Формиращото се евразийско геоикономическо пространство и новите глобални предизвикателства

брой 6 2015
Typography

Темата за евразийското геоикономическо пространство е тясно свързана с текущата геополитическа и геоикономическа ситуация в света. Сложността и противоречивостта (както във всеки процес с подобни мащаби) на формиращото се евразийско пространство трудно могат да се разберат, ако не се отчетат, проследят и анализират редица процеси и явления от различно естество, характеризиращи развитието на глобалния свят в началото на новото столетие. Някои от тезите в настоящата статия могат да прозвучат стряскащо, но ми се струва, че е по-добре еx-ante (т.е. предварително) да се алармира общественото мнение за редица предсказуеми или непредсказуеми рискове, произтичащи от съвременната геополитическа ситуация и действията на водещите субекти/държави в света. Тези опасения и исторически аналогии с минали периоди са свързани основно именно с формиращото се евразийско пространство и затова произтичащите последици и противоречиви процеси, ако не бъдат спрени или поне регулирани по подходящ начин, могат да доведат до мащабни регионални, а вероятно и глобални "горещи" конфликти.

По редица признаци и симптоми, сегашният период от човешката история доста напомня на тези непосредствено преди началото на Първата и Втората световни войни. Естествено, аналогията не е пълна и е донякъде формално-абстрактна, но истината е, че подобни прилики действително съществуват, макар че днес те имат други качествени характеристики, произтичащи от спецификата на новото време.

След края на студената война (впрочем, налице са достатъчно доказателства , че тя изобщо не е приключвала, а просто е придобила нови форми и измерения) в Европа и някои други части на света беше осъществено грандиозно геополитическо преструктуриране в мащаби непознати от Втората световна война насам. При това, от гледна точка на международното право, легитимността на това преструктуриране изглежда доста съмнителна. Във всеки случай, то не може да се разглежда като логично продължение на Ялтенско-Постдамските споразумения и принципите на Хелзинкските договорености, а по-скоро бе осъществено в разрез с тях. В резултат на историческото геополитическо отстъпление (т.е. краха) на Съветската империя възникна една неособено стабилна (бих я дефинирал като "хибридна") европейска и глобална архитектура, която, както вече посочих, не е перфектно узаконена по правилата на международната юрисдикция. На фона на прокламираната теза за "края на историята", станахме свидетели на грубо и насилствено демонтиране на оформилата се след Втората световна война глобална матрица. Останалата без сериозна конкуренция самотна свръхдържава (САЩ) използва тази ситуация за налагане на „еднополюсен модел“ за развитие на света. Постепенно обаче се оказа, че тя няма достатъчен геополитически, геоикономически, кратополитически и дори военен потенциал за да се справи безпроблемно с тази роля и да управлява безапелационно планетата, без да се съобразява с интересите на другите геополитически субекти. Този процес бе съпроводен с бързата девалвация на общоприетите норми за морал, етика и толерантност в международните отношения. Зачестиха и постепенно се превърнаха в нова норма на поведение агресивните действия, включително с използване на военна сила, без санкциите на оторизираните международни организации и органи.

От еднополюсен към многополюсен свят

В резултат от провала на неиздържалата проверката на времето идея за "еднополюсния модел" на глобално устройство, се очертава процес на постепенното връщане на света към познатия ни от миналото "многополюсен модел". За връщане към съществувалия по време на студената война "двуполюсен свят" не може да се говори, просто защото поне засега не се очертава субект с подобна характеристика (т.е. способен да бъде самостоятелен глобален "полюс", какъвто са САЩ, а в миналото и СССР). Впрочем, още по-малко би могло да се очаква подобно развитие в бъдеше, предвид "възраждането на китайския гигант" или постепенното но неотклонно възстановяване на геополитическите позиции на Русия. Опитът "световният тероризъм" да бъде позициониран като глобален "антиполюс" и нов враг на "цивилизования свят" се оказа неуспешен. По замисъла на американските стратези този нов глобален противник трябваше да консолидира Запада и Изтока около налагания от Вашингтон еднополюсен модел за развитие на света. Твърде скоро обаче на всички стана ясно, че истинският враг и противник на САЩ е "старият", т.е. Русия плюс Китай, а като цяло - Евразийското пространство.

