27
Чет, Юни
24 New Articles

Новите геополитически конфигурации в Азия

брой 1 2015
Typography

Поредната среща на върха на Асоциацията за тихоокеанско икономическо сътрудничество (АТИС) през ноември 2014 в Пекин, потвърди актуалността на две отдавна очертали се и съвършено противоположни тенденции. Първата е свързана с ограничаване ролята на АТИС, като регионална организация, в глобалните политически процеси, а втората - с нарастване значението на провежданите от нея форуми, като своеобразни геополитически "шахматни дъски". При това ходовете на ключовите играчи на тези дъски се правят паралелно на официално обявените мероприятия. И двете тенденции са свързани с една и съща причина, определяща впрочем и основното съдържание на новата глобална геополитическа игра. Става дума за мащабното и всеобхватно съперничество между САЩ и Китай, което прави невъзможно постигането на основната цел на създаването на АТИС през 1989, а именно стимулирането на общорегионалните интеграционни процеси.

Държавите членки на АТИС

Впрочем, същото може да се каже и за алтернативния (или по-скоро допълващ) проект за т.нар. Транстихоокеанско партньорство (ТТП) - както можеше да се очаква, по време на срещата на АТИС в Пекин САЩ не успяха да постигнат предварително декларираната от президента Обама задача, свързана с подписването на уставните документи на ТТП.

Що се отнася до състоялата се в рамките на форума на АТИС среща между китайския президент Си Цзинпин и руския му колега Владимир Путин, тя не съдържаше особена интрига, той като просто потвърди възходящото развитие на двустранните отношения. Доста по-интересни в тази връзка бяха срещите на Си Цзинпин и Путин с Обама и японския премиер Шинзо Абе. На фона на изострящата се ситуация в региона и света, като цяло, значението на тези контакти се обуславяше дори и от самия факт на тяхното осъществяване, тъй като в хода на разговорите нямаше как да не бъдат засегнати ключовите международни проблеми, проявяващи се в двустранните отношения между САЩ и Китай, Япония и Китай, Русия и САЩ и Русия и Япония.

Американско-китайските отношения

Тезата, че "днес нито един друг фактор не оказва толкова сериозно влияние върху международната ситуация, като отношенията между САЩ и Китай" е широко разпространена в експертната общност. През есента на 2012, няколко месеца преди да напусне поста си на държавен секретар, Хилари Клинтън обяви, че "Вашингтон и Пекин се опитват да направят нещо, което не е успял да стори никой в цялата история на човечеството", очевидно намеквайки, че може да бъде прекъсната традицията действащият геополитически лидер да възприема всяка поява на нов глобален играч като директно предизвикателство за жизнените си интереси. Възникващата в резултат от това колизия почти винаги приключва с катастрофална война. В сегашната ситуация и при наличието на ядрено оръжие както у САЩ, така и у Китай, опитите на техните лидери да не допуснат подобно развитие са напълно разбираеми. Затова Пекин и Вашингтон периодично правят знакови жестове в тази посока. САЩ например поканиха китайските ВМС да участват в международните военноморски маневри RIMPAC-2014 и не изключват присъединяването на Китай към т.нар. Транстихоокеанско партньорство.

Сред ответните китайски стъпки в тази посока, предприети напоследък, можем да посочим, церемонията в памет на летците-доброволци от американската ескадрила "Летящите тигри", сражавали се на страната на Китай срещу японците още преди прекия сблъсък между САЩ и Япония в Тихия океан. Тя беше организирана от китайското консулство в Лос Анжелос, само две седмици преди форума на АТИС в Пекин.

Сред основните събития на самия форум пък беше срещата между президентите на САЩ и Китай. Както е известно, Обама не беше посещавал Китай от 2009, а оттогава насам в отношенията между двете страни се промениха доста неща. Китайските позиции силно укрепнаха, което се отрази и върху самочувствието на ръководството на страната. В същото време авторитетът на Обама се срина, при това не само извън, но и в самите Съединени щати.

