Отвъд стереотипите за човешката еволюция

брой 1 2015
Typography

Nicholas Wade, A Troublesome Inheritance: Genes, Race, and Human History, 288 pages Penguin Press, 2014.

Новата книга на Никълъс Уейд (бивш редактор на специализираните издания Nature и Science, а след това - в продължение на трийсет години - на New Work Times - б.р.) "Едно тревожно наследство: гените, расите и човешката история" си поставя амбициозната и опасна задача да разсее утвърдилата се представа, че расовите различия се изчерпват с разликата в цвета на кожата. През последното десетилетие, в хода на разшифроването на човешкия геном, обемът на познанията ни за еволюцията на човечеството значително се разшири. Напук на научните догми, битуващи допреди само едно поколение, днес се смята, че човешката еволюция не е спряла по времето на последния ледников период, а напротив - дори се е ускорила, продължавайки до ден днешен.Доказателствата за това се натрупват постепенно, но този факт все още не се е утвърдил в масовото съзнание. И книгата на Уейд се опитва да стори именно това.

Естествено възниква въпросът, дали усилията му са достатъчно убедителни за да разрушат формиралите се стереотипи. Впрочем, някои от доказателствата, на които се опира Уейд, са познати дори на неспециалистите. Известно е например, че тибетците, за разлика от други народи, са се приспособили на генетично равнище към живота на големи височини, като тази адаптация се осъществява в течение на последните три хиляди години (в същото време обаче, в редица трудове, появили се наскоро, се твърди, че гените, позволяващи адаптирането на жителите на Тибет, възникват в резултат от смесването на местното население с т.нар. Homo Denisova, т.е. с изчезнали преди няколко хилядолетие хоминиди, с които Нomo Sapiens изглежда се е кръстосвал. Друг пример е характерната за малка част от хората лактозна толерантност. Това е още по-древна и далеч по-важна мутация, характерна за жителите на Северна Европа и Африка. Смята се, че именно тя е станала причина за бързата експанзия на индоевропейските езици и на езиците банту.

Всъщност, всичко това вече е известно. Учените вече са имали възможност в течение на продължително време да наблюдават множество примери на микроеволюция в животинския свят, както и многократно да се убеждават (осъществявайки селекция на едни или други растителни и животински видове), че физическите и поведенчески особености могат да се променят в рамките на сравнително къси периоди от време. Всички тези промени ни помагат по-добре да разберем произхода както на отделни индивиди, така и на цели общности.
Често става така, че, от една страна, човек сякаш споделя общоприетото виждане за еволюцията, но - от друга - се опитва да използва последните постижения на геномиката, опитвайки се да проследи собственото си родословие. Обществото ни обаче не е склонно да приеме някои последици от постиженията на науката - например фактът, че както изглежда между отделните етнически групи съществуват много сериозни различия.

Според Уейд, нежеланието на обществото да приеме тези изводи се обяснява с това, че мнозина действително се опасяват от евентуалното повторение на ужасните феномени от ХІХ и ХХ век - социалният дарвинизъм ("не е необходимо да се помага на бедните"), принудителната стерилизация на психически болни хора, кошмарните престъпления на Холокоста, като всички те уж целят да подобрят човешката порода. Самият Уейд признава, че също е потресен от тези явления. Той обаче смята, че страховете ни, че те могат да се повторят, са неоснователни: истинската наука въобще не се стреми да докаже, че някаква група хора превъзхожда останалите, затова Уейд категорично отхвърля наличието на каквито и да било расистки попълзновения в новата му книга. Напротив, той се опитва да убеди читателя, че изучаването на човешката еволюция не е опасно, тъй като то не е свързано с някакви политически цели. Според него, научните изводи, сами по себе си, не влияят върху политическите възгледи, а собствените ни морални и политически убеждения не следва да зависят от състоянието на научните познания относно произхода на човека.

Една опасна теория

Дали обаче това наистина е вярно? И доколко самият Уейд е убеден в правотата на собствените си твърдения. В това отношение няма как да не бъдем скептични. В книгата си, Уейд първоначално описва хода на човешката еволюция, като започва с разселването на древните хора от Африканския континент, а във втората и част отделя повече място на размислите си за хода на човешката история. Тези му размисли обаче пораждат множество политически и морални въпроси, макар че според самия автор, теорията за човешката еволюция не би трябвало да ни навежда на подобни въпроси.

Така, Уейд твърди, че в основата на разнообразието на човешките племена е заложена генетична причина и тъкмо този фактор пречи за формирането на истински нации в повечето страни в Африка и Близкия Изток. Въз основа на това, той лансира тезата, че войната в Ирак например, е била напълно предсказуема "проява на лудост", тъй като съвременната западна демократична система просто няма как да бъде инкорпорирана сред племената, населяващи тази страна. Тоест, Уейд - независимо от собствените му твърдения - няма как да не вижда, че науката, изучаваща произхода на човека, на практика, води именно до определени морални и политически последици.

