04
Съб, Апр
7 New Articles

Перспективите за формиране на неоимперски центрове в арабско-мюсюлманския свят

брой 3 2015
Typography

В съвременния свят, сред чиито отличителни черти са нарастващата нестабилност и неустойчивата "безполярност", нараства значението на водещите развиващи се държави. Успешно укрепвайки собствените си политически режими и стремейки се към по-челни позиции в икономически план, тези държави вече разполагат с нови възможности за реализация на собствените си политически амбиции и геополитически стремежи.

Нестабилността на постбиполярната система на международните отношения се проявява в нарастване на турбулентността на политическите процеси в света и в отделните държави. Въпреки това, с намаляването на политическото, икономическото и военното превъзходство на САЩ по отношение на останалите държави (1), се очертава един нов модел, в чиито рамки глобалното политическо влияние ще бъде разпределено между няколко регионални съюзи, обединяващи хетерогенните периферии около доминиращия в тях център и оправдаващи това обединие с помощта на идеология, свързана с реализацията на един или друг социално-политически модел на развитие, т.е. действащи в рамките на имперската парадигма.

Сред основните политически характеристики на тези неоимперски центрове е незавършеният процес на формиране на национална държава и, като следствие от това, липсата на стабилни институционални основи за развитие на демократична политическа система. Неоимперската политика на водещите развиващи се държави, на чиито подем сме свидетели през второто десетилетие на ХХІ век, се основава на съчетаването на съвременните икономически и военни технологии със съхраняването на политическия традиционализъм, чиято основна черта е авторитаризмът.

Перспективите пред неоимперската политика в арабско-мюсюлманския свят

В настоящата статия се анализират перспективите пред неоимперската политика във водещите държави от арабско-мюсюлманския свят (Турция, Саудитска Арабия и Иран) като съчетание на цивилизационния универсализъм и етнорелигиозната хетерогенност, както и на елементите на модернизация в съвременните условия на политическа нестабилност в Близкоизточния регион.

След разпадането на Османската империя ислямският свят губи универсалното си политико-религиозно единство. На фона на изострящото се противопоставане между традиционализма и модернизационните тенденции в мюсюлманските общества, държавите от Близкия Изток влизат в сблъсък за политическа доминация в региона и в мюсюлманския свят, като цяло.

В края на ХХ век списъкът на държавите, претендиращи за политическо превъзходство в света на исляма е доста широк: Турция, Сирия, Ирак, Иран, Египет, Саудитска Арабия, Пакистан и Иран имат своите предимства и недостатъци от гледна точка на постигането на лидерски позиции в т.нар. Голям Близък Изток. В началото на второто десетилетие на ХХІ век, под влияние на редица екзогенни (интервенцията на САЩ в Афганистан и Ирак) и ендогенни ("арабската пролет") фактори, списъкът на конкурентите за доминация в Близкия Изток намалява. В условията на сегашната нестабилност няколко регионални държави влизат в повече или по-малко открито противопоставяне за доминация в арабско-мюсюлманския свят.

При анализа на геополитическия сблъсък между водещите близкоизточни държави следва да имаме предвид, че върху хода и резултатите му влияят "основните силови полюси" в съвременния свят – САЩ, Европа (ЕС), Русия и Китай" [Стегний, 2012, с. 75]. Интересите им, по един или друг начин, са свързани с гигантските енергийни ресурси на Близкия Изток и гарантирането на достъпа до тях.

 

Новите геополитически сили в Близкия Изток

Легенда:

Ислямска държава

Шиитски бунтовници в Северен Йемен

Кюрдски региони в Турция, Ирак и Иран

Стратегически зони

 

Стремежът на водещите държави в региона да притежават ядрено оръжие, активността на екстремистките ислямистки организации (Ислямска държава, Ал Кайда, Мюсюлмански братя, Хизбула, Хамас) и липсата на решение на арабско-израелския конфликт са допълнителни фактори за интереса на световните сили към водещите близкоизточни държави. Тоест, при анализа на политическата ситуация в региона не можем да не отчитаме и влиянието на съвременните "велики държави", т.е. на водещите играчи в международните политически и икономически отношения.

Амбициите на Анкара

Турция е държава, формирала се в географския и етнически център на Османската империя след нейното разпадане. В течение на целия ХХ век Турция изпитва икономически и социални трудности и едва в края на миналото столетие успява да осъществи "икономически скок и да си гарантира постъпателно движение за години напред. Преодолявайки "шоковата терапия" и инфлационната спирала през 90-те години, страната постигна стабилни темпове на растеж на своя БВП, средно с над 4% годишно. За десет години (1988-1998) турският БВП нарасна три пъти - от 90 млрд. до 269 млрд. долара" [Люкманов, 2011, с. 39]. В условията на съвременната глобална трансформация и след като перспективите за влизането и в ЕС стават все по-мъгливи, имперското минало се превърна в актуално наследство за Турция. Както посочва турският изследовател Илтер Туран, през последните години цял ред фактори доведоха до това, че турските политици и стратези започнаха да възприемат страната си като регионална сила, способна да влияе върху световната политика. За това съдействаха икономическите постижения, благодарение на които Турция получи възможност да оказва подкрепа на по-бедните държави, разположени в сферата на нейните интереси, като постсъветските републики от Централна Азия, както и малките и сравнително бедни балкански страни [Туран, 2011, с. 134].

Според руския дипломат Пьотр Стегний, в условията на геополитическите промени, започнали в региона на Близкия Изток, "е налице не толкова дрейф на арабския свят към Турция, колкото на Турция към арабския свят" [Стегний, 2012, с. 74].

"Революционната вълна" в Северна Африка и Близкия Изток не само стимулира турските претенции за лидерска роля в ислямския свят. След началото на политическите сътресения в Близкия Изток турското политическо ръководство сметна, че новите геополитически реалности налагат преформулирането на стратегическите интереси на страната. Ако преди "арабската пролет" Анкара следваше "концепцията за стратегическата дълбочина", целяща изглаждане на противоречията със съседните държави (3), след нея тя се ориентира към доктрината на "неоосманизма" [Волович, 2011], превърнала се "през последните години в основна ос на турската вътрешна и външна политика" [Малышева, 2012, с. 102], и зае страната на "революционерите" като съдейства за формирането на територията на Турция първо на опозиционни групировки от Египет, а след това и от Либия и Сирия [Глазова, 2011].

