20
Чет, Юни
7 New Articles

Назад към Средновековието: краят на "глобализацията с човешко лице"

брой 6 2015
Typography

През последните години е налице отчетлива тенденция към ограничаване сферата на личните свободи. Паралелно с това се разширява сферата на свобода на суверена, т.е. сферата, в която държавата си позволява намеса в частния живот на своите граждани. Въпреки официално декларираната привързаност към либералните ценности и многобройните опити на западните държави да принудят "авторитарните" лидери да спазват човешките права с помощта на различни видове санкции, съвременната либерална държава, поне засега, не може да опровергае категорично обвиненията, че се придържа към двойни стандарти. Проблемът е, че рационализмът, в качеството си на ключов либерален принцип, може да се използва не само за защита на свободата и прогреса, но и за "контрол в името на прогреса" и дори (в най-лошия случай) - за "контрол заради самия контрол". В резултат от това, вместо на общество от свободни и креативни индивиди, можем да станем свидетели на своеобразна "държава-мравуняк", представляваща общност от инертни, разединени и тотално контролируеми маси.

Свободата да бъдеш дисциплиниран

Очертаната по-горе тенденция стана обект на сериозни дискусии след събитията от 11 септември 2001, когато - в резултат от терористичните нападения на Ал Кайда - правителството на САЩ обяви прословутата "война срещу терора" и прие т.нар. "Патриотичен акт", значително ограничаващ правата на американските граждани. Този документ не само допускаше възможността за подслушване на телефонни разговори от специалните служби, претърсване на пътниците на самолетните компании и други, на пръв поглед естествени в подобна ситуация, мерки. Той предполагаше проследяване на паричните потоци и значително ограничаване на банковата тайна, с цел да се попречи на финансирането на терористите (1). Действието на Патриотичния акт беше отменено на 1 юни 2015. В същото време обаче, новият закон, чието одобрение от Конгреса възнамерява да поиска администрацията на Барак Обама (т.нар. "Акт за свободата"), макар че ще усложни работата на специалните служби, също допуска следенето на гражданите.

Истината е, че "Патриотичният акт" беше само върха на айсберга, чиято подводна част се формираше в течение на много десетилетия, зараждайки се практически едновременно с възникването на либерализма. Епохата на Просвещението - и по-точно просветителите от ХVІІІ век и либералите от ХІХ век - родиха идеята за "минималната държава". Тя беше възприета и от англосаксонските философи от ХХ век, трансформирайки се в лансираната от тях концепция за държавата - "нощен пазач", нает да бди за спазването на човешките права и имащ правото да се меси в частния живот на гражданите, макар и само дотолкова, доколкото е необходимо за гарантирането на сигурността им.

В същото време преходът от средновековното разбиране за положението на човека и отношенията му с властта към либералната визия се съпровожда (както посочва и Мишел Фуко) от усилваща се тенденция към "дисциплинирането"на индивида, предполагаща - в очевиден разрез с либералния мироглед - по-голяма намеса в частния живот на гражданина. Така границата, която на теория на бива да се пресича от "нощния пазач", се измества в посока към ограничаване свободата на индивида и разширяване на контрола върху неговото поведение. В резултат отново се формират непрозрачни зони, попадайки в които човек се оказва уязвим пред лицето на държавната машина и непредсказуемостта на използваните срещу него практики на физическо и структурно насилие.

Дори през ХХ и ХХІ век, въпреки декларираната от либералните мислители свобода на индивида от правителствената намеса, тази намеса продължава да се усилва, придобивайки нови форми - вече не като изтезания или зверски екзекуции (както е през Средните векове), а като усилващо се наблюдение и контрол от страна на държавата върху поведението на всеки отделен гражданин.

Примерно от 20-те години на миналия век се наблюдава бурното развитие на т.нар. "контролираща" и "дисциплинираща" власт. Днес дори в институционализираните демокрации съществуват неинституционални (т.е. несистемни) политически инструменти, които на практика нивелират съществуващите на хартия демократични институции и позволяват намесата в частното пространство на индивида, както при възникване на извънредна ситуация, така и в "ежедневен режим".

