл.14 (...в интерес на регионалните или малцинствените езици следва да се развива граничното сътрудничество, в частност, между регионалните и местните власти, на териториите, където един и същи език се използва в идентична или сходна форма), които на практика отменят националните граници.

Вдъхновен от идеите, заложени в програмата на FEUN, високопоставеният чиновник от германското Външно министерство Ролф Госман ги включва и в текста на "Рамковата конвенция за защита на националните малцинства", гарантираща официалното признаване на всички етнически групи на територията на ЕС.

На практика, този създаден в Германия документ възражда идеологията на пангерманизма, възникнала през ХІХ век, а именно "освобождаването на етническия субстрат от неговата държавна обвивка и последващото му използване за осъществяване на нови комбинации" [5]. В т.1 на чл.17 на Конвенцията се съдържат постановки, регламентиращи отношението на държавите към малцинствата, които могат да поставят под въпрос сегашните граници между европейските държави: "Държавите се задължават да не пречат за осъществяването на правата на лицата, принадлежащи към национални малцинства, да установяват и поддържат свободни и мирни трансгранични контакти с други лица, живеещи на законно основание на територията на други държави, с които имат обща етническа, културна, езикова и релиозна идентичност или общо културно наследство".

Процесът на етнизация на Европа намира израз и в Хартата на основните права на ЕС [6], приета на срещата в Ница през 2000 и влязла в сила през октомври 2002. В чл.21 и 22 на този документ се подчертава недопустимостта на дискриминацията по каквито и да било признаци, включително етнически, както и уважението към културното, религиозно и езиково многообразие. Това официално признаване на етничността може да има практически последици, ако за целта бъдат създадени съответните политически условия, основното от които е федерализацията.

Федерализацията и регионализацията на Европа

Значението на принципа на федерализацията за дейността на европейските институции се базира на три документа, които също са със смесен немско-европейски произход. Това са "Европейската харта за местното самоуправление" от 1985 [7], "Европейската рамкова конвенция за трансграничното сътрудничество" от 1980 [8] и "Европейската харта за регионално самоуправление" от 1996 [9].

Хартата за местното самоуправление е приета въз основа на обемистия доклад, озаглавен "Регионалните организации в Европа" и доклада на германския юрист Алфред Галлет. В него се посочва, че местното самоуправление следва да се разшири във всички сфери: политическата, административната, финансовата и т.н., но основната е, че действайки чрез своите органи за местно самоуправление, етническиту групи имат правото да установяват собствени териториални граници и сами да определят административните си структури (чл.5), както и да сътрудничат със сходни институции на други държави (чл.6), а междурегионалното сътрудничество представлява ценен и необходим принос за изграждането на единна Европа (чл.11). Чл.13 пък задължава европейските институции да се съобразяват със съществуването на региони вътре в държавите членки при формулирането и реализацията на европейската политика, както и да стимулират участието на регионите във вземането на решенията в рамките на ЕС, с посредничеството на Конгреса на местните и регионални власти в Европа (и неговата Камара на регионите) и Комитета на регионите на ЕС. При това признаването на регионите не трябва да ерозира лоялността им към техните държави или да води до оспорване на суверенитета и териториалната цялост на последните (чл.13, 14).

В текста на самата Харта (т.1, чл.5) се препоръчва изпълнението на регионално равнище на задачите, касаещи компетенцията на държавата, да се възлага на регионалните органи. В рамките на трансграничното сътрудничество, регионите имат правото да създават съвместни съвещателни или изпълнителни органи (чл.10), както и свои представителства в други региони или към международните организации (и, в частност към общоевропейските) с цел защитата на собствените си интереси (чл.11).

Твърде показателно е съдържанието на т.1 от чл.13: "Регионите имат право, когато тяхната държава преговаря за сключването на международен договор или какъвто и да било друг документ в рамките на някоя европейска организация, който може непосредствено да засегне тяхната компетенция или жизнените им интереси, да се консултират по този въпрос с националното си правителство... Националните правителства могат да привличат регионите към процеса на преговори, включвайки техни представители в националните делегации". Чл.30 пък предвижда възможността за присъединяване към Хартата на всяка европейска държава, дори ако тя не е член на ЕС.