Истината е, че американските геополитически доктрини почти не се променят а само периодично (при това в рамките на достатъчно дълги периоди) се актуализират и/или препотвърждават. Затова е толкова трудно да открием качествено нови моменти в стратегиите на САЩ, допускащи и други траектории на развитие на тази държава, които да са в що годе добър синхрон със съвременното развитие на човечеството. За съжаление, ключовите, стратегически елементи в американските доктрини не бяха актуализирани и след края (макар и оказал се чисто формален) на студената война. Напротив, повечето от тях останаха непроменени, превръщайки се в своеобразни догми: претенции за лидерската роля в еднополюсния свят, както и за осъществяване на тотален контрол върху развитието на всички стратегически (от гледна точка на геополитическите интереси на САЩ) регионални и субрегионални пространства и на първо място Голямата ЕвроАзия (т.е. Европа и Азия), включително западната и част - ЕС, и Малката Евразия (т.е. Азия плюс Русия), а също Азиатско-Тихоокеанския регион, като целта е да се попречи на геополитическия и икономически възход и просперитет на новите конкурентни регионални сили в Евразийското геоикономическо пространство, в лицето на Китай, Русия, Индия и др. Затова вместо да станем свидетели на разрешаването на наследените от студената война постоянни конфликти и търсенето на съвместни решения на новите глобални проблеми и предизвикателства (климатичните промени, разширяващата се катастрофална бедност и проблемите с изхранването на динамично увеличаващото се население на планетата, придобиващият драматични измерения мигрантски проблем, потискането на планирания или самоорганизиращ се световен, регионален и национален тероризъм, навлизането на глобалната и регионалните икономики в спиралата на перманентна икономическа и финансова криза и т.н.) и справяне с прогнозируемите и непредсказуеми рискове за бъдещото световно развитие, много бързо се оказахме в разгара на нова студена война.

Измеренията на новата студена война

Първото от измеренията на тази нова студена война е, че онези пространства в т.нар. Трети свят, където някога се осъществяваше директния сблъсък между двете свръхдържави в рамките на двуполюсния модел и на "старата" студена война, както и в "освободилите се" от опеката на Москва Централна и Източна Европа и постсъветското пространство, бяха превърнати, посредством мощния инструментариум на съвременната геополитика, в нови конфликтни зони, с различни специфични характеристики. Това стана възможно чрез формирането на лишени от национална същност геополитически и геоикономически силови полета (разположени в максимална близост до предполагаемия настоящ или бъдещ противник, в пълно съответствие с прословутата "континентална стратегия на анакондата" на американския геополитик адмирал Алфред Маън), осъществяването на информационни и кибервойни и използването на Интернет-пространството за тотална идеологическа обработка на световното, регионално и национално обществено мнение, както и  прилагането на специфични политически технологии ("цветни" и "нежни" революции, „арабска пролет“, създаване на мощна регионална и национална „геополитическа агентура“ в различните равнища на властта и т.н.). Заключението е недвусмислено: в ход е мащабна глобална „геоикономическа война“. А когато в нея се включат (и особено ако започнат да доминират) и елементи от арсенала на „горещите войни“, окончателно се оформя типичната предвоенна ситуация. Като в момента основният въпрос е, дали е възможно този процес да излезе изпод контрол?

И така, ако по една или друга причина средствата на съвременната геоикономическа война не носят очаквания ефект, се залага на локални „горещи“ войни с различна продължителност и интензитет. Поне до момента, тази геостратегия на САЩ работи почти перфектно. Доказателство за това е „разпаднатата“ на малки държавици (Черна гора например има едва 600 хил. души население) Югославия, където продължават да тлеят трудно разрешими етнически конфликти и омраза. Постсъветското пространство също беше раздробено на големи и малки субекти с остри етнически проблеми и архаични модели на управление. Създават се нови държави на етническа основа като Косово, в резултат от т.нар. „арабска пролет“ и опитите за създаване на нови „демокрации“ в Близкия и Среден Изток (Либия, Ирак, Египет, Тунис, Сирия, Ливан и т.н.) се леят реки от кръв. След 13-годишни усилия за изграждане на „Демократичен“ Афганистан“ не се знае кой точно управлява тази страна, където производството на наркотици се върна на страховитото равнище отпреди управлението на талибаните. Африка на юг от Сахара е оставена да се „самоликвидира“, на този етап с помощта на доктрината за „моркова и тоягата“. Япония, която е в центъра на процесите в Азиатско-Тихоокеанския регион, все още демонстрира лоялност към Вашингтон но само в икономически план и то донякъде. Пребивавайки от двайсетина години насам в почти перманентна икономическа стагнация (резултат от „забраната“ да девалвира националната си валута), едва в последно време страната прави някои плахи самостоятелни ходове в АТР, провокирани от геоикономическата експанзия на Китай, която на този етап изглежда трудно отразима. Накратко, това са главните резултати от геополитическото преструктуриране, осъществено след илюзорното приключване на „студената война“, които в общи линии характеризират състоянието на света в началото на ХХI век. Паралелно обаче текат и други процеси, които не са в унисон с намеренията и доктрините на главният „архитект“ на света. Невероятен стопански растеж (между 7-10% нарастване на БВП) и геоикономическа активност демонстрира Китай, разполагащ с трилионни валутни резерви. Това му позволява да прави инвестиции за стотици милиарди долари в геопространства, които САЩ традиционно считат за „свои“ (Африка, Латинска Америка, Европа). Бързо нараства и геополитическият имидж на Пекин, в резултат от премерената му външнополитическа и външноикономическа дейност и грандиозните геоикономически проекти (като Икономическата зона на Новия път на коприната например).

