23
Чет, Май
25 New Articles

Възможностите на диаспората да влияе върху демографските процеси в България

брой 5 2015
Typography

След 1989 в България са приети няколко различни по характера си закони, които се опитват да поставят в нормативна рамка контактите и отношението на българската държава към диаспората. В част от тях българите зад граница са разглеждани като демографски резерв, поради което е направен опит за повлияване и регулиране на процеса на завръщането им в историческата родина. Очакването е, че това може да бъде един от основните начини за противодействие на демографската криза.

Хронологичното проследяване на дейностите в тази насока показва, че за първи път през 1994 е прието Решение № 336 на Министерския съвет, с което на Агенцията за българите в чужбина е възложено да оказва помощ, в т.ч. и финансова, на трайно завръщащите се в България лица от български произход. За целта Министерството на финансите разработва Индивидуални норми за оказване на финансова помощ, но в бюджета на Агенцията има твърде ограничени ресурси и не се предвижда тяхното увеличаване. По тази причина през 1996 практически се прекратява изплащането на финансови помощи на трайно завръщащите се наши сънародници.

Възникналите затруднения дават повод за приемането на Решение № 24 от 10 декември 1996 на Съвета по регионална политика, трансгранични инфраструктурни системи и местни власти при Министерски съвет. Въз основа на него са разработени ключовите положения и програмата за действия, свързани с държавната политика спрямо трайно установяващите се в България лица от български произход. По своята същност това е първата правителствена междуведомствена програма, появила се в условията на прехода. Срокът на действие на разработената програма е “няколко години”, като прекратяването на действието и е обвързано с преодоляването на икономическата криза. Още тогава като дългосрочна целева ориентация е предвидена възможността за повлияване на демографските процеси в страната чрез намаляване на демографските диспропорции в развитието на различните типове райони: обезлюдени, планински, гранични и др. Задълбочаването на икономическата криза и прерастването й в политическа в началото на 1997, както и смяната на правителството, са основните причини разработената програма да остане само добро пожелание и никога да не бъде приложена.

Втори етап в развитието на идеята за създаване на съвременна българска имиграционна програма е възлагането през 1999 на Агенцията за българите в чужбина да разработи проект на програма, наречен Стратегия за трайно завръщане и заселване в страната на българи, живеещи извън България. Като се отчитат демографските тенденции в страната, в стратегията се подчертава, че в дългосрочна перспектива се предвижда заселването в страната на 200-300 хиляди задгранични българи. Към онзи момент подобен брой е разглеждан като реалистичен обем на имиграционния поток от лица с български произход. Освен това в Министерски съвет е внесен и проект на Закон за трайно завръщане и заселване в страната на българи, живеещи извън Република България, като в него са залегнали основните принципи на стратегията. Навлизането на страната през 2000-та в предизборна обстановка за пореден път възпрепятства приемането на двата документа и решаването на проблемите.

В приетата през 2008 Националната стратегия на Република България по миграция и интеграция и в Стратегията на България в областта на миграцията, убежището и интеграцията (2011-2020) се обръща внимание на миграционната политика по отношение на живеещите зад граница български граждани и лицата от български произход в чужбина. В тези документи те също се разглеждат като възможен ресурс за преодоляване на негативните демографски тенденции в България. Независимо, че въпросните стратегии предвиждат провеждането на мониторинг върху нагласите за реемиграция и трайно заселване в страната на лица от български произход и/или български граждани, постоянно живеещи зад граница, до този момент българската държавна администрация не е правила реални прогнози за имиграционния потенциал на различните български общности. Не е отговорила и на въпроса, дали и по какъв начин могат да се повлияят демографските процеси в страната.