Целта на този документ е същата като на предишния - изграждането на система от региони-държави, които да разполагат с наддържавни пълномощия и да поддържат пряк контакт с европейските институции. Увеличаването на политическите пълномощия на регионите се осъществява паралелно с налагането на етноезиковата идеология. В "Хартата за регионално самоуправление" се казва, че регионите са длъжни да спазват правата на малцинствата, живеещи на тяхна територия. Тоест, в основен принцип на евроепейската национална политика се превръща етнорегионализмът.

Ръководството на ЕС смята, че регионализацията ще позволи създаването на по-демократична и гъвкава система за управление, изключвайки от нея "излишното" междинно звено - националната държава. Преките контакти между регионите с органите на ЕС срамежливо биват дефинирани с евфемизма "парадипломация". Пионер на регионалната парадипломация е британският град Бирмингам, който още през 1984 откри свое представителство в Брюксел. На следващата година в централата на ЕС се появиха представителства на германските федерални провинции, чиито пример беше последван и от други британски, както и от френските региони. Сред първите, открили свои представителства в Брюксел, бяха регионите, претендиращи за отделяне от своите държави: Каталуния, Страната на баските, Уелс, Шотландия и Северна Ирландия. През 2000 към ЕС вече функционираха официални представителства на 32 британски, 24 френски, 21 германски, 18 италиански, 12 австрийски, 12 датски, 9 холандски, 10 шведски и 7 финландски региона. Бяха открити представителства на региони дори от държави, които все още не бяха станали част от ЕС. Представителствата на големите и богати региони представляват своеобразни минипосолства, в които са ангажирани експерти в най-различни сфери, пример за което е регионалното посолство на Каталуния [10]. Сред задачите на тези представителства не е само формулирането на политическия курс и лобирането на регионалните интереси, но и осъществяването на хоризонтални контакти с другите регионални "посолства". В момента броят на регионалните представителства в ЕС е над 300.

Ерозията на националните държави

Стартиралият процес на отслабване на националните държави получи допълнително ускорение с приемането на "Рамковата конвенция за защита на националните малцинства" [2], известна още като "Мадридската харта". Формално с прокарването и беше ангажиран Комитет ad hoc за защита на националните малцинства (CAHMIN), зад чиято фасада обаче стоеше комплектованата почти изцяло с германски чиновници Асоциация на европейските гранични региони (Association of European Border Regions, AEBR) с централа в Гронау (провинция Северен Рейн-Вестфалия). Крайна цел на тази организация е трансформацията на държавните граници в чисто административни с помощта на еврорегионите: "целта на работата в граничните региони и основна задача на трансграничното сътрудничество е премахването на бариерите и факторите за разцепление в тези региони, както и преодоляването на границите или поне свеждането им до обикновени административни граници" [11, с.5].

На практика, еврорегионите, разположени от двете страни на границата, действат като киселина, разяждяща държавната граница и правят възможни всякакви гранични и териториални промени. Това укрепва позициите на националистическите сепаратистки движения, например тези на баските и каталунците, мечтаещи за обединяването на испанската и френската част на Страната на баските и Каталуния.

Карта на тронсграничните региони в Европа

Карта на тронсграничните региони в Европа

 

Отслабването на националните граници вътре в ЕК има двойнствени последици. На първо място, признаването на приоритета на етноезиковия фактор от институциите на ЕС, включително включването му в основополагащите документи на Съюза, стимулира етническите групи да не се съобразяват с разделящата ги неприкосновена национална граница. Именно поради това активността на Асоциацията на европейските гранични региони се ползва с широката подкрепа на етническите малцинства в европейските държави. На второ място, премахването на граничните прегради в хода на формирането на общото икономическо пространство стимулира развитието на икономическите и транспортни връзки между държавите членки на ЕС.

Сред последиците от регионализацията и усилващото се значение на регионите, към които се прехвърля значителна политическа власт, е появата на политическата сцена на регионални ръководители, чиято власт е сравнима с тази на губернаторите на американските щати и които контактуват по-тясно с наднационалните власти на ЕС, отколкото с националните власти в държавите, на чиято територия са разположени техните региони [12].

Прозрачността на националните граници доведе до това, че движението на капитали, трудови ресурси, стоки и културни ценности излезе изпод контрола на държавите. Все по-трудно може да бъде регулирана активността на транснационалните корпорации, чиято мощ нерядко надхвърля тази на правителствата на държавите, където те действат. Международните икономически, търговски и финансови организации се стремят към пряк и безконтролен контакт с потребителите. Все по-трудна става борбата с организираната престъпност, наркотрафика и тероризма [13].

