27
Чет, Юни
24 New Articles

Неопротекционизмът: теория на секторната глобализация

брой 6 2015
Typography

Необходимо ли е разделянето глобалната икономика на „сектори“, в чиито рамки да могат свободно да търгуват помежду си само сравнително еднородни икономики с приблизително еднакъв жизнен стандарт? Дали това би бил един по-добър от настоящия модел, при който се разчита основно свободният пазар да регулира икономическите отношения на глобално равнище? Настоящата статия се опитва да даде кратък отговор на този въпрос, като, според автора, той е по-скоро положителен. А изводът който следва от нея е, че прилагането на „неопротекционизма“, или ограничаването на свободната търговия, така че тя да се осъществява само между хомогенни региони, би могло да доведе до по-стабилен и устойчив модел на икономическо развитие.

Какво е „неопротекционизъм“

За целите на настоящата разработка, приемам неопротекционизма като понятие, характеризиращо политиката за защита на една развита икономика от конкуренцията на друга, която е развиваща се. Тоест, неопротекционизмът е своеобразен „огледален образ“ на класическия протекционизъм, при който защитата се осъществява в обратната посока, т.е. приема се, че изостаналата, неразвита икономика, следва да се защитава от външна конкуренция, докато набере сили, натрупа капитал и достигне необходимото технологично ниво и производителност, така че да може да се конкурира с вече развитите икономики. Неопротекционизмът разглежда обратната хипотеза – когато развитата икономика е застрашена от ерозия и (фактически) от връщане назад в икономическата си еволюция, поради конкуренцията от страна на неразвитата.

Основната идея на неопротекционизма е, че се намираме в нова икономическа ситуация, в която развиващите се държави започват да ерозират икономиките на развитите, като ги конкурират на база липсващи икономически елементи, които са част от благосъстоянието. Казано по-простичко, Китай (като неизчерпателен пример) превзема всички пазари, на базата на липсата на социални, здравни и прочие разходи, както и на по-малкото потребление на работната му ръка, което я прави по-евтина. Чисто икономически, този модел работи, но на практика представлява връщане на икономиката назад в еволюционния процес. Тоест,  развитите държави могат да възстановят своята икономика и производството си, но само ако се лишат от нещо вече постигнато, което е елемент на тяхната еволюция. Това очевидно е подход, който не може да бъде определен като рационален.

Проблемът произтича от обстоятелството, че развитите икономики са обременени с твърде много разходи, които реално не са оперативно необходими за производството на съответната стока. Това ги прави неконкурентни и те „потъват“ в условията на свободна конкуренция, т.е. ако пазарите са "отворени".

За доказателство на горната теза е разработен симулационен модел на хипотетична икономика с десет потребители, които са едновременно и производители. Всеки от тези субекти има външен конкурент, предлагащ същата стока на по-ниска цена. При промяна на режима на търговия (отворена-затворена) се анализира ефектът върху цялата система и върху доходите на всеки от десетте субекта. Данните съвсем еднозначно показват, че отворената икономика губи благосъстояние, спрямо хипотетичната автаркия. Но най-интересният момент от симулацията е хипотезата за „положителната външна търговия“. Моделът показва, че дори при т.нар. „положителна външна търговия“, благосъстоянието продължава да се „губи“. Този резултат от симулацията, на практика, влиза в противоречие с една от смятаните за почти неоспорими парадигми, а именно, че ако една страна има положително външнотърговско салдо, тя е на „печалба“ от свободната търговия и има повече полза, отколкото вреда от нея. Оказва се, че това не е точно така. Моделът демонстрира, че дори при „положително салдо“ е възможно една икономика да загуби благосъстояние, за сметка на друга, която е в състояние на автаркия. Основната причина е, че загубата от замяната на (условно казано) „един богат работник и потребител“ вътре в страната с „много по-беден работник и потребител“ извън нея, е по-голяма от хипотетичната печалба на положителното салдо. Тестването на модела показа, че едва при положително търговско салдо от 200% и повече конкретната икономика постига (макар и не напълно) стандарт, относително близък  до този на конкурентната и автаркия. Очевидно обаче идеята една страна да има три пъти по-голям износ от вноса е трудно изпълнима, с някои малки изключения. Което поставя въпроса, разумно ли е изобщо да се отварят пазарите между нееднородни икономики.

