BRICS като културно-цивилизационен фактор и предизвикателство пред геополитическото статукво

брой 1 2015
Typography

Според мнозина експерти, след последната среща на Г-20, провела се през ноември 2014 в австралийския град Бризбейн, окончателно е станало ясно, че в рамките на тази организация са се оформили два враждебно настроени един към друг лагера. Единият, чието ядро е Г-7, обединява западните държави и е доминиран от САЩ. Вторият пък, чието ядро е групата BRICS, включва големите незападни държави, а като негови лидери се очертават Китай - в икономически, и Русия - в политически план. Останалите страни от Г-20, дори по-значимите измежду тях (като Саудитска Арабия или Турция например) се колебаят между тези два полюса, макар че все още изглеждат по-склонни да се съобразяват с Вашингтон. Впрочем, още по време на срещата на "Групата на двайсетте" в Санкт Петербург през 2013 това разделение се очерта достатъчно ясно. Но, ако тогава незападните държави все още имаха някакви надежди, че Западът все пак ще склони да подкрепи умереното и плавно преразпределяне на глобалната власт срещу лоялността на същите тези държави от BRICS, днес - след събитията в Украйна и мощната финансова атака срещу Русия през цялата минала 2014, е вече ясно, че САЩ и най-близките им съюзници не са готови на каквито и да било отстъпки и ще направят всичко възможно за да съхранят хегемонията си. На този фон, от ключово значение беше осъществената в Бризбейн, в навечерието на форума на Г-20, среща на държавите от групата BRICS, чието основно послание беше, че независимо от западния натиск лидерите на "незападния блок" подкрепят Русия и и ще продължат да работят съвместно с нея за формирането на многополюсен свят, свободен от хегемонията на долара и на Вашингтон.

Информационната война срещу BRICS

Както е известно, Бразилия, Русия, Индия и Китай са водещата четворка в групата на развиващите се държави BRICS, в която влиза и Южна Африка и към която (според мнозина анализатори) вероятно съвсем скоро ще се присъедини и целият т.нар. Глобален Юг. Несъмнено, съществуването на BRICS силно тревожи американските стратези, тъй като олицетворява съгласуваните усилия на "Глобалния Юг" за формирането на нов, многополюсен свят. Ето защо срещу тази група вече се води своеобразна информационна война, следвайки логиката, че ако BRICS действително представлява фундаментална заплаха за САЩ, ефективното противодействие на тази заплаха задължително включва маргинализацията на групата в чисто информационен план.

Така, от няколко месеца насам сме свидетели на своеобразна демонизация на Русия, придобила опасни размери с налагането на санкции срещу нея във връзка с украинската криза, скандалните сравнения между руския президент Путин и Адолф Хитлер и възраждането на тезата за екзистенциалната "руска заплаха".

По отношение на Бразилия пък, тази информационна война стартира много преди преизбирането на президента Дилма Русеф през октомври 2014, като включва не само ерозията на икономиката на страната, която бива представяна като "контролирана държава", но и персонални атаки срещу бразилския държавен глава.

Според бразилския външнополитически експерт Пепе Ескобар, не бива да изключваме и налагането в близко бъдеще на санкции срещу Китай заради "агресивната" му позиция в Южнокитайско море или потушаването на демонстрациите в Хонконг и Тибет, както и на подобни санкции срещу Индия, заради проблема в Кашмир, или пък срещу Бразилия заради "нарушаването на човешките права" или "мащабното унищожаване на околната среда".

Тъй като държавите от BRICS на практика са ключовите играчи в усилията за изграждане на една по-демократична и недискриминационна глобална система на международните отношения и финанси, изглежда доста вероятно техните западни противници да се опитат да ги елиминират една след друга.

Енергийната и валутната война срещу BRICS

Стимулираният от поведението на Саудитска Арабия и другите монархии от Персийския залив драматичен спад в цените на петрола, който очевидно е бил съгласуван с Белия дом, изцяло се вписва в рамките на войната на доминирания от САЩ западен блок срещу BRICS, като ключови мишени на нейното енергийно измерение са Русия и Бразилия.