При това Турция се ангажира с дестабилизацията на политическите режими в региона, споразумявайки се със САЩ за политическото преформатиране на близкоизточното геополитическо пространство. Както посочва руският тюрколог Ирина Свистунова, "Турция, която претендира за ролята на регионален лидер, опита да се възползва от сътресенията в арабския свят за да усили влиянието си в региона, разпространявайки турския опит в демократизацията и либерализацията. В тази връзка Анкара заложи на подкрепата за протестните движения, смятани за демократични" [Свистунова, 2012, с. 10]. Това означава, че Турция може да предложи на арабския свят своя модел на съвместяване на ислямските ценности и западната модернизация. Макар да се оказа, че този модел трудно ще бъде възприет от арабските държави в сегашните крайно нестабилни условия, Турция очевидно се стреми да използва тази възможност за да укрепи влиянието си и да се превърне в един от световните лидери [Аватков, 2012, с. 14].

Според руския експерт по Близкия Изток Евгени Сатановски, "Турция е самостоятелен играч, открито демонстриращ имперските си амбиции. На практика, тя претендира за ролята на свръхдържава в сунитския свят... Анкара има свои интереси в региона. Според нейните геополитици, Турция "има основание" да претендира за значителни части от Ирак и Сирия" (4). Разделът в Стратегията за развитие на Турция до 2023, регламентиращ нейната външна политика, включва редица мерки за утвърждаване на регионалното лидерство на Анкара. В тази връзка все по-очевидно става съперничеството с Иран. Най-явно интересите на двете страни се пресичат в Египет и Сирия. В същото време, повечето експерти говорят за едновременно съперничество и сътрудничество между Турция и Иран, изброявайки факторите, съдействащи и за първото, и за второто [Вартазарова, Стегний, 2012, с. 35–38]. Все пак изглежда, че в условията на нарастваща нестабилност в Близкия Изток и въздействието на ендогенните (изостряне на геополитическите противоречия) и, възможно, на екзогенните (влиянието на "великите държави") фактори, отношенията между Анкара и Техеран ще се развиват по-скоро по линия на съперничеството.

Турската политика придобива мултивекторен характер, което е типично не толкова за регионална сила, колкото за един от центровете на световната политика. Ролята на евразийски мост между Европа и Азия за транзита на енергоносители [Ханна, 2010, с. 78] очевидно вече не задоволява амбициите на турския политически елит. Сътрудничеството с Европа и САЩ пък се разглежда като основа за разпространяване на турския политически модел в държавите от Арабския Изток. Турция все по-силно се ангажира в сирийския конфликт (на територията и не просто се намират милиони сирийски бежанци, но в Истанбул са централите на редица сирийски опозиционни организации), а турската армия нерядко обстрелва територията на Сирия или дори осъществява ограничени операции там (5). Както е известно, турският парламент даде на правителството едногодишен мандат за подобни действия (6). Всички тези факти показват, че възможността за военна намеса на Анкара в сирийския конфликт все още не е отминала, въпреки неознозначното отношение на обществото към политиката на правителството [Гаджиев, 2012]. Освен това, още от 90-те години Турция активно укрепва сътрудничеството си с постсъветските държави (най-яркият пример е Азербайджан). Впрочем, в последно време турската геополитика се сдоби с още един вектор - африканския. Така, Турция разширява експанзията си в Сомалия, очевидно разглеждайки тази страна като възможна "база" за по-нататъшното си проникване на Черния континент [Быстров, 2013].

Политиката на Турция цели максималното укрепване на позициите на страната за реализацията на нейните икономически и военни предимства. В разгръщащите се политически битка в Близкия Изток Турция разчита на факта, че е единствената държава от региона, успешно внедрила основните икономически технологии и социални практики на "модерна" и притежаваща многобройна съвременна армия. Подобна ислямска държава има достатъчно основания да претендира за статут на център на евентуално неоимперско обединение на мюсюлманските страни от Близкия Изток, наред с разширяването на своята доминация и повсеместното налагане на политическия модел, съчетаващ мюсюлманските традиции с модернизираните политически институции.

Засега Турция гледа да стои настрана от основното политическо противопоставяне в Близкия Изток - между Саудитска Арабия и Иран, развиващо се като религиозен сблъсък между сунизма и шиизма (макар че в Йемен например, подкрепя действията на арабските монархии).

Плановете на Саудитска Арабия за трансформация на региона

От геополитическата трансформация на мюсюлманските страни от Близкия Изток е заинтересована не само Турция, но и друга държава, претендираща за религиозно-идеологическо и политическо лидерство и доминация в региона - Саудитска Арабия.

Това е най-голямата държава на Арабския полуостров, създадена след Първата световна война в резултат от победата на династията на Саудититите в междуособните конфликти, довела до създаването на Кралство Саудитска Арабия през 1932. Оттогава насам династията управлява страната, на чиято територия се намират най-големите мюсюлмански светини (Мека и Медина), както и близо 25% от световните петролни запаси.

Предвид темата на настоящата статия, от ключово значение са два фактора, касаещи вътрешната политика на Саудитска Арабия": на първо място, че тя е абсолютна монархия, а на второ - че е теократична държава.

От създаването си, Саудитската монархия не е променяла сериозно конституционния си модел. Поредицата от реформи, имащи модернизационен характер, които бяха осъществени от крал Фейсал през 60-те и началото на 70-те години на миналия век, включително ограничаването на робството, развитието на петролната индустрия и формирането на образователната и здравната системи [Зайчиков, 2004, с. 222–223], не засегна модела на управление на кралството. Правната основа на абсолютната саудитска монархия се определя от Корана и основния закон за управление, "дарен" на страната от крал Фахд през 1992 [Волкова, 2009]. Според Александър Яковлев, Саудитската държава е абсолютно несъвместима със западния модел на съвременна държава. Както е известно, след завоюването и покоряването на отделни части от Арабския полуостров през периода 1900-1920, основателят на Саудитска Арабия използва като образец за новата държава арабският Халифат от епохата на първите "праведни" халифи, чиито основен принцип е шариатът. В същото време, в по-изостаналата област Неджд, Ибн Сауд залага в основата на формиране на държавата концепцията за уммата (религиозната общност), а в по-развитата провинция Хиджаз - тази за светската централизирана държава с отделни елементи на представителната власт. [Яковлев, 2011, с. 84]. Саудитите съумяват да осъществят някои локални модернизационни преобразувания в икономиката, образованието и социалната сфера, запазвайки в свои ръце основния икономически капитал и политическата власт. На границата на ХХ и ХХІ век саудитската икономика се контролираше от най-активните членове на фамилията на Саудитите (около 80 души) [Яковлев, 2000, с. 165]), формиращи и управляващия елит на ислямската държава.