Изводът е ясен: световният геополитически ред, съществувал до края на формално обявената за приключила „студена война“, е тотално дебалансиран, тъй като не се спазват основните му конструктивни елементи – Ялтенско-Постдамските и Хелзинските споразумения.

С този извод е свързан вторият симптом. Става дума за все по-голямата прилика между сегашния и предвоенния период (навечерието на Втората световна война, избухнала през септември 1939), когато безпардонно и грубо се нарушават договореностите, постигнати след Първата световна война. Провокират се десетки локални горещи войни (Испания, Финландската война, анексирането на Албания, на територии в Африка и Централна Азия, на Австрия, на части от Чехословакия и т.н.). Сходна ситуация се очертава и понастоящем: прекрояване на границите в Европа и постсъветското пространство, на Балканите, в Близкия Изток. Възникнаха десетки нови държави. Принципите от Хелзинки самоволно и едностранно се пренареждат от различни субекти, обявили за приоритетни своите национални геостратегически интереси, т.е. поставяйки ги над интересите на всички останали играчи. Тотално биват ерозирани най-важните измежду тези принципи: за правото на самоопределение и неприкосновеността на териториалните граници. Тълкуването им става все по-фриволно и зависи от стратегическите интереси на определени субекти. Принципите за „двойните стандарти“ и „разделяй и владей“ достигат циничния си апогей. Развиват се сепаратистки, етнически, националистически и дори (нео)нацистки тенденции и настроения ) тенденции и настроения. Международният морал и етика достигаха неебивало ниски нива. Тук обаче няма да се занимавам с тази фактология, която е фиксирана в много изследвания и анализи през последните години, а със самите процеси, протичащи в различни точки на света през последните 20-25 години, където можем да открием аналогии с периода, предшестващ Голямата война. И преди сегашния период сме били свидетели на конфликти и изостряне на международната обстановка, но те имат логично обяснение, защото (Корейската война, Карибската криза, Виетнамската война, Афганистан) възникват в условия на относителен баланс между суперсилите в условията на „двуполюсния свят“. От което се налага изводът, че еднополюсният модел се оказа твърде опасен за развитието на човечеството. Даже когато се разглежда в контекста на глобализационния процес, който, от една страна, с основание се тълкува като закономерен, еволюционен процес в човешкото развитие, но от друга - и като организиран и, следователно, съзнателно направляван от страна на водещите геополитически субекти. При наличието на само един такъв субект и тоталната доминация на една войнствена идеология, като неолиберализма, става очевидно обаче, че този процес на глобализация може съзнателно да бъде деформиран и то в опасни мащаби. Същото следва да се очаква впрочем, и при сходно развитие на идеологически и практически очакваните процеси на Изток.

Третият симптом, който потвърждава основната ми теза, е свързан с действията на субекти, които традиционно играят важна роля в световните обществени процеси. Става въпрос за транснационалните корпорации. И преди Първата и Втората световни войни е имало мощни корпорации, някои от които съществуват в почти непроменен вид и днес. Различното сега е, че броят на големите корпорации е нараснал многократно, но по същественото е, че те имат качествено нова характеристика (1), излизаща извън рамките на сегашната им дефиниция като ТНК. Вместо това днес може да се говори по-скоро за транскорпорации, защото „националният“ им елемент прогресивно изчезва. Иманентно присъщият им монополизъм придобива чудовищни измерения, пред които отделната държава е безсилна. Транскорпорациите разполага с много по-голяма икономическа и финансова мощ от тази на повечето (90%) от съществуващите днес над 200 субекти-държави. Това обаче е само единият аспект на въпроса. Другият е тенденцията, транскорпорациите във все по-голяма степен да придобиват собствени траектории на движение и развитие, които могат и да не съвпадат с тези на субектите (държавите), на които те формално принадлежат. Неслучайно една от най-съществените трансформации в съвременния свят през последните десетилетия е появата на глобално разделение на труда, което може и да не се покрива с класическото международно разделение на труда, конструирано от субектите-държави. Следователно, то може да има и съвсем други стратегически интереси. Транскорпорациите се интересуват най-вече от глобалните и регионални големи пространства и пазари. В това отношение обикновено е налице съвпадение с пространствената геополитика на субектите (държавите), на които те формално принадлежат. Въпросът обаче е друг: транскорпорациите и големите световни банки, в комбинация или поотделно, притежават огромната маса виртуален капитал, циркулиращ в глобалната финансова система, докато субектите-държави обикновено притежават само стойността на произведения от тях БВП. Последната световна икономическа и финансова криза, която все още не е приключила напълно, недвусмислено показа, че извън контрола на държавата-субект се намират огромни обеми финансов капитал.  По експертни оценки, става дума за произведен глобален годишен БВП от над 40 трлн. долара, докато виртуалният капитал вече се оценява между един и няколко квадрилиона долара (1 квадрилион = 1000 трилиона). Ето защо, като интегриран световен капитал, те са заинтересовани от  „тотална“ глобализация, т.е. пълното „отваряне“ на всички икономики и пространства при минимален контрол от страна на държавата. А неолиберализмът отлично обслужва техните геоикономически стратегии.

