20
Съб, Юли
22 New Articles

Трансатлинтическите отношения и противоречията между САЩ и Европа

брой 4 2015
Typography

Северноамериканските колонии са заченати от европейци, преселили се оттатък Атлантическия океан, а САЩ се раждат благодарение на подкрепата на европейските държави. Въпреки поетия курс към политически и военен изолационизъм от Европа, северноамериканската република постоянно и повсеместно се натъква на проблема за взаимоотношенията между Новия и Стария свят – първоначално в Северна Америка, впоследствие в Централна и Южна Америка, по-нататък в Океания, Азия, Африка и овладяната от османците югоизточна периферия на Европа, а от Първата световна война насам и в самата Европа. Изоставянето на изолационизма в първите години след Втората световна война води до създаване на здрав стратегически съюз със Западна Европа, поддържащ версията за „общностни” интереси. Когато в хода на студената война „Атлантическата общност” започва да се разпада, администрацията на Никсън обявява 1973 за „Година на Европа”. По този повод основателят на американската геополитическа школа проф. Ханс Моргентау с пълно основание отбелязва, че „от самото начало на американската история всяка нейна година може да бъде наречена година на Европа”[1]. Проблемите във взаимоотношенията между двата бряга на Атлантика не са преодолени и дори продължават да се напластяват, но Северна Америка и Западна Европа остават верни на инстинкта си за самосъхранение, подсказващ им, че само заедно, макар и конкурирайки се поради разминаващите се интереси, те могат да постигнат онези цели, които са общи между тях. Дори и в наши дни Северна Америка и обединяваща се Европа изглеждат вкопчени една в друга в общия си стремеж да парират надигащите се нови геополитически играчи и да съхранят доминиращата позиция на „Запада” в съвременния свят.

Темата за трансатлантическите отношения и противоречията между САЩ и Европа е необятна и лаконичното й интерпретиране е голямо предизвикателство за всеки анализатор.

Фундаментални особености на външнополитическите разбирания на Вашингтон_

Задълбоченото вникване в съвременните американско-европейски отношения предполага добри познания за някои фундаментални особености на външнополитическите разбирания и действия на Съединените щати.

На първо място това се отнася до външнополитическия стереотип на официален Вашингтон – онова утвърдено и устойчиво повторение в мисленето и действията в областта на външната политика, независимо от естествено променящите се президентски администрации. Характерните особености на външнополитическия стереотип на САЩ могат да бъдат представени в следния систематизиран вид:

  • Чувството за “мисионерско” призвание в света – внушено още от лидерите на първите заселници отвъд Атлантическия океан[2];
  • Религиознополитическото манихейство – изначално изобразяване на международния живот като постоянно противоборство между Доброто и Злото, делящо опростенчески многоликия свят на свои и чужди (пресен пример за което е тезата на Буш-младши: “Който не е с нас, значи е срещу нас.”[3]);
  • Идеята за “американската изключителност” с характерната изконна претенция за “пътеводен фар” на света[4];
  • Експанзионизмът, кодиран още с избора на името на собствената държава, узурпиращо общото название на два континента[5], и прокарван на практика през цялото съществуване на САЩ[6];
  • Солипсизмът, т.е. невъзможността северноамериканците да си представят друг възглед за света, освен собствения[7];
  • Идейната основа на външната политика на САЩ – патернализмът, т.е. вкорененото убеждение, че останалите страни не са способни сами, без напътствията на Вашингтон, да решават проблемите си[8];
  • Очевидният разрив между декларираните цели и практическата им външна политика[9];
  • Определянето на външнополитическите си действия с калкулатор в ръка за точно пресмятане на “американския национален интерес”[10];
  • Стремежът да се воюва “на чужда територия” с “чужди ръце”, обричаща бойците на съюзническите държави да бъдат превърнати в “пушечно месо”[11];
  • Алтруизмът – лустрото на идейната обосновка на външната политика на САЩ, представяща нейния смисъл като алтруистично “даряване на свобода”[12].

Рекапитулацията на посочените характерни особености на външнополитическия стереотип на официален Вашингтон ясно показва, че САЩ не приемат никоя страна, никоя суверенна държава, никоя международна организация, включително Европейския съюз и дори ООН, за равноправен партньор.

Схващането на съвременните атлантически отношения изисква анализ и на външнополитическия инструментариум на официален Вашингтон, най-вече на ключовите външнополитически термини, взети на въоръжение от Съединените щати.