Симулационният модел е разработен в рамките на електронна таблица. Тъй като той не може да бъде представен в текстов вид, в рамките на настоящата статия са представени само няколко симулационни резултата. Авторът обаче е готов да представи файла с таблицата на всеки, който би искал да я анализира по-детайлно.

Симулационни резултати

За целите на настоящата публикация се разглеждат три различни сценария. Първият е при „балансирана търговия“. Вторият е при „доста добра“ външна търговия с положително салдо от порядъка на 50%. Третият пък е чисто теоретичен, „фантастичен“ вариант на външна търговия с 200%-но положително салдо. Поради очевидната липса на неоходимост не се разглежда вариант със силно негативна търговия. Като данни и показатели се ползват „брой стоки“ и „цена на стоките“. Условната цена на всяка стока в развитата икономика е 1 лв., а в развиващите се - 0,50 лв.

Във всички графики по абсцисата са показани „броят вносни стоки, допуснати до пазара“, а по ординатата - едновременно броят консумирани стоки, и доходът. Поради приетото предварително условие на 1 единица стока да съответства 1 единица пари (лв.), представянето на обща графика е съвместимо.

Балансираната търговия

Данните са, както следва:

Таблица на благосъстоянието при балансирана външна търговия:

Брой външни доставчици, допуснати на пазара

0

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

Средно потребление на всяка стока

1

0.9

0.8

0.7

0.6

0.5

0.4

0.3

0.2

0.1

0

Среден доход на глава от населението

10

8.55

7.2

5.95

4.8

3.75

2.8

1.95

1.2

0.55

0

Общ брой консумирани от местното население стоки

10

9

8

7

6

5

4

3

2

1

0

 

В графичен вид:

Очевидно, при най-логичния и глобално разпространен вариант, е налице загуба на благосъстояние.

Силно положителна външна търговия, при която износът надвишава вноса с 50%

Данните са както следва:

Таблица на благосъстоянието при 50% положителна външна търговия:

Брой външни доставчици, допуснати на пазара

0

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

Средно потребление на всяка стока

1

0.923684211

0.844444444

0.761764706

0.675

0.583333333

0.485714286

0.380769231

0.266666667

0.140909091

0

Среден доход на глава от населението

10

8.775

7.6

6.475

5.4

4.375

3.4

2.475

1.6

0.775

0

Общ брой консумирани от местното население стоки

10

9.236842105

8.444444444

7.617647059

6.75

5.833333333

4.857142857

3.807692308

2.666666667

1.409090909

0

 

В графичен вид:

Както се вижда, и при този доста оптимистичен сценарий, е налице загуба на благосъстояние.

Теоретичен „фантастичен“ вариант на външна търговия, при която износът надвишава вноса с 200%

Данните са, както следва:

Таблица на благосъстоянието при 200% положителна външна търговия:

Брой външни доставчици, допуснати на пазара

0

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

Средно потребление на всяка стока

1

0.994736842

0.977777778

0.947058824

0.9

0.833333333

0.742857143

0.623076923

0.466666667

0.263636364

0

Среден доход на глава от населението

10

9.45

8.8

8.05

7.2

6.25

5.2

4.05

2.8

1.45

0

Общ брой консумирани от местното население стоки

10

9.947368421

9.777777778

9.470588235

9

8.333333333

7.428571429

6.230769231

4.666666667

2.636363636

0

 

В графичен вид:

Очевидно, при този „фантастичен“ и нереалистичен вариант, загубата на благосъстояние става по-бавно и поне до определен момент резултатите са същите като при автаркията. В крайна сметка обаче, при твърде голямо „отваряне“ на пазара, отново се стига до същия краен за развитата икономика резултат.

В качеството на второ (отделно от симулацията) доказателство е разработен и математически модел, представящ приблизително същата философия и също потвърждаващ тезата на автора.

Математическият модел

Каква е разликата между дохода на един работник в развита държава и на един работник в развиваща се страна? Доходът на последния включва минималната, или близка до нея сума, съответстваща на труда, вложен за производството на условната стока А.