Както е известно, над 50% от руския бюджет се формира от приходите от продажба на петрола и природен газ. Всеки спад с десет долара на цената за барел петрол означава, че Москва ще загуби почти 15 милиарда долара годишно. Разбира се, това може да бъде компенсирано частично от спада в курса на рублата (с 50% през 2014), освен това руснаците разполагат с резерви от 450 млрд. долара. В същото време обаче, икономическият растеж на страната през 2015 вероятно ще варира в рамките на едва 0,5%-2%.

Що се отнася до Бразилия, спад на цената на барел суров петрол дори само с един долар, ще означава за основната национална компания Petrobras (с 64% държавно участие) годишна загуба от 14 млрд. долара. Тоест, сегашният драстичен спад на петролните цени ерозира дългосрочната експанзия на Petrobras, включваща финансирането на нова инфраструктура и проектите за добив на енергоносители в бразилските териториални води. Неслучайно, именно Petrobras се оказа и основната мишена в информационната война срещу президента Русеф.

Макар че Иран не е част от BRICS, той споделя стремежа на групата към формирането на многополюсен свят. За да балансират бюджета си, иранците трябва да могат да продават петрола си поне за 136 долара за барел. Ядрената сделка, постигната на последната среща на

т.нар. "шесторка" (САЩ, Китай, Русия, Франция, Великобритания и Германия) във Виена през ноември 2014, ще доведе до частично облекчаване на санкциите (или поне на тези, наложени от ЕС) и вероятно ще позволи на Техеран да увеличи износа на петрол. Правителството на страната обаче няма никакви илюзии относно това, че сегашните манипулации с цените на петрола, освен всичко друго, целят по-нататъшната дестабилизация на иранската икономика и ерозия на позициите на Иран по въпроса за ядрената му програма.

Паралелно с енергийната, срещу BRICS се води и своеобразна валутна война. Ръстът на курса на американския долар в резултат от възобновените "количествени улеснения" (QE) на Федералния резерв на САЩ, води до ръст и на стойността на китайския юан, тъй като двете валути са тясно свързани. Това обаче удря директно по икономиката на Китай. Пекин е разтревожен от опасността китайската продукция да стане прекалено скъпа на цял ред пазари, където печалбата на китайските производители и без това не е голяма. Затова можем да очакваме, че Централната банка на Китай ще стартира контролирана девалвация на юана, като паралелно с това създаде механизъм за борба с изтичането на "горещи пари", особено в Хонконг. Макар че това вероятно ще позволи на страната да остане сравнително неуязвима за американските "валутни атаки", в Азия не са забравили финансовата криза от 1997, която годино по-късно (през 1998) удари и Русия. Както и, че единственият печеливш от нея бяха корпоративните интереси на САЩ и американската хегемония, като цяло.

Демонизацията на BRICS

Очевидно е, че в една или друга степен тази демонизация на BRICS ще продължи, като по разбираеми причини фокусът на усилията ще бъде именно върху Русия, за която вече се внушава, че възнамерява (ни повече, ни по-малко) да "започне Трета световна война".

Пример за това е появилият се в края на 2014 доклад на датското военно разузнаване (DDIS), в който се казва, че по време на военноморските учения в Балтийско море през юни същата година е била разиграна условна атака на руски изтребители и ракети срещу датския остров Борнхолм. В доклада не се разкриват никакви подробности за тази условна атака, но се подчертава, че това са били най-големите руски военни учения в региона от 1991 насам. Между другото, в своята "Оценка на рисковете през 2014", DDIS прогнозира, че "през следващите няколко години ситуацията в Източна Украйна най-вероятно ще се превърне в поредния замразен конфликт в Европа".

Но въпреки, че във въпросният доклад на датското военно разузнаване ясно се посочва, че "няма никакви доказателства, че Русия генерира непосредствена военна заплаха за територията на Дания", това не попречи на редица американски официални лица да изтълкуват доклата на DDIS като "поредното доказателство, че Москва наистина се готви за Трета световна война".