Към всичко това следва да добавим и създаването на т.нар. "Европейски граждански кодекс" (European Civil Code), под ръководството на германския юрист Кристиан фон Бар, който достатъчно откровено заяви по време на лекцията си в Парижкия апелативен съд, че: "Карл Велики ни напомня, че Европа е по-стара от съставляващите я държави. Нашата общност ще покрие цялата територия на континента". Тоест, в модел на европейското строителство се превръща империята на Каролингите [5].

Именно от тази политическа идея се ръководи т.нар. Европейски свободен алианс (EFA), който в момента формира в Европарламента обща група с Европейската зелена партия. Той се състои от партии, представляващи "бездържавните нации", Става дума за граждански националисти и регионалисти, най-общо от центъра и център-лявото политическо пространство. През 1997 ЕFA публикува под егидата на Европейския парламент етническа карта на Европа, която подозрително напомняше картата на европейските региони, издадена навремето от нацистите за частите на SS. На тази карта страни като Франция и Великобритания например, са раздробени на различни екстериториални образувания. Печелившо от това етническо прекрояване на Европа се оказва само германското етноезиково образувание, в което (според картата) са включени, освен Германия, също и Австрия, немска Швейцария, Елзас, районът на Мец, Люксембург и германоезичните белгийски кантони. Тоест, създаването на еврорегионите на практика позволява на Берлин да включи в сферата на влиянието си онези територии, които Германия владее, или за които претендира преди Втората световна война. В резултат от интензивната икономическа интеграция се наблюдава фактическо срастване на региони, принадлежащи официално към две различни държави, което води до отчуждаването им от територията на въпросните държави, като този процес се съпровожда със създаването на собствени юридически, административни и данъчни структури [14, с.103].

Германоезичният суперрегион

Този германоезичен еврорегион с население над 90 млн. души, който е икономически най-мощния в Европа, се превръща в силен притегателен център, а всички заобикалящи го територии се оказват в зависимост от него. Това е равносилно на възраждането на Свещената Римска империя на германската нация, но в новите политически условия. Именно с тази цел Външното министерство в Берлин дискретно подкрепя поне стотина автономистки движения в различни европейски държави, включително в новите страни членки на ЕС. Само във Франция например, с подобна подкрепа се ползват бретонското, елзаското, фламандското и савойското националистически движения.

Германоезичният супереврорегион

Германоезичният супереврорегион

Подкрепата от ЕС за националните малцинства и регионалните диалекти поражда нееднозначна реакция в различните държави членки на Съюза. Така, през май 2008 Националната асамблея на Франция прие поправка към чл.1 на Конституцията, с която регионалните диалекти бяха обявени за национално достояние. Това обаче накара Френската Академия да излезе с официален протест срещу въпросната поправка, тъй като подобна формулировка представлява заплаха за националната идентичност и републиканския модел. Членовете на Академията посочиха, че споменаването на регионалните диалекти в чл.1 предшества това на френския език, за който се говори в чл.2 на Конституцията: "Официален език в Републиката е френският". Те смятат, че "поставянето на регионалните езици преди официалния език на Републиката, е в разрез с всякаква логика, оскърбява Френската Република и ерозира основните принципи, формиращи Нацията" [15].

От картата на граничните еврорегиони се вижда, че еврорегионите, разположени по германско-полската и германско-чешката граници, частично обхвашат територии, които до 1945 са част от Германия. Така, на чешка територия тези еврорегиони покриват територията, населена навремето от т.нар. судетски немци, депортирани оттам по заповед на президента Едуард Бенеш през 1945-1946.

В течение на векове, за Германия е характерен стремежът да колонизира териториите на източноевропейските държави. Резултат от тази политика е наличието на многочислени германски малцинства на територията на Централна и Източна Европа, включително в Русия и държавите от ОНД. Днес тези малцинства, които получават финансова подкрепа от Германия, представляват своеобразни "опорни точки" на германското влияние в евразийския континент.

