25
Нед, Авг
4 New Articles

Накъде вървят Балканите през второто десетилетие на ХХI век

брой 5 2015
Typography

Александър Костов, съставител. Балканите през второто десетилетие на XXI век: Проблеми, предизвикателства, перспективи. 388 страници. Парадигма, София, 2015.

След 2001 на Балканите няма военни сблъсъци и това донякъде извади нашия регион от фокуса на международното внимание. Погледите на наблюдателите бяха насочени към драматичните събития в Ирак, Афганистан, Сирия, а през 2014 и в Украйна. Едва инфарктните преговори около гръцката дългова криза през тази година отново върнаха една балканска държава на челно място в световния новинарски поток. Но под повърхността на привидното спокойствие в Югоизточна Европа текат интересни и важни процеси, които постепенно приближват региона към Брюксел.

Именно евроинтеграционната нишка е обединяваща за 13-те статии в новоизлезлия сборник „Балканите през второто десетилетие на XXI век: Проблеми, предизвикателства, перспективи”. Книгата е издание на Института по балаканистика с център по тракология към БАН (ИБТЦ), а съставител е неговият директор проф. Александър Костов. На всяка държава от региона е посветена отделна статия, проследяваща основните политически и икономически процеси. Две от публикациите пък разглеждат общобалкански проблеми – евроинтеграцията на страните от Западните Балкани и енергийните проекти. Авторите проследяват развоя на процесите до април 2015 като единственото изключение е направено за Турция, за която са включени и резултатите от драматичните парламентарни избори през юни т.г. И тъй като десетилетието дори още не е преполовено, във всички статии от сборника анализът на изминалите събития е допълнен с прогнози за очакваното развитие до 2020.

Трябва да се отбележи, че настоящият сборник е естествено продължение на издадената през 2012 колективна монография, посветена на развитието на Балканите през първото десетилетие на нашия век. Авторският колектив е съставен от утвърдени изследователи, основно от секцията по съвременна история на ИБТЦ, а също проф. Раймон Детрез от Университета на белгийския град Гент, доц. Соня Хинкова от Нов български университет и д-р Пламен Димитров от Българското геополитическо дружество. По две статии в сборника имат д-р Бисер Банчев – за Сърбия и за Черна гора, и д-р Боби Бобев, описващ събитията и процесите в Албания и Косово с вещината на човек, който е бил посланик осем години в Тирана и още четири години в Прищина.

Най-общо балканските страни могат да бъдат разделени на две групи – тези, които са в ЕС, и останалите, които се стремят към членство в Съюза. Във втората група Турция, Сърбия и Черна гора вече са започнали предприсъединителните преговори, Македония и Албания имат статут на кандидат-членове, но не и дата за започване на преговори, а Косово и Босна и Херцеговина са все още в самото начало на пътя, завършващ в Брюксел. Впрочем, последните две държави не са напълно суверенни и именно ЕС е техният главен международен "опекун".

Соня Хинкова, която се спира на стратегическите подходи на ЕС в Югоизточна Европа, подчертава факта, че до края на 2019, когато изтича мандатът на Комисията „Юнкер”, към Евросъюза няма да се присъедини нито един нов член. Прогнозата и е, че присъединяването на някои от страните от Западните Балкани (Сърбия, Черна гора) към ЕС може да се случи в средносрочна перспектива (до 2025), но само ако се запази индивидуалния подход на Брюксел към държавите от региона. Ако обаче бъде избрана стратегията на присъединяване "анблок", перспективата за подобно развитие остава дългосрочна – след 2035.

Проблемните държави

Статиите на Александър Костов за Босна и Херцеговина и на Боби Бобев за Косово показват защо всъщност тези две държави не могат в скоро време да изпълнят критериите за членство в ЕС. Несъмнено, Босна и Херцеговина е страната с най-сложно държавно управление в света. То е регламентирано с Дейтънския мирен договор, който от, своя страна, слага край на най-кървавия конфликт в Европа от Втората световна война насам. Цената за съхраняването на държавата Босна и Херцеговина се измерва с налагането на една объркана и трудно функционираща система на управление, устроена на принципа на матрьошката. Босна и Херцеговина е федерация, състояща се от две автономни единици (ентитети), едната от които, от своя страна, също е федерация. Към това се добавя автономният окръг Бръчко, който е едновременно част и от двата ентитета. На по-ниско ниво страната се дели на кантони, а те – на общини. Държавата, ентитетите и кантоните имат собствени парламенти и правителства. Затова не е никак лесно човек да бъде избирател в Босна и Херцеговина – при провеждането на общи избори трябва да бъдат излъчени четирима президенти и стотици депутати в общо 13 парламента, а впоследствие се съставят 13 правителства. При това положение не е чудно, че въпросът за промяната на конституционното устройство на Босна и Херцеговина е сред най-важните проблеми на страната.