Тази поредица от действия бе продължена през февруари 2015, когато премиерът Бойко Борисов се опита да даде пример за националноотговорна политика, загърбваща партийните различия и на фона на непрекъснатото боричкане между ГЕРБ и БСП, той и Сергей Станишев се обединиха около идеята да окажат помощ на българите в Украйна. Общата идеята беше тези хора да получават бежански статут у нас по улеснена процедура, като за целта се обяви готовност за разглеждане на промени в нормативната уредба. От своя страна Патриотичният фронт внесе в Народното събрание проект на предложение за изменение и допълнение на Закона за българите, живеещи извън Република България. Основните мотиви и тук са, че срещу демографската катастрофа (точният израз в документа е: „Цифрите са катастрофални, но е вероятно те да са даже занижени, тоест да са още по-трагични, тъй като една важна тенденция в демографското уравнение – емиграцията – може би не е реално застъпена“) не следва да се подминава никоя възможност за увеличаване на нацията ни, при наличие на изявен интерес за принадлежност към нея от лица с български произход или българско самосъзнание. Въпреки очевидно добронамерения подход, на практика броят на дошлите от Украйна българи бе символичен, което за пореден път доказва липсата на управленски знания и умения за действия в подобни условия. Хронологичното проследяване на действията на българската държава по отношение на идеята за трайно завръщане на българи от чужбина пък показва наличието на хаотичност и липсата на управленска приемственост по този безспорно важен въпрос.

Има ли демографска криза

Позицията ми като демограф е, че всъщност демографска криза няма, а по-скоро трябва да се говори за икономическа, политическа, социална или дори за криза на ценностите, в т.ч. и промяна на мястото и ролята на децата в системата от ценности. Тези процеси вървят успоредно с разпадането на традиционното общество на големите семейства, с промените в начина на живот и с все по-голямото акцентиране върху индивидуализма и самореализацията на възрастните. Наблюдаваните изменения в демографските тенденции са само последица от протичането и взаимното влияние на всички тези процеси и на практика са продължение на демографския преход.

От тази гледна точка е напълно разбираемо, че всички изброени по-горе документи, целящи да разрешат демографската „криза“, имат и обща слабост - на базата на безспорната констатация за намаляване на броя на българската нация и влошаването на нейната възрастова структура, не се посочват конкретни параметри, които да разкриват какво се разбира под преодоляване или разрешаване на демографската „криза“, след като тя, сама по себе си, е последица от други процеси. Друг недостатък на въпросните документи е, че без да е направен задълбочен анализ, се създава впечатлението, че чрез заселването на лица от български произход може съществено да се повлияе върху демографската ситуация в България. Тези констатации са индикатор за неподготвеността на българските политици и държавни институции да управляват миграционния процес в полза на развитието на обществото, а лансираните идеи са по-скоро заимствани елементи от чужди миграционни програми, които остават само добро пожелание без конкретни стъпки за реализация, тъй като не са адаптирани към българските условия.

Всъщност още през 2001 Отделът за население при ООН въведе условното понятие заместващата миграция като специфичен вид миграция, която трябва да се справи с демографския дефицит и да разработи за целта методология за изчисляване обема на тази миграция. Най-общо казано, заместващата миграция трябва да даде такова количество миграционен прираст, което би заместило (компенсирало) недостатъчния брой раждания, необходими за поддържането през даден период от време в конкретна страна на постоянен брой население, като цяло, или на негова определена възрастова група. Следователно, става дума за условен имигрантски поток, който да компенсира недостатъчния ръст на населението, съхранявайки по този начин необходимото демографско равновесие.

За целта от ООН е направено специално изследване, изясняващо доколко заместващата миграция би могла да смекчи ефекта от драстичното намаляване на населението и неговото остаряване в развитите държави, в т.ч. и в ЕС и отделните му страни членки. В това изследване се разглеждат и различните сценарии, в съответствие с които би могла да се развие демографската ситуация в редица страни в периода до 2050, като се посочва и какво влияние върху числеността на населението и неговото застаряване могат да окажат по-големите или по-малки имигрантски потоци. Изрично трябва да се подчертае, че както имигрантските потоци, така и сценариите са само хипотетични. Някои от тях изглеждат съвършено нереалистични, но от демографска гледна точка анализът им е полезен, защото помага по-ясно да се осъзнае и опише демографската ситуация в отделните държави. Подобен подход не е чужд на демографските проекции, при които съществува практиката да се прилагат и нереалистични хипотези, за да се даде отговор на предварително поставени теоретични въпроси.