За съжаление, липсват каквито и да било признаци, че Вашингтон е склонен поне да дискутира възможността за промяната на сегашната световна система към един по-демократичен модел на управление, за какъвто призовават хора като американския социолог Иманюел Уолърстийн например. Последната среща на Г-20 в Бризбейн го потвърди за пореден път. Какво обаче може да се случи с една система, която очевидно е тотално ерозирана и неумолимо върви към катастрофалната си преломна точка? Несъменно е, че войната, която САЩ и най-близките им съюзници водят срещу BRICS, e просто отчаян опит за отлагане на неминуемия упадък на сегашния, доминиран от Вашингтон, световен ред. Тоест, проф. Уолърстийн действително се оказва прав и светът след края на студената война е обречен да си остане изключително променлив и нестабилен.

Появата на новата Г-7

Икономистите знаят, че БВП е ключов показател, нагледно демонстриращ реалното положение на една икономика на световната сцена. При това, ако текущата му стойност отразява само моментната картина, динамиката на БВП помага да се разбере, дали въпросната страна се развива в правилната посока или преживява упадък. Съвсем наскоро седемте най-големи развиващи се икономики за първи път изпревариха по този показател влизащите в Г-7 развити държави. Съвкупнтият БВП по паритет на покупателната спобност на Бразилия, Индия, Индонезия, Китай, Мексико, Русия и Турция, достигна 37,8 трилиона долара, докато този на Г-7 се равнява на 34,5 трлн.

Разбира се, не бива да забравяме, че по своето население "новите лидери" далеч превъзхождат държавите от Г-7. Затова, ако преизчислим БВП на глава от населението това съотношение ще се обърне надолу с главата, т.е. по този показател държавите от BRICS продължават да изостават от "клуба" на развитите предимно западни държави.

По-интересна в случая обаче е динамиката на процеса. От 2000 насам е налице стремителен ръст на дела на БВП на развиващите се държави, докато показателите на такива икономически гиганти като САЩ и ЕС неумоливо падат. Впрочем, мнозина експерти са убедени, че подобни темпове на растеж едва ли ще се запазят още дълго време. Както посочва в тази връзка професорът от Харвардския университет Дани Родрик: "Бързият расеж е следствие от закъсняла индустриална революция. Когато една държава се учи да произвежда автомобили или електродвигатели например, производителността на труда в съответния сектор бързо нараства. Но всичко това са еднократни, неповторими събития: по-нататъшният растеж (след овладяването на необходимите технологии) вече няма да има взривообразен характер". Според него, в същия този Китай, чиято икономика нараства много по-бързо от останалите, износът на индустриални стоки, на който се дължи тази позитивна тенденция, вече е достигнал максимума си. Това, което предстои, е преориентация към вътрешното търсене, което обаче може да породи различни проблеми.

Далеч не всички обаче споделят това мнение. Така, според бившия бразилски президент Луис Игнасио Лула да Силва: "По правило, когато се твърди, че темповете на икономическия растеж в развиващите се страни намаляват, за пример се сочи Китай. Ако през предходното десетилетие неговият икономическа растеж беше 14% гадишно, сега той е паднал до 7%. Очевидно е, че когато темповете на растежа в индустриално развитите държави намаляват, Китай също не може да запази предишното си ниво на икономически ръст. При това обаче се забравя, че ако преди десетина години БВП на Китай се равняваше на 1,6 трлн. долара, сега той достига 9 трлн. Тоест, темповете на растеж са намалели, но основата му значително е нараснала. Освен това, Китай вече почти не зависи от износа, тъй като създаде огромен вътрешен пазар, нуждаещ се от нов внос. Благодарение на огромните си натрупвания и резерви, тази страна притежава значителни възможности за инвестиции в Азия, Африка и Латинска Америка".