Доходът на работника в развитата дължава пък включва както този минимум (за производството на условната стока А), така и други разходи, несвързани пряко със стоката.Част от тези разходи са нормативно задължителни: социално и здравно осигуряване и т.н. Друга част са свързани със състоянието на трудовия пазар и на общото икономическо развитие. В дохода на работника в развитата държава е включен и ефектът от допълнителното търсене на услугите му, в резултат от по-високия общ жизнен стандарт. Подобен ефект е включен и в доходите на другите работници, произвеждащи други стоки – Б, В, Г и пр. Когато те (както и произвеждащият стоката А) имат по-висок доход, те консумират и повече услуги и стоки на другите работници, като именно това обуславя и по-високия доход на последните. Както и обратното.

В резултат на тези обстоятелства (нормативно обусловените допълнителни разходи и чисто пазарните, дължащи се на стандарта, разходи), цената на труда в развитата държава е по-висока, но в замяна са гарантирани допълнителни услуги и допълнително потребление. Тоест, може да твърди, че в развитите страни съществува своеобразно „задължително разширено потребление и производство“, гарантиращо продажбата на повече стоки и услуги от всеки вид, и съответно – по-високи доходи за работниците, които ги произвеждат. На свой ред, с тези доходи се финансира самото потребление.

Това „задължително разширено потребление“ се мотивира от различни фактори. Потреблението на здравни и социални услуги – в частта на финансирането им, е нормативно обусловено. Работникът няма избор. Той плаща тези вноски, а разходите за тях се добавят в себестойността на продукцията.

Различна е ситуацията в стоките и услугите, чието потребление не е законово обусловено. В този случай е налице „доброволно потребление“. То се дължи на два действащи съвместно фактора: наличието на доход, който да се харчи, и склонността на получателя на този доход да го харчи.

Тук може ясно да се види разликата между развитата и развиващата се държава. Във втората работникът не разполага с разширен доход, който да харчи и, съответно, не може да замени като потребител работника в развитата държава. Увеличението на дохода става постепенно като могат да минат години и дори десетилетия, преди работникът в развиващата се страна да разполага с дохода на този в развитата държава. Чисто хипотетично обаче, този проблем може да се реши с различни финансови инструменти. Например, с ускореното кредитиране на развиващата се икономика, което временно да създаде по-високи доходи, така че като започне харченето им, самата икономика да заработи на по-високо ниво на доходи и разходи.

В този случай ограничаващ остава само вторият фактор – склонността на получателя на дохода да го харчи. Това е по-важният ограничаващ фактор, защото не може да бъде адресиран с помощта на финансови или обществено-политически инструменти. Става дума за психологическа нагласа, за установен стереотип и начин на живот, които също като дохода се променят бавно, по естествен път, като липсват доказани и изпитани методи за бърза промяна.

Високото ниво на потребление в развитите държави е резултат от десетилетни, а в някои случаи – вековни процеси. То е резултат също на добре действащи социални системи (посочени по-горе като финансирани нормативно). Тези процеси, както и социалните системи, създават среда, в която работникът не само разполага с текущ доход, но и е достатъчно уверен за бъдещите си доходи. Включително в ситуация, когато загуби работата си и дълго време не може да намери нова. Тази увереност е много труден за постигане „ресурс“, който няма как бързо да се създаде в една нова икономика, или да се замести с нещо друго. Така, дори в новата икономика по някакъв начин да се премахне първият ограничаващ фактор – липсата на доход, остава да действа вторият. Съответно – работникът, дори да има доход, не го харчи. Тоест, работниците не генерират помежду си онова специфично за развитите икономики „допълнително търсене“, което да увеличи доходите на всички.

Под думата „харчи“ следва да се разбира всяко приложение на дохода, включително спестяването. Натрупването на спестявания и инвестирането им, би могло да създаде допълнително търсене и да компенсира предпазливостта на работника. Липсата на доверие обаче води до два ограничаващи фактора:

- По-висок дял на спестяванията в „замразен вид“ – в брой, в злато, заровени някъде и пр.

- По-висока предпазливост на спестовно-набиращите институции. В по-слабо развитата икономика, не само работниците, но и банкерите, са по-предпазливи. Инвестират по-бавно и с повече гаранции и изискват по-висока възвращаемост. Съответно, генерира се по-малко „допълнително търсене“.

Какво обаче се случва, когато, поради липсата на сериозни протекционистични бариери, един развит и един неразвит пазар се слеят в едно цяло?

