27
Чет, Юни
24 New Articles

Алтернативните газови доставки за Европа: шансове и препятствия

брой 6 2015
Typography

През последните дни на август 2015, в хода на подготовката на извънредните парламентарни избори в Гърция, министърът на енергетиката на страната Панайотис Скурлетис се срещна с посланика на САЩ в Атина Дейвид Пиърс за да обсъди енергийните инфраструктурни проекти в региона на Югоизточна Европа, включително интерконекторния газопровод между Гърция и България (IGB) и Трансадриатическия газопровод (ТАР). Според появилите се в медиите съобщения, двете страни са акцентирали върху необходимостта от ускоряване процеса на утвърждаване на всеки от проектите, което - предвид увеличаването на вноса и преразпределянето на азербайджанския газ - съответства на плановете на Гърция за превръщането и в регионален енергиен хъб. Освен това разговорите бяха своеобразен пролог към срещата на Скурлетис със специалния пратеник и шеф на Бюрото за енергийните ресурси на Държавния департамент на САЩ Еймъс Хохстийн. Последният е известен с настойчивостта, която проявява при срещите си с балканските политици с цел прокарването на американските енергийни интереси в региона, което очевидно е най-вече геополитическа задача, т.е. не зависи особено от влиянието на пазарните фактори и нормалната бизнес логика.

От тази гледна точка, посещението на Хохстийн в Атина на практика бележи началото на нов етап в преговорите между американците и гърците. Както е известно, през май 2015, на срещата си с тогаващния гръцки енергиен министър Панайотис Лафазанис, Хохстийн публично отхвърли проекта за газопровода "Турски поток" и неговото продължение през територията на Гърция, чиято реализация би позволила доставката на руски газ в Европа през Южните Балкани. Освен това той обяви, че проектите в рамките на т.нар. "Южен коридор" (т.е. газопроводите TANAP и TAP) са напълно реални, за разлика от "Турски поток". Освен това САЩ са заинтересовани от преразглеждането на някои от "енергийните" връзки на Гърция и особено на тези с Москва. Впрочем, през октомври Хостийн отново се появи в Атина, където за пореден път разговаря със Скурлетис и пристигналия специално за случай български енергиен министър Теменужка Петкова за ускоряване изграждането на интеконекторната връзка между България и Гърция.

Междувременно, руските медии обявиха, че Гърция, Македония, Сърбия и Унгария на практика са готови да подпишат съвместен меморандум за сътрудничество в изграждането на балканското продължение на газопровода "Турски поток" (по-нататък ще се спра подробно на тази тема). На този фон българският енергиен министър Теменужка Петкова обяви, че страната ни предприема нови опити за съживяването на проекта "Южен поток", потвърждавайки пред медиите, че той си остава основен приоритет за България. На свой ред, председателят на Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България (КРИБ) Кирил Домусчиев посочи, че вече намиращите се в пристанище Бургас тръби за "Южен поток" могат да бъдат използвани както за реализацията на "Турски поток", така и на всеки друг проект с участието на България и Газпром, добавяйки, че настроенията на българския бизнес са еднопосочно в полза на развитието на отношенията с Русия.

Тоест, свидетели сме на нов рунд на дипломатическата битка между Русия и САЩ в района на Балканите, докато реалните играчи, т.е. потребителите на основните пазари на ЕС, с нетърпение очакват завършването на собствените си инициативи.

Сред дългия списък на амбициозните, но лишени от сериозни стратегически основания проекти, лансирани напоследък от т.нар. "брюкселски еврократи" (т.е. чиновниците от апарата на Евросъюза), е този за стратегическата сигурност на Европа, който неизменно се асоциира в медиите с популярната идея за "диверсификацията на газовите доставки" на европейския пазар. Задълбочаващата се конфронтация между Брюксел и Москва, която е еднакво вредна и за двете страни, кара въпросните еврократи непрекъснато да лансират все нови и нови идеи за замяната на руските газови доставки с такива от Азербайджан, Туркменистан или Иран (без да броим екстравагантните мечти за корабите с втечнен шистов газ от САЩ, които след някоя и друга година биха могли да се появят в европейските пристанища, или пък надеждите, свързани с наскоро откритото от Eni край бреговете на Египет голямо газово находище). Очевидно европейските чиновници смятат сегашната енергийна зависимост от Русия за много по-опасна от бъдещата зависимост от Турция например, която в резултат от евентуалната реализация на въпросните алтернативни проекти би се превърнала в основния транзитен "хъб" между Европа и държавите от Големия Близък Изток, получавайки по този начин толкова необходимия и инструментариум за натиск върху ЕС.