Според одиторската компания PriceWaterhouseCoopers (PwC), през следващите няколко години световната икономика ще бъде тласкана напред от международната търговия. Като ключовата роля в това отношение отново се отрежда на Китай. Според PwC, тази страна си остава един от основните стокопроизводители, но в същото време се превръща и в най-голям потребител. Между другото, това развитие е от полза за друг член на BRICS - Русия, която, заради географското си положение, играе ролята на свързващо звено между Азия и Европа. Независимо от песимистичните прогнози, руската икономика също нараства, макар и не с темповете на китайската. Разбира се, украинската криза и последвалите санкции срещу Москва, забавиха този растеж, но въпреки това, през 2014 той се равнява на 0,5% (по данни на Световната банка). За това, в частност, съдейства и развитието на Китай. Както е известно, руската икономика има предимно суровинен характер и разчита на износа на енергоносители, а китайското икономическо развитие означава и по-голяма нужда от петрол и природен газ. Освен това, Русия разширява търговията си, както с Китай, така и с  Индия, Израел и държавите от АСЕАН.

BRICS като предизвикателство към глобалното статукво

Както е известно, понятието BRIC (първоначално в групата не влиза Южна Африка) , с което се обозначава групата възходящи икономики, включваща Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка, е лансирано през 2001 от анализатора на "Голдман Сакс" Джим О'Нийл, който смята, че през ХХІ век тези страни ще представляват изключително перспективен пазар за финансовия капитал. Впрочем, дори ако О'Нийл не беше създал тази абревиатура, BRICS пак щеше да възникне като съзнателно формирана група от големи, бързо развиващи се държави, поддържащи помежду си и с останалия свят връзки, които противоречат на интересите на традиционните икономически центрове Европа и САЩ.

Както посочва филипинският професор Уолдън Бело: "На последната си среща в Бразилия през юли 2014 BRICS демонстрира, че се е превърнала в икономически алианс, представляващ много сериозно предизвикателство към глобалното статукво. На тази среща страните от групата се споразумяха за създаването на две новаторски организации, очевидно възнамерявайки да влязат в открито съперничество с Международния валутен фонд, където доминират американците и европейците - Резервният фонд с първоначален капитал от 100 млрд долара, който ще бъде достъпен за членовете на BRICS, нуждаещи се от финансиране, както и нова Банка за развитие, също  с капитал от 100 млрд. долара. И двете институции целят да сложат край на глобалната доминация на Севера в сферите на финансите и развитието.

Но макар че държавите от BRICS открито декларираха стремежа си да ерозират контрола на САЩ и ЕС върху глобалната икономика, преди това ще им се наложи да се сблъскат с редица сериозни вътрешни проблеми.

BRICS - големият печеливш от глобализацията?

Парадоксалното в случая е,  че BRICS e сред основните бенефициенти на контролираната от транснационалните корпорации глобализация, т.е. държавите от тази група дължат възхода си на обвързаността на глобалния капитал с евтината работна ръка, последвала по-пълната интеграция на някогашните "некапиталистически" или зависими капиталистически държави в глобалната капиталистическа система, осъществена през последните трийсетина години. Този странен алианс беше един от факторите, повишили равнището на печалба, и извади глобалния капитализъм от кризата и стагнацията през 70-те и 80-те години на ХХ век.

Тоест, BRICS не представлява алтернатива на капитализма, както си въобразяват някои, защото държавите от тази група са именно капиталистически (включително "комунистически" Китай), макар и с по-голям централен апарат, който е в състояние да контролира и направлява производството. В Китай например, макар че ръководството на Комунистическата партия запазва социалистическата реторика, реалността е, че трийсет години след старта на пазарните реформи на Дън Сяопин, тази страна, по думите на Славой Жижек се е превърнала в "идеалната капиталистическа държава, в която капиталът се ползва с пълна свобода, докато държавата се е ангажирала с "мръсната работа", т.е. с контрола над работниците". Според Жижек, Китай очевидно олицетворява новия съвременен капитализъм, характерно за който е игнорирането на екологията и системното нарушаване правата на трудещите си и подчиняването на всичко и всички на една цел - запазване високите темпове на развитие и превръщането на страната в нова световна суперсила".

Макар да е спорно, дали държавите от BRICS могат да бъдат дефинирани като "неолиберални", няма съмнение, че те са капиталистически, т.е. следват консервативна финансова и монетарна политика, демонстрират тясно сътрудничество между държавните елити и доминиращите икономически сили и, което е още по-важно, разчитат на свръхексплоатацията на своята работническа класа, като мотор за ускоряване на икономическия растеж.