Специално внимание най-напред заслужава терминът “Запад”. Културното понятие на този термин се ражда през Древността в Азия – историческата лингвистика извлича етимологията на думата “Европа” от семитската дума “ереба”, чиито основни значения са “Запад” и “залез” (светът на елините се намира на Запад от финикийците – там, където залязва слънцето). През ІV век той започва да се употребява в самата Европа, първоначално за обозначаване на Западната Римска империя, и се развива чак до началото на ХХ столетие изключително в Европа. Но след овладяването на властта в Русия от болшевиките, Колумбийският университет въвежда дисциплината “Западна цивилизация” (1921)[13], която в навечерието на Втората световна война е възприета от всички щатски университети, като на този термин се придава ново съдържание (общност на Северна Америка и Европа, основаваща се на общ родов корен, общи ценности, общи интереси и обща съдба) и нов смисъл (общност на държавите, участващи в опита за задушаване на болшевишката революция в зародиш и в икономическата блокада на Съветска Русия). Това ново съдържание на термина “Запад” е прието за първи път в Европа през 1962 от британския професор Арнълд Тойнби – научен ръководител на Кралския институт по международни отношения, в рамките на разработената от него “теория за цивилизациите”[14]. Интересното е, че самата щатска наука продължава неизменно да разглежда САЩ като “уникална цивилизация”[15], което разкрива хвърлената на Европа уловка. След студената война започва снемането на дисциплината от учебните планове на щатските университети, което потвърждава придавания й преди това идеологически смисъл.  В Европа пък открито се пледира за отказ от американското разбиране за “Запада” (най-убедително от британиския оксфордски професор Норман Дейвис[16]), а френският учен Жан Дюше издава през 2003 своя “История на Запада”, в която се интерпретира само миналото на Европа[17].

Особено внимание официален Вашингтон придава на идеята за “Американската мечта”. Предисторията й ни отвежда до средата на ХІХ век, когато след войната за заграбване на мексикански територии се ражда мечтата за завладяване на “всички народи”, за установяване на “контрол над целия свят”, за налагане на своите институции “на човечеството”[18]. Самият термин е изобретен от историка Джеймс Адамс през 1931, но авторът така и не намира издател, който да публикува книгата му “Американската мечта” с оригиналното й заглавие поради бушуващата “Голяма депресия”, разклатила вярата в “неограничените възможности” на “страната на мечтите”. Едва след преодоляването на кризата се появява второто издание с оригиналното название, което изиграва твърде важна роля в консолидацията на щатската нация.[19]

Основополагащо място във външнополитическия инструментариум на САЩ заема концепцията на “атлантизма”. Тя израства от тезата за “Западната цивилизация”, лансирана в началото на Втората световна война (през 1939) в книга на щатския публицист Кларънс Стрейт, а съдържащото се в нея ново послание е, че нациите от двете страни на Атлантика представляват особена, висша форма на цивилизацията с “естествен център САЩ”[20]. Още през същата година е поставено началото на Атлантическото движение в Щатите.[21] Концепцията бързо намира място и във външнополитическата дейност на Белия дом – през август 1941 Рузвелт и Чърчил публикуват съвместна “Атлантическа харта”[22], но реализацията й пропада поради необходимостта от приемането, само след месец, на СССР като страна по нея. Първият европейски политик, приел щатския атлантизъм, е полуамериканецът Чърчил (чиято майка е американка) в речта му, произнесена през 1946 във Фултън.[23] Щатският атлантизъм се осъществява успешно във военнополитически план след началото на студената война със създаването на НАТО, когато се нарояват и европейските атлантици.

Не може да не обърнем внимание и на тезата за “Века на американците”. Идеята е дадена в едноименната статия на издателя Хенри Лус, публикувана на 17 февруари 1941 в списанието му “Лайф” и осмислена от посланието: “ХХ век трябва да стане в значителна степен американски век!”. Тази идея се превръща в своеобразна национална програма след назидателната демонстрация на атомното оръжие над Хирошима и Нагасаки през август 1945.

Наследството от двустранните връзки на САЩ с основните европейски държави_

Задълбоченото разбиране на съвременните трансатлантически отношения е невъзможно и без добра представа за двустранните връзки на САЩ с основните европейски държави.

Особено място сред тях безспорно заема Великобритания. Над век и половина в щатското общество доминират антибританските настроения. Те се основават на всеобщото недоволство в северноамериканските колонии от метрополията, с която се налага да водят две войни – за независимост и т. нар. “Втора война за независимост” (1812-1814). Още при влизането на САЩ във Втората световна война Рузвелт предупреждава Чърчил, че е принуден да се съобразява с “американските традиции – недоверието, неприязненото чувство, дори омразата към Великобритания”[24].

Според Вашингтон, Великобритания е капитулирала пред САЩ в началото на 1947, когато те получават нота от Лондон, че Обединеното кралство е принудено да се оттегли от Балканите и предлага на американците да поемат отговорността за Гърция и Турция, което става причина за лансирането на “Доктрината Труман”. Но тогавашна Великобритания, както и съвременните британски учени, като проф. Пол Кенеди и д-р Пол Джонсън, не споделят тази оценка.[25] Утвърждаването на САЩ като военнополитически лидер на “Запада” става едва след Суецката криза от 1956, когато се вижда, че “Британската ера” безвъзвратно е останала в миналото. Капитулацията на Великобритания пък става чак в края на 1962, когато Макмилън и Кенеди подписват Споразумението от Насау за “двойния ядрен ключ”, лишило Лондон от правото да взема суверенно решение за използване на собствения си ядрен потенциал.