В зависимост от целите, които се поставят, заместващата миграция се изчислява в три аспекта:

  • Необходим миграционен прираст, при който общата численост на населението на дадена страна не се променя;
  • Миграционен прираст, при който броят на трудоспособното население в страната не се променя;
  • Миграционен прираст, при който делът на лицата в големите възрасти (над 65 годишна възраст) не се променя;

При провеждането на тези анализи, Отделът за население при ООН изхожда от коефициента на възрастова зависимост (КВЗ), който се използва и от Евростат, но е наречен коефициент на демографска подкрепа. Той представлява отношението между населението в активна възраст (във възрастовия интервал 15-64 години) към населението в неактивна възраст (във възрастовия интервал 65 +).

Методиката на изчисляване на заместващата миграция предполага разработването на пет хипотетични сценария за формирането на бъдещи по-малки или по-големи имиграционни потоци, чиято възрастова структура се наслагва към прогнозната възрастова структура на останалото население. Чрез придвижването по кохорти се проследява и посочва влиянието, което хипотетичните миграционни потоци оказват върху бъдещото развитие на демографската картина и най-вече по отношение числеността на населението и неговото застаряване за всяка отделна страна или регион на базата на различни прогнози. Сценариите са съобразени с обема на хипотетичния имиграционен поток, необходим за решаването на демографските проблеми, които на свой ред са групирани според тяхната сложност. Съгласно възприетата методика за изчисляване на заместващата миграция, участниците в миграционния поток са групирани в три възрастови интервала както следва: 0-14 години – 26,19 %; 15-64 години – 70,99 %; 65 + години – 2,82 %.

Нулевият сценарий съвпада със средния вариант на “Световните демографски прогнози” на ООН, публикувани през 2000.

Първият сценарий пък съвпада с усреднения вариант на световните демографски прогнози на ООН от 1998, модифициран въз основа на допускането, че след 2000 имиграцията постепенно ще спадне и дори ще изчезне, т.е. прогнозите са при нулево миграционно салдо.

Вторият сценарий установява миграционния прираст, необходим на една страна за да избегне намаляване на общия брой население, като не се отчитат промените в неговата възрастова структура (общият брой на населението в началото и в края на периода остава непроменен).

В третия сценарий е включен миграционният прираст, необходим за да се избегне съкращаването на работоспособното население (15-64 години), т.е. броят на населението във възрастовия интервал 15-64 години в началото и в края на периода остава непроменен.

Четвъртият сценарий допуска миграционният прираст, необходим за това потенциалният коефициент на демографска поддръжка в края на периода да не пада под нивото от 3 души в трудоспособна възраст на всеки човек над 65 години.

Накрая, петият сценарий се отнася до миграционния прираст, необходим за да не спадне коефициентът на демографска подкрепа под нивото от края на 90-те години на ХХ век.

Разбирането за заместващата миграция не се приема еднозначно сред демографите. Като всеки модерен подход, концепцията за заместващата миграция също има своите критици като Francis, Saczuk и др. Като особено ярък критик се откроява проф. Дейвид Колман от Оксфордския университет. В анализа си той се позовава на различията, залегнали в прогнозите на ООН и на правителствения департамент по статистика на Великобритания. Смятайки правителствените прогнози за по-добри, проф. Колман предполага, че при един относително благоприятен демографски режим, Великобритания би могла да управлява без сериозни затруднения процеса на бъдещо застаряване на населението. От тази критика е видно, че възраженията не са срещу самата методология на ООН за изчисляване на заместващата миграция, а по-скоро става въпрос за различия във възприетите прогнозни варианти на бъдещото демографско развитие. Това обаче не намалява практическата стойност на анализа на заместващата миграция, а може да послужи като основа за нейното по-нататъшното усъвършенстване, например чрез интегрирането към нея на някои типове миграция като циркулиращата, сезонната и др.