Конкуренцията със западните икономики

Макар че държавите от BRICS се оказаха големите печеливши от направляваната от корпорациите глобалитация, тяхната интеграция в световната икономика е белязана от сложните им и често конфронтационни отношения с традиционните водещи икономики на Европа (ЕС) и САЩ. Наистина, някои от членовете на BRICS и най-вече Китай залагат на инвестиционен модел, който е изключително благоприятен за чуждестранния капитал. Всички те обаче умело използват този капитал за да акумулират необходимата им технологична и управленска компетентност и, в крайна сметка, да се избавят от зависимостта си от чуждестранните (западните) компании. Тоест, макар политиката им да даде нов тласък на развитието на глобалния капитализъм, като цяло, истината е, че те решително преследват националистически по съшността си цели, свързани с усилването на собственото им влияние за сметка на традиционните (западните) центрове на глобална икономическа политическа и военна мощ.

Това се вижда най-добре в отношенията между Китай и САЩ. Търсенето на американските потребители стимулира бързия ръст на ориентираната към износ китайска икономика, но Пекин отправя все по-сериозно предизвикателство срещу хегемонията на долара, като световна резервна валута и измества САЩ като основен инвеститор и търговски партньор на много държави в Латинска Америка (смятана доскоро от Вашингтон за негов "заден двор").

Но, ако конкуренцията вече е очевидна на икономическо равнище, тя е още по-яростна в геополитически план. През последните години Пекин промени политиката си на "мирен възход" на глобалната сцена, отправяйки открито предизвикателство към военната мощ на САЩ и Япония - двете икономики, с които Китай е много силно интегриран в западната част на Тихоокеанския регион. В същото време отношенията на Русия с ЕС и САЩ - двамата основни играчи, с които Москва поддържа значими икономически връзки, особено във финансовата и енергийната сфери - се влошиха, тъй като руският президент Владимир Путин очевидно не желае да допусне по-нататъшно разширяване на НАТО към границите на страната му. Именно тези тенденции, формираха основата на впечатляващото сближаване на Москва и Пекин, демонстрирано в последно време.

През 2001 Джим О'Нийл нарече държавите от BRIC "моторите на глобалния растеж". Случилото се през следващите няколко години доказа правотата му, тъй като по редица ключови показатели (скорост на нарастване на БВП, ръст на доходите на глава от населението и темпове на възвръщаемост на инвестициите) те надминаха САЩ и другите икономики на Севера. Наистина, когато започна глобалната финансова криза, икономиките на страните от BRICS първоначално изглеждаха отслабени от колапса на техните пазари в развитите държави от Севера и темповете на икономическия им растеж се забавиха. Последва обаче стремителното им възстановяване, след като в някои от тях бяха стартирани антициклички програми за икономическо стимулиране. Така например, Китай лансира програма за стимулиране на стойност 586 млрд. долара, което - предвид размерите на китайската икономика - бе повече, отколкото програмата за стимулиране на президента на САЩ Обама на стойност 787 млрд., и обърна тенденцията за спад на икономическия растеж не само в Китай, но и в съседните му държави, които се оказаха изключително зависими от китайските потребители на техните стоки.

На този фон, носителят на Нобелова награда за икономика Майкъл Спенс прогнозира, че до 2020 държавите от BRICS ще заменят САЩ и ЕС като ключови двигатели на световната икономика. Според него, през този период делът на BRICS в глобалния БВП ше надхвърли 50%, като това ще се дължи най-вече на "ендогенния раст на двигателите на растящите икономики, подкрепен от разширяването на тяхната средна класа". Нещо повече, с нарастването на търговията между страните от BRICS, "бъдещето на възходящите икономики е свързано с понижаването на зависимостта им от търсенето в развитите западни държави".