След Втората световна война Великобритания е голямата надежда на САЩ, но и тяхното голямо разочарование. Тя приема присърце препоръката на Вашингтон да бъде „по-атлантическа и по-малко европейска“, както отбелязва Бжежински[26]. Само един британски премиер е истински европеист – Едуард Хийт (1970-1974), вкарал страната си в Европейските общности. Но разочарованията на Вашингтон се нижат през годините. Обединеното кралство отказва да влезе в първата Европейска общност, а впоследствие – и в новите две Европейски общности, което закрепва френското лидерство в западноевропейската интеграция. Когато се присъединява след 12-годишно унизително стоене пред вратата на Обединена Европа, Великобритания не само че не успява да оглави Западна Европа, но и не съумява да създаде лидерски триъгълник Лондон-Париж-Бон, като Франция и ФРГ си остават ос на западноевропейския интеграционен процес. Непрекъснато пада и относителната тежест на Обединеното кралство в световните дела – оценка, защитена най-добре от британските и щатските учени[27].

Централно място в европейската политика на САЩ заема Франция. Над век и половина от създаването на САЩ в щатското общество доминират профренските настроения. Франция е “най-старият съюзник на САЩ” (както посочва и държавният секретар Джон Кери в началото на 2015 в Париж). Тя е “майка на Америка”, както образно се изразява Кенеди при официалната си визита във Франция.[28]

Напрежението започва да назрява в началото на Втората световна война, когато Рузвелт остава глух за призивите на премиера Пол Рейно за помощ, въпреки предупреждението, че ако не я получи “Франция ще отмести погледа си встрани от страната на свободата”[29] – и следва унизителното френско поражение (1940). Нови тежки проблеми се натрупват към края на Втората световна война, когато Рузвелт упорито отказва Франция да възвърне след войната статута си на Велика сила – в крайна сметка това става по настояване на Сталин срещу съгласието му и Китай да получи такъв статут.

Обратът е свързан с голизма. Опитите на САЩ, подпомогнати от Обединеното кралство, да елиминират гордия френски генерал Дьо Гол и да открият за Франция “друг лидер” пропадат. Веднага щом става премиер (1958) Дьо Гол предлага на Айзенхауер и Макмилън установяване на “триумвират” в НАТО, а когато това не му се отдава, изважда страната си от военните структури на Алианса (1966), като дори предприема сериозен опит за разтуряне на НАТО с изтичането на 20-годишния срок на вашингтонския Северноатлантически договор (както е известно от т. нар. “Дело Соумс”[30]).

Така Франция, забила последен гвоздей в ковчега на американската идея за “Атлантическа общност”, става голямото европейско предизвикателство за Съединените щати. Изпаряват се профренските чувства в щатското общество, като се ражда и неприкрита омраза към страната, благодарение на която САЩ се появяват на политическата карта и израстват като Велика сила (най-вече с продажбата на френска Луизиана от Наполеон) и, която им дарява Статуята на свободата. Но Вашингтон никога не забравя, че “Франция е най-влиятелната страна в Европа”, както признава през 1994 Кисинджър – бивш държавен секретар на Никсън и на Форд[31], и е принудена да се съобразява с нея. Това впрочем се потвърждава от самия живот. Както констатира руският аналитик Виктор Михеев, студената война завършва не с това, което очакваше Съветският съюз, нито с онова, което искаха САЩ, а с това, към което се стремеше Франция.[32]

С времето все повече нараства вниманието на САЩ към Германия. Отношенията с нея се влошават още с признаването на САЩ за Велика сила. Намесата им в Първата световна война на страната на Антантата очертава провала на кайзерова Германия. Примирието в края на войната е подписано с обещанието на САЩ за сключване на мирен договор въз основа на “14-те точки” на Уилсън, но европейските Велики сили (Франция, Великобритания и Италия) не позволяват това и германците остават с горчивото чувство, че са подведени и изиграни от американците.

Ново напрежение внасят годините от навечерието на Втората световна война. Не заради отношението към Хитлер – Рузвелт е инициатор на Мюнхенската сделка с него от 1938[33], както и на опитите той да бъде насочен на Изток – срещу Съветския съюз. А заради израстването на Германия като крупна военна, и най-вече военноморска, сила, успяла да измести от второто място САЩ, чиято цел е да изпреварят Великобритания и да станат № 1 в света.

