25
Съб, Май
25 New Articles

От Ялта до Малта и обратно

брой 5 2015
Typography

За съжаление, Ялтенската конференция, провела се от 4 до 11 февруари 1945 е тотално митологизирана. Но, както често се случва, митът се оказва измислица, която ни представя съвсем реални факти. В конкретния случай тези факти са крайно противоречиви. Какво тогава да кажем за митовете?

Значението на Ялта

За цяло поколение източноевропейци Ялта се превърна в символ на това, как великите държави решават съдбата на малките без тяхно участие. В Ялта Чърчил, Рузвелт и Сталин определят границите, сферите на влияние и общия вид на следвоенната система на международните отношения, без да се консултират с представителите на страните, чиято идентичност е поставена под въпрос.

Тази позиция е представена най-красноречиво в книгата на Жак Рупник "Другата Европа". В нея той обяснява, защо за народите на тази "друга Европа" Ялта е нещо като "първородния грях" и мита за разделения континент. Думата се превръща в синоним на съветизацията и изчезването на самата идея за Централна Европа. Тя става символ на "междинния", "граничен" статут на малките европейски държави, както и на постояно повтарящите се сценарии, водещи до загубата на контрола върху собствената им съдба. За държави като Полша, Ялта олицетворява "реалната политика" в най-лошия и вариант, когато геополитиката триумфира над малките страни и техния специфичен път на развитие.

Разбира се, резултатите от Ялтенската конференция са предопределени от хода на предшестващите я събития. Още "споразумението за процентите на влияние", постигнато през октомври 1944, когато Чърчил пристига в Москва, опитвайки да спазари някакви отстъпки за западните държави, показва, че позициите на Съветския съюз в преговорите прогресивно укрепват. Откриването на Втория фронт в Нормандия през юни 1944, означава, че съюзниците вече нямат възможност за стратегическа намеса в Източна Европа. Осъзнавайки го, Чърчил преди това разглежда възможността Вторият фронт да бъде открит на Балканите. Но, заради очевидните логистични проблеми, това би се оказало само спомагателна операция. Освен това войските на съюзниците затъват в Италия, където инициативата остава в ръцете на Германия.

Признаването на факта, че силовият баланс в Европа се променя, води до свикването на Техеранската конференция на т.нар. "Голяма Тройка" (28.11-1.12 1943). Макар че в иранската столица се обсъжда най-вече откриването на Втория фронт (Нормандската операция), както и регионални въпроси, като например подкрепата за югославската съпротива или войната с Япония, форматът на този тип конференции се налага.

Откриването от съюзниците на Втория фронт в Западна Европа става факт през юни 1944. Така Изтокът бива отворен за съветските войски. На 22 юни 1944 Червената армия стартира операция "Багратион", довела до освобождаването на Беларус и Източна Полша от германците. Формално тя приключва на 19 август, когато съветските части се разполагат на източния бряг на Висла, в района на Варшава. Германците търпят най-тежкия разгром в цялата Втора световна война. Благодарение на използваната от съветските войски "тактика на дълбоката операция" (т.е. на осъществяване на пробив в оперативна дълбочина) и отличната маскировка, бива унищожена цяла германска група от армии.

В Източна Европа смятат Ялтенската конференция за предателство и "втори Мюнхен". Това обаче е твърде опростенческо тълкуване на процеса, в чиито символ се превръща думата "Ялта". По същия начин е само частично вярно разпространеното тълкуване на Ялта като отчаян опит на Запада да спазари нещо за себе си в момент, когато стратегическата ситуация се променя рязко в полза на СССР. Огромното военно предимство на Съветите става очевидно, но това открива възможност за утвърждаването на нов политически стил в Европа.

Фундаменталното значение на Ялта е, че конференцията води до признаването на геополитическия плурализъм както на континента, така и в международната политика, като цяло. На свой ред, студената война, по метода на пробите и грешките (като грешките преобладават) демонстрира, как този плурализъм може да бъде "оседлан".

В същото време Ялта означава и признаване на идеологическия плурализъм. Държави с различни социално-политически системи и форми на идейна презентация на собствения си социален и политически живот, биват принудени да съществуват съвместно. Разбира се, появата на ядреното оръжие като фактор във взаимоотношенията между свръхдържавите, за което с такъв апломб обявява Хари Труман на Потсдамската конференция през юли 1945, внася ново измерение в политическите планове на големите сили. От ключово значение обаче е именно обстоятелството, че Ялта слага началото на епоха на геополитически и идеологически плурализъм.