Подобна е и визията на Европейския парламент, който в своя резолюция от 22 април 2009 относно „Обща имиграционна политика за Европа: принципи, действия и инструменти“ заявява, че „според прогнозните изчисления, представени от Комисията, до 2050 ще бъдат необходими 60 милиона работници-мигранти, като това изисква откриването на канали за законна миграция”.

Чрез използването на проекцията на населението заедно с имигрантите и заместващата миграция се избягва субективния подход при избирането на различни хипотези, въз основа на които се правят демографските прогнози.

Заместващата миграция за България би могла да се изчисли и чрез известно модифицирана на методиката на ООН. Оригиналното изследване обхваща прогнозен период от 50 години, като прогнозите са правени през 2000 и 2001, а за изходни данни от ООН са използвани демографските показатели за 1995. При настоящите изчисления на заместващата миграция в България, като изходни данни за населението са взети тези за 2005 и средният неактуализиран вариант на прогнозите на НСИ за населението на България от 2010 до 2060. Тази неактуализирана прогноза е изключително подходяща за анализ на заместващата миграция, тъй като е правена в период, когато в страната не са наблюдавани по-значими групи имигранти.

Заместващата миграция в България не прави изключение от правилото, че е само хипотетична и данните от изчисленията показват единствено, какво количество имигранти трябва да се установи в страната, за да се запазят различни аспекти от демографските показатели, характерни за населението към 2005. Заместващата миграция в никакъв случай не бива да се разглежда като реална миграционна прогноза. Съпоставянето на обема на заместващата миграция с броя на българската диаспора обаче, може да послужи за оценка доколко са реалистични идеите именно чрез заселването на лица от български произход да се повлияят демографските процеси в България.

Таблица 1. Възрастова структура по трите основни възрастови групи на населението на България през 2005

Общ брой

0 – 14 години

15 – 64 години

65 + години

КВЗ

Брой

%

Брой

%

Брой

%

7718750

1047051

13,57

5343220

69,22

1328479

17,21

4,02

Източник: НСИ

 

Тъй като в методиката на ООН за изчисляване на заместващата миграция данните за населението през последните пет години преди началото на проучването се приемат за изходни, в изчисленията за България се изхожда от данните за 2005, които са изходни за изчисленията към 2010, а като времеви период са много близки до получените данни от преброяването на населението през 2011. За целта в таблица 2 е съпоставена възрастовата структура на населението на България през 2005 с прогнозната възрастова структура на населението през 2060, групирано в три основни възрастови групи: 0-14 години, 15-64 години и 65 + години.

 

Таблица 2. Заместваща миграция в България за периода 2010-2060

Период

Сценарий

I

II

III

IV

V

Среден вариант с нулева миграция

Постоянно общо население

Постоянно население във възрастовата група 15-64

КВЗ не по-малък от 3,0

Постоянен КВЗ (=4,02)

 

 

 

 

 

 

А. Брой на годишната нетна заместваща миграция в България за периода

 

 

 

 

 

 

2005-2010

0

38129

14353

---

12024

2010-2015

0

38048

73701

---

224660

2015-2020

0

40270

43325

---

299601

2020-2025

0

42245

19593

---

229421

2025-2030

0

42568

17374

68045

198345

2030-2035

0

41531

45729

114574

280748

2035-2040

0

40643

84371

191209

419259

2040-2045

0

40569

108574

243258

533029

2045-2050

0

41020

95020

200535

498508

2050-2055

0

41645

87484

172018

486887

2055-2060

0

42006

2540

- 95162

33623

Общо за периода 1995-2060

0

2253370

2960320

4405235

16080525

 

 

 

 

 

 