Битката за големите геоикономически пространства

Каква е аналогията? Също както в предвоенните години, и сега се наблюдава изключително активизиране на световния капитал (този на ТНК) и на най-големите финансови магнати, стоящи зад ТНК. За тях е обезпокоително, че най-големите пространства се намират в Евразия, а субектите които ги управляват, като Китай и Русия, макар официално да не изповядват протекционистични визии, провеждат защитни политики, регулирайки и контролирайки дейността на преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ). В Русия например, през един период от време на дневен ред стоеше въпросът за реалното придобиване на богатите естествени монополи на страната предимно от американски и британски ТНК. Резкият завой в руската политика от 2000 насам не се харесва на глобалния финансов капитал. Затова геоикономическата експанзия на транскорпорациите се покрива с геополитическата експанзия на свързаните с тях големи геополитически субекти. Като ролите често се разменят: така, в страните с отслабен национален суверенитет именно ТНК проправят пътя за реализация на геополитическите стратегии на субектите. И обратното – в защитените пространства се налага мащабна геополитическа интервенция, включително споменатият по-горе арсенал от средства за водене на активна геоикономическа война, в това число чрез разпалване на „горещи“ конфликти. Неслучайно напоследък се наложи понятието „хибридни войни“ (2). Като военните експерти не изключват взривоопасно нагнетяване на „хибридните войни“ и трансформирането им на определен етап в „горещи войни“ с регионален или глобален мащаб.

И така, ТНК се интересуват от същия обект – геоикономическите пространства. Различието от предвоената ситуация е, че тогава целта е овладяването на територии (и на техните ресурси, разбира се) и на жива работна сила. Днес тези цели не са актуални и отиват на заден план. Актуален е контролът върху и доминирането в пространствата, през които преминават комуникационните трасета, коридори и мрежи за пренос на капитал, знание, суровини и материали. Елиминирането на потенциалните конкурентни субекти, води до превръщането на последните в „имагинерни“, със силно зависими икономики, чиито геоикономически опразнени пространства могат да се използват за геополитически и чисто военни цели. И така геоикономическата война обслужва транскорпорациите, т.е. най-едрия глобален и регионален финансов капитал, и има една цел: преразпределянето на геоикономическите пространства и установяването на  максимален контрол върху тях.

Така определени национални, субрегионални и регионални пространства, преднамерено и предварително отслабени икономически и политически, де факто и де юре (посредством обвързващи договори с военнополитически организации или водещи военнополитически субекти) се превръщат в де факто „празни пространства“, които практически безпроблемно се използват като плацдарм за изходни геополитически, геоикономически и дори военни действия. В тези случаи, симбиозата и синхронът в действията на субектите-държави и ТНК в режим ex-ante (предварително), ex-media (текущо) и ex-poste (последващо) са прагматично дирижирани и строго подчинени на определени геополитически и стратегически цели. Кой от двата субекти е водещ във времето зависи от конкретната ситуация в даденото пространство. Пак от нея зависи и използването на „мека сила“ (soft power)  или „твърда сила“ (hard power) за постигане на желания пространствен контрол.

Има и други симптоми, някои познати, а други по-нови, които допълват „предвоенната симптоматика“. Вълна от тероризъм в неизмеримо по-големи мащаби, миграционни вълни не само по икономически причини, но и в резултат от военни действия, етнически, религиозни и дори расови прочиствания, формиране на организирани или саморганизирани етнически и имигрантски затворени общности, нетърпимост и нетолерантност към етнически групи и малцинства и.т.н. Към тях могат да се прибавят и нови явления като проповядване на „икономически и социален реваншизъм“ от страна на фатално обедняващата част на човечеството, обитаваща именно пространствата, които са обект на най-активни геополитически, геоикономически и военни действия. Повече от очевидно е, че съвпаденията  между двата времеви хоризонта (навечерието на Втората световна война и началото на ХХI век)  не са случайни, а се различават само като мащаби и специфични качествени характеристики.