Каспийското трио

И така, основните надежди на "еврократите" за съкращаване дела на руския природен газ на пазара на Съюза са неразривно свързани с т.нар. "каспийско трио", включващо Иран, Азербайджан и Туркменистан. В същото време обаче, реалните (а не "медийните") възможности за реализацията на двата големи проекта с участието на тези държави - TANAP (Трансанадолския газопровод) и ТАР (Трансадриатическия газопровод), изглеждат доста съмнителни.

Първият препъни камък е основният потенциален доставчик на газ за тръбопровода към Европа - Азербайджан. Още навремето мнозина експерти посочваха, че  страната просто не разполага необходимите ресурси за запълването на газопровода Набуко, поради което реализацията на проекта беше прекратена преди две години. Абсолютно целият обем добиван в Азербайджан газ вече е договорен, а последните геоложки проучвания не оправдаха предварителните очаквания. Нещо повече, в момента с пълна сила стои въпросът, дали Баку ще може да гарантира поне запълването на ТANAP с обещаните от него 10 млрд. куб. м при завършването на проекта за газопровода през 2019? Така, според някои експерти, Азербайджан ще може да осигури такъв обем газ едва през 2021.

Впрочем, дори ако Азербайджан все пак успее да осигури тези 10 млрд. куб. м, възниква въпросът, какъв е смисълът от изграждането на българското разклонение на ТАР (т.е. новият вариант на "Набуко Запад" с капацитет 1 млрд. куб. м), след като проектът за Транасадриатическия газопровод предвижда изграждането на два паралелни газопровода до Италия, с общ капацитет от 20 млрд. куб. м? Освен всичко друго, подобни проекти се съобразяват с наличието на определен пул от инвеститори, каквито досега липсват, също както липсват и гаранции за подаването на необходимото количество газ.
На всичкото отгоре съществуват и определени проблеми с реализацията на проекта за газопровода ТАР. Както е известно, преди две години Азербайджан спечели търга за закупуването на гръцката компания DESFA, която е собственик на националната газотранспортна система. Сделката обаче е в пряко противоречие с прословутия Трети енергиен пакет на ЕС, според който производителят на природен газ няма право да притежава и системата за неговия транзит. Именно по тази причини впрочем, беше спряна и реализацията на проекта "Южен поток". По-интересното в случая обаче, не е самата сделка, а реакцията на Европейската комисия, която от 2013 насам протака вземането на решение по този казус, като на два пъти го отлага. Очевидно е, че Азербайджан се е сдобил с определено политическо влияние в Европа, дължащо се именно на неистовия стремеж на брюкселските "еврократи" да намерят стабилна алтернатива на руския газ.

Южният газов коридор на ЕС

Южният газов коридор на ЕС

Източник: Neftegaz.ru

 

Като втори потенциален доставчик на енергоносители за Южния газов коридор се посочва Туркменистан. Участието му в проекта обаче е малко вероятно, тъй като въпреки гигантските обеми на доказаните находища в тази страна, почти целият добиван в нея газ вече е договорен с Китай, Русия и Иран, като става дума за общо около 80 млрд. куб. м. През последните години енергийното сътрудничество между Туркменистан и Китай се развива много активно, като само през последните шест години бяха пуснати в експлоатация три участъка на газопровода Туркменистан-Китай, което позволява на Ашхабад да изпраща всички нови обеми добит газ в източна посока.