На форума на АТИС в Пекин за пореден път се прояви същността на новия модел на взаимодействие между двете водещи световни сили. Някои експерти го определят като "противопоставяне между хегемона и лидера", т.е. между носителите на два принципно различни подхода към устройството на съвременния свят. Така, ако най-важната задача за САЩ е да запазят своите позиции и възможността да диктуват волята си на останалите, Китай очевидно се стреми (и демонстрира способност) да промени този модел.

Тоест, взаимодействието по оста Вашингтон-Пекин не се изчерпва с икономическата и геополитическа конкуренция, макар че тя е от голямо значение за АТИС. На практика, става дума за фундаментално разминаване на подходите на две различни цивилизации към процеса на икономическото развитие и международното икономическо сътрудничество. В Азиатско-Тихоокеанския регион САЩ залагат на обособяването на икономически зависимите от тях държав в отделно политико-икономическо пространство, където да бъдат съхранени сегашните правила на играта или пък те да бъдат допълнени с нови, също толкова удобни за Вашингтон. На свой ред, Пекин, който като цяло се съобразява с формиралите се в глобалната и регионална практика правила, акцентира най-вече върху това, че те не са достатъчни за поддържането на стабилен икономически растеж. На второ място, китайците смятат, че прокарваният от САЩ "клубен модел" има откровено дискриминационен характер и нерядко води до загуба на икономическа самостоятелност на "второстепенните участници" в него. Затова Пекин лансира конкретни предложения, които разширяват възможностите на всички държави от Азиатско-Тихоокеанския регион, включително за независим избор на собствените им стратегии за развитие и на инструментариума за тяхната реализация.

В този смисъл подходът на Вашингтон би могъл да се характеризира като обърнат предимно към миналото, докато този на Китай несъмнено изглежда перспективен, тъй като след финансовата криза, поразила най-вече Запада, започва да се променя характерът на глобализационния процес като постепенно се налага нов полицентричен модел на устройство на света, в чиито рамки продуктивното сътрудничество между новите центрове на сила непрекъснато укрепва, което е предпоставка за по-равноправния диалог между тях и старите силови центрове.
Нарасналата търговско-икономическа, валутно-финансова и технологична мощ на Китай, който вече е напълно съпоставим със САЩ по много абсолютни параметри, се възприема от немалко държави като много сериозен балансьор на американското влияние. Затова не е чудно, че китайците вече си позволяват да използват реториката на свободната търговия, с основание критикувайки "усилващия се протекционизъм на Запада". Тоест, може спокойно да се твърди, че опитите на САЩ да "изолират и сдържат" Китай, ключови елементи от които бяха декларираният от Обама стратегически завой към Азия и усилено прокарваната идея за Транстихоокеанското партньорство (ТТП - многостранно споразумение за свободна търговия, изключващо Китай - б.р.), вече не отговорят на реалната ситуация и едва ли ще се окажат успешни. Анализирайки прогнозите за икономическия растеж, дори най-верните съюзници на САЩ от региона, осъзнават, че тяхната прекалена лоялност към Вашингтон може да им попречи да се възползват от отличните възможности, които предлага динамично растящият китайски пазар. Така, за четирима от учредителите на ТТП (Нова Зеландия, Сингапур, Бруней и Чили), Китай е по-важен търговски партньор от САЩ, като за трима от тях (без Бруней) той е и най-големия им търговски контрагент. Освен това Пекин е основния търговски партньор на още пет държави, включили се в преговорите за ТТП - Перу, Япония, Виетнам, Малайзия и Австралия, а само за трима участници в тях (САЩ, Канада и Мексико) китайците са втори по значение търговски партньор.

Между другото, на последния форум на АТИС в Пекин, идеята за Транстихоокеанското партньорство, преговорите за което кой знае защо остават встрани от вниманието на медиите, беше подложена на отлично организирана китайска атака, при това едновременно от две посоки. От една страна, по време на форума официално бяха оформени ключовите двустранни споразумения за свободна търговия между Китай и Южна Корея, както и между Китай и Австралия. Освен това, Пекин наложи в декларацията на форума да бъде включено предложението му за създаването на зона за свободна търговия в Азиатско-Тихоокеанския регион. За разлика от модела на ТТП, това предложение няма дискриминационен характер, а вероятно и преговорите по реализацията му ще се водят много по-открито.

