18
Вт, Юни
27 New Articles

Бумерангът на новата студена война

брой 1 2015
Typography

През последните месеци станахме свидетели на радикална промяна в глобалната политика, основните търговски схеми и военните алианси. Русия преориентира търговията си с петрол и природен газ, както и тази с военни технологии, от Европа към Евразия. Този резултат е точно обратния на американските надежди от последния половин век, свързани с разделянето и овладяването на Евразия - настройването на Русия срещу Китай, изолацията на Иран и недопускането Индия, страните от Близкия Изток и другите азиатски държави да създадат алтернативна на американския долар валутна зона. Санкциите, налагани от САЩ и възприетата от тях политика на нова студена война, тласнаха някои от тези страни да се обединят в рамките на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), като противовес на НАТО, и в групата BRICS, като движение за отказ от зоната на долара и програмите за сурови икономии на МВФ и Световната банка.

Влошаването на ситуацията в еврозоната

Що се отнася до Европа, настойчивите американски искания тя да се присъеди към новата студена война, налагайки санкции срещу Русия и блокирайки руския газов и петролен износ, задълбочиха суровите икономически реалности в еврозоната, която все повече заприличва на "мъртва зона". В началото на декември 2014 група водещи германски политици, дипломати и дейци на културата изпратиха отворено писмо до Ангела Меркел, протестирайки против нейната проамериканска и антируска политика. Придавайки си прекалено голяма значимост, САЩ рискуват да изтласкат Европа от американската икономическа орбита.

Впрочем, Турция вече излиза от американско-европейската орбита, залагайки на Русия за покриване на енергийните си потребности. Иран също демонстрира признаци, че е склонен към алианс с руснаците. Вместо да "разделят и да владеят", както планираха, "ястребите" в администрацията на Обама изолират Америка от Европа и Азия. В същото време в американските медии почти липсва разбиране за това, въпреки дискусиите по първите страници на вестниците в цяла Европа и Азия. Така, вместо да ерозира и разруши BRICS, доларовата зона изглежда все по-близо до собствения си крах.

През декември 2014 руският президент Путин посети Индия, където подписа важни споразумения в областта на отбраната, космическото сътрудничество и енергетиката. Седмица преди това той беше в Турция, където обяви, че пренасочва газопровода "Южен поток" от Южна Европа към Турция. Анкара изглежда все по-близо до ШОС и BRICS, които се превръщат в своеобразни антиамерикански алианси, очевидно съзнавайки, че няма никакви шансове да се присъедини към ЕС.

Няколко месеца преди това пък, Русия обяви, че ще инвестира гигантски средства в изграждането на мрежа от стратегически тръбопроводи към Китай, който ще получи от нея и свърхмодерни технологии за противоракетна отбрана.

В американските медии обаче, нямаше почти никакви дискусии относно тази толкова мащабна геополитическа трансформация, вероятно защото тя ознаменува поражението на политиката на нова студена война, прокарвана от неоконсерваторите от края на 2013 насам, т.е. след като Москва убеди президента Обама да не започва война срещу Сирия, което беше ключова военна цел на въпросните кръгове в САЩ.

Техният отговор беше да се опитат да изолират Русия и да атакуват нейната търговия и, следователно, платежния и баланс, т.е. износа на газ и петрол за Европа. През февруари 2014 американските дипломати организираха (почти в стил Пиночет) своеобразен преврат в Украйна, използвайки го като инструмент за пречупване на тенденцията за разширяване на търговията и икономическото сътрудничество между Европа и Русия.

Целта беше, да бъде "наказана" руската икономика, като в хода на този процес и в резултат от провокирането на финансова криза да се постигне смяната на режима на Путин, като вместо него в Кремъл се появи един по-проамерикански неолиберален режим, като онзи на Елцин от 90-те години на миналия век,

В основата на тази стратегия е тезата, че след разпадането на Съветския съюз през 1991 Русия постепенно е активизирала политиката си в Европа, опитвайки се да реинтегрира своята икономика и общество. В същото време, Европа търсеше начин да превърне Русия в основен доставчик на енергоносители (петрол и природен газ) по новите тръбопроводи, заобикалящи Украйна. Вече функциониращият газопровод "Северен поток" минава по дъното на Северно море, достигайки до Германия. Газопроводът "Южен поток" пък трябваше да минава през България и Сърбия (т.е. през Южна Европа) и да достигне до Северна Италия и Австрия.

От своя страна, Германия разчиташе на Русия, като пазар за износа си, от който да спечели достатъчно рубли за да плати с тях внасяния руски петрол и газ. Други европейски държави пък разшириха търговията си със селскостопанска продукция за Русия, а Франция се споразумя да произведе за руската армия няколко гигантски хеликоптероносачи "Мистрал". С други думи, краят на студената война обещаваше да доведе до много по-тясна икономическа, а следователно и политическа, интеграция между Русия и Европа, скрепена, до голяма степен, именно от мрежата от газопроводи.

Американските "рицари" на студената война обаче, се опитаха да разрушат тази търговия. Стратегията им бе да изолират Русия и да обвържат Европа към американската икономика. Вашингтон разчиташе да организира мащабен износ на втечнен американски шистов газ за Стария континент, изтласквайки оттам руския, като по този начин бъде нарушен платежният баланс на страната.