В. Население на България през периода 2005-2060, според заместващата миграция

2005

7718750

7718750

7718750

7718750

7718750

2010

7528103

7718750

7769696

7528103

7759736

2015

7337861

7718750

8031294

7337861

8525492

2020

7136511

7718750

8185079

7136511

9546680

2025

6925287

7718750

8254626

7090737

10328660

2030

6712445

7718750

8316295

7322667

11004718

2035

6504792

7718750

8478610

7713192

11961650

2040

6301578

7718750

8778084

8364926

13390696

2045

6098733

7718750

9163471

9194070

15207525

2050

5893632

7718750

9500747

9877596

16906689

2055

5685398

7718750

9811274

10463922

18566242

2060

5475367

7718750

9820290

10139568

18680848

Какво означават тези данни?

Първи сценарий

Сценарият с нулево миграционно салдо съвпада със средния неактуализиран вариант на НСИ за прогнозите на населението на България през периода 2010-2060. Без наличието на имиграция, населението на България ще намалее с 2 052 734 души или с 27,27 %. Рязко ще намалее трудоспособното население във възрастовия интервал 15-64: от 5 176 745 на 2 979 223 души или от 68,77% на 54,41%. В същото време населението над 65-годишна възраст ще се увеличи от 1 327 274 на 1 838 902 души, или от 17,63% на 33,59%. По този начин коефициентът на възрастова зависимост ще намалее от 3,90 на 1,62. За критични стойности на коефициента се приемат тези под 3,00. За България критичният период ще настъпи през 2020-2025. Като се има предвид обаче, че не всички във възрастовия интервал 15-64 годишна възраст осъществяват трудова дейност (особено тези в групата 15-20 и 20-25, намиращи се в обучителния период на живота си), критичното съотношение осигуряващи се/осигурени ще настъпи още преди 2020, с което ще се застраши икономическата и социална стабилност.

Втори сценарий

Вторият сценарий изчислява количеството на миграционния прираст, необходим да се избегне намаляване на общия брой на населението като цяло, т.е. през 2060 населението на България да бъде 7 718 750 души, каквото е било през 2005. За целта през периода 2010-2060 в страната трябва да се установят 2,25 млн. имигранти, или средно по около 41 хил. души годишно. Трябва да се има предвид, че този сценарий запазва общия брой на населението, но не и неговата възрастова структура. Затова, въпреки че се избягва намаляването на общата численост на населението, броят на хората в трудоспособна възраст ще продължи да спада, а потенциалният коефициент на възрастова зависимост на практика ще бъде същият като при първия сценарий.

Трети сценарий

В третият сценарий е изчислен миграционният прираст, необходим за да се избегне съкращаването на работоспособното население във възрастовия интервал 15-64 години. Целта е през 2060 населението в тази възрастова група да бъде 5 176 745 души, каквото е било през 2005. Мащабите на миграционния поток, необходим за да се избегне спада в числеността на населението в трудоспособна възраст, са значително по-високи от онези, позволяващи запазването на общата численост на населението. В случая е използвана методика на ООН, според която трите възрастови интервала в миграционния поток са както следва: 0-14 години – 26,19 %, 15-64 години – 70,99 %, 65 + години – 2,82 %.

При този сценарий, през периода 2010-2060 в България трябва да се установят 2,96 млн. имигранти или около 57 хил. души годишно с големи вариации през отделните периоди в зависимост от възрастовата структура на населението като цяло.

Четвърти сценарий

Четвъртият сценарий изчислява миграционния прираст, необходим за това потенциалния коефициент на възрастова зависимост да не пада под критичното ниво от 3,00, т.е. на всеки човек над 65 години да се падат поне трима души в интервала 15-64 (т.е. в трудоспособна възраст). Както вече посочих, при липса на имиграция този критичен период в България ще настъпи през 2020-2025. Затова именно след 2025 започва да се изчислява заместващата миграция.

Съгласно възприетата хипотеза, за да не се допусне потенциалният коефициент на възрастова зависимост да падне под 3,00, България може да започне да приема имигранти малко по-късно, отколкото при предишния сценарий, но за сметка на това – в доста по-голямо количество. През периода 2025-2060 в страната следва да се установят 4.4 млн. имигранти или по около 126 хил. годишно.