Всички сме наясно, че войната в Ирак действително се оказа "проява на лудост", както и, че съвременната западна демокрация не можа да пусне здрави корени там. Но, за да обясним това, съвсем не е задължително да поставяме трайбализма на някаква генетична основа. Както признава самият Уейд, различните групи хора, имащи сходен генотип, могат да се адаптират към околната среда по свой собствен начин. Така например, Япония изминава успешно пътя от изолационизма към отварянето си за света и своята "уестърнизация". Преодолявайки фанатичния и националистически оцветен милитаризъм, тази страна осъществява преход към икономика на потреблението и демокрация, като всички тези промени се осъществяват в рамките на само стотина години. При това обаче, Япония никога не е преставала да бъде традиционно и етноцентрично общество, което никога не забравя, какво означава да загубиш специфичните си черти. Най-важното обаче е, че Уейд не може да приведе никакви доказателства в подкрепа на тезата си, че при някои хора стремежът към племенно обособяване е заложен в техните гени, докато при други това не е така. За да се докаже, че генетичните различия действително са били решаващия фактор за социалното развитие, е необходимо да притежаваме далеч по-сериозни познания за генетичната основа на поведенческите различия (а подобна информация просто липсва и Уейд би трябвало да го знае).

Същите трудности възникват при опитите да бъда доказани и някои други теории, обосноваващи историческото развитие с помощта на генетиката, които Уейд коментира с одобрение в книгата си. Той например цитира аргументите на Грегъри Кларк (професор в Калифорнийския университет), че индустриалната революция в Англия е била резултат от промяната в поведенческите особености на местното население. Според Кларк, през Средновековието, семействата на богатите англичани са имали повече деца, отколкото бедните семейства. В резултат, с течение на вековете, значителна част от населението в страната са станали потомците на онези, които навремето не само са били в състояние да спечелят богатство, но и да го запазят и умножат. Защо обаче, подобно нещо не се наблюдава в Китай, Египет, Персия или в други общества, в които цивилизацията има далеч по-древни корени и много по-продължително съществуване, отколкото в Англия, да не говорим, че те са били много по-близо от нея до т.нар. "малтусиански капан"? Възможно е между хората, живели в предземеделската епоха, и представителите на уседналите цивилизации действително да е имало съществени генетични различия, които си струва да бъдат изучавани, но всички тези хипотези се нуждаят от много сериозна проверка, преди да се правят подобни прибързани изводи, които след това да се разпространяват и върху цялата човешка история.

"Расовия въпрос"

В книгата си Уейд отделя доста място на проблема за разделението на човечеството на различни расови групи, характерни за отделните континенти. Въпреки това авторът очевидно не е в състояние да се придържа към тази "континентална схема": той например не може да даде ясен отговор на въпроса, дали жителите на Североизточна и Югоизточна Азия принадлежат към една расова група. Дали следва да бъдат обособени в отделни групи жителите на Близкия Изток, Северна Африка и Южна Азия? И, което е основното, той първо се заема с класификацията, а едва след това с осмислянето, т.е. поставя каруцата пред коня: предвид интереса на Уейд към обясняването на поведенческите различия, вероятно би трябвало първо да се очертаят отделните етнически групи, имащи сходни поведенчески характеристики, а след това да се изясни, дали те имат общи корени и да се потърсят примери за други форми на еволюционна адаптация (както например при жителите на Тибет и Андите). Вместо това Уейд започва да групира народите съобразно принципите на "здравия смисъл", а след това се опитва да обясни поведенческите различия между тях, при положение, че много от тези различия не са много ясно дефинирани.

Интересно е, че Уейд се отнася към хипотезата на американските учени Грегъри Кокрън, Джейсън Харди и Хенри Харпендинг за високия коефициент на интелигентност (IQ), характерен за евреите-ашкенази (т.е. евреите, заселили се в Централна и Източна Европа - б.р.) с по-малък ентусиазъм, отколкото към споменатите по-горе идеи на Грегъри Кларк. Както е известно, според Кокрън, Харди и Харпендинг, сравнително високото умствено развитие на евреите-ашкенази е обусловено от комбинацията на такива фактори като малката численост на еврейската общност в Северна и Централна Европа в края на Средновековието, както и от стремежа на принадлежащите към нея да се занимават с лихварство. Именно тези фактори формират у евреите-ашкенази потребността от висок интелект и особено на онази негова разновидност, която стимулира възпримането и работата с абстрактни понятия. Впрочем, освен че споменават за високо интелектуално ниво, Кокрън, Харди и Харпендинг акцентират върху наличието на често срещащите се сред представителите на тази общност (според Грегор Мендел) генетични заболявания, свързани с нарастването на нервните влакна. Според хипотезата на тримата американски професори, въпросните генетични заболявания са страничен продукт от въздействието на изброените по-горе фактори.

Хипотезата на Кокрън, Харди и Харпендинг обаче, е прекалено умозрителна. Както посочва Стивън Пинкър, в критичната си статия, публикувана в списание New Republic, обосноваността им зависи от цял ред все още недоказани "субхипотези" в областта на историята и биологията. Именно поради тази причина, хипотезата на Кокрън, Харди и Харпендинг, както впрочем и всяка друга хипотеза, съдържаща толкова много уязвими звена, би се наложила доста трудно. Но макар да признава, че тази хипотеза "работи" само в строго определени граници, Уейд въпреки това смята, че насажданата от талмудическия юдеизъм грамотност наистина би могла да доведе до появата на етническа група, принадлежащите към която са притежавали относително по-висок интелект от останалите и благодарение на това са могли да допринесат за еволюцията на другите народи.