За да сме честни, следва да отбележим, че засилването на контрола се оправдава с безопасността и просперитета на самия индивид. Акцентира се например върху това, че "дълбокото проникване" на полицейския апарат в обществото в редица случаи води до понижаване нивото на престъпността или пък, че електронните средства за комуникация на практика позволяват осъществяването на тотален надзор върху действията на индивида, но в същото време оперативността на трансфера на информация е нараснал многократно. Впрочем могат да бъдат цитирани много други сходни аргументи.

Въпросът обаче е, до каква степен трябва да нарасне контролът от страна на държавата за да обезцени в очите на индивида, съпътстващите този процес "блага". Защото на определен етап контролът се превръща в самоцел, а обвързаността му с ръста на благата се оказва, най-малкото, неочевиден.

Големият брат те следи

Няколко ключови тенденции през ХХ и началото на ХХІ век говорят за това, че практиката за ограничаване на личните свободи и разширяването на намесата на държавата в частния живот на гражданите не намалява, а - напротив - нараства. По-долу ще се спрем на най-важните измежду тях.

Една от тези тенденции е ограничаването на свободата на придвижване и практиките за контрол на придвижването на гражданите. Илюстрация за това е например, въвеждането на визов режим, което би изглеждало немислимо за европейците през ХVІІІ или ХІХ век. В края на Първата световна война визите започват да се използват като инструмент за ограничаване на миграцията, гарантиране на сигурността и разкриване на чуждестранните агенти. През 30-те на ХХ век в тогавашния СССР например, се въвеждат изходни визи, без които не може да се напусне страната. Смисълът на изходните визи е да не се допусне емиграцията на най-опозиционно настроените към комунистическия режим граждани и те да продължат да бъдат репресирани от държавния апарат вътре в страната. Аналогични модели съществуват и днес в най-твърдите авторитарни режими (например в Северна Корея, като определени ограничения в това отношение се запазват и в Саудитска Арабия, Катар или Узбекистан), пораждайки остри критики от страна на ООН.

Въвеждането на паспортите и последвалото усъвършенстване на паспортната система (включително поставянето в паспортите на чипове с лични идентификационни данни) са част от същата категория мерки за контрол на придвижването на гражданите. Предлог за въвеждането на биометрични документи станаха събитията от 11 септември 2001 в САЩ, където възникна и самата идея. През 2002 представители на 188 държави по света подписаха т.нар. Резолюция от Ню Орлиънс (лансирана от Международната организация за гражданска авиация - ІСАО), според която лицевата биометрия се приема като основната технология за идентификация при изготвянето на паспортите и изходните визи от ново поколение.

Специално внимание заслужава практиката за проследяване движението на паричните средства в личните банкови сметки, което на практика означава отмяна на банковата тайна и представлява доста сериозно ограничаване на човешките свободи, в пълен разрез с модела на "свободния капитализъм". При това, в течение на няколко века банковата тайна беше сред основните елементи на този модел. В Швейцария например, където стриктното и спазване е сред стълбовете на финансовата система и залог за просперитета на местния банков сектор (фиксирано в Закона за банковата активност от 1934), сега то бива поставено под въпрос.

На 17 юли 2010 швейцарският парламент ратифицира Споразумението между правителството на страната и Държавния департамент на САЩ, позволило на банката UBS да предаде на американските власти информация за 4450 нейни клиенти от САЩ, подозирани, че не са плащали данъци. Освен това, на 1 февруари 2013 влезе в сила Федералният закон на Швейцария за международната помощ по финансовите въпроси (StAhiG) с който се определя, как следва да реагират швейцарските данъчни органи при съответните запитвания от страна на чужди държави. Макар че засега не става дума за пълна отмяна на банковата тайна в Швейцария, самата възможност и практиката да се дават сведения за клиентските сметки придобиват все по-ясни очертания.