Развитието на дискусиите в Ялта е подчинено именно на това обстоятелство. И споразуменията, които са постигнати там, са много по-сложни и "демократични", отколкото ги представят привържениците на тезата за "предателството", дори ако оставим настрана разминаването между Чърчил и Рузвелт относно съдбата на Британската империя. Няма да влизам детайли, но тези споразумения касаят и формата на ООН, и плановете за провеждане на демократични избори в Полша и другите източноевропейски държави. Самата Полша пък се превръща в "държава на колела", чиито граници биват изместени далеч на запад. За първи път тези граници са компактни, което позволява на страната да се развива като цялостна и хармонична нация и държава. С други думи, Ялта има много "деца", голяма част от които са живи и здрави до днес, макар други да станаха жертва на политиката от периода на студената война (и, в частност, свободните избори в Полша).

Хелзинки, като потвърждаване и преодоляване на Ялта

За западните съюзници, в крайъгълен камък на следвоенното устройство на света се превръщат атлантизмът и неговата идеология. В основата на политиката на СССР пък, чак до края на студената война, си остават специфичната смес от великодържавност и идеологически радикализъм.

През 2015 обаче, не отбелязваме само седемдесетгодишнината от Ялта. Преди четиридесет години беше проведена Хелзинкската конференция (т.е. Съвещанието по сигурност и сътрудничество в Европа през юли-август 1975). Представители на 35 държави (33 европейски, плюс САЩ и Канада) се събраха на нея като равни, а основния акцент беше поставен върху укрепването на взаимното доверие и спазването на човешките права. СССР и комунистическите му съюзници постигнаха формалното признаване на следвоенните си граници. Двата първи раздела на Заключителния акт от Хелзинки, подписан на 1 август 1975, им гарантира определени предимства в сферите на сигурността и икономиката. В същото време обаче, държавите от комунистическия блок се ангажират и с третия раздел, касаещ цял пакет от въпроси, свързани с човешките права. Това се оказва сред основните катализатори на разпада на комунистическата система. Гражданите на въпросните страни вече могат да апелират към официален правов документ, подписан от всички комунистически правителства и гарантиращ защитата на свободата на словото, свободното придвижване и много други неща.

Включващата 56 държави-членки Организация за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) е сред основополагащите паневропейски блокове. И днес тя е една от най-големите регионални организации, ангажирани с проблемите на сигурността. Създадена с цел практическата реализация на постановките на Заключителния акт от Хелзинки, Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа (както се нарича организацията до декември 1994) представлява форум за обсъждане и вземане на политически решения по въпросите за ранното откриване и предотвратяване на конфликтите, кризисното управелние и следконфликтното възстановяване. ОССЕ изигра ключова роля за падането на комунизма, като това се отнася особено за срещата във Виена през ноември 1986. До 1989 Михаил Горбачов приема всички основни постановки, касаещи човешките права и гражданското общество и съдържащи се в Заключителния документ на Виенската конференция. Той съзнателно допуска проникването на етичния индивидуализъм в колективистичната комунистическа система, опитвайки се да създаде по-хуманна разновидност на социализма.

В други условия това би могло да се осъществи. В края на 80-те години обаче, комунистическото наследство, систематичната дискредитация на представителната демокрация и независимата от властите в комунистическите държави обществена активност водят до това, че новият експеримент не успява да получи достатъчно подкрепа. В началото на 90-те ОССЕ си изгради ясна институционална идентичност, но войната на Балканите демонстрира нейната неадекватност, дори в новия и вид. На първо място, дори и днес остава непреодоляно противоречието между фундаменталния принцип на ОССЕ за самоопределяне на нациите и този за нерушимостта на държавните граници. Русия се стреми да превърне ОССЕ в основната европейска организация за сигурност, която да замени НАТО. Само че руските надежди не се сбъдват. Напротив, именно Северноатлантическият пакт се превръща в доминираща организация в сферата на сигурността, а Европейският съюз стартира продължителен процес на разширяването си.

Казано накратко, Хелзинската конференция затвърждава границите и другите споразумения, постигнати в Ялта, но след това стартира и програма за преодоляването на тези споразумения. Именно противоречията на Хелзинки, както и противоречията на Ялта, обясняват провала на плановете за създаване на инклузивна и справедлива система за европейска сигурност след студената война. ОССЕ, като рожба на Хелзинки, не успява да се превърне в истинска паневропейска организация за сигурност. А корените на този провал следва да бъдат потърсени в Малта.