Това очевидно беше неизпълнима мечта, но следва да признаем, че нескопосаната военна конфронтация на САЩ с Русия действително постигна нещо много важно, а именно - политическа трансформация на отношенията между Америка и Европа. Неслучайно в едно от изказванията си в началото на декември 2014 Путин посочи, че не вижда смисъл в преговорите с европейските политици, той като те просто следват указанията на САЩ, предавани им посредством НАТО, т.е. склонни са да се поддават на американския натиск.

Стратегията на "тръбопроводния рентиер"

Американската неолиберална стратегия залагаше на премахването на контрола на Москва върху тръбопроводната мрежа, по която към Европа се доставя руски газ и петрол. Идеята беше по този начин да се отнеме част от печалбите, които руснаците разчитаха за получат от износа на енергоносители за ЕС.

За да илюстрирам нагледно, какво точно се случи, ще дам следния пример. Представете си, че в САЩ действа закон, според който собственикът на една сграда не може да бъде и собственик на асансьорната система в нея. Това би означавало например, че собствениците на Емпайър Стейт Билдинг не могат да разполагат със собствените си асансьори. Някой друг би могъл да ги купи и след това да заяви на наемателите или жителите на сградата, че трябва да плащат всеки път, когато решат да се качат на 40-тия, 50-тия или 60-тия етаж. Тоест, вместо у собственика, който получава наем за Емпайър Стейт Билдинг, основната част от приходите биха могли да се окажат в джобовете на собствениците на асансьорната система, защото без достъп до нея, на наемателите ще се наложи да се качват пеша и приходите от наемите ще започнат да падат, до момента, в който наемодателят бъде принуден да плати на собствениците на асансьорите исканата от тях сума.

Именно това би се случило с всеки тръбопровод, принадлежащ на държави, които са враждебно настроени към Русия. За да го избегне, Газпром настояваше за изграждането на собствен тръбопровод под руски контрол, което изключва вземането на какъвто и да било "наем" за ползването му. Европа обаче всячески се опитваше да попречи на това, твърдейки, че "свободният пазар" изасква разделение между собствеността на тръбопровода и собствеността на газовите доставки, докато истинската и цел беше да взема "наем" за тях, за сметка на руските газови приходи.

Впрочем, Европейската комисия и преди това следваше враждебна към Газпром политика. Пример за това е поведението и по време на гръцката криза. Както е известно,  Комисията настояваше Гърция да плати на МВФ за помощта, оказана от фонда на чуждестранните държатели на гръцки ценни книжа, като продаде част от държавните си активи. Най-големият такъв актив бяха петролните находища в Егейско море и свързаната с тях инфраструктура. Когато обаче Газпром предложи най-високата цена за нея, Европейската комисия блокира сделката. Резултат от това стана въвеждането на още по-сурови мерки за икономии в Гърция, което пък още повече настрои тази страна срещу ЕС и МВФ и, следователно, против американската политика на нова студена война.

Станахме свидетели на следното: налице е толкова радикална промяна в американско-европейската дипломация, че в съответствие с теорията на международните отношения, тя е нестабилна в самата си основа и не работи ефективно.

Истината е, че Европа обърна с главата надолу основните постулати за това, как следва да се осъществява националната дипломация. Вместо да съобрази дипломатическите си действия със своите икономически и търговски интереси, тя подчинява тези интереси на американския контрол. Що се отнася да европейското присъствие в НАТО, вместо Европа да разглежда своята военна политика като продължение на външната, тя поставя икономическата си дипломация, търговските си схеми, доставките на енергоносители, експортните пазари на своята индустрия и селско стопанство изцяло в служба на военните цели на НАТО. Това обаче означава отказ от гарантирането на военната сигурност, каквато беше основната цел на създаването на алианса. Икономическата преориентация на Европа от сътрудничество към конфронтация с Русия поражда заплахата от пренасянето на военните конфликти непосредствено на територията на континента - в резултат от марионетната война в Украйна.

Старо правило е, че една държава няма приятели или врагове, а само национални интереси. По-голямата част от тези интереси са икономически. В днешна Европа обаче, канцлерът Меркел очевидно игнорира интересите на Германия и другите европейски икономики. Тя внезапно започна да разглежда Русия не като икономически пазар и доставчик на суровини и енергоносители, или като основен потребител на германската продукция и технологии, а като враг на Европа.

По същия начин, демонстрираната от нея напоследък "политическа любов" към Съединените щати ги представя като естествен приятел и съюзник на Европа, без да се осъзнава до каква степен американската политика на нова студена война на континента (в чиято основа е тезата, че "именно вие, европейците сте на преднат линия на битката с Русия и затова следва да поемете основното бреме по нея"), ерозира континенталните европейски интереси, задълбочава икономическите проблеми и усилва необходимостта от нови строги икономии.

От своя страна, САЩ очевидно са възприели тезата на фон Клаузевиц, че войната е продължение на външната политика с други средства, но я тълкуват крайно ограничено: войната се смята за единственият лост, който в наши дни Америка може да използва за реализацията на външната си политика. И след като по ред обективно причини тя вече не е в състояние да осъществява мащабни сухопътни операции, единствената и възможност е да ерозира противниковата икономика с помощта на въздушни удари (както беше в Ирак, Афганистан, Либия, а днес и в Сирия), или налагайки и все по-сурови санкции (както е в случая с Русия, във връзка с украинската криза).

 

* Авторът е президент на Института за изследване на дългосрочните икономически тенденции (ISLET), професор по икономика в Университета на Мисури, в Канзас Сити

{backbutton}