Не може да се подмине и въпросът (макар и по-скоро реторичен), как следва да се разглежда тази аналогична симптоматика на факти, аспекти, процеси, явления, прилики и съвпадения – като естествен еволюционен и самоорганизиращ се, или пък като добре организиран, планиран и дирижиран процес. Човешката еволюция не изключва конфликтите, но според „великия замисъл“ не предполага изтребителни войни. Следователно, и в този смисъл симптоматичното съвпадение не е случайно. Очевидно има субекти, които са заинтересовани от планирането и организирането на предвоенна ситуация и съпътстващото я напрежение, прерастващо в истерия. Това е интересна тема, изискваща не толкова сложни и задълбочени анализи, колкото реалистичното възприемане на повече или по-малко очевидни факти. Впрочем, и в това отношение е налице определена аналогия. Дипломатически совалки, мирни инициатви и договори за „вечен мир“ присъстват и в епохата преди Втората световна война.

Тезата за „Евразийската заплаха“

Напоследък редица политически и държавни лидери от Запада, включително от Балканския и Черноморския регион, все по-често говорят за „военна заплаха“ от Изток, посочвайки и конкретния и носител. Поради геополитическата си неграмотност, но най-вече поради своя статут на „геополитическа агентура“, те така и не са в състояние да осъзнаят същността на „внушената им“ заплаха от Изток. Защото такава действително има. Само че не за представляваните от тях имагинерни субекти, загубили в немалка степен своя (гео)политически, (гео)икономически и военен суверенитет, а за геостратегическите интереси на определен субект или субекти, с претенции за глобално доминиране, включително и по отношение на евразийското геопространство. А то, както е известно не се представлява само от един субект. Ако се обединят обаче, субектите, които го легимитират могат да формират мощно геополитическо, геоикономическо и кратополитическо пространство, притежаващо значителна част от глобалните ресурси. Което очевидно представлява трудно отразима заплаха за сегашните доктринални и неизменно дефинирани от апологетите на неолиберализма и глобализма като дългосрочни геостратегически интереси на САЩ. Застрашени са устоите на матрицата на желания и смятат за безспорен еднополюсен модел на света, който обаче се оказа илюзия, основаваща се на очакваните резултати от геополитическия демонтаж на СССР. Ето защо понастоящем на практика се води мащабна глобална геоикономическа война, чиито обект е именно Евразия.

Според наложилата се (макар и нуждаеща се от сериозни корекции) теория за международните икономически отношения, глобалното геоикономическо пространство се дели по формални и неформални принципи на три основни геоикономически зони: Американска, Европейска и Азиатско-Тихоокеанския регион, между които съществуват „общо взето спокойни“, макар и невинаги безконфликтни отношения. Това е разбираемо, защото те обхващат развития западен свят. Регулирането на тези отношения става сравнително безпроблемно, което се дължи най-вече на скрития модел на управление на света (3). Това „мирно съвместно съществуване” обаче, беше сериозно разклатено през последните десетилетия и особено през последните 5-6 години в резултат от набиращия скорост  т. нар. „Евразийски проект“. Безспорен факт е, че на Изток, в обширната полоса на източната част на ЕвроАзия (4), се наблюдава интензивен процес на формиране на по-големи икономически пространства, позволяващи много по-ефективното осъществяване на търговията и другите икономически активности. Тази тенденция се реализира по един естествен начин от субектите – държави, които са съществували и продължават да съществуват в този ареал, но среща яростната съпротива на субектите от Западния ареал. Което е в пълен разрез с ласкавите оценки за сходния проект за „европейска интеграция“, реализиран първо в Западна, а след 2004 и в Централна и Източна Европа. Причината за прилагането на този „двоен стандарт“ при оценката на иначе аналогични икономически процеси е формирането на четвърта геоикономическа зона – евразийската. Тя ще постави под трудно отразим геополитически и геоикономически конкурентен натиск най-вече американската  геоикономическа зона. Според логиката на глобализацията, рано или късно ще стартира процес на обединение (интегриране) на съществуващите мегарегионални геоикономически зони. Стабилната евразийска геоикономическа зона обаче, или ще има своето логично продължение на Запад, или ще се затвори в пространството на ЕвроАзия. На свой ред, рано или късно Европейският съюз също ще бъде поставен пред съдбовен геостратегически избор: или интегриране с източната част на ЕвроАзия (ресурсно най-богатата в света), или с Американската геоикономическа зона, която все още е най-мощната в технологичен план, но с всяка изминала година губи това си предимство (5). Натискът, упражняван от Вашингтон върху Брюксел за максимално бързото включвне на ЕС в т. нар. Трансатлантическо търговско и инвестиционно партньорство (TTIP) цели именно формирането на мощно трансантлантическо геоикономическо пространство, което ще има потенциала да се конкурира успешно с евразийското. Освен това то ще отнеме на ЕС възможността за геостратегически маневри „по целесъобразност“ както понастоящем, така и в бъдеще. Американската геоикономическа зона обаче не е компактна (обхваща само Северна Америка) и, следователно, е лабилна като геополитическа конструкция. Аналогично стои въпросът и с европейската геоикономическа зона, чиито център и ядро е ЕС. Тя също изключва обширно пространство на запад от Урал, т.е. голяма част от Русия и постсъветското пространство. Това обяснява и стратегията на ЕС да интегрира несвойствени пространства от северната част на африканския континент (Средиземноморският съюз), предимно бивши колонии на Франция.