Тоест, на Брюксел ще се наложи да влезе в битка за туркменистанския газ с Пекин търговията с който е по-изгодна за Ашхабад, тъй като китайците са в състояние да поемат всякакви обеми, а газопроводът между двете страни на практика вече е изграден и функционира успешно. Що се отнася до евентуалните доставки в западна посока, т.е. към Европа, ще спомена само за проблемите с полагането на тръбопровод по дъното на Каспийско море, тъй като всяка от държавите с излаз на този воден басейн може да наложи вето на изграждането му, например по екологични съображения. Впрочем, тук е мястото да напомня и за проекта за Трансафганистанския газопровод към Пакистан и Индия, в който Туркменистан планира да участва. Предвид всичко това, изглежда повече от вероятно, че поне през следващите десетина години тази страна ще действа само на азиатските пазари.

Следва да отбележим и, че ситуацията, в която се намира в момента Туркменистан, е много напрегната. По цялото протежение на границата му с Афганистан са концентрирани големи сили на ислямистите, които изглежда подготвят нахлуване по две основни направления. Първото е по долината на река Амударя, което при най-песимистичния вариант на развитие на събитията ще нанесе фатален удар по цялата петролно-газова индустрия на Туркменистан. Второто пък е по долината на река Мургаб, което (пак в рамките на най-песимистичния вариант) може да доведе до овладяването на най-голямото газово находище в страната Галкиниш от талибаните. Тоест, в момента под въпрос е не само европейската газова стратегия на Туркменистан, но и териториалната цялост на страната.

Надеждите, свързани с Иран

Характерно за мнозина енергийни експерти у нас, е прекаленото доверие с което се отнасят към тезите, лансирани в Брюксел или Вашингтон, предпочитайки да ги приемат като истина от последна инстанция. Както сочи практиката обаче, значителна част от информационните потоци, с които "еврократите" заливат държавите от Югоизточна Европа, е по-скоро банална политическа демагогия, отколкото истинска стратегия, базирана на реални разчети и осъществима на практика. Сагата с "иранската сделка" потвърждава тази тъжна констатация.

Основната пречка за премерена и обективна оценка на последиците от предстоящата отмяна на санкциите срещу Иран е популярната, но неотговаряща на реалността пропагандистка теза за уж съществувалата досега пълна икономическа изолация и блокада на Ислямската република. Твърди се, че досега режимът на аятоласите е бил напълно отрязан от всички външни пазари и сега, след отмяната на санкциите, оттам ще потече огромен поток от енергоносители и друга продукция на иранската индустрия. Истината обаче е, че "тоталната досегашна изолация на Техеран" е просто мит и най-очевидното доказателство за това са съвместните проекти на иранците с Китай, Индия и Южна Корея. Така, Пекин още през 2009 измести ЕС като основния ирански търговски партньор (търговският оборот между двете страни е 36 млрд. долара годишно).

Следва да отбележим и, че иранският елит, който на практика се ръководи от концепцията за възстановяване сферата на влияние на древната Персийска империя, изразходва гигантски ресурси за налагането на влиянието си в региона. Което пък означава, че приоритет за Иран е именно регионалният пазар.

Най-голямата пречка пред мащабния износ на ирански газ в Европа обаче е свързана със спецификата на вътрешния газов пазар. През последните десетилетия стремително нарастващото газово потребление се превърна в сериозен проблем за местната икономика. Така, докато през 1985 то е било 8,2 млрд. куб. м, през 2000-та достига 62 млрд., а през 2014 - 174 млрд. Естествено, паралелно нараства и добивът - от 9,2 млрд. куб. м през 1985, до 59 млрд. през 2000 и 174 млрд. през 2014. Основен потребител са иранските домакинства, които в момента консумират около 250 млн. куб. м на денонощие (като цифрата варира от 150 млн. през лятото до 410 млн. през зимата). Това означава, че само домакинствата консумират 90-95 млрд. куб. м газ годишно. Очевидно, през следващите години тези обеми ще нарастват, предвид бързата реализация на програмата за газификация на страната. Така до края на 2015 газ ще получават 90% от иранските домакинства в 630 града и 20% от населението в 4300 села. Целта е през 2016 да се гарантира подаването на газ на 95% от цялото градско население и на 80% от това в селата.