Самата Германия, която в момента е най-мощната икономически и най-населената държава в Европа, продължава континенталната политика, която провежда от периода на обединяването си през 1848-1871 до повторното обединяване на двете Германии през 1990 (т.нар. Drang nach Osten) и, която предполага колонизацията (под една или друга форма) на цяла Централна и Източна Европа. През цялата си история, Германия се стреми да съхрани връзките на немската диаспора с метрополията, в рамките на държавите, където живеят нейните представители. Падането на Берлинската стена и обединяването на Германия и даде възможност да продължи политиката си за конструиране на регионални и етнически малцинства "над" границите на националните държави [16].

Според известния френски етнолог Еманюел Тод, съвременна Германия представлява мащабен, но не и най-успешния национален проект, защото в нея твърде остро стои въпросът с раждаемостта. С това, в частност, се обяснява и позицията на Берлин в украинския конфликт: колкото по-тясно Украйна бъде обвързана със Запада, толкова по-голям брой експерти и високообразовани кадри ще емигрират в Европа. Тоест, разчита се, че украинците ще покрият потребностите на германата икономика от квалифицирана работна ръка, както и демографските и нужди [17].

Нарастването на германската мош, сложи край на илюзията, че интеграционният локомотив "Берлин-Париж" ще продължи и занапред да определя развитието на Европа. ЕС не се превърна в съюз на свободни и равноправни нации, както обещаваха основателите му на европейските граждани. Напротив, той придобива йерархична структура, доминирана от Германия, която е най-мощната икономика в рамките на Съюза. Днес Европа напълно се контролира от Берлин. Макар че ЕС не разполага със собствена армия, той има свой "върховен главнокомандващ", в лицето на Германия. Навремето колебанията на Берлин между разумния подход и мегаломанията водят до Първата световна война. Днес с германската политика се наблюдава същия дуализъм. Германия все повече се ориентира към силова политика и завоалирана експанзия. Една от проявите и е разклащането на нестабилните държавни структури в Европа [18].

Сред резултатите от тази политика са: крахът на бившата Югославия, разпадането на Чехословакия, възможното разделяне на Белгия, ерозията на Испания посредством центробежните тенденции, демонстрирани от нейните региони. Сега пък дойде ред на Украйна. В перспектива, това може да доведе до сецесията на периферните райони на Франция, отделянето на италианския Север, независимост на келтските региони на Великобритания и т.н.

Балканизацията на Европа

След провъзгласяването на независимо Косово, стартира своеобразна балканизация на европейския континент. Този процес, обективно, е в интерес на Германия и на общоевропейските институции, както и на ООН, която последователно защитава езиковите, етническите и религиозните малцинства в целия свят. Резултат от него може да стане рефеодализацията на Европа, като единната европейска федерална държава, подобно на Свещената Римска империя на германската нация в миналото, ще се превърне в "сюзерен" за многобройните регионални, езикови, етнически и религиозни общности.

Ако за мнозинството европейци Украйна не представлява особен интерес, от обединението си през 1990 насам, Германия на практика наложи доминацията си в почти цялото постсъветско пространство, използвайки го за реализацията на своите икономически интереси. Изправена пред сериозни демографски проблеми и ниско ниво на раждаемост, тя изпитва силна нужда от евтина и квалифицирана работна ръка, затова разчита да получи примерно 2/3 от работната сила на Украйна [18]. Неслучайно канцлерът Меркел беше единствения правителствен ръководител от ЕС, който посети Киев по случай националния празник на страната.

Между другото, налице са сериозни опити за ангажирането и на Русия в процеса на трансгранично сътрудничество. Така, през 2003 Конгресът на местните и регионални органи на властта организира конференция в Казан, чиито участници констатираха, че Русия се е интегрирала напълно в европейската демократична общност и в тази връзка в северозападната и част се реализират шест проекта с европейска средства: в Калининградска, Ленинградска, Архангелска и Мурманска област, в Санкт Петербург и в република Карелия. Планира се сходни програми на ЕС да се реализират и в руските черноморски региони и, в частност, в република Адигея, Ростовска област и Краснодарския край [14, c. 106].