Тъй като пазарът е общ, а стоките са едни и същи, поведението на потребителите  води до насочване на потреблението им към по-евтината от тях. Тоест към стоката, в която ги няма както нормативно задължителните разходи, така и доброволните допълнителни разходи, в резултат от по-високия стандарт. Така се стимулира търсенето на стоката на работника от развиващата се страна, за сметка на спада в търсенето на по-скъпата стока на работника от развитата държава. По този начин обаче се губи и доходът му, т.е. неговото потребление на други стоки, произведени от другите работници в развитата страна – Б, В, Г и пр. В резултат намаляват както техните доходи, така и приходите в социалните системи. Тоест, налице е краткосрочна икономия на разходи на самия потребител, но в дългосрочен план той търпи загуби от спада на потреблението на собствената му стока.

Ако същото правило се приложи към по-голям брой стоки, или към икономиката, като  цяло, резултатът би бил фактическото връщане на развитата икономика към по-ранен етап от развитието и, т.е. към етап, в който потребителите са имали по-нисък доход и са създавали по-ниско допълнително доброволно и допълнително нормативно обусловено, потребление. Ако пък процесът на ерозия продължи, това би довело до промяна в мисленето на работниците в развитите държави в посока към по-голяма несигурност и по-голяма предпазливост (т.е. по-малка склонност към харчене). В психологията има един принцип, че доверието се губи много по-бързо, отколкото се изгражда. Тоест, ако работниците в развитите държави се почувстват несигурни и застрашени, те могат за броени години да загубят доверието, създадено у тях в резултат на десетилетия усилия и натрупване. Когато това се случи, те ще се превърнат в работници от предно поколение – харчещи по-малко, и генериращи по-малки допълнителни доходи на всеки друг, включително на самите себе си.

И така, какъв е резултатът от сливането на развитата и неразвитата (развиващата се) икономика? Получава се чисто икономическо преливане на търсенето в полза на стоките на неразвитата държава, тъй като в тяхната стойност се съдържат само разходите по самото им производство и нищо друго. Това намалява потреблението на стоки в развитата икономика, ерозира социалните и системи и, паралелно с това, намалява доходите в развитата икономика, както и доверието в нея и склонността към харчене. Ситуацията може допълнително да се влоши, ако в резултат от обедняващите социални системи, започне да се провежда политика на сурови икономии на публични средства и „орязване“ на социални права. Това допълнително би ерозирало доверието в бъдещето и сигурността за работника, което пък ще го направи по-предпазлив. Доколкото обаче социалните системи се издържат от самите работници, тяхното свиване става неизбежно, при намаляване доходите на работниците. Те могат временно, но не и постоянно, да бъдат поддържани с някакъв вид заеми. На определен етап все ще се стигне до политика на сурови икономии, т.е. до разрушаване на една от опорите на феномена „вяра“ („доверие“) в бъдещето.

С времето, развитата икономика би трябвало да постигне ново равновесие, но вече на по-ниско ниво. Тоест, на практика, ще станем свидетели на „връщане“ на икономическата еволюция (т.е. на икономическа деволюция) с години или десетилетия назад. Към времето, когато стоката е била само своята себестойност и, когато не е имало социални системи и допълнително доброволно търсене.

Представяне на тезата чрез математически зависимости

Да предположим, че са налице две отделни автаркии – развита и развиваща се. Те произвеждат и се издържат от три идентични като качество и цени стоки – А, Б и В, произвеждани от трима работници, цената на чиито труд е съответно: Ра, Рб и Рв. Развитата икономика има социална система, както и по-голяма чисто пазарна склонност към потребление, която добавя 50% към стойността на всяка стока, но и осигурява допълнително потребление с така гарантирания доход. В резултат от наличието на социалната система, но и на други фактори – еволюция, сигурност в бъдещето и пр., при работниците в развитата икономика има по-голямо търсене на стоки от тези в развиващата се, което чисто пазарно увеличава цената с още 50% върху базовата стойност, а търсенето - също с 50%.

Много е важно да се уточни взаимовръзката между тези два фактора. Наличието на социална система и на други фактори, води до допълнително потребление и производство. При липсата на социална система и на другите фактори, допълнителното потребление и производство също липсват. Важно е тази връзка да се изясни, защото в модела има компонент, наречен „цена“ на социалната система. Тоест, реално работещите плащат тази „цена“, но в замяна на това и собственото им поведение, и общата икономическа среда се променят така, че икономиката да има по-голям оборот и да генерира повече блага, включително „на глава от населението“.