Както вече посочих, второ ключово обстоятелство, свързано с политиката на Саудитска Арабия, е нейният ислямски характер. При това, за кралството ислямът не е само официална религия на държавата, но и ръководство за практически политически действия. Както посочва в тази връзка Азад Нейматов, "Саудитите са убедени, че призванието на страната е да играе месианска роля, в качеството и на "факел на исляма" и лидер на мюсюлманския свят, и се стремят към създаването във формиращия се мултиполярен свят на силен ислямски полюс, който да защитава интересите на мюсюлманските държави" [Нейматов, 2010, с. 197]. Разбирането на исляма в този аспект обаче води до поставянето на общоислямските ценности над тези на отделната държава, докато в политическата практика доминират интересите на фамилията на Саудитите.

Тоест, ислямският религиозен универсализъм (в неговата фундаменталистка интерпретация в рамките на учението на "уахабизма"), който формира идеологическата основа на авторитарния саудитски режим (последният, на свой ред, представлява една от най-консервативните съвременни политически системи), концентрира политическа власт в ръцете на едно семейство. В своята съвкупност, тези обстоятелства, както и гигантските средства от износа на петрол и свързаната с това подкрепа от страна на САЩ, могат да се разглеждат като основа за прокарването на политика, целяща доминацията на страната в арабско-мюсюлманския свят.

Саудитската монархия лансира собствен модел на ограничена модернизация, най-вече в сферата на добивната индустрия и социалната сфера, съчетан с консервативния политически модел на теократична монархия, който в най-голяма степен отговаря на идеалите и традициите на политическата власт в арабския Изток. Очевидно е, че подобна политика, насочена към доминация сред арабските държави от Близкия Изток е най-малкото твърде близка, ако не и напълно идентична, с парадигмата на имперската политика.

Още от времето на оказалите се успешни реформи на крал Фейсал, които гарантираха на управляващата династия значителни финансови ресурси, политиката на Саудитската монархия е насочена към постигането на доминация на Арабския полуостров. Въпреки че през 1968-1971 Саудидите не съумяха да създадат федерация на монархиите от полуострова с участието на Бахрейн и Катар, през 1972 те все пак успяха да организират въстание в Обединените арабски емирства (ОАЕ) в подкрепа на традиционалистите (т.е. привържениците на широка автономия на отделните емирства), в резултат от което не допуснаха укрепването на централната власт в ОАЕ на емира на Абу Даби Зайд ибн Султан ал-Нахаян, макар че той все пак стана президент на ОАЕ. Пак през 1972 Саудитска Арабия се намеси във вътрешните работи на Катар, подкрепяйки военния преврат на шейх Халифа бин Хамад Ал Тани. Освен това Кралството се опитва да влияе върху политическата ситуация в Бахрейн, Оман и Кувейт. Според Юрий Лосев и Ирина Комерова, през 1969-1973 Саудитска Арабия постига известни успехи в усилията за включване на държавите от Арабския полуостров „в своята политическа орбита“ [Лосев, Комерова, 2007, с. 107]. „За това до голяма степен съдейства страхът на местните монарси от национално-освободителното движение в региона. Те виждат в Саудитска Арабия гарант за съществуващите феодално-монархични структури и силен съюзник в борбата им срещу реформаторските сили. Впрочем, за сближаването на тези княжества със Саудитска Арабия помагат и опасенията им от хегемонистичната политика на Иран“ [Ibid].

Събитията от втората половина на миналия век илюстрират не само традиционното съперничество за регионална хегемония между водещите държави (Иран и Саудитска Арабия), но и показват, че политиката на Риад за налагане на доминация, подкрепяйки за целта консервативно-монархическите ислямски сили, има дълга история. Не без значение тук е нестабилността на обществените отношения в региона свързана с борбата между модернизационните и традиционалистките тенденции.

През втора половина на 70-те години Саудидите смениха политиката на пряка намеса във вътрешните работи на съседните държави с един по-гъвкав курс, залагащ на предимствата в сферата на петролния добив. На фона на политическата нестабилност в Близкия Изток, през 1981 в Риад беше подписан договорът за създаването на Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ), в който Саудитите си гарантираха лидерската позиция. Както посочва Ирина Комерова, "Съветът е, на първо място, институционализиран класов съюз на феодално-монархическите режими от региона, начело със Саудитската династия... В неговите рамки Саудитска Арабия разшири значително възможностите си да влияе върху вътрешната и външна политика на своите съюзници, привличайки ги към собствената си политическа орбита" [Комерова, 2009, с. 251–252].

През 80-те години на миналия век, в най-голяма заплаха за стабилността на арабските монархии, начело със Саудитското кралство се превърна Иран, където през 1979 беше осъществена шиитска революция. Иранската заплаха съдейства за консолидацията на ССАДПЗ, осъзнаването от страна на арабските монархии на техните общи цели и необходимостта да провеждат координирана политика, което в онзи период намери израз в подкрепата им за Ирак във войната му с иранците. В същото време, както посочва Айна Чернова, "опасенията от военна доминация на Иран изиграха ключова роля за сближаването на ССАДПЗ със Запада, което на практика доведе до изключването на Иран от системата за регионална сигурност" [Чернова, 2013, с. 100].

Оттогава насам Саудитска Арабия и ССАДПЗ поддържат тесни връзки със САЩ, което пък се използва от американците за да си гарантират определени предимства в условията на студената война. След разпадането на Съветския съюз, сътрудничеството между САЩ и ССАДПЗ продължава. Така, през 2003 общият обем на американските инвестиции в държавите от ССАДПЗ надхвърля 9 млрд. долара, а активите на последните в САЩ, по различни оценки, варират между 900 млрд. и 1,3 трлн. долара (през периода 1996-2002 арабско-американският стокооборот не пада под 20 млрд. долара годишно). Освен това, в периода 1996-2000 САЩ получават от страните от ССАДПЗ поръчки за доставка на въоръжения на обща стойност над 7 млрд. долара [Батыршин, 2006, с. 6]. За Саудитите, сътрудничеството със САЩ не е просто гаранция за собствените им капитали, но им осигурява военно-политическа подкрепа на фона на нарастващата нестабилност в региона, позволявайки им да реализират своите геополитически задачи, сред които не е само стабилизирането на политическите режими на държавите от ССАДПЗ, но и разпространяването на саудитското влияние извън пределите на Арабския полуостров.