Проблемът с нарастващото вътрешно потребление се обяснява донякъде и с липсата на навици за икономии у иранските домакинства. Неслучайно иранският зам. министър на петрола Джавад Оуджи неколкократно призоваваше сънародниците си да "използват рационално природния газ". Според него, "средното потребление на газ в страната е 18 пъти по-голямо отколкото в Япония, 9 пъти по-голямо от средното в Европа и 8 пъти по-голямо, отколкото в САЩ".

С големи обеми природен газ се захранват и иранските електроцентрали, които в момента преминават от петрол към природен газ (между 34 и 41 млрд. куб. м през 2014). Третият голям потребител е националната индустрия, която през миналата година е получила 32 млрд. куб. м. Част от добиваните обеми (20-28 млрд. куб м) пък се използват за целите на петролния добив. Тоест, ако пресметнем общите минимални показатели за потреблението на природен газ в различните сектори на иранската икономика и домакинствата през 2014, ще видим че целият добит в страната газ покрива нуждите на вътрешния пазар (чието годишно потребление - 174 млрд. куб. м се равнява на цялото количество добит в страната газ).

Истината е, че в момента бъдещето на иранския газов сектор изглежда неясно, тъй като в Техеран се лансират две диаметрално противоположни стратегии за развитието му. Първата залага на развитието на експортните мощности, а втората - на развитието на националния петролен сектор. Привържениците на последната посочват, че за поддържането на достатъчно висока производителност на петролните находища ще се наложи да се използват около 120 млрд. куб. м газ, като през 2020 тази цифра трябва да достигне 200 млрд. Ако иранците решат да реализират именно тази стратегия, едва ли можем да говорим за сериозен ръст на експортните мащности поне през следващите десетина години. На свой ред, привържениците на "експортната стратегия" призовават до 2020 газовият износ на Иран да достигне 80 млрд. куб. м годишно.

Следва да отбележим и, че според прогнозите на експертите от Иранската национална газова компания (NIGC), през 2016 годишният добив на газ ще достигне 200 млрд. куб. м, а през 2018 - 330 млрд. куб. м. В други изказвания се споменават по-различни цифри, например 400 млрд. куб. м през 2020. За съжаление, в прогнозите си иранските официални лица предпочитат да се ограничават с данни за възможното нарастване на газовия добив, избягвайки да коментират нарастващото потребление. Във всеки случай липсват данни за прогнозното потребление до 2018 или 2020.

Дори и без да разчитаме на официалните прогнози обаче, има достатъчно основания да се предположи, че вътрешният газов пазар на Иран ще продължи да се разширява, при това с бързи темпове. Основен потребител продължават да са местните домакинства, които трябва да бъдат напълно газифицирани до 2016-2017. Очаква се и сериозен ръст на газовото потребление на електроцентралите, които през следващите няколко години следва значително съкратят дела на "твърдото гориво" в своето производство. На свой ред, петролната индустрия, без оглед на това, коя от двете споменати по-горе стратегии (експортната или залагащата не петролния добив) ще бъде приета, също ще консумира значително количества природен газ.

Европа едва ли може да разчита на сериозни ирански газови доставки, дори и ако "газовият спор" в страната бъде решен в полза на "експортната стратегия". Както вече споменах, елитът вижда бъдещето на Иран като своеобразна нова версия на Персийската империя, което трудно може да стане, ако не направи съседите си зависими от иранските енергоносители. В момента вече приключват работите по въвеждане в експлоатация на газопровода до Ирак с капацитет 10 млрд. куб. м годишно. Бяха подновени и преговорите с Пакистан за изграждането на газопровода "Мир" (12 млрд. куб м годишно), които означава, че иранците могат да влязат на исключително съблазнителните пазари на Индия и Китай. Впрочем, Техеран преговоря за износ на газ и с Оман, Кувейт, ОАЕ и Бахрейн, като общият капацитет на тези проекти е между 18 и 21 млрд. куб. м годишно.