Искам да се спра обаче на основния недостатък на новата книга на Уейд. Вместо щателно подбрани доказателства, авторът предпочита абстрактните разсъждения за всеобщия ход на човешката история. В този смисъл книгата "Тревожно наследство" по един парадоксален начин напомня на един от критикуваните в самата нея трудове - книгата на Джаред Даймънд "Пушки, микроби и стомана", в която също могат да бъдат открити немалко недостатъчно разработени идеи (например за приноса на домашните животни за развитието на цивилизацията), претендиращи обаче, че могат да обяснят по-широк кръг от явления.

Проблемът обаче не е само в убедителността на тезите, лансирани от Уейд, когато говори за историческите събития, но и в твърденията му, че популяризираната от него наука не поражда никакви морални или политически последици. Уейд съвсем сериозно твърди, че, в сравение с другите цивилизации, Западът притежава най-мощен творчески потенциал, което се обяснява с генетично обусловените поведенчески особености на принадлежащите към него. Този извод несъмнено доказва, че расовите теории не могат, по един или друг начин, да не засягат собствения ни морал. Защото ако тази особеност на западната цивилизация, както смята Уейд, е възникнала благодарение на социал-дарвинистките фактори, действащи в епохата на Средновековието, неговата теория несъмнено подхранва с нови аргументи една толкова спорна "наука" като евгениката.

Някои изводи

Ако се окаже, че Уейд е прав и различията между етническите групи наистина са съществени, тогава ще ни се наложи да използваме доста по-силни аргументи за опровергаването на расовите теории (особено популярни през ХІХ и началото на ХХ век), както и за да докажем, че нито една етническа група в света не превъзхожда останалите. Тук е мястото да си припомним думите на Ейбрахам Линкълн, че на човек е присъщо да възвеличава себе си и да принизява другите, но той никак не обича по-силните и интелектуално развити хора да принизяват самия него, затова най-важното равенство е равенството от морална гледна точка. Ако твърдим, че неравенството е природен белег на хората, този факт би трябвало да поражда по-скоро чисто човешко съчувствие, а не да провокира расизъм: то в частност би могло да послужи като мощна основа за противодействие на меритократичните заблуди, според които се смята, че в отношенията между хората е достатъчно те да се базират на справедливостта (а не на съчувствието) и на наличието на равни възможности за конкуренция.

Ще се спра и на опитите за ново аргументиране на евгениката. Нямаше да е зле, ако Уейд беше акцентирал в книгата си върху това, че въобще не съществува универсална адаптация, т.е. универсална приспособимост на човека, и за придобиването на едни приспособителни механизми се налага да се жертват други. Главният довод в полза на разнообразието е, че не знаем, какви точно приспособителни механизми ще са ни необходими в бъдеще, а пък основният довод против евгениката е, че не ни е известно, какви точно способности ще загубим през следващите столетия. Нещо повече, от гледната точка на т.нар. "здрав смисъл", концепцията за приспособеността неизбежно се оказва продукт на собствените ни (възможно, генетично обусловени) предпочитания. Това, което ни харесва в момента и изглежда най-подходящо за нас, може в бъдеще да няма нищо общо със способността ни да се приспособяваме.

За съжаление, в последната си книга Уейд концентрира вниманието си върху историческите концепции, докато съществуват много други сфери, в които рекламираната от него наука би могла да донесе практическа полза. За лекарите например би било много полезно да се запознаят с особеностите на заболяванията и тяхното лечение при различните етнически групи; за психолозите ще е полезно да осъзнаят, че от гледна точка на когнитивните си способности далеч не всички хора приличат на американските студенти; за педагозите пък ще е от полза да имат представа за спецификата на обучението при различните етнически групи и въз основа на тази информация да могат да разработват препоръки към учителите, отчитайки особеностите на конкретната етническа група.

Съвременната наука постигна големи успехи съвсем не заради обещанието си да създаде поредната "теория за всичко", способна да ни обясни създаването и смисъла на света, а благодарение на хиляди малки научни открития - тези малки стъпки, помагащи не само за приспособяването на човека към обкръжаващия го свят, но и за приспособяването на света към човека в името на просперитета на цялото човечество.

Образно казано, предположението, че от гледна точка на когнитивните и поведенчески характеристики всички групи, формиращи семейството на човечеството, са идентични, представлява своеобразна стена по пътя на прогреса. С откриването от науката на все нови и нови факти, потвърждаващия различията между отделните човешки популации, тази стена става все по-крехка, лошото е, че на нейно място постепенно възниква нова стена. Не бива обаче да смятаме, че новите стени, издигани от науката, ще ни харесат и ще съвпаднат със собствените ни идеологически постановки или дори със "здравия смисъл". Трябва винаги да сме готови за неочакваното и да бъдем наистина безпристрастни.

 

* Авторът е коментатор на American Conservative

{backbutton}