Именно това обяснява и събитията, които се случват в западната част на ЕвроАзия – „нежните революции“ в повечето страни от постсъветското пространство и най-вече крайно агресивната спрямо Русия геополитика на САЩ във връзка с украинската криза. Тя, естествено, провокира и адекватната остра реакция на Москва.

И така, вече тече процес на формиране на огромно ново, четвърто геоикономическо пространство, наречено евразийско. Последиците за глобалната икономика (макар и прогнозно-хипотетични) са впечатляващи и смущаващи за определени субекти. От гледна точка на глобализационния процес обаче, ставащото в ЕвроАзия не би трябвало да е смущаващо. То е също толкова икономически логично, както е в случая с Европейския съюз. В тази връзка реакцията на определени субекти и предприеманите от тях ответни действия за преустановяване процеса на евразийска интеграция, макар и да изглеждат нелогични, имат своето обяснение. За да се разбере (макар и ориентировъчно)  същността на „евразийската заплаха“ е целесъобразно да се анализира архитектурата на формиращото се Евразийско геоикономическо пространство.

Архитектурата на Евразийската геоикономическа зона

Архитектурата на Евразийската геоикономическа зона се формира от няколко регионални и субрегионални организации, създадени през различни периоди с различни цели. Само две от тях обаче, могат да се приемат като своеобразен фундаменти на зоната: Евразийският икономически съюз (ЕИС) и Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). Останалите имат по-скоро имагинерно значение за нея. Значимостта на двете (както и на останалите) регионални формирования обаче не е балансирана и в определени аспекти дори изглежда противоречива. Факторите за това са исторически наследените обстоятелства при изграждането на Руската империя и на СССР и постоянната и мощна геополитическа и геоикономическа атака от страна на западния ареал към постсъветското пространство след края на студената война с цел да се изолира политически и икономически нова Русия, макар че тя също се ориентира към развитието на капиталистически модел, представляващ своеобразна смес между държавния и либералния капитализъм.

Като трети компонент в зоната може да бъде отнесена групата БРИКС. По-долу ще се опитам да изложа някои аргументи в подкрепа на тази теза.

Евразийският икономически съюз

Както е известно, договорът за създаването на ЕИС е подписан на 29 май 2014 от три държави: Беларус, Казахстан (6) и Русия. На 28 януари 2015 към Съюза се присъединява Армения и на 8 май 2015 Киргизстан. Организацията е отворена за нови членове, които споделят нейния устав и цели. Интерес към членството в нея демонстрират Таджикистан и Узбекистан. Силен интерес към организацията проявяват също Азербайджан, Турция (7), Иран, Индия, Монголия.

И във формата Г-5 на ЕИС между страните членки съществуват проблеми от различен характер, които обаче са обект на отделен анализ. Тук само ще маркирам траекторията на отношенията между ЕИС и Китай, в качеството му на един от лидерите на ШОС. На срещите между президентите на Русия и Китай  (включително на 9 май 2015 в Москва) са постигнати принципни договорености за взаимодействие и сътрудничество между Китай и ЕИС. Като вероятна формула за сътрудничество се очертава създаването на Зона за свободна търговия между ЕИС и Китай. Предполага се, че това ще бъде продължителен период на договаряне, който ще се проточи не по-малко от 10 години. Възможно е да се търси съвместна стратегия за взаимодействие на основата на избраните стратегически насоки на ЕИС и геоикономическата стратегия на Китай, известна като „Икономическият пояс на Пътя на коприната”. В същото време, макар че има сходства, са налице и съществени различия в подходите за развитие на ЕИС и на проекта за „Икономическия пояс на Пътя на коприната” (8).