Маршрутите на газовите доставки към Европа

Маршрутите на газовите доставки към Европа

Накрая, да не забравяме, че по пътя на евентуалния ирански газопровод към Европа има и по-съществено препятствие. Голямата част от проектите за транзит на газ по суша минават през територията на Турция (преди това се залагаше на Ирак и Сирия). И тъкмо в това е проблемът. Прекратяването на крехкото примирие между Анкара и Кюрдската работническа партия (РКК) моментално се отрази не само върху сигурността в Турция, но и върху статута на страната като основен транзитьор на енергоносители в региона. Както е известно, бойци на РКК взривиха последователно петролопровода Киркук-Джейхан с капацитет 11 млн. барела месечно, газопровода в провинция Агри, по който в Турция се доставя ирански газ, както и газопровода Баку-Тбилиси-Ерзурам за доставка на газ от Азербайджан. Едва ли си струва да напомням, че подобна серия от взривове удря най-вече по репутацията на страната, тъй като гарантирането на непрекъснатите доставки на енергоносители е приоритет за всеки инвеститор.

Предвид факта, че не се очертава скорошно примирие между РКК и турското правителство, изглежда много вероятно, че в краткосрочна перспектива територията на страната ще се разглежда като "потенциално опасна" от всички износители на петрол и газ, доколкото всеки условен "конкурент" има възможност да организира атака срещу използвания от тях тръбопровод, използвайки за целта кюрдите (като им осигури финансова помощ или оръжейни доставки), които и без това са смъртен враг на турската държава.

Тоест, спецификата на вътрешното потребление, "газовата стратегия" на Техеран и променливата регионална конюнктура поставят под въпрос плановете на брюкселските "еврократи" да приключат в кратки срокове сегашната си "енергийна война" с Русия, изтласквайки Газпром от пазарите на енергоносители в Европа. Поне през следващите десетина години, това просто няма как да се случи.

Надеждите, свързани със "средиземноморския газ"

Както е известно, откакто в края на август 2015 италианската компания Eni обяви за откриването в Египет на най-голямата газово находище в Средиземно море "Зохър", големите западни медии не спират да твърдят, че това ще постави под въпрос цялата "европейска стратегия" на Газпром. В тази връзка те цитират изпълнителния директор на Eni Клаудио Дескалцо, обявил на 16 септември, че разработката на средиземноморските находища ще позволи на ЕС да гарантира енергийната си сигурност.

Идеята на италианците е, че новооткритото египетско находище, както и големите газови находища в шелфа на Израел и Либия, ще дадат възможност за изграждането на газов хъб на остров Кипър, откъдето през LNG-терминали в Южна Европа ще могат да се доставят огромни обеми газ. И тук обаче, реалната ситуация се оказва твърде различна от тази, описвана в медиите. Да започнем със състоянието на самата Eni, стойността на чиито акции падна с повече от една трета от 2014 насам. Заради спада в цените на петрола, италианската държавна компания за първи път призна, че приходите и намаляват и вече продаде част от акциите на разработваното от нея голямо петролно находище в Мозамбик на китайците. Въпреки това, Eni продължава да страда от недостиг на средства, затова нейното ръководство обяви, че е готово да продаде част от дела и в египетското находище. Тъкмо това е причината шефовете на компанията да раздуват толкова перспективите пред газовия добив в египетския шелф.

Разбира се, откриването на най-голямото в Средиземно море газово находище е важно събитие и ще промени сериозно газовия пазар в държавите от региона. Става дума обаче, най-вече за тези по южния бряг на Средиземно море и на първо място за самия Египет, който в момента е на ръба на енергийния колапс. Както е известно, страната, която доскоро изнасяше газ, прекрати газовия си износ през 2014. Липсата на нови проекти и спадът на добива от изтощените находища доведоха до това, че през 2015 Египет е застрашен от газов дефицит. Според Министерството на петрола в Кайро годишният добив ще достигне 44 млрд. куб. м, при положение, че вътрешното потребление е 60 млрд. Това принуди правителството да подпише петгодищен договор за изграждане на плаващ LNG-терминал с норвежката компания Hoegh LNG of Norway, на който се предвижда да се доставя втечнен газ от руския Газпром и алжирската Sonatrach. Това обаче е само временно решение, тъй като газовото потребление в страната нараства с 5% годишно, а прогнозите са, че ще нарасне още повече.