Отношенията се усложняват след Втората световна война, макар ФРГ да се превръща в “любимото европейско дете” на Вашингтон. Неизгладим остава споменът за американските жестокости по време на войната – например бомбардирането на Дрезден. Именно Труман проваля договореностите на “Тримата големи” за единна Германия. Тлее вътрешно недоволство от военната окупация – от 70-те години американците започват открито да се наричат “окупатори”, а през 80-те се прибягва и до атентати срещу тях.[34] Показателен за битуващите нагласи, включително в политическия и държавния елит, е случаят с д-р Конрад Аденауер, уволняван като кмет на Кьолн на два пъти (от нацистите и от британските окупатори). Като първи канцлер на ФРГ той е принуден да се съобразява най-вече със САЩ, но в спомените си пише по повод на “Плана Маршал” следното: “Аз имах правило: Помогни си сам, за да не ти помагат Съединените щати.”[35]

Обратът в отношенията настъпва с изграждането на Берлинската стена (13 август 1961). Това личи най-ясно от спомените на Вили Бранд - тогавашен кмет на Западен Берлин, а впоследствие външен министър на ФРГ и федерален канцлер. От тях се вижда пълното разочарование от позицията на Кенеди, крахът на измамното обещание за “освобождаване” на Източна Германия и обединяване на страната със силата на американското оръжие,  както и поставеното начало на трескаво търсене на друг външнополитически изход.[36] Всъщност, открити са два. Първо, укрепване на стратегическата връзка с Франция с подписването на Версайския договор от Дьо Гол и Аденауер в началото на 1963 (така в края на 1962 – началото на 1963 в “Западния” свят се обособяват две конкуриращи се двойки: американско-британската и френско-германската). И второ, стремеж към общоевропейски процес, чрез който по мирен път и с помощта на СССР да се обедини Германия. Очакванията този път се оправдават. Кисинджър разказва следния случай. След утвърждаването на Хелзинкския процес външният министър на ФРГ Ханс-Дитрих Геншер подхвърлил шеговито на Кисинджър и на Горбачов, че Германия скоро ще се обедини и той ще ги заведе до родния си град Хале, намиращ се в тогавашната Източна Германия. Никой от нас не взе това насериозно, признава Кисинджър, като добавя, че само след няколко години Геншер с удоволствие е изпълнил обещанието си.[37]

Съединените щати и западноевропейската интеграция

Третият необходим ракурс за вникване в съвременните трансатлантически отношения е този за отношението на САЩ към западноевропейската интеграция.

Съединените щати безрезервно подкрепят френската идея за създаване на първата Европейска общност – Европейската общност за въглища и стомана. Още преди раждането на идеята Конгресът на САЩ приема резолюция “За обединяване на Европа” (началото на 1947)[38], а през следващата година е създаден “Американски комитет за свободна и обединена Европа” с респектиращ състав[39]. Аргументите за щатската подкрепа могат да се търсят в две посоки: икономически – стремеж към голям пазар за американските излишъци, и политически – стабилизиране на Западна Европа като необходим съюзник в започналата студена война. Щатската подкрепа е декларирана по време на конфиденциална визита на “бащата” на европейската интеграция Жан Моне във Вашингтон (началото на 1950).[40] Тя се оказва много важна за стартирането на проекта, тъй като парира британската съпротива, а без съгласието на Обединеното кралство ФРГ не може да приеме офертата на Франция.

Вашингтон подкрепя и създаването на следващите две Европейски общности (Европейската общност за атомна енергия и Европейската икономическа общност), но не така ентусиазирано. Кои са причините за спотаената щатска резервираност? Проектите се появяват след Суецката криза от 1956, след която европейците и американците “никога повече не могат да си имат пълно доверие”, както признава българският атлантик д-р Петьо Петев[41]. По повод Римския договор за ЕИО, сред щатските експерти възникват първите съмнения, че той вероятно се основава на стремеж към пълна независимост и дори на враждебност към “Америка”.[42]

През втората половина на 60-те години отношенията се обтягат. Главната причина безспорно е конфликтът с голистка Франция – лидер на западноевропейската интеграция. Както посочва харвардският проф. Карл Дойч, от 1966 САЩ започват да полагат целенасочени усилия за забавяне на европейската интеграция.[43] Известно влияние оказва и обединяването на институциите на Европейските общности (1967), което ги прави по-ефективни и силни. Започва да си казва думата и постепенно наложилото се усещане, че САЩ са били подведени да участват сами в създаването, отглеждането и израстването на свой конкурент в “Западния” свят.

Обратът настъпва през 1971, когато ЕИО приема, за първи път без предварително съгласуване със САЩ, своя важен проект – “Плана Вернер” за създаване на Икономически и валутен съюз. В отговор Никсън, също без предварителна консултация с ЕИО, едностранно загърбва щатските ангажименти по Споразуменията от Бретън-Уудс. Така е открит нов етап на отношенията – на съперничество, станал осезаем след първото разширение на Европейската общност (1973), когато тя се превръща в трети център на сила в “Западния” свят (след САЩ и Япония).