Подобен модел ще се прилага и към други потенциални партньори на ЕИС – съглашения или зони  за свободна търговия се подготвят с Виетнам, Египет, Индия, Израел, Монголия, Азербайджан и др.

Предпоставките за интеграционно взаимодействие в новата регионална икономическа общност са доста противоречиви. Потенциалът на Общия пазар (с тенденция към разширяване) в сегашния формат от пет страни е над 180 млн. души.  Над 80% от сумарния икономически потенциал на общността се пада на Русия. В общи линии, всички страни - членки или са слабо развити или в най-добрият случай са в средния диапазон на международния рейтинг. Това означава, че основната финансова тежест в Съюза ще понася именно Москва. По експертни оценки, ЕИС ще струва на Русия около 5,2 млрд. дол. годишно. Това не е смущаваща цифра в сравнение с огромния обем руски капитал, който изтича годишно на Запад, а също и с вноските на главните страни членки, които са донори на Европейския съюз. БВП на организацията се оценява понастоящем на 4,5 трлн. долара. Макар че територията на Съюза е много богата в ресурсно отношения, финансовият му потенциал, като цяло, е недостатъчен за реализиране на заложените мащабни цели в процеса на интеграционното взаимодействие. В рамките на новото геоикономическо пространство дори „локомотивът” на интеграцията – Русия, се нуждае от минимум 50-годишен период за да се превърне в глобална икономическа и технологична сила (9). Китай например планира да стане такава сила до 2025. Следователно, включването на тази страна в евразийския интеграционен процес може да има решаващо значение за постигането на крайните цели. От геоикономическа гледна точка, между тези двама ключови играчи в евразийското пространство могат да възникнат предпоставки както за интеграционно взаимодействие, така и за възприемането на противоречиви геополитически стратегии.

Като стратегически подход за развитие на Съюза е възприет пространственият подход, т.е. създаване на общи (единни) пространства. Което пък поражда въпроса, дали ЕИС действително може да се приеме за аналог на ЕС? Заложените параметри (10) свидетелстват, че между двата съюза действително има сериозна прилика. Безспорно, ЕИС е геополитически проект с дългосрочна стратегия и насоченост към сериозно присъствие и силни позиции в глобалната и регионална икономики.

 

Евразийският икономически съюз и Шанхайската организация за сътрудничество

Евразийският икономически съюз и Шанхайската организация за сътрудничество

 

Шанхайската организация за сътрудничество

Създадената през 2001 Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС) е наследник на т. нар. Шанхайска петорка (Китай, Русия, Казахстан, Киргизия, Таджикистан, съществуваща от 1996). Тя има по-друга стратегическа насоченост на развитие в евразийското пространство и се очертава като евразийска политическа, икономическа и военна организация. В нея членува  и Узбекистан. Освен сътрудничеството между страните членки в сферата на икономиката и културата, в известен смисъл ШОС изпълнява и кратополитически функции (сътрудничество във военната област, безопасността, борбата с тероризма).  Затова се смята, че организацията е своебразен противовес на НАТО в Централноазиатския регион. Тя разполага с действена управленска структура: Съвет на държавните глави, Съвет на ръководителите на правителствата, Съвет на националните координатори, Секретариат на ШОС и др. Интерес за членство в ШОС проявяват и други държави, затова в нейните рамки беше създаден т.нар. „партньорски статут”  (такъв е даден на Беларус през 2009, на Шри Ланка през 2009  и на Турция през 2012).

На поредния форум на ШОС в Уфа (8-9 юли 2015) като наблюдатели в организацията бяха приети Индия и Пакистан, а за член-наблюдател Беларус. Така новата формула на организацията обхваща над 50% от населението на света. Икономическата инфраструктура на ШОС се обогатява с Банка и Ивестиционен фонд. Осигурени са над 500 млрд. дол. за реализиране на мащабни инвестиционни проекти. Икономическата насоченост на ШОС доказва нейната значимост за формирането на Евразийската геоикономическа зона.

Групата БРИКС

Ролята на Групата БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и ЮАР) за изграждането на Евразийското геоикономическо пространство е индиректно и се обуславя от факта, че  три от членките и са част от евразийското пространство (Китай, Индия и Русия).  Интересни и специфични ще са отношенията на ЕИС и ШОС с БРИКС, поради препокриването на редица геоикономически цели и задачи. Някои страни от постсъветското пространство (като Армения например) проявяват интерес и към двете организации. Без съмнение ще има координиране на инвестиционните и финансови схеми на двете организации за реализацията на мащабните проекти, които ще се осъществяват в евразийското пространство.