Както сочат данните на египетската инвестиционна банка Pharos, тази ситуация вече е принудила много големи местни компании да ограничат активността си, опасявайки се от газов дефицит. Затова разработването на новото находище "Зохър" ще спаси местната икономика, но няма да може да осигури сериозни количества газ за износ в Европа.

Еni планира да започне експлоатацията на находището до 2-3 години, като добивът ще достигне 25 млрд. куб. м годишно. Предвид сегашните потребности и темповете на растеж, Египет ще поеме поне 20 млрд. куб. м. Както посочва в тази връзка, арабският енергиен експерт Ибрахим Захран, находището "Зохър", чиито запаси се оценяват на 850 млрд. куб. м, ще може да покрие всички потребности на страната само в средносрочна перспектива.

Всъщност, ако някой беше неприятно изненадан от открието на Eni, това се оказа Израел. През последните десетина години в неговия средиземноморски шелф бяха открити няколко находища, чиито потенциални запаси се оценяват на почти трилион куб. м. Планираше се част от този газ да се изнася в Египет. Това обяснява и острата реакция на израелския енергиен министър Ювал Щайниц, според който: "това е болезнено напомняне, че докато Израел спеше и отлагаше съгласуването на началото на разработването на нашите находища, светът се промени и продължава да се променя".

Впрочем, надеждите, че огромно количество газ от израелските находища може да бъде насочено към Европа, също не са големи. На първо място, защото според сега действащото законодателство, обемът на изнасяния от Израел газ не може да надхвърля 40% от този за вътрешна консумация. При това, според прогнозите на израелското правителство, вътрешното газово потребление ще нараства стремително, като от 8 млрд. куб. м през 2015, ще достигне до 29 млрд. през 2040. Тоест, през този период Израел планира да консумира половин трилион куб. м, т.е. 1/2 от всичките му предполагаеми средиземноморски газови запаси.

Проблемът е, че от всички големи находища в Средиземно море е потвърдено само едно: находището "Tамар", откъдето вече се добива газ. Показателно е, че докато първоначално експертите определяха запасите му на над трилион куб. м, в крайна сметка се оказа, че те са само 307 млрд. При това, според израелската компания Delek, участваща в експлоатацията на "Тамар", 200 млрд. куб. м вече са договорени с израелските компании за следващите 18-19 години, а годишният добив незначително надхвърля сегашното потребление.

Ето защо, израелците разчитат да изнасят газ от другото си голямо находище "Левиатан", чиито потенциални запаси се оценяват на 621 млрд. куб. м и което са смяташе за най-голямото в Средиземно море, преди откриването на "Зохър". Запасите му обаче тепърва трябва да бъдат потвърдени, а експлоатацията му - да стартира, но израелското правителство продължава да бави съгласувателните процедури с оператора на проекта - американската компания Noble Energy. Именно това впрочем, имаше предвид и министърът на енергетиката Щайниц, подчертавайки, че страната му е допуснала да бъде изпреварена от Египет. По-важното обаче е, че Noble Еnergy планира да изнася газа от "Левиатан" в съседните региони - Палестина, Йордания, Ливан и -евентуално - в Турция и Гърция (впрочем, носят се упорити слухове, че евентуалният транзит на израелски газ към Европа може да бъде поет от Газпром, като това е било сред темите обсъждани на последната среща между премиера Нетаняху и руския президент Путин през септември 2015).

При това Йордания се очертава като основния претендент, тъй като неочакваното спиране на газовите доставки от Египет по т.нар. "Арабски газопровод" рискува да дестабилизира икономиката на страната. Йордания, която консумира по 6,5 млрд. куб. м газ годишно, беше принудане през 2014 да мине изцяло на скъпоструващото дизелово гориво и на мазут. Очаква се от 2016 в страната да стартират доставки на израелски газ, като според прогнозите на компанията Dalek през следващите петнайсетина години Йордания ще купи от Израел 80 млрд. куб. м газ.