По-нататъшното успешно развитие на западноевропейската интеграция на фона на постепенното отслабване на позициите на САЩ бележи устойчива тенденция към промяна на съотношението на силите в полза на Европа. Най-коректно взаимоотношенията между Европейската общност и САЩ са интерпретирани от френския учен Еманюел Тод: “Отношението на европейските ръководители към САЩ е двойствено, също като отношението на ръководителите на Вашингтон към обединяването на Европа.”[44]

Тази обстановка на взаимно недоверие изкарва на повърхността противоречията между САЩ и Европейската общност. С времето те нарастват и стават все по-очевидни. През 1969 основателят на щатската историографска школа на “реалната политика” проф. Ханс Моргентау пише: “Главните съюзници провеждат различни политики в целия свят и едва ли може да се намери поне един важен въпрос, по който тези съюзници мислят еднакво.”[45] От 1972 френският проф. Жуфроа-Люсиен Радел започва да води пред щатски студенти курс “ЕО и САЩ – кризата на Западния съюз”. А през 1974 друг френски професор - Раймон Арон, определя трансатлантическите отношения като “брак, който не бива да се разтрогва, но не може да бъде направен приятен”[46].

Все пак заслужава да споменем най-важните противоречия. Голям разнобой създава американската Война в Индокитай (1961-1975), водена от четирима президенти (от Кенеди до Форд) и завършила с унизително изтегляне с помощта на Съветския съюз. Драматични дебати поражда и поддържа общоевропейският процес – както отбелязва щатският проф. Дейвид Калео, САЩ са принудени да отидат в Хелзинки с “неохотно одобрение”[47], като продължават и след това да поддържат тезата, че това ще доведе до “самофинландизация” на Европа[48]. По време на всички Съвещания за сигурност и сътрудничество в Европа САЩ неизменно протестират против участието на ЕИО с отделна делегация. Но само за по-малко от десетилетие и половина се доказва основателността на западноевропейската убеденост, че именно общоевропейският процес е пътят за загърбване на студената война. В хода на Хелзинкския процес Европейската общност отхвърля инициативата на Никсън от 1973 за подписване на “Нова Атлантическа харта”.[49] При разразилата се през същата година Египетско-Израелска война нито една от деветте държави на Европейската общност не позволява нейни пристанища и летища да бъдат използвани от американците за изпращане на военни доставки за Израел.[50] По същото време започва и първият петролен шок (1973-1974), при който САЩ искат да въвлекат европейските си съюзници в сблъсък с арабския свят (на когото гледат като на „безгласна бензиностанция”), но вместо това ЕИО поставя началото на Евро-Арабския диалог с Арабската лига.[51] Малко по-късно, през 1976, САЩ се опитват да препятстват създаването на френско-британския свръхзвуков пътнически самолет “Конкорд” под предлог, че е “прекалено шумен”.[52] Европейското недоверие към САЩ е подхранвано от многобройни случаи на разкрит американски шпионаж на държави от Общността.[53] Струва си да припомним интересната и поучителна сага с изграждането на Трансевропейския газопровод от Сибир за Западна Европа. Аргументът на Вашингтон е, че с него Западна Европа ще бъде поставена в зависимост от съветския природен газ, което би дало възможност на Кремъл за натиск над европейските държави. Когато европейците не се вслушват, Картър въвежда правителствен контрол върху износа на американско оборудване за добив на нефт и газ (1978), а приемникът му Рейгън налага ембарго (1981) и дори скандална забрана на американските дъщерни фирми в Западна Европа да изпълняват законите на страните, в които са разположени (1983). Въпреки всичко това, газопроводът е построен и пуснат, и то предсрочно (през 1983).[54]

Отношението на САЩ към Европейската общност към края на Студената война е направо конфузно. Тя е призната от Китай (1975), от Канада (1979) и от СИВ и неговите държави-членки (1988). Но не и от другите центрове на сила в “Западния” свят - САЩ и Япония. Затова председателят на Комисията на Европейските общности Жак Делор с огорчение заявява пред Белгийската телевизия (януари 1989): “Целият свят проявява голям интерес към нас с изключение на Съединените щати и Япония.”[55] Оказва се, че голямата конкуренция си казва тежката дума.

В тази обстановка Западна Европа за първи път започва да разглежда вариант за свое бъдеще без САЩ и дори против тях. През 1990 излиза книгата “Линиите на хоризонта” на най-авторитетния европейски футуролог – Жак Атали, бивш съветник на френския президент Митеран и директор на Европейската банка за възстановяване и развитие. В нея той прогнозира формиране на два геополитически центъра: по-силният първоначално в икономическо отношение Тихоокеански - с главни сили САЩ и Япония, срещу по-силния в културно отношение Евразийски - с главни участници Европейската общност и Съветския съюз.[56]

Трансатлантическите отношения след студената война

Въз основа на направения по-горе анализ можем да преминем към развоя на трансатлантическите отношения и противоречията между САЩ и Европа след студената война.