Впрочем, в това пространство има и други регионални организации като Зоната за свободна търговия (Армения, Беларус, Казахстан, Киргизия, Молдавия, Русия, Таджикистан, Узбекистан, Украйна), Митническият съюз Русия- Беларус- Казахстан, Единно икономическо пространство, Евразийска икономическа  общност (всички от ШОС, без Китай), ОНД и др. Повечето от тях съществуват и функционират формално, без съществени резултати и значение за евразийската интеграция, други пък се закриват във връзка със създаването на ЕИС.

Заключение

Формирането на Евразийска геоикономическа зона може да доведе до сериозни преструктурирания в глобалното геоикономическо пространство, свързани с взаимодействието и с останалите три геоикономически зони. Това обстоятелство не предполага скорошно затихване на геополитическата и геоикономическа конфронтация между водещите субекти в глобалната геополитика. Нещо повече, създават се условия и предпоставки за предвоенна психоза и се провеждат активни конкретни кратополитически и геополитически действия в тази насока.

Евразийската геоикономическа зона е в начален, но силно форсиран етап на формиране и затова притежава сериозен потенциал за реализация. В същото време в хода на нейното изграждане се проявяват и редица противоречиви фактори. Именно тя обаче е истинският обект на изключително интензивните и агресивни геополитически действия на САЩ в постсъветското пространство.

Фундаменти на зоната са две регионални организации: ЕИС и ШОС, с частично припокриващи се стратегии за формирането на Евразийското геоикономическо пространство (зона). БРИКС също ще играе важна, макар и специфична роля в този процес.

 

Бележки:

1.  Вж. Маринов Г. Геоикономикс, Изд. Изток-Запад, С., 2010 г. стр.93-95
2. Руският ядрен физик и, същевременно, историк Сергей Переслегин дава много удачна типология на войните. Според него има три вида войни. Войната на Арес: военните стълкновения, които вечно съпътстват човечеството. Войната на Атина: геополитическо и геоикономическо стълкновение за доминиране в пространствата, технологичните системи, банковите, валутно-финансовите и информационните системи и т.н. И третият вид война - Война на пророците: битка за налагане на национални геокодове като доминиращи за сметка на туширането и дори елиминирането на други геокодове и ценностни системи и формиране на еднотипни души.
3. Вж. Маринов Г. Геоикономикс, Изд. Изток-Запад. С. 2010, стр. 79 и следва.
4. В случая за изходна точка на разсъждение се приема по-широката трактовка за евразийското пространство (два компонента - европейско и азиатско пространства), което отговаря и на геополитическата основна теория за Hеartland-а, (стихията на Сушата), включващ и Rimland-a – междинната зона между двете стихии), и World Island (водната стихия). По-тясното разбиране е, че Евразия е разположена на изток и Север от Урал със съответни също междинни зони между двете стихии. Не взимам отношение по тезите на академик Лев Гумильов и други евразийски теоретици от Изток и Запад.
5. Вж. Маринов Г. Геоикономикс, стр. 213-214. Има наслагване на (гео)икономическите и геополитически цикли на САЩ и към средата на века се очаква ново изместване на световния икономически и финансов център, най-вероятно на Изток. Прави се всичко възможно този процес да бъде стопиран.
6. Като първи идеолог на идеята за ЕИС се сочи президентът на Казахстан, който през 1994 я формулира като парадигма за развитие на постсъветското пространство. Двайсет години се подготвят политическите условия за евразийския проект.
7. По изказване на Низарбаев: „ Ердоган изрази желание за членство в ЕИС”.
8. Vision and Actions on Jointly Building Silk Road Economic Belt and 21st-Century Maritime Silk Road. Issued by Ministry of Foreign Affairs and Ministry of Commerce of Republic of China. March 2015.
9. Официално изказване на министъра на икономиката на Русия Алексей Улюкаев. Това донякъде обяснява яростния стремеж на САЩ, на първо място, да не допуснат Русия да придобие лидерски позиции в глобалната икономика и, на второ, да затормозят максимално икономическия растеж на страната в следващите десетилетие, използвайки за целта с целия геополитически и геоикономически доктринален арсенал, с който разполагат.
10. Формите, през които се предвижда да премине ЕИС са: Зона за свободна търговия, Митнически съюз, Единни икономически пространства (общи пазари, свободно придвижване на стоки, услуги, капитал, работна сила и др.), Икономически съюз и Абсолютна икономическа интеграция с наднационални стратегии и политики в търговската, монетарната, данъчната, социалната, енергийната и други области.

 

* Преподавател в Бургаския свободен университет

{backbutton}