Вероятно най-актуалната статия в сборника е тази за развитието на Гърция през последните години. Заглавието, избрано от авторката доц. Юра Константинова, описва много точно посоката, в която върви южната ни съседка: „Гърция – диагноза криза”. През миналото десетилетие това бе най-успешно развиващата се държава на Балканите, пример за подражание за съседните млади демокрации и „котва” на стабилността, към която се насочват икономически имигранти от цяла Югоизточна Европа. Затова последвалата финансова катастрофа на Гърция слага отпечатък и върху другите балкански страни. Притокът на гръцки инвестиции в Албания, Македония и България секва, заначително намаляват и финансовите потоци, изпращани от имигрантите, работещи в Гърция, към семействата им в родината. В крайна сметка гърците изпитват на гърба си последиците от „твърдото приземяване” и вече осъзнават, че по редица показатели страната им е по-скоро балканска, отколкото европейска. Гърция вече не е нито икономически флагман на региона, нито има ресурси и самочувствие да продължи да бъде посланик на балканското разширяване на ЕС.

Авторитарният уклон

Една друга общобалканска тенденция може да бъде проследена в най-малко три от разглежданите държави – уклонът към авторитарно управление. Тя е най-видима за света в Турция, защото това е най-голямата и най-влиятелна държава в региона, а Реджеп Таийп Ердоган е най-разпознаваемият балкански политик. Статията на д-р Бойко Маринков проследява основните жалони в развитието на Турция през последните няколко години с акцент върху вътрешнополитическите борби. Подобна концентрация на власт в ръцете на един човек се наблюдава и в Македония. Д-р Мариана Стамова проследява маневрите на дългогодишния премиер Никола Груевски в опита му да не отстъпва властови терен и същевременно да убеди Брюксел, че това не е политически проблем на страната, а суверенна воля на избирателите. Най-малко позната е третата балканска държава, която се управлява с авторитарни методи от един и същи човек в продължение на повече от две десетилетия. Било като премиер (седем мандата), президент (един мандат) или просто като „силния човек в държавата”, Мило Джуканович успява да концентрира в ръцете си всички важни нишки на властта в малката планинска република. Описвайки управленския модел в Подгорица, авторът на статията за Черна гора д-р Бисер Банчев говори за „интимно сливане между партия и държава”, което позволява и манипулация на изборите, имайки предвид, че 31% от работещите черногорци са заети в държавната администрация.

По отношение на Сърбия и Черна гора е интересен и казусът с геополитическия избор, който тези две държави трябва да направят след като стъпват твърдо на пистата на евроинтеграцията. От една страна, те са традиционни съюзници на Русия, а от друга – преговорите за членство в ЕС изискват синхронизация на външната им политика с Брюксел. Драматизмът на този избор се усилва след избухването на украинската криза и вледеняването на отношенията между Евросъюза и Москва. Засега изглежда, че Белград и Подгорица избират различен отговор на това външнополитическо предизвикателство. Докато Черна гора се стреми възможно най-бързо да влезе в НАТО и налага санкции на Русия в синхрон с ЕС, Сърбия продължава да лавира между Брюксел и Москва.

Любознателният читател ще намери и други интересни сюжети в сборника: за това как Клаус Йоханис стана президент на Румъния през миналата година, за триумфа на (бившите) националисти от Сръбската прогресивна партия в Белград, както и за развитието на двупартийния модел в Албания. Все пак, в обобщение на огромната по обем качествена информация от представяната колективна монография, бих изтъкнал следните пет най-важни събития на Балканите за първата половина на настоящето десетилетие: финансовата криза в Гърция и новият спасителен план, договорен с кредиторите, загубата на парламентарното мнозинство от Партията на справедливостта и развитието в Турция и влизането на кюрдска формация в Меджлиса, избирането на етнически немец за президент на Румъния, влизането на Хърватска в ЕС и бежанската вълна, заливаща Балканите в средата на десетилетието.

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.4/2017