Както посочва доц. Олга Четверикова от Московския университет за международни отношения, процесът на разпадане на Европа на етнорегиони ще продължи, провокирайки нестабилност, локални конфликти, а в определени случаи и хаос. Най-взривоопасния регион на континента са Балканите, където в течение на десетилетия се използват методи за разцепление, базиращи се на разпалването на етнорелигиозните противоречия. В Западна Европа за същата цел се използват културно-езиковите различия. Днес за широка културно-езикова автономия се борят Страната на баските, Каталуния, Фландрия, Южен Тирол, Шотландия, Северна Ирландия и Корсика [14, c. 64].

Оста Вашингтон-Лондон-Берлин

Появата и възходът на европейския комунитаризъм не са свързани само с политиката на Германия, но и с влиянието на една външна сила - англосаксонският свят. Реалната ос на европейската политика включва Берлин, Лондон и Вашингтон.

След формирането на американско-германския алианс през 2004 (авторът очевидно има предвид съвместното заяввление на президента Буш и канцлера Шрьодер за "германско-американския алианс за ХХІ век", направено във Вашингтон през февруари 2004 - б.р.) се усили връзката между обединена Европа и северноамериканския блок [16], което по-късно доведе и до старта на преговорите за т.нар. Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции (TTIP).

В момента повечето еврорегиони не се опитват открито да ерозират суверенитета и териториалната цялост на своите държави. Но с укрепването на икономическите им връзки те несъмнено ще се включат в борбата за политическа власт между страните членки на ЕС и брюкселската бюрокрация, разбира се, на страната на последната. В най-добрия случай, националните държави ще могат да запазят само правото си да участват в решаването на въпросите, касаещи външната политика и отбраната. В резултат Европа ще се превърне в общност на множество региони под егидата на една супердържава - ЕС, която не се контролира от обикновените европейци. Именно това е и целта на САЩ, формулирана от Дейвид Рокфелер още през 1991: "Наднационалният суверенитет на интелектуалния елит и банкерите, несъмнено е за предпочитане пред принципа за самоопределение на народите". През 1999 той уточнява, че "нещо трябва да замени правителствата и смятам, че най-подходяща за целта е частната власт" [19].

Сегашната германска политика на практика продължава политиката на Саксонската (Отоновата) династия, т.е. на кралете на Източнофранкското кралство и императорите на Свещената Римска империя на германската нация, на кралската и императорска династия на Хохенщауфените, на канцлера на Ваймарската република Гюнтер Щреземан и дори на т.нар. Трети Райх. Политиката си остава, променят се само политическите и юридически механизми за реализацията и. Днес тя се осъществява чрез ООН, ОССЕ, Съвета на Европа и неговите органи, както и чрез многобройните финансирани от Берлин неправителствени организации [20].

Продължавайки политиката си на федерализация в нейния етнокултурен вариант, Германия на практика работи за това всички германски малцинства, както впрочем и всички други малцинства, да могат да налагат исканията си на правителствата на своите държави. Този възход на етничността, за който мечтаят още германските философи от ХІХ век, рано или късно ще доведе до промяна на държавните граници. Тоест, ЕС ерозира рамките на националните държави посредством създаването на множество трансгранични региони, натрапвайки на цяла Европа, от Пиренеите до Полша и Прибалтика, германския федерален държавен модел.

Редица анализатори посочват, че върху развитието на съвременна Европа оказват влияние два основни вектора: първият е ръстът на миграцията на население в цяла Европа и, в частност, в ЕС, а вторият е разширяването на Европейския съюз. И двата процеса разкриват сериозни перспективи пред европейското общество, но в същото време пораждат голямо социално и политическо напрежение. Основен източник на напрежение е конфликтът между националното и транснационалното, от една страна, и между старите и новите членове (а на практика между Запада и Изтока) на ЕС - от друга.

Докато миграциите на хора, идеологически и културни практики преодоляват националните граници и променят концепциите за социално развитие, които преди  стриктно се дефинираха от националните традиции, правителствата на Германия и Австрия втвърдяват курса си в сферата на имиграцията, националната политика и предоставянето на гражданство. Това се оправдава със специфичните обстоятелства, обусловени от различни исторически фактори, но ключов фактор винаги е езикът.

Ситуацията в Германия се усложнява от присъствието на т.нар. "трето поколение чужденци" (Auslaender in der dritten Generation). В тази категория влизат имигрантите и техните деца, които не могат да получат гражданство в страната, където живеят или са се родили. Демонстративното нежелание на някои имигрантски общности да изучават немски език, се превърна в централна тема на дебатите за двойното гражданство, които се водят в Германия от 1999 насам. Лансирайки различни решения на проблема, всички участващи в него, в същото време, признават наличието на тясна връзка между националната идентичност и езика, между националната идентичност и гражданството, както и между гражданството и езика [21, с. 260].