Колко скъпо ще излязат египетските газови доставки

Ако приемем, че разработването и експлоатацията на новите израелски и египетски находища върви по план, годишният газов добив от Средиземно море ще нарасне с 35 млрд. куб. м. Предвид вече подписаните договори и меморандуми, само 15 млрд. от тях на теория ще могат да бъдат насочени към Европа. Ако вътрешното потребление в Египет не се окаже толкова значително, както сочат прогнозите, тази цифра може да нарасне до 20 млрд., но това е абсолютният максимум, който може да дойде от южната част на Средиземно море. Разкъсаната на части от ислямистите и сепаратистите Либия и нестабилният заради спада на петролните приходи Алжир едва удържат сегашните показатели на добива, а новите им проекти не могат да се реализират заради нестабилността, местните ограничения и спадът на цените на петрола и, съответно, на газа.

При това, както вече посочих по-горе, собственият газов добив на ЕС намалява, като според прогнозите на Eurogas до 2018 той ще падне с 40 млрд. куб. м, достигайки 200 млрд. годишно. Този рязък спад се потвърждава и от Норвежкия петролен директорат и британския Департамент по енергетиката и климатичните промени. Това означава, че газовият дефицит в ЕС ще надхвърли 200 млрд. куб. м годишно. В същото време, по данни на Eurogas, до 2035 потреблението ще варира между 400 и 600 млрд. куб. м. На този фон, евентуалните доставки от новите газови находища в Средиземно море могат да покрият част от нуждите на континента, но няма как да изтласкат Газпром от сегашните му позиции на европейския пазар (където руснаците държат 30% от доставките). За целта очевидно ще са необходими нови проекти и инвестиции. Наистина, египетските управляващи обявиха, че възнамеряват да привлекат в страната сто милиарда долара за да удвоят газовия добив през следващите десет години. На фона на сегашните цени на енергоносителите обаче, повечето експерти гледат скептично на дълбоководните проекти в Средиземно море заради високата цена на добива.

Така, според анализатора на британския "Чатъм Хаус" Дейвид Батър, египетското находище "Зохър", както и израелските "Тамар" и "Левиатан", са дълбоководни находища, отдалечени от брега на поне 100 км. Затова и разработването им е твърде скъпо. Според египетската държавна компания EGAZ например, инвестициите в първата фаза на проекта за разработването на "Зохър" ще надхвърлят 7 млрд. долара, но Батър смята, че те ще бъдат значително по-големи.

Междувременно, властите в Египет, който в момента страда от газов дефицит, вече се съгласиха да вдигнат цената на газа от морските находища до 168 долара да хиляда куб. м. Според анализаторите от инвестиционната банка Pharos обаче, ако искат добивът от "Зохър" да бъде рентабилен, тези цени трябва още да се вдигнат, като достигнат поне 226 долара. На фона на сегашните цени на енергоносителите обаче, средиземноморският газ се оказва прекалено скъп за европейците, поне в сравнение с руския. Така, според прогнозите на Газпром, средната цена на газа, доставян в държавите от ЕС през зимата на 2015, ще достигне 221 долара за хиляда куб. м. В същото време, цената на газовите доставки от находището "Зохър" (включително транспортните разходи и тези за втечняване и връщане в нормално състояние на газа) ще достигне около 300 долара за хиляда куб. м. За Брюксел това е прекалено скъпо, дори когато става дума за "намаляване на енергийната зависимост от Русия". Там има достатъчно параноично настроени към Москва политици, но не чак дотам, че да последват примера на Украйна, която - напук на руснаците - в момента купува по-скъп газ от Европа, макар че очевидно не може да се откаже напълно и от руските газови доставки.

Шансовете на "Турски поток" и проектът Tesla

Междувременно, докато в Брюсел отчаяно търсят възможност за освобождаването на континента от "руската газова зависимост", няколко държави от Югоизточна Европа предприеха наистина важна стъпка за гарантиране енергийната сигурност в региона (а и в Европа, като цяло). Става дума за обявеното наскоро  намерение на Унгария, Сърбия, Македония и Гърция да преодолеят разногласията си и да се присъединят към инфраструктурата на газопровода "Турски поток", продължавайки го до газовите хъбове в Австрия. Това трябва да стане с изграждането на газопровода Tesla с дължина 1300-1400 км, който може да бъде въведен в експлоатация още през 2019 и чиято ориентировъчна стойност е 5 млрд. евро.