Сред мерките за ограничиване свободата на индивида от страна на държавата са и такива практики като задържането за неопределен срок и превантивното изпращане в затвора. През ХХ и ХХІ век подобни мерки се използат доста масово, при това както под формата на официално разрешени действия, така и на нерегламентирана практика. В Австралия например, от 1994 започна да се практикува задържането за неопределен срок на виетнамски, китайски и камбоджански бежанци. През 2004 Върховният съд на страната постанови, че безсрочното задържане под стража на лица без гражданство е напълно законно. Същото се относя и за престъпниците, употребили насилие и извършителите на сексуални престъпления. В Малайзия до 2012 действаше Законът за вътрешна сигурност (ISA), приет през 1960, който позволяваше задържането за неопределен срок без съответното съдебно постановление в течение на две и повече години, в зависимост от конкретния случай (2). В Сингапур пък Законът за вътрешната сигурност разрешава ареста и задържането за неопределен срок на лица, застрашаващи националната сигурност. В Германия до 1998 максималният срок на превантивното задържане беше десет години, преди да бъде отменен от тогавашното правителство на социалдемократите и "зелените". Това обаче позволява на властите да удължават този срок по отношение на онези, които смятат за опасни.

Най-известният пример за превантивно безсрочно задържане без съответното съдебно решение е печално известният американски затвор в Гуантанамо, превърнат в лагер за лица, които властите на САЩ обвиняват в тероризъм. Между 2002 и 2006 през него са минали над 750 чужденци, заловени от американските части по време на операциите им в Афганистан и Ирак. През април 2006 в затвора имаше 490 души, като официални обвинения бяха предявени само срещу десет. Повечето бяха граждани на Саудитска Арабия, Афганистан и Йемен. През 2009 Барак Обама реши да реформира затвора и да закрие лагера, но това президентско решение не беше изпълнено и затворът продължава да функционира.

Практиките на следене, подслушване и други начини за проникване в частната сфера, включително на държавни ръководители придобиха толкова широки мащаби, че редовно провокират международни скандали. След историческия скандал Уотъргейт, довел до оставката на президента на САЩ Ричард Никсън, тази практика не само че не престана, но и продължава да набира обороти. За мащабите на този феномен стана известно благодарение на действията на Джулиан Асанж и Едуард Сноудън. При това послушването на телефонни разговори на държавни ръководители се практикува дори по отношение на близки съюзници (да си припомним само скандала между Франция и САЩ през юни 2015). В това отношение съвременният свят не се е променил особено от епохата на Средновековието, ако не броим несравнимо по-големите технически възможности.

Драстичен пример за несанкционираната намеса на съвременните държави в частната сфера на гражданите е практиката на т.нар. "хуманитарни интервениции" и други операции, осъществявани под предлог за борба с тероризма или режими, нарушаващи човешките права. Бомбардирането на остатъчна Югославия от НАТО, военните интервенции в Ирак без санкцията на Съвета за сигурност на ООН, операцията в Либия и т.н. са печални примери, как под лозунгите за защита на човешките права, биват избивани хиляди хора.

В този случай широката дискусия е необходима за се очертаят границите на суверенитета на държавата, гражданите и третите държави. Не това обаче, е предметът на настоящата статия. Очевидно е, че в съвременния свят продължават да се запазват (и дори нарастват) заплахите за суверенитета на индивида, както и военните намеси. Без значение, дали става дума за "хуманитарни интервенции", операции под лозунга за "защита" на местното население или за борба с тероризма, те представляват заплаха за човешките права, включително за правото на живот.

Така, практиката на европейските и (особено) на северноамериканските правителства по отношение на разработването и използването на все нови средства за контрол върху поведението на гражданите започва да копира практиката на тоталитарните режими в Европа през 30-те години на ХХ век.