Интеграцията в рамките на ССАДПЗ придобива все по-дълбоки измерения, при запазване водещата роля на Саудитска Арабия. От 2003 насам се работи за създаването на Митнически союз на държавите от ССАДПЗ. През декември 2008 пък беше обявено създаването на общ пазар на шестте арабски страни, който да стимулира разширяването на взаимното търговско-икономическо сътрудничество [Чеклина, 2010, с. 63–65], освен това, след началото на глобалната финансово-икономическа криза, беше поставен въпросът за създаването на обща резервна валута за членовете на ССАДПЗ [Павлова, 2009, с. 67]. Всичко това очертава всеобхватния характер на интеграционните процеси сред арабските монархии, обусловени от необходимостта от консолидация в условията на новата вълна на нестабилност, заливаща арабския свят, и постигането на техните политически цели. При това, изразявайки опасенията си от иранската ядрена програма, държавите от ССАДПЗ декларират намерение да развиват собствените си ядрени изследвания за мирни цели [Мелкумян, 2009, с. 68]. Да не забравяме също, че членовете на организацията заемат водещите позиции сред държавите от региона по внос на въоръжение (7).

През последните години политиката на арабските монархии (Саудитска Арабия и Катар) се характеризират от мнозина анализатори като "агресивна експанзия" [Хорос,

2012, с. 6]. След началото на т.нар. "арабска пролет" Риад се опита да реализира две ключови цели: от една страна, да не допусне вълненията да засегнат и монархиите от Персийския залив, а от друга - да използва възникналата нестабилност за да разшири собственото си влияние, подкрепяйки фундаменталистките сили в арабския Изток, и по този начин да не допусне усилване влиянието на другите претенденти за господстващи позиции в Близкия Изток и най-вече на основния си съперник Иран.

По време на социално-политическите сътресения през 2011 Саудитска Арабия и другите монархии от Залива подкрепиха свалянето на авторитарните режими в Египет и Либия, но не допуснаха масови протести на собствените си граждани и дори съдействаха за потушаването им в Бахрейн. Опасенията, че нарастващата активност на шиитското мнозинство в Бахрен ще провокира радикализацията на шиитското население и в другите страни от Залива и особено в Саудитска Арабия, формирайки плацдарм на иранското влияние в региона, накара Риад да подкрепи бахрейнските власти при смазването на "шиитския бунт", в което се включи и саудитски военен контингент [Степанова, 2011, с. 44–45]. Впрочем, военната интервенция се превръща в обичаен прийом за арабските монархии - Саудитска Арабия, Катар и ОАЕ. Така, последните две бяха "архитектите на международната военна намеса в подкрепа на либийските бунтовници" [Ульрихсен, 2012, с. 157]. В края на март 2015 пък пет арабски монархии от Залива – Саудитска Арабия, Бахрейн, Катар, Обединените арабски емирства и Кувейт, стартираха военна кампания (първоначално само въздушна) против овладелите властта в Йемен шиитски бунтовници "хуси", за които се смята, че се подкрепят от Техеран. Пак тогава, на срещата си в Кайро, държавните глави от Арабската лига постигнаха принципно съгласие за създаване на обща военна сила, която да действа по-специално срещу "терористичните групировки".
В основата на саудитските действия обаче са геополитически съображения, свързани вече не толкова с опасенията от укрепване на иранските позиции в региона, колкото с нарастването на собственото влияние на фона на нестабилността, обхванала целия арабски свят. През декември 2011 държавните глави на ССАДПЗ декларираха намерение да създадат Съюз на арабските държави от Персийския залив, като инициативата беше на покойния саудитски крал Абдула, обърнал се с призив към лидерите на съседните страни "да преминат от етапа на сътрудничество към обединяване в обща структура" (8). През декември 2013 Саудитска Арабия отново активизира усилията си за обединяване на монархиите от Залива в съюз с цел съхраняване на политическите им режими и противодействие на нарастващото влияние на Иран и шиизма, като цяло.

Според Сергей Филатов, активната намеса на Саудитска Арабия в сирийската гражданска война цели "създаването на територията на Сирия на марионетна ислямистка държава" [Филатова, 2012, с. 84]. В същото време монархиите от Залива оказваха и продължават да оказват мащабна финансова подкрепа на ислямистките сили в Африка [Лебедева, 2012, с. 145]. В своята съвкупност, тези обстоятелства еднозначно определят политическия курс на Саудитска Арабия и съюзниците и от Залива към дестабилизация на мюсюлманските държави от Близкия Изток и Африка на фона на относителното отслабване на американското влияние в региона, свързано не само с ограничаването на военното присъствие на САЩ, но и с политико-икономическия им сблъсък с Китай и техните вътрешни финансови проблеми. Това обяснява нарастващото политическо влияние "в Близкия Изток на такива големи регионални играчи като Иран, Турция и Саудитска Арабия" [Львов, 2013]. Впрочем, то бе и сред причините за появата на феномена "Ислямска държава".

Сред тримата претенденти за доминираща роля, Саудитска Арабия изглежда най-близка до "арабската улица" в етнически и езиков план, освен това, макар че Саудитите са последователи на уахабизма, за мнозинството арабски мюсюлмани те са пазители на най-големите религиозни светини на Исляма в Мека и Медина. Събитията в Египет, свързани със свалянето на подкрепяния от Анкара президент Мохамед Морси (представител на "Мюсюлмански братя"), освен всичко друго, потвърдиха популярността на династията сред арабите [Мануков, 2013], допълнително стимулирайки политическите амбиции на Риад.

Това за пореден път демонстрира, че политическият модел, съчетаващ монархизма, фундаменталистката религиозна традиция и отделни елементи на икономическа модернизация, който се лансира от Саудитска Арабия, може да бъде възприет и от други държави в арабския свят. Възползвайки се от основните си предимства - приходите от петролния износ, алианса със САЩ и религиозната идеология, Риад реализира собствен политически проект, който изглежда най-близък до концепцията на ислямския халифат (напоследък като негов основен съперник в това отношение се очертава прословутата Ислямска държава), който може би ще бъде възприет ако не в целия Близък Изток, поне в онази част от него, прилежаща към Арабския полуостров.

Предизвикателството на аятоласите

В така очертания триъгълник на държавите, претендиращи за доминираща роля в Близкия Изток, Иран заема специално място. Анализирайки съвременната иранска политика, следва да отбележим древната имперска традиция на тази страна, чиито корени могат да се открият в държавите на Ахеменидите и Сасанидите. В по-ново време Иран не се превръща в колония на нито една европейска империя, макар че в началото на ХХ век Русия и Великобритания се споразумяват за подялбата на Персия на сфери на влияние (1907). Суверенната иранска държавност съществува непрекъснато от ХVІ век насам, т.е. от възцаряването на династията на Сефевидите, пак тогава шиитският ислям става държавна религия.