Анализът на външната политика на САЩ след студената война заслужава да бъде започнат със спора, кой е победителят в нея. Всъщност, той е почти безмислен. Сенаторът Бил Клинтън (бъдещ президент) напомня пред научна конференция в Джорджтаунския университет (декември 1991): “Ние никога не сме побеждавали СССР на бойното поле. СССР се дезинтегрира отвътре, от неговите икономически, политически и духовни провали.”[57] По същото време авторитетният щатски международен наблюдател Строб Талбот (бъдещ държавен секретар) пише: “студената война не е спечелена от САЩ, а е загубена от СССР.”[58] Месеци по-късно щатският проф. Джон Лукач констатира: Горбачов “просто сдаде съветската империя”, демонстрирайки “пълен отказ от всичко, спечелено в една велика война, от цялата сфера на жизнени национални интереси, и то без каквито и да било вътрешни или външни заплахи, без ясна и непосредствена опасност или материална необходимост”[59]. Някои щатски изследователи, като например Робърт Сайър през 1989, отстояват дори тезата, че като всички други участници, САЩ също са претърпели сериозни икономически, политически и социални поражения от студената война.[60]

Но, с позата на победител в студената война, администрацията на Буш-старши взема на въоръжение идеята за “нов световен ред”. Идеята всъщност е на Горбачов, призовал в реч пред Общото събрание на ООН от 7 декември 1988 за изграждане на “нов световен ред” въз основа на “интересите на цялото човешко общество”[61]. През август 1989 Буш-старши също заговорва за “нов световен ред”[62]. В реч, произнесена на 11 септември 1990 пред двете камари на Конгреса на САЩ, той обосновава необходимостта от “нов световен ред”, “в който нациите на света, източните и западните, северните и южните, могат да просперират и живият в хармония”, като добавя: “Това е визия, която споделяме с президента Горбачов.”[63] След елиминирането на Горбачов и разпадането на СССР, Буш-старши “си присвоява лозунга на Горбачов”, както признава Бжежински.[64] Но той също го изопачава – вместо съвместно изграждане от Вашингтон и Москва на една по-справедлива международна система, администрацията му се ориентира към налагането на еднополюсен модел от САЩ. Оказва се обаче, че светът не е готов да приеме щатската претенция. Интересното е, че първа реагира обединена Германия, чийто министър на правосъдието открито напомня урока от собственото и минало: ние имахме един лидер, който ни поведе към установяване на “нов световен ред” и знаем докъде ни доведе това.

Въпреки първите негативни реакции, Вашингтон предприема опит за разтуряне на ООН, с абсурдния аргумент, че била рожба на студената война, и за създаване на световна универсална организация “трето поколение”.[65] Но още при Буш-старши се разбира цялата илюзорност на надеждите, че това може да стане факт.

При това положение администрацията на Клинтън превръща в свое знаме “политиката на глобализъм”, основаваща се на реално протичащия процес на глобализация, но зле прикриваща щатския стремеж към еднополюсен свят. Клинтън стартира този курс като изцяло американски проект. Но той поражда феномена антиглобализъм: като ширещи се по света негативни настроения – от самото начало, като организирано движение – от 1999[66], и като научно обоснована доктрина – от 2001, при водещата роля на френския социолог Пиер Бурдийо[67]. Оказвайки се притиснат, Вашингтон започва да представя своя проект като “проект на Запада” и дори като “евроатлантически проект”, но Европейският съюз отказва да влезе в капана: в първата си стратегия за сигурност от 2003 ЕС се обявява открито за глобална сила, която ще работи за изграждане на “многополюсен свят”[68]. А канадският изследовател Джон Сол дава нова насока на изследванията за глобализма с книгата си “Крахът на глобализма” (2005).[69]

Вашингтон обаче продължава да преследва мечтата си за налагане на доминиран от американците свят, залагайки най-вече на “уникалните военни способности на САЩ”. Военният бюджет на Щатите не намалява след студената война, а расте главоломно, като вече е два пъти по-голям отколкото през най-тежките години на онази загърбена епоха. Тази стратегия на САЩ след студената война е представена най-сполучливо от френския учен Еманюел Тод като разиграване на “театрален империализъм”: опити за сплашване на света чрез показни войни срещу слаби противници.[70] Досега обаче, тази стратегия носи на САЩ само “пирови победи”.

Войната в Персийския залив от 1991 предизвиква опиянение в САЩ. В същото време обаче, съюзниците не им позволяват да свалят Саддам Хюсеин от власт; ислямският свят, който е убеден, че това е война за ресурси (признато впрочем и от харвардския проф. Самюел Хънтингтън[71]), става враждебен към САЩ[72]; приятелят на семейство Буш - Осама бин Ладен, се обръща срещу Вашингтон и създава своята “Ал Кайда”, унизила САЩ на 11 септември 2001; появява се първата държава, при това Велика сила – Китай, която открито се опълчва на амбицията на САЩ (през 1994 Дън Сяопин поставя като първа външнополитическа задача на Пекин “да се окаже съпротива на хегемонизма и на политиката на силата”[73]).