Върху тази тенденция акцентира в най-известните си трудове Джорджо Агамбен (3). Той, в частност, очертава няколко "непрозрачни" зони в съвременната държава, където индивидът се оказва лишен от всичките си права, освен от правото на биологично съществуване: концентрационните лагери, затворите, сборните пунктове за имигранти по границите, митниците и др. Агамбен доказва, че суверенитетът на държавата може да се разширява за сметка на свиването на сферата на суверенитета на индивида, включително свеждането на субектността на последния до биологичното му съществуване. И макар че (да се надяваме) такива инструменти като концентрационните лагери са останали в миналото, практиките за превантивно задържане на хора без (или преди) съответното съдебно решение продължава да съществуват. Именно наличието на подобни зони представлява емпирично очертаната граница на либерализма в съвременната държава.

Практиката на намеса в личния живот се осъществява на всички нива, като започнем с изключително високите глоби за нарушаване на правилата на движение и свършим с контрола върху изразходването на личните средства. Днес вече е възможно в реално време и в непрекъснат режим да се следят и най-дребните подробности в ежедневните действия на индивида - от местонахождението до физиологичните му параметри. Като всички тези мерки, по правило, се оправдават със съображения за сигурност (4) и се легализират с помощта на закони от типа на "Патриотичния акт".

Френският аналог на "Патриотичния акт" например, беше приет през май 2015 (5), предоставяйки на местните специални служби широки възможности да следят гражданите на страната, както и още по-активно да използват техническите средства, които преди можеха да се използват само със санкциите на съдебните власти. Аналогичен закон беше приет в Канада през април 2015 (6).

Глобалната секюритизация

Свидетели сме на процес на всеобща секюритизация, непрекъснато възникват все нови и нови видове сигурност: енергийна, продоволствена, транспортна и т.н. В тази връзка някои политолози говорят за "секюритизация на политиката". Възниква обаче принципният въпрос, доколко оправдана е тази глобална секюритизация и до каква степен тя гарантиран реалното повишаване сигурността на живота на хората?

Ако анализираме този въпрос, ще видим, че той няма еднозначен отговор. Редица явления в съвременния свят и, в частност, глобализацията, пораждат многобройни и мащабни движения на хора. Тези хора принадлежат към различни култури, идват от страни с различно държавно и политическо устройство и имат различно образователно ниво. Затова "глобалната секюритизация" изглежда донякъде оправдана. Достатъчно е да си припомним за гигантските миграционни потоци от Африка и Близкия Изток към Европа (сред които несъмнено има значителен брой привърженици на радикалните ислямистки учения, или просто маргинални елементи). Но, както сочат анализите (7), очакванията на  приемащото общества за уж неминуемия ръст на престъпността сред мигрантите нерядко са по-големи от данните на статистиката (което, между другото, може да бъде резултат именно от секюритизацията на обществено-политическия дискурс).

От друга страна, ситуацията в самата Европа далеч не е идеална. Тя се усложнява например от разширяването на ЕС и присъединяването към него на държави като България и Румъния. Тъй като на теория всички граждани на Съюза следва да се ползват с еднакви права, отношението към тях също би трябвало да бъде като към представители на социум, намиращ се на достатъчно високо ниво на развитие. В същото време обаче трудно може да се очаква от румънските цигани да се впишат в европейските стандарти, като същото важи и за чернокожите мигранти от Централна Африка. Тоест, проблемите на социокултурната интеграция са част от цената за политизирането на въпроса с разширяването на ЕС. На практика, така очертаната дилема няма решение. Не изглежда възможно просто да се чака докато гражданите на по-слабо развитите в социално отношение държави достигнат до средноевропейското равнище. По-същия начин е трудно да очакваме от мексиканските мигранти в САЩ да покрият американските стандарти на отношение към закона. Единствената алтернатива е засилването на контрола от страна на правителството върху обществото, като цяло, а това води до понижаване нивото на защита на гражданите от произвола на властта.

Компенсацията на моралния ущърб

Паралелно с тенденцията за "дисциплиниране на масите" се наблюдава и друга, противоположна тенденция - демонстрация на прекалена свобода в такива сфери на социалния живот, които доскоро бяха "табу" или поне не се поощряваха. Например, признаването на еднополовите бракове.