Тоест, очертава се парадоксална ситуация: въпреки многобройните твърдения за краха на "езиковия национализъм", правителствата на тези страни постоянно говорят за националния език и ключовата му роля за формирането на националната идентичност. Владеенето този език или дори желанието той да се изучава се обявяват за основен критерий за гражданска отговорност и условие за съхраняването на монолитни национални културни традиции [22].

Битката за Източна Европа

Присъединяването на източноевропейските държави към ЕС изостри конкуренцията за нови пазари, възникнала още през 1989 и ожесточила се особено след разширяването на Съюза през 2004. Германия и Австрия разчитат на добри перспективи на тези пазари не само заради географското си положение, но и защото статутът на немския език като своеобразна lingua franca в Централна и Източна Европа има дълбоки исторически корени и се подкрепя от германоезичните малцинства. По времето на Австро-Унгарската империя е популярна тезата, че "Изтокът започва след Ландщрасе". Въпросната улица в южните покрайнини на Виена се е смятала за границата, отвъд която са започвали земите на унгарците и южните славяни. Оттогава насам Виена се възприема като етническа, езикова и културна граница между зависимата от германците Централна Европа и останалия Изток.

Немското влияние в тази нова част на обединена Европа се очертава във все по-голяма степен като конкурент на доминацията на глобалното англосаксонско влияние [24]. След обединението на Германия в страната се забелязва прогресивна активизация на националното самосъзнание. Правителството култивира чувството на национална идентичност, което беше силно ерозирано през следвоенните десетилетия в резултат от денацификацията и разделянето на страната на две държави с различни режими. Много германци не се смятат за такива, а по-скора за европейци или граждани на региона, в който живеят. Регионализмът е исторически присъщ на политическата култура на Германия, която в течение на столетия съществува под формата на отделни княжества. И днес федералните провинции са най-активните играчи в германската външна и вътрешна политика. В съвременна Германия националната идентичност често се свежда до регионалната идентичност [24].

През 2002 Асоциацията на европейските гранични региони публикува една тотално регионализирана карта на Европа, в която на фрагментация са подложени не само териториите на централноевропейските и източноевропейските държави, но и тази на Русия, чак до Владивосток.

Прокарваният от Берлин проект за Европа на регионите е изгоден и за Вашингтон. Причината е, че в резултат от разпадането на Съветския съюз се промени характерът на партньорството между САЩ и ЕС. След края на Втората световна война САЩ съдействаха за създаването на силна Европа, тъй като се нуждаеха от съюзник, способен да се противопостави на СССР. След 1991 обаче, стигайки до извода че Русия вече не е и никога няма да бъде самостоятелен играч в глобалната политика, САЩ започнаха да разглеждат Европейския съюз най-вече като сфера на собствените си икономически интереси. Формирайки общо икономическо пространство с ЕС (проектът за TTIP), в което те ще играят ролята на старши партньор, САЩ виждат във все още съществуващите вътре в Съюза национални граници преграда пред постигането на своите цели. Затова те са заинтересовани от създаването на региони, които да си общуват директно с Брюксел и с всички англосаксонски лобита, заобикаляйки (и игнорирайки) националните правителства.

Брюкселските бюрократи пък поощряват регионализацията с цел да отслабят държавите членки и да формират блок от множество региони, подчиняващи се само на тях. Крайна цел на тези промени е създаването на трансатлантически пазар, като договарящи се страни в този процес ще бъдат само американската администрация и Европейската комисия. В рамките на проекта за TTIP евробюрократите действат в интерес на едрия финансов капитал и мултинационалните монополи.

Ето защо, ако в миналото най-големите привърженици на европейското единство бяха гражданите на Европа, днес към това се стреми най-вече евробюрокрацията. Повечето европейци пък се отнасят към ЕС цинично и дори враждебно. Нарастването на евроскептицизма се съпровожда от разпространяването на националистически и партикуларистки настроения. Привържениците на тези движения виждат бъдещето на Европа не като федерация на европейските държави, а като съвкупност от еврорегиони, които брюкселските бюрократи могат да признаят като самостоятелни субекти на интеграцията [13, c. 156].