Съществуващи и планирани газопроводи в Югоизточна Европа

Съществуващи и планирани газопроводи в Югоизточна Европа

Засега участниците в новия регионален проект си взаимодействат на ниво работна група, чието първо заседение беше проведено в края на юни 2015. През септември пък трябваше да се проведе среща на външните министри на Унгария, Сърбия, Македония и Гърция, резултат от която да стане подписването на меморандум за изграждането на газопровод от турско-гръцката граница до Австрия. Тя обаче ще се проведе най-вероятно след извънредните парламентарни избори в Турция през ноември, когато окончателно ще стане ясна и съдбата на проекта "Турски поток". Според експерти от унгарският газов оператор FGSZ, планира се окончателното инвестиционно решение да бъде взето през първото тримесечие на 2016, а самото строителство да започне в началото на 2017. Освен FGZS, за изграждането на участъците на територията на съответните страни ще отговарят гръцката компания DESFA, македонската GA-MA Скопие и сръбската Srbijagaz.

Ако тези планове се реализират, ЕС може да се сблъска с принципно нова ситуация в енергийната сфера, при която параметрите и условията за газовите доставки в Европа няма да се определят от брюкселските еврократи, нито пък от германските или френски политици, а от националните правителства на източноевропейските държави. Нещо повече, функционирането на газопровода Tesla ще бъде пряко свързано с това на "Турски поток", което ще превърне държавите от тази част на Европа в активни участници в газовите игри между Брюксел и Москва, от една страна, и Москва и Анкара - от друга. За да облекчат максимално одобряването на проекта от Европейската комисия, участниците в него вече поискаха от Европейската мрежа на операторите за пренос на природен газ (ENTSOG) проектът Tesla да получи статут на "проект от обществен интерес". В официалните си изказвания те изрично подчертават, че по новия тръбопровод ще може да се транзитира не само руски газ, но и газ от TANAP, освен това той ще може да работи в реверсен режим, т.е. да бъде използван за доставка на газ за Украйна.

В момента обаче, всички тези допълнителни възможности са чисто хипотетични. Както вече споменах по-горе, бъдещият газопровод TANAP не разполага с достатъчна ресурсна база. Що се отнася до евентуални реверсни газови доставки за Украйна, те ще изискват допълнителни разходи от Киев, т.е. не са икономически целесъобразни (цените за доставяния по този начин газ ще бъдат с 20-30 долара по-скъпи от тези на Газпром).

Всичко това означава, че истинското предназначение на газопровода Tesla e да стане интегрален елемент от новата система за гарантиране на европейската енергийна сигурност чрез разширяването и оптимизирането на руските газови доставки.

Що се отнася до проекта "Турски поток", тук също се случиха някои положителни за него събития. Така, Турция най-сетне изпрати в Москва проект за споразумение за изграждането на газопровода, което бе съобщено от турския енергиен министър Танер Йълдъз. Той отказа да даде повече подробности за съдържанието на проекта, но посочи, че поради съществуващите разногласия между Москва и Анкара през последната половин година продажбите на руски газ за Турция са паднали с 8%.

Друг аргумент в полза на "Турски поток" е решението на турския президент Ердоган за провеждането на предсрочни парламентарни избори в страната. Както е известно, то беше взето след като в предвидения от националното законодателство срок (23 август) не можа да бъде сформирано коалиционно правителство. Сегашната политическа ситуация в Турция дава основания за прогнози, че управляващата Партия на справедливостта и развитието вероятно отново ще спечели. Което пък автоматично ще подобри перспективите за реализацията както на проекта "Турски поток", така и на свързаните с него регионални инициативи, включително изграждането на газопровода Tesla.

 

* Център за анализи и прогнози в енергийната сфера

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.4/2017