Възниква странното усещане, че сме свидетели на двойнствен процес: от една страна виждаме усилване на полицейската държава, а от друга - разпространение на идеите на "либертинството" (философско течение, чиито последователи са хедонисти и материалисти, отхвърлящи религиозните, моралните и етични норми на обществото - б.р.) сред гражданите на тази полицейска държава. Толерантността към онова, което довчера беше забранено или не се одобряваше от обществото, сега се демонстрира по един много откровен начин. Достатъчно е да си припомним конкурса "Евровизия" през 2014 или легализацията на еднополовите бракове в САЩ, Холандия, Белгия и други европейски държави.

Може ли обаче да се твърди, че тези два процеса са свързани по някакъв начин помежду си? Отговорът следва да се търси в плоскостта на анализа на структурата на съвременното западно общество, като цяло, особено от гледна точка на взаимоотношенията на елита и средната класа с идващото отвън население или с маргиналите извън рамките на "цивилизованото" общество (терористи, радикални ислямисти, религиозни фанатици и т.н.).

"Секюритизацията" на обществото се осъществява най-вече в интерес на елита и средната класа, гарантирайки безопасното им съществуване. Предизвикателство за тяхната сигурност пък представляват, на първо място, масите лумпенизирани мигранти, чиято поява на политическата сцена на развитите държави е тясно свързана с процеса на глобализация, а на второ място - радикално настроените групировки извън Запада. По този начин са формира идеологията на "обсадената крепост", което води до засилване на контрола по границите, даване повече права на специалните служби и приемането на сурови мерки за сигурност вътре в страната.

Процесът на ерозия на традиционните ценности се развива в резултат от значителните различия между културата на мигрантите и на коренното население в развитите държави. Като последица от това бива нарушено социокултурното единство на нормите и правилата за поведение, което пък води до ситуация, когато можем да очакваме всичко от всекиго. В тази връзка многократно се изостря възприемането на рисковете (макар че, обективно погледнато, тези рискове може и да не са чак толкова големи) и очакването за възникване на (нови) заплахи. Разрушаването на културните стереотипи не може да не засегне всички жизнени сфери. Спокойният "еснафски" живот става жертва на глобализацията, а необходимостта да бъдат контролирани престъпните кланове, води до ограничаване на личните свободи. От друга страна, тези достатъчно осезаеми и понякога болезнени ограничениея не могат да не се компенсират с нещо. Именно такава компенсация представлява повишената толерантност към онези модели на поведение, които бяха "табу" в "добрите стари времена".

Особено отчетливо се проявяват тези процеси в САЩ. Страната, в която има множество консервативни протестантски секти, е сред лидерите както в поставянето под контрол и "дисциплинирането" на своите граждани, така и в максимално широката толерантност към това, което доскоро се смяташе за девиантно поведение. Така, характерни за САЩ са дългогодишните присъди за извършени пристъпления (което очевидно напълно се вписва в протестантския морал), както и изключително голямото количество затворници - в пъти повече, отколкото в европейските държави, на глава от населението (макар че населението на Съединените щати е под 5% от световното, 25% от затворниците на планетата са именно там) (8). През последните 15 години специалните служби на САЩ официално разполагаха (въз основа на "Патриотичния акт") с широк достъп до частния живот на американските граждани.

Паралелно с това обаче, в САЩ биват премахвани редица ограничения, касаещи например гей-общностите, повишава се толерантността към използването на леки наркотици и т.н.

Тоест, ставаме свидетели на нова и отиваща далеч система на отношения в обществото. От една страна се променя системата на "консервативните ценности". От друга, тя постепенно бива заменяна от друга, чиито контури все още се оформят, но в която твърдо присъстват принципите на политическата коректност и търпимостта към малцинствата. Ако преди тези ценности бяха легализирани само в рамките на ограничените субкултури (например в университетските среди), сега те получават далеч по-широко разпространение.