Доста впечатляващо изглеждат и другите инициативи, прокарани от Пекин на последния форум на АТИС. Така, наред с Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции (за чието създаване Китай инвестира 50 млрд. долара, т.е. половината от началния и капитал), се планира създаването на още една финансова структура - т.нар. Фонд на Пътя на коприната с капитал от 40 млрд. долара. Както е известно, редица азиатски държави изпитват огромна нужда от средства за реализацията на дългосрочните си проекти, чието усвояване обикновено има сериозен мултипликативен ефект. А мащабът на отделените от Китай ресурси е такъв, че позволява да се подобят условията за кредитиране и от други източници - при това не само в Азия. Много показателна в тази връзка е негативната реакция на САЩ, които критикуват "непрозрачния характер" на създаваните от китайците институции, доколкото виждат в тях очевидна заплаха за контролираните от Вашингтон международни банки.

Впрочем, редица други събития, случили се в навечерието и непосредствено след края на форума на АТИС, също имат несъмнен политически подтекст. Така, в началото на ноември 2014, Китай се споразумя с Катар за използването на юана в търговските и инвестиционни операции между двете държави, а няколко дни по-късни подобни споразумения бяха постигнати с Канада и Малайзия. И трите ограничават сферата на използване на американския долар, което несъмнено е знакова тенденция.

Отношенията между Япония и Китай

Освен всичко друго, нарастващото значение на отношенията между Пекин и Токио се определя от факта, че ако в американската геополитика надделее стремежът за избягване на конфронтацията с Китай, на преден план в Азиатско-Тихоокеанския регион неизбежно ще излязат именно японско-китайските отношения, чието състояние в момента не е никак добро. Доказателство за това е, че от лятото на 2012 насам официалните контакти между двете страни на практика са прекъснати. Тъкмо поради това в основен проблем на двустранните отношения на срещата на АТИС през ноември 2014 се превърна тяхното възобновяване. Инициативата за него бе на Япония, включително заради натиска на САЩ, заинтересовани от намаляване на напрежението в Азиатско-Тихоокеанския регион. Сред множеството (неофициални, но важни) посещения на японски политици в Китай през миналата 2014 с цел да се сондира подобна възможност, бяха и двете ключови визити в Пекин на бившия премиер на Япония Ясуо Фукуда. Изборът му за "парламентьор" на предварителните преговори с Пекин очевидно беше обусловен от това, че именно по време на неговото управление (2007-2008) двустранните отношения за кратко се затоплиха, след което обаче последва ново и при това трайно охлаждане. По време на второто посещение на Фукуда в Пекин, през септември 2014, той имаше продължителен разговор с президента Си Цзинпин, който беше оценен от повечето коментатори като "знаков". По време на форума на АТИС в китайската столица външните министри на двете страни Фумио Кисида и Ван И осъществиха и първите от доста време официални контакти между двете страни. Те бяха "дублирани" от срещата между предшественика на Ван И - Ян Цзъчи (в момента на ключова позиция в ръководството на Китайската компартия) и ръководителя на наскоро създадения Съвета за национална сигурност на Япония Шотару Ячи.

След тези срещи беше направена съвместна декларация от четири точки, в съответствие с които двете страни възнамеряват да действат за подобряване на отношенията си и в интерес на региона, като цяло. Именно тя стана основата за първата от три години насам среща между японския премиер Шинзо Абе и китайския президент Си Цзинпин, очертала тенденция към подобряване на двустранните отношения. В същото време тази тенденция не бива да се преувеличава, тъй като засега става дума само за възобновяване на официалните контакти между Китай и Япония и демонстрация на желание за обсъждане на проблемите, които обаче няма как да изчезнат просто така.