Това увеличаване на търсенето, в ситуация с фиксирано количество пари, се представя като ускорен паричен оборот, т.е. с коефициент k=1,5. Заради по-голямото доверие, наличието на социална система и сигурност, в развитата държава парите се харчат по-лесно, което увеличава скоростта на самия паричен оборот. Това пък поражда инфлационен ефект (по-скъпа с 50% стока и по-висок доход за работника), както и ефект на увеличено производство и търсене (другите 50%).

За целите на настоящия анализ, опростяваме системата до: трима работници (производителната част от обществото) и един пенсионер  (обобщен представител на непроизводителната социална система, която обаче осигурява мотивация и механизми за по-голям оборот в обществото). Тогава стойността на стоката А се образува както следва:

Ра + 0,5Pa + 0,5Ра = 2Ра

Работникът, произвеждащ стока А, получава доход 1,5Ра, а правителството (държавата)  получава доход 0,5Ра. И двата дохода се изразходват за стоки Б и В.

При стока Б и В се получава идентичен ефект:

Рб + 0,5Рб + 0,5Рб = 2Рб, като 1,5Рб са за работника, а 0,5Рб са за правителството.

Рв + 0,5Рв + 0,5Рв = 2Рв, като 1,5Рв са за работника, а 0,5Рв са за правителството.

Ако приемем Ра=Рб=Рв=1, то:

Първият работник произвежда две стоки А, получава за тях доход 3  и купува по 0,75 бройки от стоки Б и В

Вторият работник произвежда две стоки Б, получава за тях доход 3  и купува по 0,75 бройки от стоки А и В

Третият работник произвежда две стоки В, получава за тях доход 3  и купува по 0,75 бройки стоки А и Б

Държавата изразходва получените три единици за пенсионера като купува по 0,5 бройки от всяка стока

Следователно, в икономиката се създават и потребяват общо шест стоки – по две от всеки вид. Държавата получава своите три единици доход като 6*0,5. Тоест, всеки работник консумира средно по 1,5 единици стоки, а допълнително икономиката изхранва и 1 пенсионер с 0,5 единици стоки. С формула това може да се изрази така:

Кпп =  + , където, Кпп е количеството произведени и потребени стоки; Крi е количеството потребени чужди стоки (или произведени свои – те са равен брой) от работника „i“; Kgi е количеството потребени от държавата стоки от вида, произведен от работника „i”, а n е броят на работниците и стоките (в случая n=3)

За същия период от време обаче, се получава допълнителен оборот на всички стоки, в резултат от по-високата склонност към потребление, изразена в коефициента k=1,5. Това е „отплащането“ от страна на социалната система (представена тук като един, единствен пенсионер), за разходите, направени за нея. Благодарение наличието на социална система и сигурност, хората са склонни да харчат повече, което, приложено спрямо цялото общество, води до повишено потребление. То, от своя страна, създава нови доходи за същите хора. Тоест, общото количество произведени и потребени стоки Ко става:

Ко = k*Kпп = k* + )

Съответно, общото количество консумирани и произведени стоки в горния пример става:

Ко = 1,5* + = 1,5*6 = 9

Което означава, че всеки работник консумира средно по 2,25 единици стоки, като се издържат и пенсионери на стойност 0,75 единици.

Във втората автархия (т.е. в развиващата се държава) няма социална система, нито пък е налице допълнителна склонност към потребление. Цените на стоките там са, съответно, Ра = Рб = Рв = 1.

Първият работник произвежда две стоки А, получава за тях доход 2 и купува по една бройка от стоки Б и В

Вторият работник произвежда две стоки Б, получава за тях доход 2 и купува по 1 бройка от стоки А и В

Третият работник произвежда три стоки В, получава за тях доход 2 и купува по една бройка стоки А и Б

Следователно, в икономиката се създават и потребяват общо шест стоки – по две от всеки вид. В този тип (развиваща се)икономика пенсионери или други социални групи от подобен тип не влизат в сметките. k=1, съответно измерен в натурално изражение, т.е. продуктът на тази икономика се ограничава до шест единици стоки.

Очевидно разликите в k, и разликата между девет и шест единици стоки изразяват разликата в жизнения стандарт между двете икономики (развитата и развиващата се).