След ислямската революция през 1979 в Иран е установен теократичен режим на шиитското духовенство. Въпреки това, пред изминалите оттогава 36 години политическият модел еволюира към делегиране на прякото държавно управление на представителите на светското общество, като шиитските теолози запазват контрола над политическия и икономически курс, както и в сферата на социалното развитие. Както посочва Сергей Дружиловски, "днес абсолютният контрол на шиитското духовенство върху случващите се в Иран събития се гарантира от пълномощията на "рахбара" (или "факих", т.е. висшия религиозен водач, като в момента това е Али Хаменей), Съвета по целесъобразност, както и чрез медиите и съдебната система. Решаваща роля в тази сфера играят проповедниците в многобройните джамии" [Дружиловски, 2007, с. 141]. Той смята, че в съвременен Иран е налице политическа конкуренция между няколко религиозно-политически групировки, които макар и да се различават по своята визия, като цяло базират идеологията си на своите религиозно-консервативни възгледи. Въпреки тази еволюция на иранскатаполитическа система към по-голяма демократичност (в нейния специфичен ирански вариант - т.нар. "мардомсалари", т.е. "господство на народа"), тя запазва основните си характеристики на теокрация. При това, неперсийските народности - кюрди и азери, не се ползват с равноправен статут [Алиев, 2004, с. 549–550], макар че персите са не повече от 2/3 от населението на страната [Васильев, 2012, с. 4].

Стабилизацията на вътрешнополитическата ситуация в Иран и обстоятелството, че от ислямската революция насам страната е подложена (повече или по-малко) на политически натиск от САЩ, съдейства за следваната от нея прагматична политика. Както посочва Дина Малишева, "на пръв поглед външната политика на Иран след ислямската революция би трябвало да е религиозно обусловена и силно идеологизирана, но на практика, тя е подчинена по-скоро на националните интереси, отколкото на ислямизма. Иранските лидери умело съчетават ултрарадикалната си реторика с предпазливостта и пресметливостта на realpolitik. Нито за последователите на Хомейни, нито за "реформаторите" в иранското ръководство е характерна сляпата привъзаност към религиозната догма" [Малышева, 2002, с. 109]. Несъмнено, в съвременните условия на политическа нестабилност в Близкия Изток, политическото ръководство на Иран е заинтересовано най-вече от съхраняване на позициите си във властта, затова именно "прагматичният подход" и привързаността към принципите на realpolitik формират основата за възможна имперска експанзия и прокарване на неоимперска политика от Техеран.

Както е известно, в рамките на realpolitik, политическите отношения между държавите се разглеждат като "игра с нулева сума". Анализирайки политическите амбиции на Турция и Саудитска Арабия, можем да се убедим (да не говорим за историческите примери), че именно прагматичното отношение към политиката диктува необходимостта от намеса във вътрешните работи на други държави, подкрепата на едни или други политически сили и разширяването на собственото влияние, за сметка на това на други държави. Това е още по-актуално, тъй като в арабския свят се развиват процеси, резултатът от които никой не може да прогнозира с голяма степен на сигурност. Не бива да се пренебрегва и това, че през последните години броят на държавите, претендиращи за лидерство, а в перспектива - и за доминация в целия Близък Изток, забележимо намаля. В така очерталата се ситуация Иран не може да не отчита, че през следващите десетилетия в негов основен политически конкурент може да се превърне евентуална нова арабско-мюсюлманска (или просто сунитска) "свърхдържава". Подобна перспектива изглежда още по-важна за Техеран, тъй като сравнително неотдавна той трябваше да води продължителна и тежка война с атакувалия го Ирак (ирано-иракската война през 1980-1988).

Следва да отчитаме и, че от утвърждаването си във властта насам иранската теокрация си поставя като цел износа на ислямска революция. В тази връзка, експертът по Иран Салех Алиев посочва, че: "Още Хомейни и съратниците му първоначално възлагат големи надежди на износа на ислямската революция. В същото време, те бързо осъзнават, че концепцията за масово връщане в лоното на „истинския“ ислям на мнозинството от населението на бившите съставни части на мюсюлманския свят не е реалистична, поне на този исторически етап" [Алиев, 2004, с. 531].

Оттогава насам ситуацията около Иран се промени. Близкият Изток навлезе в нов етап от развитието си, а върховната власт в Техеран продължава да се контролира от теокрацията, за която разширяването на политическото влияние в мюсюлманския свят отново се превръща в приоритетна задача, особено по отношение на прилежащите райони на Ирак, населени с шиити (както и на други, страни с големи шиитски малцинство, като например Йемен). В тази връзка Юрий Мотовилов отбелязва, че за реализацията на политиката си, насочена към извоюване на лидерски позиции и укрепване на своето геополитическо влияние, Иран залага в едни случаи на шиитската (ислямската) идентичност, а в други - апелира към културно-историческата и езиковата общност. При това "принципът за износа на революция, заложен в конституцията на страната, си остава най-важния инструмент на иранската външна политика, макар че в момента има прикрит и неафиширан характер" [Мотовилов, 2005, с. 26]. Последните събития в Близкия Изток (включително в Ирак, Сирия и Йемен) демонстрират стремежа на Иран да играе определяща политическа роля в региона.

През последните години иранското политическо ръководство все повече се позиционира като защитник на интересите на мюсюлманите. В същото време, както отбелязва Давид Манукян, „близките отношения със Сирия, следвоенен Ирак, движението „Хамас“, палестинския „Ислямски джихад“, или ливанската „Хизбула“ на практика представляват „бракове по сметка“, които могат да се разпаднат при неблагоприятно развитие на обстоятелствата“ [Манукян, 2010, с. 23]. При всички случаи, през последните години политиката на Техеран се активизира, като това се обуславя от трансформациите в арабските държави. Людмила Кулагина и Владимир Ахмедов посочват, че „иранският управляващ елит разглежда революционните събития в арабския свят като елемент от процеса на ислямското пробуждане“ [Кулагина, Ахмедов, 2013]. Наистина, събитията през последните години дават шанс на Иран да укрепи влиянието си в региона, възползвайки се от нарасналата нестабилност в арабския свят и религиозно-политическите противоречия между общностите на сунитите, шиитите и другите групи.