Между другото, Русия не изключение от тази тенденции, макар че тук традициите на либерализма нямат толкова дълбоки корени и дълга история. Терористичните нападения през 90-те и 2000-те години, както и задълбочаването на международната тенденция към повишаване на мерките за сигурност съдействаха за забележимото втвърдяване на механизмите за контрол. Развитието на технологиите дава възможност за следене на частния живот на гражданите на същото ниво, като в западните държави. На теория, руската конституция забранява всякакво нарушаване на тайната на личните разговори без съответното съдебно решение. На практика обаче, всички мобилни оператори са задължени да включват системата за осигуряване на оперативно-издирвателните мероприятия, позволяваща на Федералната служба за сигурност да подслушва всеки абонат и да получава различна информация без да представя съдебна заповед. Руската имиграционна политика също придобива все по-ограничителни характеристики. Така, освен задължението да се регистрира и да притежава всички разрешителни документи за пребиваване в страната, имигрантът може само за две, извършени от него административни нарушения да бъде депортиран и лишен от право да се върне в Русия за срок от пет години. В същото време обаче, в страната не се очертава тенденция към либерализация в сферата на правата на сексуалните малцинства, илюстрация за което са нееднократните откази да бъде разрешено провеждането на гей-паради, както и породилият критиките на европейските и американски правозащитни организации закон, забраняващ пропагандата на хомосексуализма, приет през 2013 (9).

Защо Русия, от една страна, се развива в руслото на общата тенденция към "секюритизация", а от друга - не създава механизми за компенсация на "моралните вреди", както правят на Запад? Според нас, от значение в случая са три ключови фактора. На първо място, необходимостта от усилване на контрола се възприема от от обществото като обективна необходимост и не поражда сериозни публични критики, защото Русия вече 15 години води война с тероризма в района на Кавказ и обществото периодично изпитва дълбок шок от жестокостта на осъществяваните от терористите нападения. На второ място, руското общество наистина е твърде консервативно: то приема дискурса за необходимостта от "силна държава", гарантираща "реда", и наистина изповядва традиционните национални ценности. На трето място, руското общество продължава да смята за основателна тезата, че "суровият характер на законите в страната се компенсира от незадължителния характер на изпълението им". Тоест, налице е разбиране, че наказанието не е неизбежно и тъкмо това играе ролята на "компенсационен механизъм", чието наличие, отменя необходимостта от използването на други.

Назад към Средновековието

Каква обаче е връзката между борбата за права на малцинствата, от една страна, и системата на втвърдяване на наказанията и общата тенденция към "дисциплиниране" на обществото, от друга? Съдейки по всичко, не става дума дори за промяна на ценностите, а по-скоро - за дълбока онтологична промяна, осъществяваща се в съзнанието на хората. Обществото е склонно да приеме (10) редица допълнителни ограничения, както и премахването или ограничаването на някои свободи, ако срещу това му се гарантира по-голяма сигурност, при това тази сигурност касае еднакво всички членове на обществото, ако те са послушни, т.е. не демонстрират агресивно поведение. В случай на агресия обаче, следва сурово наказание.

За първи път тази политика беше изпробвана в Сингапур, където глобата за хвърлена на улицата цигара е няколкостотин долара. Ясно е, че за реализацията на подобна практика се налага осъществяването на непрекъснато наблюдение на всеки член на обществото, което значително ограничава правото на частен живот. Тоест, обществото става максимално "секюритизирано", като постепенно тази "секюритизация" се превръща в глобална тенденция.

Следва обаче да си даваме сметка за дълбоките последици от този процес. Обществото на "абсолютната сигурност" доста напомня на мравуняк. С други думи, гарантирането на еднаква сигурност за всички води до утвърждаването сред повечето членове на обществото (разбира се, с изключение на онези, които трябва да гарантират въпросната сигурност) на нежелание да се поемат каквито и да било рискове. В резултат от това обаче драстично намалява креативността на отделните индивиди, а самото общество се трансформира в "застинала" авторитарна структура.

Следва да отбежем, че неслучайно през последните двайсетина години в света се правят толкова много филмови "антиутопии", основани именно на тази тенденция. Атмосферата им силно напомня опитът на сингапурската автокрация, разбира се, с характерната за повечето художествени произведения хиперболизация.