Срещата край Малта и ерозията на Ялтенския модел

Малтийската среща, провела се на 2 и 3 декември 1989, на два, носени от бурята, лайнери между президента Джордж Буш-младши и Михаил Горбачов също е до голяма степен митологизирана. Тя се осъществява няколко седмици след падането на Берлинската стена на 9 ноември. На нея се дефинира основният модел на политиката в света след студената война. Мнозина я смятат за "момента на отказа" от постигнатото в Ялта, но това само отчасти отразява нейната същност.

Край Малта, както и в Ялта, свръхдържавите решават съдбата на Европа. Ключовата разлика обаче е, че междувременно дипломатическия и стратегически баланс на силите вече се е променил.

Смисълът на Ялта е осъзнаването и приемането на факта, че СССР представлява свръхдържава, с чиито интереси занапред светът следва да се съобразява. Именно затова Ялтенската конференция получава толкова висока оценка в Съветския съюз, а днес и в Русия. Като за Москва е особено важно, че в Ялта западните държави признават "държавността" на Русия. Което не се случва често.

Друга особеност на този мит е, "замразяването" на времето. В този смисъл руският мит за Ялта е начин за "замразяването" на великодържавния статус на Русия за вечни времена.

Напротив, Малта олицетворява момента, когато американският президент вижда, че съветската мощ се изчерпва. Горбачов дава да се разбере, че СССР не възнамерява да се намесва в хода на различните революции, осъществяващи се по онова време в Източна Европа, като страните от региона една след друга се измъкват от сферата на съветското влияние и демонтират комунистическите си системи.

Тъкмо поради това Буш решава да приеме плана за обединение на Германия от 10 точки, който малко преди Малтийската среща е лансиран от западногерманския канцлер Хелмут Кол. В основата му е тезата, че обединението ще се осъществи в рамките на Северноатлантическия алианс, а обединена Германия ще бъде член на НАТО. Впоследствие, през февруари 1990, стартират безкрайни дискусии, как това следва да се осъществи на практика. На 9 декември, на срещата в Москва, държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър обещава на Горбачов, че ако Германия се присъедини към НАТО, а Русия изтегли 24-те си дивизии от немската територия: "НАТО няма да разшири дори с милиметър юрисдикцията си в източна посока". Истината обаче е, че това се отнася само за територията на бившата ГДР. Никой не си задава въпроса за разширяването на пакта за сметка на други държави от съветския блок, той просто не се поставя. Така или иначе, НАТО поема моралния ангажимент да не запълва "вакуума", възникнал в резултат от изтеглянето на съветските войски и разпадането на Организацията на Варшавския договор.

С други думи Малта очертава прехода във властта. Инициативата преминава към западните съюзници. Това е очевиден триумф на атлантическите сили, докато за Русия започва продължителен период на загуба на статуса и, който тя започва да възстановява едва през първото десетилетие на ХХІ век. Не по-малко важно е и, че Малтийската среща се оказва ключов момент на един системен преход в чиито ход мястото на системния и геополитически плурализъм, чиито символ е Ялта, бива заето от еднополюсния модел на сигурност в Европа, което се съпровожда и с делегитимизацията на системните алтернативи.

Малта: пропуснатата възможност

Тук е мястото да анализираме още един мит - за некомпетентността, ако не и предателството на съветските и руски интереси, в което обвиняват Горбачов. Лансирането на подобни твърдения означава, че не се осъзнава динамиката на процеса, определяща действията на последния съветски лидер, както и, че се подценява оригиналността и радикализмът на неговите идеи.

Ако Западът се бе оказал наистина готов да приеме визията на Горбачов за европейската трансформация, можеше да бъде избегнат сегашния катастрофален разпад на системата за сигурност на континента. Защото в сърцето на Европа отново се разгаря огъня на войната. Нямаше да се сблъскаме с това, ако бяхме се ориентирали към алтернативен модел на развитие, преодоляващ и ялтенския, и малтийския модел.

На 6 юли 1989 Горбачов се обръща в Страсбург към Съвета на Европа, очертавайки идеята си за създаването на Обш европейски дом. Според него, паневропейският процес "е реалност и продължава да се развива". За разлика от доминиращата днес концепция за "разширяването на Европа" последством експанзията на атлантическата система и ЕС, той предлага алтернативна визия за Европа след студената война. Днес тази концепция най-често бива определяна като идеята за "голяма Европа".