БРИКС и глобалният Юг

Въпреки че на практика, икономиките им не излизат извън рамките на капиталистическия модел, държавите от BRICS се наложиха като модел за подражание на "глобалния Юг", гарантирайки си лидерските позиции в такива блокове като "Г-77 + Китай", действаща в рамките на ООН или Г-20, действаща в рамките на Световната търговска организация. Разбира се, политиката им към развиващите се страни поражда и немалко критики, като това се отнася най-вече за Китай. Така например, макар че Пекин инвестира милиарди долари в подкрепа на държавите от Африка на юг от Сахара (т.е. много повече, отколкото Световната банка например), той е критикуван от някои африкански организации, че разчита на вноса на китайски работници, вместо на местната работна ръка, както и, че залива пазарите на континента с китайски стоки на дъмпингови цени и подкрепя редица репресивни режими.

Но макар че немалка част от тези критики са основателни, истината е, че възходът на BRICS е от несъмнена полза за "глобалния Юг". В рамките на геополитиката на развитието днес BRICS изпълнява роля, подобна донякъде на онази, която навремето играеше Съветския съюз, в периода, когато развиващите се държави водеха борба за икономическа и политическа независимост. Както посочва в тази връзка споменатият по-горе филипински икономист проф. Уолдън Бело: "Краят на мрачния период на еднополюсната доминация на САЩ, с техните неолиберални организации и идеологии, настъпи именно с появата на групата BRICS и трябва да признаем, че това е една изключително положителна промяна".

BRICS като културно-цивилизационен фактор

Освен всичко друго обаче, BRICS има и специфични културно-цивилизационни измерения. От една страна, държавите от тази група се отличават една от друга, включително по цивилизационната си парадигма. Цивилизационното поле, в което се реализира общественото им развитие е твърде обширно - от индивидуализма (т.е. признаване приоритета на личните интереси) и някои други фундаментални характеристики на западното общество, до колективизма (т.е. приоритета на груповите пред индивидуалните интереси), характерен за традиционните източни общества. Така, основният вектор на развитие на Китай, както впрочем и на редица други източноазиатски страни, е доста близък до колективистичния. За индийската и руската цивилизация пък е присъщ един по-скоро междинен модел, предполагащ развитие в доста широк спектър, който обаче е твърде далеч както от чисто колективистичния, така и от индивидуалистичния вектори. При това, ако пътят на развитие на Индия изглежда доста ясен, характерно за Русия по-скоро е зигзагообразното развитие (особено през ХХ век): така след болшевишката революция през 1917 страната се опитва да тръгне по пътя на колективизма, а след разпадането на Съветската империя - по този на инвидуализма.

От друга страна, има много неща, които обединяват държавите от BRICS. Анализирайки например цивилизационните фактори, обосноваващи претенциите на Китай и Индия за глобално лидерство, следва да имаме предвид, че те не страдат от комплекс за непълноценност по отношение на цивилизациите на Севера. Такъв комплекс не съществува нито по време на британското господство в Индия, нито през първите години на индийската независимост, когато тази страна е сред най-бедните в света. Същото може да се каже за периода на полуколониално съществуване на Китай и подялбата на територията му на различни зони на външно влияние, както и за периода на зависимостта му от Москва, когато съветският диктатор Сталин не може да диктува желанията си на китайското ръководство.

Тоест, в тези два азиатски гиганта липсва каквото и да било усещане, че могат да бъдат второстепенни фактори в света, вследствие на което те не са склонни нито да следват сляпо която и да била велика сили, нито пък демонстрират ясно изразена агресивност към останалите. Както е известно, Индия и Китай са две от най-великите световни цивилизации, които (наред с Древния Египет) олицетворяват човешкото развитие в течение на четири хиляди години. В същото време хегемонията на Севера съществува от едва триста-четиристотин години, затова в Азия не приемат европоцентричната визия за света и неговата история. Индийците и особено китайците се отнасят към диктата на Севера като към временно явление (още повече, че китайците имат съвършено различно разбиране за времето, в сравнение с европейците, впрочем това донякъде се отнася и за индийците).