И така, какво се случва, когато двете икономики се слеят? Допускаме, че това става на стъпки и разглеждаме само първата от тях. Стока А се появява с цена 1 на развития пазар. Тогава Първият работник губи работата и дохода си, а Вторият и Третият започват да потребяват стока А от внос. Допускаме, че Първият работник започва да получава от държавата някакъв заместващ (компенсиращ) доход, равен на заплатата му. Така той продължава да купува стоките Б и В, с което гарантира дохода на Вторият и Третия работници. Тъй като цената на стока А вече е двойно по ниска, Вторият и Третият работник, съответно, купуват както следва (допускаме, че освободеният от по-ниската цена доход остава в същата стока, а ако се преразпредели, би се получил малко по-различен, но по принцип – същият ефект):

Вторият работник купува 1,5 единици от А и 0,75 единици от В

Третият работник купува 1,5 единици от А и 0,75 единици от Б

Първият работник (вече разчитащ на социални помощи) купува 0,75 единици от Б и 0,75 единици от В

Държавата отново харчи (за пенсионерите) три единици, с които купува по 0,5 единици от стоките Б и В, и една единица от стока А. Общият брой потребени стоки става осем. Тъй като в началния момент доверието не се променя,  k=1,5, което води до общо потребление в размер на дванайсет единици стоки.

Тоест налице е увеличаване на жизнения стандарт в развитата икономика, в резултат на вноса на по-евтини стоки. Източникът на доход на Първия работник обаче представлява не самата икономика, а някакъв страничен източник. Той получава от държавата две единици доход, а при допълнителния половин оборот (k=1,5) получава още една единица, т.е. правителството харчи общо три единици. Тези пари представляват своеобразен заем. Правителството обаче не разполага с източник от самата икономика, подобен на източника за „пенсионера“, от който да финансира Първия работник, затова трябва да го направи чрез заем. В същото време правителството не получава доход от продажбите на стока А, защото тя е вносна (от развиващата се икономика), и в цената и не са включени социални разходи. Правителството получава доход само от потреблението на стоки Б и В. Доходът му от тях е 0,5*4=2. В същото време то изразходва 3 за да поддържа своето ниво на разходи и да не влияе върху пазара (т.е. не намалява пенсията на пенсионера). Така се получава още една единица недостигащ доход, който също се финансира от заем. При допълнителния половин оборот (k=1,5), правителството ще получи още 1 единица доход, и ще трябва да направи 1,5 единици разход. Т.е. появяват се още 0,5 единици заем.

Така общото задлъжняване на правителството става: три единици, за да осигури доход на Първия работник, плюс 1,5 единици – за да се поддържат постоянните социални разходи (пенсии) при намалели приходи от стока А. Тоест, необходими са общо 4,5 единици заем за да се поддържа системата, да не се наруши доверието (т.е. да не се промени коефициентът k) и да се черпят „чисти“ облаги от увеличеното заради евтиния внос потребление.

Ако допуснем, че такъв заем е невъзможен дългосрочно, тогава подобна отворена система е обречена да бъде прогресивно декапитализирана до момента, в който Първият работник  не стане достатъчно конкурентен за да измести ценово вноса. Тоест, хипотетично цената на стоката А ще бъде: Ра = 1. Това означава, че стоката А вече не съдържа компонента „социални разходи“ и компонента на увеличение поради „допълнителното доброволно търсене“. Тоест, би трябвало да настъпят законодателни промени, премахващи социалните вноски, а Вторият и Третият работници да започнат да харчат по-предпазливо, така че да не създават допълнително търсене на стоката А.

В този случай обаче, от това следва, че: при отпадане на социалните разходи, ще се намали цената и на стоки Б и В, както и, че ако Първият работник няма необходимия доход, той (дори и да има желание) не може да поддържа „доброволното допълнително търсене“ на стоките Б и В. Следователно добавката в цената от доброволното търсене в тези две стоки също щe намалее, което пък ще доведе до спад на дохода на Втория и Третия работник. Ако пък се премахнат социалните вноски, ще се премахнат и разходите на държавата (за пенсии), съответно, ще спадне и това потребление.

Всички тези процеси ще повлияят върху склонността към харчене и ще намалят скоростта на оборот на парите. Т.е. k < 1,5 с тенденция към намаляване. В крайна сметка, системата би следвало да се уравновеси на нивото на развиващата се държава (общо производство – шест единици при k=1). Което пък означава, че развитата икономика се връща към по-ранен етап от развитието си.