 

Литература:


1. Попов А. А. Концепция «Европы регионов» как фактор национальной дестабилизации (к вопросу о специфике регионального сепаратизма в Польше в 1990-е гг.) // Вестник Юргу, 2011, № 30(247), сс. 31-34. 
2. Рамочная конвенция о защите национальных меньшинств// http://conventions.coe.int/treaty/rus/treaties/html/157.htm. 
3. Европейская хартия региональных языков или языков меньшинств // http://www.terralegis.org/terra/act/e474.html. 
4. Ermacora F., Pan. С. Volksgruppenschutz in Europa =: Protection of Ethnic Groups in Europe = Protection Des Groupes Ethniques en Europe = Tutela Dei Gruppi Etnici in Europa. Wien, Braumüller, 1995. 367 р. 
5. Hillard P. La Grande Europe ou le grand basculement? // http://www.diploweb.com/p5hillard1.htm. 
6. Харта за основните права на ЕС // http://eulaw.ru/treaties/charter. 
7. Европейская харта за местното самоуправление // http://www.glazychev.ru/bibliography/eu_khartia_mestn_samuuprav.htm. 
8. Европейска рамкова конвенция за граничното сътрудничество на териториалните общности и власти // http://conventions.coe.int/Treaty/Commun/QueVoulezVous.asp?CL=RUS&NT=106. 
9. Résolution 37 (1996) sur la Charte européenne de l’autonomie régionale // https://wcd.coe.int/ViewDoc.jsp?id=828623&Site=COE. 
10. Зонова Т. Парадипломатия европейских регионов // http://www.alleuropa.ru/paradiplomatiya-evropeyskich-regionov. 
11. Charte européenne des régions frontalières et transfrontalières. Gronau: Editions ARFE, 1995. 
12. Hillard P. La régionalisation et l'aménagement du territoire en Europe : une révolution politique en faveur d'un partenariat transatlantique ? // http://www.diploweb.com/forum/hillard2.htm. 
13. Зонова Т. В. От Европы государств к Европе регионов? // Полис, 1999, № 5, сс. 155-164. 
14. Четверикова О. Стратегия «балканизации Европы». Регионы и этноменьшинства в планах европейского строительства // http://www.mgimo.ru/files/31557/31557.pdf. 
15. Французская Академия увидела в диалектах угрозу национальной идентичности // http://lenta.ru/news/2008/06/17/language/. 
16. Илляр П. Меньшинства и «регионализмы» в Европе регионов: немецкий план по низвержению Европы // http://www.apn.ru/publications/article21896.htm. 
17. Эммануэль Тодд: «ЕС найдет свою смерть в степях Украины» // http://russian.rt.com/inotv/2014-05-29/Emmanuel-Todd--ES-najdet. 
18. Прокофьев В. Западные либералы должны рукоплескать русским. Геополитика глазами французского ученого-антрополога и историка Эмманюэля Тодда // http://www.rg.ru/2014/10/12/kurs-poln.html. 
19. Миловзоров А. Европа превращается в сепаратистский рай // http://www.utro.ru/articles/2008/03/13/723052.shtml. 
20. Verluise P. "Minorités et régionalismes dans l'Europe Fédérale des Régions. Enquête sur le plan Allemand qui va bouleverser l'Europe", par Pierre Hillard // http://www.diploweb.com/ue/hillard.htm. 
21. Piller I. Naturalization language testing and its basis in ideologies of national identity and citizenship // The International Journal of Bilingualism, 2001, Vol. 5, № 3, рр. 259-277. 
22. Stevenson P., Carl J., Shanze L. The German Language and the Future of Europe: Ideologies, Policies and Practices // http://www.glipp.soton.ac.uk/. 
23. Grin F. Language Policy Evaluation and the European Charter on Regional or Minority Languages. Palgrave Macmillan, 2003. 272 р. 
24. Тюкаркина О. М. Немецкий вопрос и проблема формирования немецкой национальной идентичности // http://mir-politika.ru/2594-nemeckiy-vopros-i-problema-formirovaniya-nemeckoy-nacionalnoy-identichnosti.html. 

* Преподавател в Санктпетербургския държавен университет, анализатор на руското списание "Геополитика"

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.4/2017