Естествено, подобно общество е много далеч от "либералните идеали" и в известен смисъл е пример за превръщането на тези идеали в абсурд. Това се дължи на факта, че самите "либерални идеали" всъщност са вътрешно противоречиви. От една страна те предполагат свободното изразяване на собствените убеждения, а от друга - гарантиране на максимална сигурност на обществото. В същото време обаче, границата между свободата на изразяване и ерозията на обществения морал се оказва доста тънка и неясна, на което многократно станахме свидетели през последните години.

Като цяло обаче, общата тенденция, анализирана в настоящата статия, няма как да не поражда тревога. Много лесно можем да си представим, как тази тенденция би се отразила на международните отношения. Въпреки твърденията на някои експерти, не става дума за "край на глобализацията", но няма съмнение, че тя със сигурност ще повлияе сериозно върху хода на глобализационния процес.

Задълбочаването на "секюритизацията" в света ще означава, в частност, края на "глобализацията с човешко лице", т.е. можем да очакваме, че човечеството тепърва ще се сблъска с най-негативните страни на глобализационния процес. Всеобщата секюритизация ще доведе до появата на множество враждебни една на друга затворени "обсадени крепости", вътре в които безопасността на гражданите ще бъде гарантирана за сметка на тяхната свобода и неприкосновеността на частния им живот.

Това означава, че човечеството действително може да навлезе в епоха на Новото Средновековие, като тази тенденция се очертава доста ясно от появата и възхода на такива феномени като "Ислямския Халифат", чиито идеи привличат не само жителите на традиционните ислямски региони, но и представители на коренното население на европейските държави. Всъщност, "Халифатът" действително може да претендира, че представлява нов тип общество - с архаични и жестоки правила, йерархия и контрол. При това този контрол се упражнява откровено и открито, като се оправдава с религиозните и етични норми. В момента, когато в съвременните светски общества контролът престане да осигурява достатъчно значими блага за обществото, средновековният модел на "Халифата" ще се превърне в изключително привлекателна доктрина за огромни маси от хора.

 

Бележки

1. Виж целия текст на: https://epic.org/privacy/terrorism/hr3162.html
2. Kua Kia Soong. 445 Days Under the ISA. Kuala Lumpur: GB Gerakbudaya Enterprise Sdn Bhd, 2010.
3. Agamben G. 1998. Homo sacer: Sovereign Power and Bare Life. Stanford.
4. Obama on Surveillance, Then and Now // The New York Times. June 7, 2013: http://www.nytimes.com/interactive/2013/06/08/us/politics/08obama-surveillance-history-video.html?_r=0
5. Французский парламент расширил полномочия спецслужб // Российская газета. 06.05.2015: http://www.rg.ru/2015/05/06/france-site.html
6. The Fight Over Canada’s Patriot Act // The Foreign policy. 24 April 2015: http://foreignpolicy.com/2015/04/24/the-fight-over-canadas-patriot-act-bill-c-51-canadian-anti-terrorism-legislation-stephen-harper-bill-c51/
7. How does immigration affect crime? // The Economist, 12 December, 2013: http://www.economist.com/blogs/economist-explains/2013/12/economist-explains-10(06/07/2015); Crime doesn't rise in high immigration areas – it falls, says study // The Guardian: http://www.theguardian.com/uk/2013/apr/28/immigration-impact-crime(06/07/2015).
8. Joshua Holland, Land of the Free? US Has 25 Percent of the World’s Prisoners: //http://billmoyers.com/2013/12/16/land-of-the-free-us-has-5-of-the-worlds-population-and-25-of-its-prisoners/
9. http://ria.ru/politics/20130630/946660179.html
10. За отношението на американското общество към политиката на правителството в сферата на борбата с тероризма, виж например: The War on Terror: Ten Years of Polls on American Attitudes // https://www.aei.org/wp-content/uploads/2011/09/Political-Report-Sept-11.pdf

 

* Преподавател в Московския държавен институт за международни отношения

** Научен сътрудник в Центъра за глобални проблеми към Института за международни изследвания в Москва

{backbutton}