Някои изводи

Очевидно основата теза за разрушаването на развитата от развиващата се икономика при сливането им, се опира на промяната на коефициента k, отразяващ по-бързия оборот на парите в икономиката. Тъй като въпросът с оборота на парите изобщо е отделен, влияе се и от други фактори и има друго значение, за да няма объркване, би следвало под k да се дефинира нещо друго. То е свързано с оборота на парите, но не е точно същото. Най-точното определение за k следва да е „коефициент на допълнително потребление, в резултат на икономическата еволюция“. Тоест, k отразява допълнителните ползи – под формата на производство и потребление, които се генерират в икономиката от историческото и развитие, натрупването на доверие и склонността на хората да са по-активни, когато са по-сигурни.

По същество, коефициентът отразява наличието на допълнително потребление в рамките на непроменено парично предлагане. Тоест, налице е не само инфлационен ефект (по-скъп труд и по-скъпи стоки), но и количествен ефект (повече потребени стоки).

Коефициентът може да се разложи на два под-коефициента – за задължително допълнително потребление (социалната система) и за доброволно потребление (личният избор на спокойния човек). Но за целите на тезата относно необходимостта от разделяне на глобалната търговия на сектори, това разлагане не е необходимо и може да стане обект на отделно изследване по друга тема.

За пълнота може да се посочи, че в рамките на настоящото изследване беше осъществено и неизчерпателно проучване на съотношението между БВП и количеството емитирани пари в няколко развити и няколко развиващи се държави. Данните от него показват, че при развитите икономики, това съотношение е средно между 2,5 и 3 пъти по-високо, отколкото при развиващите се. Тоест излиза, че с едно и също количество пари, развитите държави правят по-големи обороти и генерират по-голям БВП. Но, доколкото това е показател, свързан с общата скорост на обращение на парите, а там действат и други фактори, то не може да се ползва като безусловно доказателство. Ето защо, за целите на настоящото изследване, се ползва само като допълнително доказателство. Това е индиректен показател за наличието на допълнителен стандарт, в резултат от по-високата степен на развитие на конкретната икономика. Или с други думи, на стандарт, дължащ се на това, че парите се превъртат повече пъти, тоест, че същият брой хора купуват с тях повече на брой стоки и услуги, в рамките на константен период от време.

Настоящото изследване не засяга и въпроса за т.нар. „преход“ от по-високо към по-ниско ниво на развитие. Той се допуска като теоретично изпълним и водещ до някакъв вид деволюция на икономическата система. Но от обществено-политическа гледна точка, подобен процес е доста трудно изпълним, доколкото снижаването на жизненото равнище е крайно неприемлив и конфликтен процес, който може да провокира още по-вредни за икономиката последици. Като например граждански вълнения, революции, масова емиграция и т.н., способни да върнат икономиката дори не до нивото на развиващата се страна, която се разглежда като конкурент, а още по-надолу. Дори да се игнорират такива съпътстващи явления като „човешката трагедия“ и други от този род, в чисто икономически план подобни процеси на „даунгрейд“ са силно рискови и разрушителни. Става дума за вариант на тезата на Дж. М. Кейнс, че заплатите доста трудно вървят надолу, което пречи на класическите икономически механизми да сработят. Но това е отделен въпрос, заслужаващ и отделен подробен анализ.

Литература:

  1. Ricardo, David, On the Principles of Political Economy and Taxation, 1817.
  2. Chang,Ha-Joon, Bad Samaritans: The Myth of Free Trade and the Secret History of Capitalism, 2007.
  3. List, Georg Friedrich, The National System of Political Economy, 1841.
  4. PwC, The Future of Global Business Services, 2012.
  5. KPMG, Executive report: The State of Services & Outsourcing in 2014.
  6. Deloitte, Global Outsourcing and Insourcing Survey results, 2014.
  7. Working America, report, Sending Jobs Overseas: The Cost to America’s Economy and Working Families, 2010.
  8. Hira, Ron; Hira, Anil , Outsourcing America: The True Cost of Shipping Jobs Overseas and What Can Be Done About It, 2008.
  9. Roberts, Paul Craig, The Offshore Outsourcing of American Jobs: A Greater Threat Than Terrorism, 2013.

 

* Докторант в СУ „Св. Климент Охридски“

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.4/2017