Пети сценарий

Петият сценарий изчислява миграционния прираст, необходим за да не спадне потенциалния коефициент на възрастова зависимост под нивото от 2005, когато е бил 4,02. По този начин през целия период 2010-2060 се запазва съотношението между възрастовите интервали 15–64/65+ на 69,22/17,21. Според този сценарий прогресивното остаряване на българското население може да се избегне само с наличието на достатъчно голям имиграционен поток, многократно по-голям от онзи, необходим за съхраняването на общата му численост. Това се обяснява най-вече с факта, че имигрантите също остаряват. В условията на бързо застаряване на жителите на България, съотношението между броя на хората в трудоспособна възраст (т.е. от 15 до 64 години) и тези над 65 години може да се запази постоянно, само ако имигрантският поток нараства със същите темпове. Подобни мащаби на имигрантския поток са несъизмерими с досегашния опит по отношение на имиграцията както в България, така и в която и да било европейска държава. Според този сценарий, България би следвало да приеме 16,08 млн. имигранти през периода 2010-2060 или по около 320 хил. души годишно. Този сценарий е най-нереалистичен и се използва по-скоро за да илюстрира мащабите на демографския проблем.

На фона на тези демографски тенденции съвсем основателно идва въпросът, дали броят на българската диаспора е достатъчно голям, за да може чрез трайното заселване на лица от български произход да се решат някои от основните демографски проблеми на страната?

С уговорката, че са налице различни и несъвсем точни статистики, общият брой на съвременната българска емиграция и историческите български общности зад граница е около 2,5-3,5 млн. души. Докато при представителите на съвременната българска емиграция се наблюдават вариации по години, а броят и, като цяло, нараства до началото на световната икономическа криза, при историческите български общности е налице трайна тенденция към намаляване на техния брой. От една страна, това се дължи на отрицателния естествен прираст във въпросната група (по този показател българските исторически общности не се различават съществено от българите в България), от друга страна - на тяхната емиграция (макар че много малък, по-скоро символичен брой от тях се установяват в България), а от трета страна - на тяхната асимилация. Това е индикатор, че връзките между България и нейната историческа диаспора са слаби, което по-скоро е пречка за по-мащабен миграционен процес към България.

Данните в тази насока са категорични: общо за периода 1990-2013 над 201 хил. души са кандидатствали и получили българско гражданство на основание български произход. Преселилите се в България лица от тази категория попадат в групата на деклариралите наличие на двойно гражданство и съгласно преброяването от 2011 те са били 22 хил. души, или едва до 10% от получилите българско гражданство на основание български произход са се установили да живеят в България. Внимателният анализ на статистическата информация установява, че в тази група са включени и завърналите се от Турция български турци с двойно българско и турско гражданство, както и лицата с двойно българско и руско гражданство, които и преди това са живеели в България, но без да притежават българско гражданство. От демографска гледна точка е по-важно обаче, че потенциалът на последната група е изчерпан, така че едва 5% от представителите на историческата българска диаспора, след получаване на българско гражданство, се установяват да живеят в България. Тези данни показват колко нереалистични към настоящия момент са идеите за повлияване на демографските процеси в страната чрез заселването на задгранични българи и най-вече представители на историческите български общности. Дори да приемем, че при успешно бъдещо икономическо развитие на България и ползването на положителния опит на други държави членки на ЕС като Германия, Финландия, Испания и други, у нас се преселят всички представители на българската диаспора, нейният брой е твърде малък за да окаже съществено и дългосрочно влияние върху демографските процеси.