Струва ми се, че в съвременните условия Техеран е много близък до това, което Владимир Орлов дефинира като четвъртия пакет от задачи пред Иран, „свързан с разширяването на неговото влияние в региона, утвърждаването му като регионална свръхдържава и притегателен полюс за всички мюсюлмани от Близкия Изток, без значение дали са сунити или шиити“ [Орлов, 2013, с. 59]. Тази иранска политика се проявява най-ясно в сирийския конфликт. Техеран не само декларира подкрепата си за президента Башар Асад, но и го подпомага с оръжие и доброволци (10). Ако в крайна сметка привържениците на президента запазят контрола над страната или поне над по-голямата и част, те ще се намират в силна зависимост от Техеран.

По-важна роля в иранската политика обаче играе следвоенен Ирак, където мнозинството от населението са шиити и продължава противопоставянето между тях и местните сунити (както е известно, в последно време за изразител на техните интереси се представя и одиозната Ислямска държава). В съвременните условия Иран има всички основания да се смята за регионална свръхдържава и да се стреми към поставянето под контрол на някогашния си регионален съперник [Хуссейн, 2012,

с. 48], докато след американската интервенция в страната през 2003 Ирак се намира в състояние на дезинтеграция. При това властта в Багдад се контролира от шиитско правителство, което общо взето е настроено приятелски към Техеран. В тази връзка можем да приемем твърдението на Сергей Рогов, че "днес в рамките на Големия Близък Изток пред Техеран вече няма сериозни сдържащи фактори. Нещо повече, след изтеглянето на американските части от Ирак и Афганистан, времето е на страната на иранците" [Рогов, 2012, с. 9]. Сред последните доказателста за това е и фактът, че доминираното от шиитите правителство в Ирак оцелява под натиска на Ислямска държава най-вече благодарение на иранските части, сражаващи се на иракска територия срещу ислямистите.

Действително, от гледната точка на САЩ и съюзниците им, сегашната политика на Техеран цели налагането на Иран като "най-важната регионална държава в Персийския залив, а в по-широк контекст и в цяла Азия" [Братерский, 2012, с. 221]. Струва ми се, че това твърдение не е лишено от основания.

В тази връзка няма как да не споменем и за ядрената програма на Техеран. Още през периода 2003-2005 експерти на МАГАТЕ твърдяха, че иранците вече над двайсет години реализират тайни ядрени програми и не спазват Договора за неразпространение на ядреното оръжие (11). Въпреки че иранските власти винаги са твърдели, че ядрената им програма е с мирен характер, има основания да се смята, че резултатите от изследванията могат да бъдат използвани и за създаването на ядрено оръжие. Според Алексей Арбатов, "в технически план, Иран вече е на "ядрения праг"" [Арбатов, 2012, с. 12].

Тоест, не бива да се изключва, че иранското политическо ръководство ще вземе окончателно решение за създаването на ядрено оръжие и ще реализира програма за усъвършенстване на средствата за доставката му, т.е. на балистичните ракети. При подобно развитие, разполагащият с ядрен потенциал Иран ще може да диктува условията си на повечето държави от Близкия и Среден Изток и в крайна сметка ще реализира амбициите си за постигане на статут на "свръхдържава".

Иранските имперски амбиции се основават на разпространяването на шиитския политически модел, реализиран в самия Иран, за постигането на регионална хегемония, като начин за укрепване на теократичния режим. Това е традиционен стремеж на Техеран и в миналото той вече е бил "безусловен военно-политически лидер в Средния Изток и един от ключовите играчи в Югозападна Азия" [Юртаев, 2012, с. 42]. За постигането на целта си, на фона на нестабилността в Близкия и Среден Изток, Иран използва панислямистка идеология, официално подкрепя движението Хизбула, превърнало се в негов "агент за влияние" [Васильев, 2012, с. 5], и оказва ключова подкрепа на регионалния си съюзник Сирия, която е негов младши партньор. Иранците упражняват влияние в Ирак, особено в шиитските зони, както и в постсъветското пространство - в Таджикистан [Боев, 2013; Пурыжинский, 2013].

В съвременните условия, Иран, който е единствената теократична държава в ислямския свят, действа не само като носител на древната традиция на имперска доминация, но и прокарва политика за налагане на собственото си господство в региона, на фона на съществуващите в него противоречия. Конфликтът в Сирия (а сега и в Йемен) ясно демонстрира конфронтацията между двете консервативно-религиозни сили в Близкия Изток - Иран и арабските монархии, начело със Саудитска Арабия, всяка от които претендира за доминираща роля в региона.

В същото време днешен Иран е далеч от пълното съответствие с модела на имперска държава, но очертаните по-горе характерни черти на неговата политика - теократичният характер на иранската автокрация, използването на панислямизма и паниранизма, подкрепата за радикалните ислямски движения (Хизбула), намесата в политиката на други държави (Ирак, Сирия, Йемен), икономическото проникване в съседни региони (Централна Азия), ядрената и ракетната програма - показват, че иранското политическо ръководство участва активно в борбата за ролята на център на неоимперска интеграция на мюсюлманските народи в региона на Големия Близък Изток.

Заключение

След всичко казано дотук може да се твърди, че на фона на намаляващото влияние на САЩ в Големия Близък Изток, ще се задълбочат политическите противоречия между разгледаните по-горе три държави - Турция, Саудитска Арабия и Иран, всяка от които има свои великодържавни амбиции и може да предложи собствения си опит на съчетаване на модернизационните промени с мюсюлманския традиционализъм. Турция е пример за най-мащабно и успешно внедряване на политическите модернизационни практики и свързаната с това "уестърнизация". На свой ред Саудитска Арабия предлага авторитарен монархичен модел, основан на уахабизма, който изглежда най-близък до традициите на имперската власт, докато иранският неотеократичен проект е с свързан с господството на шиитските теолози. При това всяка от тези държави - по свой, специфичен начин - е чужда в етнически и (или) в религиозен план на по-голямата част от арабско-мюсюлманския свят, доминиран от сунизма. В тази връзка разширяването на политическото влияние, още повече пък на господството на която и да било от тези държави, ще има неоимперски форми. Вероятен изглежда сценарият, при който, в перспектива, тези неоимперски центрове ще си поделят региона на сфери на господство, налагайки в тях близки до собствения си модел системи на управление. Впрочем, последните събития показват и появата на поредния проект за наднационална интеграция на арабско-мюсюлманския свят, чиито носител е т.нар. Ислямска държава, печелеща популярност вследствие на обхваналата региона анархия.