Руско-американските отношения

Както е известно, проблемите в руско-американските отношения започнаха да се трупат отдавна, като по време на украинската криза те просто се проявиха достатъчно отчетливо. В хода на "битката за Украйна" и САЩ, и Русия успяха само частично да постигнат предварителна набелязаните си цели. Всъщност, това можеше да се очаква, предвид факта, че геополитическата игра между двете водещи ядрени сили още в самото начало беше "с нулева сума". В този смисъл, срещата на върха на АТИС в Пекин с нищо не спомогна за подобряването на отношенията между тях.

Отношенията между Москва и Токио

Подобряването на руско-американските отношения обаче, е необходимо предварително условие за по-нататъшното развитие на отношенията между Русия и Япония. Тук следва да напомня, че мотивите за демонстрираната от Токио заинтересованост от развитието на отношенията с Москва не са свързани само с решаването на т.нар. "проблем със Северните територии" (т.е. за принадлежността на Курилските острови и Южен Сахалин), а най-вече със стремежа на японците да не допуснат прекаленото сближаване между Русия и Китай.

В същото време, на фона на усилващата се конфронтация с Пекин (включително за принадлежността на архипелага Сенкаку/Дяоюйдао) Токио продължава да разчита на договора си за сигурност със САЩ от 1960. Затова изострянето на американско-руските отношения във връзка с украинската криза не остави на японското правителство друга възможност, освен да се присъедини към санкциите срещу Русия, проваляйки по този начин планираното за септември 2014 посещение на руския президент Путин в Япония.

На този фон, подобно на случващото се по оста Япония-Китай, въпросът за възобновяването на двустранните преговори на най-високо ниво придобива първостепенно значение за процеса на размразяване и по-нататъшно развитие на японско-руските отношения. На официално равнище, предложението да се използва форумът на АТИС за организирането на такава руско-японска среща на най-високо ниво беше лансирано по време на проведения в края на септември 2014 телефонен разговор между японския премиер Шинзо Абе и Путин. Пак по същото време, в интервю за националната телевизия, Абе напомни, че вече е имал пет срещи с руския президент и би "искал да продължи този диалог". Според него, основният проблем в двустранните отношения е липсата на мирен договор между Япония и Русия, като за решаването му "е крайно наложително да продължат контактите между лидерите на двете държави". Както можеше да се очаква, на кратката си среща в Пекин по време на форума на АТИС японският премиер отново акцентира върху необходимостта от разрешаване на украинската криза и подписването на мирен договор с Русия. В крайна сметка, Путин и Абе се споразумяха руският президент да направи официално посещение в Япония през 2015, където тези въпроси отново ще бъдат дискутирани.

Без да преувеличаваме значението на двустранните срещи по време на последния форум на АТИС, не може да не посочим, че там се очертаха някои нови политически тенденции, вдъхващи макар и плахи надежди за обръщане на неумолимата логика на историческия процес в хода на който натрупването на прекалено много негативи в международните отношения може да доведе да нейното разрушаване, включително и в резултат от серия катастрофални военни конфликти.

При това през последните години тези негативи се натрупваха най-вече в Азиатско-Тихоокеанския регион, постепенно превръщащ се в център на глобалната политическа и икономическа активност. Към него се изместват не само ключовите интереси на САЩ, но и тези на Русия, като това обръщане на Москва на Изток съвсем не е свързано само с влошаването на отношенията и с ЕС, в резултат от кризата в Украйна. По-скоро обратното - украинската криза забавя практическата реализация на руското "обръщане към Азия", тъй като отклонява ресурсите на Москва от осъществяването на мащабните инфраструктурни проекти в източната част на страната. В тази връзка, бързото разрешаване на кризата е не само в интерес на Русия, но и на Европа, тъй като би и позволило да се включи заедно с Китай в реализацията на руските проекти на Изток. Впрочем няма сериозни причини това да не сторят и Япония и САЩ. Ясно е обаче, че реализацията на тези проекти ще бъде поставено под въпрос, ако не бъде спряно развитието на негативните политически процеси в Азиатско-Тихоокеанския регион. От тази гледна точка, резултатите от срещите на лидерите на основните световни държави на последния форум на АТИС вдъхват известен оптимизъм.

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.4/2017