На практика, сходна ситуация започна да се очертава и в редица други държави от "глобалния Юг", включително в Бразилия и Южна Африка. Успехите в икономическото развитие, наред с някои важни политически събития (Корейската, Виетнамската и Афганистанските войни) промениха отношението на африканските и азиатските народи към европейската цивилизация. В икономически план, те (или поне някои от тях) вече демонстрират способност да се конкурират на външните пазари и да поддържат по-високи темпове на икономически растеж (както и увеличаване на доходите на глава от населението). От военно-политическа гледна точка, превъзходството на западната цивилизация също не се оказва чак толкова безспорно - в най-добрия случай САЩ и европейските им съюзници съумяват да избегнат болезненото поражение, но не и да спечелят победата в повечето си битки, водени напоследък. В чисто технически план пък, възходящите икономики от "глобалния Юг" демонстрират способност не само да усвояват вносните високи технологии, но и сами да развиват научно-изследователския си сектор, като самостоятелното създаване на ядрен потенциал от Китай и Индия е илюстрация за това. На този фон, някогашното преклонение пред европейците постепенно изчезна. Нещо повече, бързото икономическо развитие на най-големите азиатски държави създава условия за появата там на ясно изразен комплекс на превъзходство по отношение на западната цивилизация.

При това обосновката на цивилизационните претенции на Китай и Индия за глобално лидерство нерядко придобива и определени расови измерения, върху което акцентират най-вече индийците (тиражирайки тезата за противопоставянето между "белите", от една страна, и "жълтите", "черните" и "кафявите" - от друга). Проточилата се хегемония на "белите" цивилизации нямаше как да не породи у останалите силен стремеж към реванш, а днес вече са налице и реални възможности за това. Ключова роля тук играе обстоятелството, че общата история и общите задачи, които произтичат от историческото развитие и неравноправното положение в международното разделение на труда, несъмнено укрепва връзките между държавите от "глобалния Юг". Което пък води до това, че от геополитическа и дори от психологическа гледна точка другите регионални държави от тази зона (Бразилия, Южна Африка, Индонезия и т.н.) изглеждат по-склонни да си сътрудничат с Китай и Индия, отколкото със Запада. Досегашният модел на глобално разделение на труда все още не допуска формирането на подобна коалиция, но ако водещите възходящи икономики запазят сегашните си темпове на растеж, тези пречки постепенно ще отпаднат.

Що се отнася до Русия, която от една страна е част от "глобалния Север", но от друга е и участник в BRICS (т.е. в коалицията на "глобалния Юг"), отношението на страните от Юга към нея винаги е било по-различно, отколкото към която и да било друга държава от Севера. Вероятно, защото тя винаги се е различавала радикално от която и да било друга империя (от Римската до Британската), най-вече по това, че етническите руснаци никога не са се ползвали с повече права, отколкото представителите на неславянските националности, руската периферия обикновено се дотира от центъра, а местните елити изцяло биват интегрирани в общоруския държавен елит. Ако все пак в Руската империя съществува някаква дискриминация, тя е изключително на религиозен принцип. Както е известно, през съветския период, Москва неизменно подкрепя "глобалния Юг" в сблъсъка му със Запада (друг въпрос е, какви точно са мотивите и за това). Всичко това предопределя сравнително добронамереното отношение на Юга към Русия и руснаците и обяснява присъствието на тази страна в BRICS.

Бъдещето на BRICS

При положение, че в момента ориентираното към износ производство, както и глобализацията, като цяло,преживяват сериозна криза, заномерно възниква въпросът за бъдещето на BRICS. Една от възможностите тази група да продължи успешното си развитие е принадлежащите към нея държави да станат по-интегрирани както помежду си, така и с другите разививащи се икономики в рамките на една глобална стратегия, която можем условно да наречем "Търговия по оста Юг-Юг" или "Сътрудничество по оста Юг-Юг" и която отдавна се предлага от редица известни икономисти. Впрочем, задълбочаването на интеграцията е сред основните теми на срещите на върха на BRICS, провеждащи се ежегодно.

Друго възможно решение (макар че елитите на държавите от групата изглежда не изпитват особен ентусиазъм към него) е възприемането на политика, насочена към намаляване на неравенството в доходите и формирането по този начин на "енергичен вътрешен пазар".

Независимо от това, каква точно стратегия ще възприеме BRICS обаче, през следващите години конкуренцията му с водещите западни икономики най-вероятно ще се изостри и дори може да премине в открита конфронтация.

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}