Тук трябва да се има предвид, че имигрантите също остаряват. Демографският анализ на някои миграционни проекции, съобразени с възрастовата структура на съвременния имиграционен поток в България, показва, че положителният ефект от имиграцията е само краткосрочен и средносрочен. В дългосрочен аспект (към 2060), поради малкия брой имигранти в младите възрасти и бързото преминаване на определени групи имигранти от средните във високите възрасти, се наблюдава дори влошаване на възрастовата структура на населението спрямо варианта, ако в България не са се установявали имигранти. Така, вместо облекчаване, ще се наблюдава допълнително натоварване на социалната система. Този извод е много важен, защото това означава, че демографският резерв на българската диаспора може да играе роля само в краткосрочен и средносрочен аспект, поради което не може да бъде панацея за решаване на демографския „проблем“.

В този пункт идеята за трайно заселване на задгранични българи се различава и от миграционната практика, характерна за България през периода 1878-1945. Установено е, че през него у нас са се преселили около 1.2 млн. българи, главно от съседните на България територии. По характера си по-голямата част от тези миграции са насилствени – след Мелнишкото (1895), Горноджумайското (1902) и Илинденско-Преображенското въстание (1903) или след Балканските (1913) и Първата световна войни (1918 и последвалия период). Преселвали са се цели семейства, като в същото време семейният модел е бил многодетен и това е повлияло положително на демографското развитие на страната. При съвременните преселения на българи от чужбина децата липсват или са твърде малко, което налага внимателното анализиране и преосмисляне на миграционните виждания с оглед на очаквания демографски ефект.

Някои изводи

Тъй като към настоящия момент ресурсите на българската държава за активна имиграционна политика са ограничени и липсва натрупан съвременен опит, най-реалистично е да се потърсят вътрешни демографски резерви, а от миграционна гледна точка - да се преосмисли политиката на предоставяне на българско гражданство на лица от български произход. Тя не трябва да бъде самоцел, а да е част от механизъм за укрепване на връзките на България с нейната историческа диаспора, т.е. предоставянето на българско гражданство да се превърне в мощен инструмент за постигане на стратегическите цели на страната по отношение на българите зад граница.

Другият миграционен резерв са представителите на съвременната българска емиграция, които са български граждани по рождение, в по-голямата си част родени в България. Фактът, че принадлежащите към тази категория са сред основните инвеститори в българската икономика разкрива в известна степен и потенциалното им намерение в определен момент да се завърнат в България. Този процес обаче е повлиян от странични фактори като успешната борба с корупцията, усещането за справедливост и перспективност, което отлага във времето „голямото завръщане“, но това не пречи да се поставят основите за целенасочена работа в тази насока.

Освен тези решения, които са изцяло в националните компетенции и съобразени с националния интерес, трябва да се търсят и рационални подходи в рамките на общата европейска миграционна политика. Така например, на базата на обсъжданата все по-често идея за разпределение на бежанците в ЕС на квотен принцип, България би могла да направи предварителен подбор на „своите“ бежанци чрез интеграционни тестове, които да разкриват степента на готовност на търсещите статут да споделят цивилизационните ценности, присъщи на българското общество и в крайна сметка успешно да се интегрират в него. Подобна практика все по-активно се прилага от Франция и Германия, където нараства броя на констатациите за провал на мултикултурния модел.

Може да се обобщи, че в резултат на липсата на подходящи условия и разработена политика, т.н. „желана имиграция“ все още не е поела по своя път към България. По-важният извод обаче е, че нейният брой е твърде малък, за да може да повлияе съществено в дългосрочен аспект върху демографската картина у нас. В същото време прекаленото вторачване в илюзията, че чрез преселването на задгранични българи ще решим демографската „криза“, отвлича общественото внимание от реалните миграционни проблеми пред страната. Анализът и проекцията на миграционния натиск от страни като Сирия, Афганистан и Ирак показва, че нелегалните миграционни потоци към България и региона през следващите 10 години могат да достигнат обем, присъщ на четвъртия и петия сценарий на заместващата миграция за България. Това е едно сериозно миграционно предизвикателство и заплаха за страната и се нуждае от реално своевременно противодействие. Тоест, става дума за нещо, за което малцина у нас си дават реална сметка.

 

*Институт за изследване на населението и човека при БАН

{backbutton}