И така, Горбачов пристига на срещата край Малта с две големи идеи. Първата включва "реформирането на комунизма", т.е. опита за връщане към изворите на руската революция и радикалното обновяване на социалистическата система. Съветският лидер се обявява за еволюция на съветския комунизъм към "хуманен, демократичен социализъм". Смазването на "Пражката пролет" през август 1968, чиито привърженици се обявяват именно за нов тип социалистическа демокрация, както и дългите години на съветската стагнация, ерозират социалната база, необходима за реализацията на подобна програма в СССР. В случая обаче е по-интересно обстоятелството, че Горбачов лансира програма за идеологически и системен плурализъм в Европа, отстоявайки енергично и красноречиво тезата, че различните системи могат да съществуват съвместно и мирно на континента.

Втората му идея е свързана с концепцията за "голяма Европа". Тя предполага преодоляването както на Ялта, така и на Малта (т.е. на логиката, в чието олицетворение Малта се превръща в крайна сметка) и налагане на нова динамика на международните отношения в Европа, отговаряща както на интересите на големите, така и на малките държави. Тоест, става дума за една "многополюсна" Европа, осигуряваща пространство за експерименти и многообразие.

Трагедията е, че Горбачов споделя идеите си не с европейските лидери, а с президента на САЩ. За разлика от Ялта, на Малтийската среща съветският лидер няма нито един европейски събеседник. Не е чудно, че американският президент не вижда нищо привлекателно в дискусията на идеята за "голяма Европа", защото реализацията и би означавала разцепление между двете "крила" на Северноатлантическия алианс - европейското и американското, от което САЩ отдавна се опасяват.

Последиците

Така Малтийската среща води до политическото бедствие, от което страдаме и до днес. Горбачов лансира радикални идеи за преодоляване на логиката на идеологическия конфликт от ерата на студената война и разделението на Европа. На практика обаче, нещата се развиват в точно обратната посока. Защото тази логика се запазва и укрепва, като се променят само полюсите. Северноатлантическият алианс се утвърждава като доминираща сила на континента, а идеите за геополитически и системен плурализъм биват отхвърлени. Притесненията и интересите на СССР, а след това и на наследилата го Русия, последователно биват маргинализирани. Бившите комунистически държави са интегрирани в НАТО, като това се прави именно за да се съхрани логиката на конфронтацията и разделението.

Самият Горбачов също осъзнава това. Откакто е принуден да подаде оставка през декември 1991, той постоянно изразява съжаление за случилото се. И тъкмо поради това реши да подкрепи президента Путин през 2014. Както става ясно днес, Хелзинкската конференция се оказва просто етап към размиването на идейния плурализъм, макар и да потвърждава границите и споразуменията от Ялта.

Задълбочавайки се в проблема, можем да видим, че нова Европа не съумява да избегне логиката на Ялта, включително всичките и болезнени последици, които виждаме днес. Малките държави от Източна Европа получават право на глас, но те го използват най-вече за да си разчистят сметките със собствените си митологизирани представи за Ялта, а не за да преодолеят неравенството в сегашната система на властта на континента и да подкрепят реалния процес на паневропейска интеграция, чието ядро е именно Русия.

В течение на 45 години живяхме в света, формиран в Ялта. След това още 25 в този, формиран в Малта. Вторият период бива определян като "студен мир", защото нито един от фундаменталните въпроси на европейската сигурност така и не бе решен. За Русия, Ялта е мита за нейното застинало величие. В очите на Запада пък, Малта олицетворява триумфа на атлантизма над горбачовата визия за европейския континентализъм.

Ето защо днес единственият път напред (както често се случва) е пътят назад, към идеите за Общия европейски дом, т.е. към процеса на формиране на "голяма Европа". Русия следва да преодолее Ялта, а Западът - да преодолее Малта, за да създадат заедно новия тип "европейскост".

Малтийската среща ознаменува съхраняването на логиката на геополитическото противопоставяне в Европа. Само че в това противопоставяне вече липсва баланса, характерен за света, създаден в Ялта. Напротив, самият принцип за геополитическия плурализъм и равенството между големите държави е дискредитиран и отхвърлен. Което означаваше, че НАТО неизбежно ше започне да оказва засилващ се натиск върху Русия, въпреки първоначалните опити да се съобрази с новите реалности в разпределението на силите и да смекчи този натиск. А когато Русия се оказа в състояние да реагира подобаващо, ние всички получихме обновена версия на студената война, която на практика - в прехода от Ялта към Малта и обратно, всъщност никога не беше преставала.

 

* Авторът е професор по политология и международни отношения в Университета на Кент, Великобритания

{backbutton}