По време на Войната в Босна през 1994-1995 САЩ налагат в Дейтън американско решение, но: то се оказва “напълно негодно”, както признава и Уйлям Монтгомъри – бивш посланик на САЩ последователно в България, Хърватска, Сърбия и Черна гора, както и специален съветник на президента и на държавния секретар по изпълнението на Дейтънските споразумения[74]. Още в началото на 1996 Ли Пън и Елцин подписват в Пекин съвместна декларация на двете Велики сили против “хегемонизма” в международния живот[75], а през 1997 е поставено начало на редовни срещи на върха Русия – Франция – Германия за координиране на външната им политика, към които впоследствие се присъединява и Испания.

Войната в Югославия през 1999 “даде на европейците да разберат, че техният континент е предимно американски протекторат”, тържествува Бжежински[76], но: европейците незабавно учредяват Пакт за стабилност на Югоизточна Европа при водещата роля на ЕС (признато и от ООН) и поемат курс към създаване на Европейски сили за бързо реагиране, независими от САЩ и от НАТО (реализирано от ЕС през 2003); през 2000 председателстващият ЕС португалски външен министър Антонио Гутиереш обявява, че ЕС е за “нов многополюсен свят, който може да ограничи хегемонията на Съединените щати”[77]; а на 16 декември 2002 е подписано споразумение между ЕС и НАТО, по силата на което Евросъюзът поема командването на всички операции на Алианса в Европа.

Войната в Афганистан (2001-2014, която на практика продължава и след това), подкрепена първоначално от 42 държави, води до физическо ликвидиране на Осама през 2011, но талибаните и “Ал Кайда” остават непобедени, а Афганистан затвърждава репутацията си на “гробокопач на империи” – първо Персийската, после Британската и Съветската, а сега и Американската.

Войната в Ирак (2003-2011), подкрепена първоначално от 36 държави, довежда до ликвидиране на Саддам чрез режисиран съдебен процес през 2005, но: разкрива целия фалш на външната политика на САЩ (денят на изтеглянето на американците е обявен за национален празник на Ирак); вървящият по светски път Ирак е хвърлен в нестихващи религиозни сблъсъци; все по-ясно се чуват “застрашителните обертонове на сблъсъка със света на исляма като цяло”, казано с думите на Бжежински[78]; започва формирането на нов геополитически клуб с ясна антиамериканска визия: РИК (от 2006), превърнал се в БРИК през 2008, а през 2011 – в БРИКС[79].

Войната в Либия през 2011, подкрепена само от 7 натовски държави, довежда до физическото ликвидиране на полковник Муамар Кадафи, но: показва на всички как САЩ изкористяват и злоупотребяват с резолюция на Съвета за сигурност на ООН (за създаване на зона, забранена за полети); против тази война се обявяват Арабската лига, Африканският съюз, БРИКС, а също Турция и Германия; Либия е хвърлена в хаос, като в момента има два парламента и две правителства, а също два джихадистки бастиона (в Дерна и в Сирт), като се очертава и риск от разпадане на страната на съставните й части (Триполитания, Киренайка и Фезан).

Опитът за осъществяване на същия сценарий и в Сирия (през 2014) пропада по много унизителен за една световна суперсила начин, след като Обама грандомански обявява, че е решил да започне сухопътна военна операция в тази страна.

Въз основа на изложеното може да се заключи, че почти четвъртвековният опит след приключването на студената война показва, че външната политика на САЩ вече не може да се основава предимно на “уникалната американска военна мощ”, тъй като възможностите за нейното използване, а и за поддържането и стават се по-ограничени.

Това разбира се не означава, че опцията за използване на щатската военна сила е изоставена. Започнатата през 2001 „война с тероризмапродължава, като в момента е насочена срещу групировката “Ислямска държава” в Ирак и Сирия и се развива “успешно” според Вашингтон, но: разкритата мрежа от тайни затвори на ЦРУ в чужбина (2005) компрометира САЩ; сбъдва се прогнозата на френския президент Жак Ширак, че американската “война срещу тероризма” ще произведе “множество малки Бин Ладеновци”[80]; сбъдва се и прогнозата на Путин, че участващите в бойните действия в Ирак и Сирия западни граждани ще се завърнат с придобития там опит и ще се превърнат в сериозна заплаха за вътрешната сигурност на западните държави[81]; войната срещу “Ислямска държава” поражда несигурност у участващите в предвожданата от САЩ коалиция държави.

Затова напоследък акцентите във външнополитическата стратегия на САЩ се прехвърлят върху други механизми за въздействие.