Бележки:

1. Следва са посочим, че САЩ, като държава, която е субект на международните отношения, запазвайки икономическото и военното си превъзходство, са все по-малко способни да влияят върху световните политически процеси. Налице е отслабване на ролята на САЩ във вземането на най-важните политически решения на глобално равнище, което способства за осъществяването на радикални промени в глобалния геополитически пейзаж (виж: Заседание Научного совета при министре иностранных дел России на тему: «Процесс реконсолидации цивилизаций на фоне уменьшения глобального влияния Запада: выводы для внешней политики России». 27.12.2011. http://www.mid.ru/BDOMP/brp_4.nsf/sps/CB66D3D2EFF1F40744257974004DCE9C), включително по отношение на противоречията сред развиващите се държави. Макар че се запазва интересът на управляващите в тях елити към икономическите и научно-технологични връзки със Запада, на преден план излиза противопоставянето между самите развиващи се държави.

2. В рамкитe на тази доктрина се възприема политически курс към "нулеви проблеми със съседите" и се дефинира нерядко независима от САЩ и враждебна към Израел външна политика на страната. В съответствие с нея Турция следва да се ориентира предимно към Балканите, Близкия Изток и Централна Азия - региони, с които има общи културни и изторически връзки. Като естествен наследник на Османската империя, Турция би могла да играе стратегическа роля като регионална мюсюлманска сила. Основните постановки в доктрината са: Турция е в центъра на новия световен ред; Турция притежава уникално стратегическо положение, доколкото е разположена в няколко географски региона и морски басейни; регионалните кризи могат да създадат предварителни условия за осъществяване на ефективна турска дипломация; демокрацията е най-голямото постижения на Турция  [Протопапас, 2011, с. 50–51].

4 Ближний Восток: война всех против всех. Интервью Э. Галумова с Е. Сатановским // Мир и

политика. 2012. № 1 (64). С. 10.

5 Война на аутсорсинг. Конфликт в Сирии выплеснулся за ее пределы // Лента.ру. 2013. 30 мая.

http://lenta.ru/articles/2013/05/30/escalate/.

6 Правительство Турции получило мандат на военные операции в Сирии // РИА Новости. 2013.

4 октября. http://ria.ru/world/20121004/766131765.html#ixzz2Z20nb4NR.

7  В края на 2012, първото място в класацията на вносителите на въоръжение в Близкия Изток се заема от ОАЕ  - 4,8 млрд. долара (28,5% от обема ина вноса на целия регион). На второ място е Саудитска Арабия – 2,843 млрд долара (16,87%) [Центр анализа мировой торговли оружием, 2013].

8 Аравийские монархии Персидского залива собираются объединиться в союз // РИА Новости.

2011. 2 декабря. http://ria.ru/world/20111220/521821055.html .

9 Союз нерушимый монархий Залива // Лента.ру. 2013. 18 декабря. http://lenta.ru/articles/2013/12/17/usa/ .

10 Виж: Война на аутсорсинг. Конфликт в Сирии выплеснулся за ее пределы // Лента.ру. 2013.

30 мая. http://lenta.ru/articles/2013/05/30/escalate/. Сирийские повстанцы нашли в Дамаске иранские войска и «Хизбаллу» // Лента.ру. 2013. 3 апреля. http://lenta.ru/news/2013/04/03/heretheyare/. К защите режима Асада подключились иракские шииты // Лента.ру. 2013. 27 мая. http://lenta.ru/news/2013/05/27/iraqis/.

11 Ядерный и ракетный потенциал Ирана. Совместная техническая оценка угроз экспертами из

США и России. Доклад Института Восток – Запад. Май, 2009. С. 26. http://issuu.com/ ewipublications/docs/ru_iran_03/1?e=9392629/5360135.

 

Литература:

  1. Аватков В.А. (2012) Арабская весна и великодержавные амбиции Турции // Влияние событий «Арабской весны» на регион в контексте внешней политики Турции / отв. ред. В.А. Аватков, С.Б. Дружиловский. М.: Русориент, Турецкий клуб МГИМО. С. 13–17. 
  2. Алиев С.М. (2004) История Ирана. XX век. М.: Институт востоковедения РАН: Крафт+. 
  3. Арбатов А.Г. (2012) Ползучий кризис // Азия и Африка сегодня. № 8 (661). С. 11–13. 
  4. Батыршин И.М. (2006) Экономические связи Совета сотрудничества арабских государств Персидского залива c США (современные тенденции и перспективы развития). Автореферат дисс. канд.экономич. наук. 
  5. Боев Э.Б. (2013) Развитие отношений между персоязычными государствами в период президентства М. Ахмадинежада // Материалы конференции Института Востоковедения РАН «Особенности политики ИРИ в период президентства Ахмадинежада». http://www.ivran.ru/ac-en/468. 
  6. Братерский М.В. (2012) Вашингтон и новые региональные державы Азии // Россия в глобальном мире: 2000–2011: хрестоматия в 6 т. / под ред. И. Иванова. Т. 3. М.: Аспект Пресс. С. 206–228. 
  7. Быстров А.А. (2013) Турецкая экспансия в Сомали / Институт Ближнего Востока. http://www.iimes.ru/?p=17845. 
  8. Вартазарова Л.С., Стегний П.В. (ред.) (2012) Турция: новая роль в современном мире. М.: ЦСА РАН. 
  9. Васильев А.М. (2012) Иран как «шиитская сверхдержава»: реальные и мнимые вызовы // Азия и Африка сегодня. № 8 (661). С. 3–8. 
  10. Волкова А.В. (2009) Консультативный совет Саудовской Аравии: традиции, возможности институционального развития // Вестник РГГУ. № 9. 
  11. Волович А.А (2011) Турция и «арабские революции» 2011 года // Институт Ближнего Востока. http://www.iimes.ru/rus/stat/2011/26-05-11a.htm . 
  12. Гаджиев А.Г. (2012) Противоречия в сирийской политике Турции (по материалам турецкой прессы) // Институт Ближнего Востока. http://www.iimes.ru/rus/stat/2012/10-02-12.htm. 
  13. Глазова А.В. (2011) Новая стратегия Турции на Ближнем Востоке // НГ Дипкурьер. № 283. 26 декабря. 
  14. Дружиловский С.Б. (2007) Иран: эволюция «исламской модели развития» // Полития. № 4 (47). С. 139–146.
15. Зайчиков В.И. (2004) Король Фейсал Ибн Абдель Азиз: путь к власти, саудовские реформы // Вестник РУДН. Сер. «Международные отношения». № 1 (4). С. 217–224.
16. Комерова И.В. (2009) Стратегия внутренней и субрегиональной политики Саудовской Аравии: вторая половина XX века: диссертация кандидата исторических наук. Рязань. С. 251–252.
17. Кулагина Л.М., Ахмедов В.М. (2013) Иран и арабские революции на Ближнем Востоке // Материалы конференции Института Востоковедения РАН «Особенности политики ИРИ в период президентства Ахмадинежада». http://www.ivran.ru/ac-en/468 .
18. Лебедева Э.Е. (2012) Кризис в Мали // Ежегодник Север – Юг – Россия / отв. ред. В.Г. Хорос,
19. Д.Б. Малышева. М.: ИМЭМО РАН.
20. Лосев Ю.И., Комерова И.В. (2007) Саудовская Аравия во взаимоотношениях с княжествами залива в период с 1968 по 1973 гг. // Российский научный журнал. № 1. С. 101–107.
Львов П. (2013) Что остается делать США на Ближнем Востоке? // Новое восточное обозрение.
12 июля. http://ru.journal-neo.org/2013/07/12/what-are-the-choices-of-the-us-on-themiddle-
east/.
21. Люкманов А.Р. (2011) Модернизация «по-османски» // Международная жизнь. № 10. С. 35–49.
22. Малышева Д. (2002) Мусульманский компонент мировой политики // Pro et Contra. Т. 7. № 4. С. 104–126.
23. Малышева Д.Б. (2012) Несостоявшееся региональное лидерство Турции // Ежегодник Север – Юг –Россия / отв. ред. В.Г. Хорос., Д.Б. Малышева. М.: ИМЭМО РАН. С. 99–102.
Мануков С. (2013) Аравийский парадокс // Expert Online. 17 июля. http://expert.ru/2013/07/17/aravijskij-paradoks/?n=66992.
24. Манукян Д.А. (2010) Политика Ирана на Ближнем Востоке в условиях глобализации. Автореферат дис. на соискание степени канд. полит. наук. СПб.
25. Мелкумян Е.С. (2009) Проблема ядерного нераспространения на примере региона Персидского залива // Вестник РГГУ. № 9. С. 55–72.
26. Мотовилов Ю.В. (2005) Особенности выработки и осуществления региональной политики Исламской Республики Иран в условиях глобализации. Автореферат дисс. канд. полит. наук. Н. Новгород.
27. Нейматов А.Я. (2010) Исламский фактор и его влияние на политику Саудовской Аравии // Вестник Московского государственного областного университета. История и политические науки. № 1. С. 196–199.
28. Орлов В. (2012) Лабиринт, которого нет // Россия в глобальной политике. № 1. С. 54–67.
29. Павлова М. (2009) Мировая валютно-финансовая система в условиях кризиса и перспективы создания новых резервных валют // Perspectives of Innovations, Economics and Business. № 2. С. 62–69.
30. Протопапас Д. (2011) Геополитические интересы Турции и восстания на Ближнем Востоке // Международная жизнь. № 10. С. 50–60.
31. Пурыжинский Д.С. (2013) Политика ИРИ на центральноазиатском направлении в период президентства Ахмадинежада // Материалы конференции Института Востоковедения РАН «Особенности политики ИРИ в период президентства Ахмадинежада». http://www.ivran.ru/ac-en/468.
32. Реутов А. (2009) «Выжженная земля» дает все больше дыма: Столкновения в Йемене грозят перерасти в региональный конфликт // Коммерсантъ. № 211 (4266). 12 ноября.
33. Рогов С.М. (2012) Роль Ирана в политике США на Ближнем востоке // Азия и Африка сегодня. № 8 (661). С. 8–11.
34. Свистунова И.А. (2012) Внешняя политика России и Турции в условиях «Арабской весны» // Влияние событий «Арабской весны» на регион в контексте внешней политики Турции / отв. ред. В.А. Аватков,
35. С.Б. Дружиловский. М.: Русориент, Турецкий клуб МГИМО. С. 10–12.
36. Стегний П.В. (2012) ББВ: Большая Ближневосточная Весна. Или Война? // Россия в глобальной политике. № 1. С. 68–79.
37. Степанова Е. (2011) Арабские революции: к диалектике причин и следствий // Пути к безопасности. Вып. 1–2 (40–41). М.: ИМЭМО РАН. С. 40–48.
38. Туран И. (2011) Турция на подъеме: от неразвитой страны к региональной державе // Россия в глобальной политике. Т. 9. № 5. С. 124–138.
39. Ульрихсен К.К. (2012) Арабские решения арабских проблем? // Россия в глобальной политике. № 2. Т. 10. C. 156–165.
40. Филатов С.В. (2012) Внешние факторы сирийского конфликта // Ежегодник Север – Юг – Россия /отв. ред. В.Г. Хорос, Д.Б. Малышева. М.: ИМЭМО РАН. С. 83–87.
41. Ханна П. (2010) Второй мир. М.: Издательство «Европа».
42. Хорос В.Г. (2012) Предисловие // Ежегодник Север – Юг – Россия / отв. ред. В.Г. Хорос, Д.Б. Малышева. М.: ИМЭМО РАН.
43. Хуссейн М.Х. (2012) Американская оккупация Ирака и ее региональное влияние // Вестник СамГУ. № 8/1 (99). С. 46–49.
44. Центр анализа мировой торговли оружием (2013) Рейтинг импортеров вооружений в регионе Ближнего Востока возглавляют ОАЭ, Саудовская Аравия и Турция. Новости. 12 февраля. http://www.armstrade.org/includes/periodics/news/2013/0221/115517211/detail.shtml.
45. Чеклина Т.Н. (2010) Особенности таможенных союзов развивающихся стран // Российский внешнеэкономический вестник. № 7. С. 60–67.
46. Чернова А.Ф. (2013) Ирано-иракская война 1980–1988 гг.: подходы монархий персидского залива //Научно-теоретический журнал «Общество. Среда. Развитие» («TERRA HUMANA»). № 1. С. 96–100.
47. Юртаев В.И. (2012) Особенности и реализация внешней политики Исламской Республики Иран в 1979–2010 гг. Автореферат дисс. ... докт. ист. наук. Мocква.
48. Яковлев А.И. (2011) Саудовская Аравия в начале XXI века: государство и проблемы развития // Восток. Афро-азиатские общества: история и современность. № 5. C. 84–97.
49. Яковлев А.М. (2000) О современной элите в Саудовской Аравии // Политическая элита Ближнего Востока (сборник статей). M.: ИИИиБВ и ИВ РАН.

 

* Преподавател в Руската академия за народно стопанство, анализатор на International Organisations Research Journal

{backbutton}