Сред тях се откроява стремежът към създаване на “империя на шпионажа” (терминът е на “Уошингтън поуст”[82]). Администрацията на Обама възлага големи надежди на това, но: сайтът “Уикилийкс” на австралийския гражданин Джулиан Асандж публикува от 2010 насам, на партиди, стотици хиляди автентични щатски дипломатически документи, разкриващи, че САЩ са шпионирали на най-високо равнище – от генералния секретар на ООН Бан Ки-мун до генералния секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен; проговорилият в средата на 2013 бивш сътрудник на щатските разузнавателни служби Едуард Сноудън разкрива на порции в далеч по-голяма пълнота усилията на Вашингтон да оплете в тоталната си шпионска мрежа всичко и всички: ООН, МАГАТЕ, СБ, МВФ, УНИЦЕФ, ФИФА, ЕС, както и 193 държавви по света (т.е. всички без англосаксонските страни Великобритания, Канада, Австралия и Нова Зеландия, формирали, съвместно със САЩ единната разузнавателна общност “пет очи”), папата, 35 държавни и правителствени ръководители, конкурентни на щатските компании, авторитетни неправителствени организации и, на практика, всеки отделен гражданин на планетата; през 2014 проговорва и “нов Сноудън”; светът е шокиран, международните контрагенти на САЩ се дистанцират, отдръпват се дори американските съюзници, както признава официален Вашингтон.

Друг приоритетен механизъм за щатско въздействие е подстрекаването на граждански протести за силово вътрешно сваляне на неугодни на Вашингтон режими. На някои места САЩ на пръв поглед успяват, но окончателните резултати не са много утешителни. Тъй наречените “цветни революции” в постсъветското пространство от 2003-2004 се провалят. В Украйна корумпираният президент Юшченко изчезва от политиката, а “газовата принцеса” Тимошенко се оказва в затвора. В Грузия щатското протеже Саакашвили, държан десет години като държавен глава без честни избори, след свалянето му от властта се озова “на ясла” при задокеанските си покровители, които не го предават на издирващия го за извършени престъпления по искане на Грузия Интерпол. Започналата през 2010 т. нар. “Арабска пролет” бързо се превръща в “Арабска зима”, т. е. в истинско възраждане на ислямския фундаментализъм.

От 2013 САЩ повтарят сценария си в Украйна, но макар да успяват да поставят за премиер посоченият от заместник-държавния секретар за Евразия Виктория Нюланд банкер Яценюк[83], а за президент - милионера Порошенко (информатор на САЩ, наречен “нашият вътрешен човек” в Киев в грама от 28 април 2006 на посланик Джон Хърбст, публикувана от сайта “Уикилийкс”) и този път изгледите за траен успех не изглеждат големи.

Най-обнадеждаващ за Вашингтон резултат засега дава щатското задкулисие. Една част от него вече е изобличена, особено от Асандж и Сноудън, но все още има (и ще има!) европейци, особено от източната част на континента, които са готови да служат на САЩ, разчитайки на американската щедрост. Но, тъй като вече не е много престижно да се афишират връзките със САЩ, през последните години наблюдаваме промяна на тактиката. Само най-изявените остават открито да работят за каузата на щатския атлантизъм. Повечето предпочитат новите дрехи на спонсорираните от Джордж Сорос фондации. Самият Сорос, получил просветление през 2006, че “Америка” е изчерпала възможностите си за световно лидерство, внезапно припомни европейския си произход и прие, че ЕС би могъл да заеме овакантяващото се място.[84] Но рефлексиите на кризата и върху еврозоната, оформянето на геополитическия клуб БРИКС, завръщането на Русия като световна суперсила и неспирният възход на Китай карат Сорос да приеме, че една възстановена “Америка”, ако успее да държи в Европа в подчинение, има шансове “да продължи Американския век”. Хората на Сорос рядко говорят открито за “Америка”. Техният любим рефрен е внушената от Вашингтон “Европа”: ръководена от Германия (за да се провокира френско-германскота съперничество) и сведена до обикновен икономически блок (както внушава вече четири десетилетия американският “троянски кон” в ЕС – Великобритания, за да бъде запазено военнополитическото лидерство на САЩ над Европа).

От направения кратък преглед се вижда, че САЩ продължават да горят от желание за продължаване на “Американския век”, но за всеки що-годе обективен анализатор не подлежи на съмнение, че такъв век съществува само в съзнанието на официален Вашингтон. В действителност относителната тежест на САЩ в съвременния свят продължава неизменно да пада, както предсказва още през 80-те години на ХХ век британският професор Пол Кенеди.[85] Китайската икономика задминава американската, а златните и валутните резерви на Пекин възлизат на над 3 трлн. дол. – сума, с която може да купи два пъти цялата американска икономика. Германия разполага с четири пъти по-малко работна ръка от САЩ, но произвежда повече от тях.  Федералният дълг на САЩ надминава 19 трлн. долара. Необратимо спада делът на щатския долар в международния търговски обмен и във валутните резерви по света. Поради користната им външна политика никой не иска да се идентифицира със САЩ като “общност”. Вашингтон е в безпътица при избора на печеливша стратегия в съвременния свят. Остава подсказаната от Чърчил надежда, че “американците винаги постъпват както трябва, след като са опитали всичко друго!”

Интерес представлява и погледът върху трансатлантическите отношения след студената война от “камбанарията” на Европейския съюз.

Още преди студената война да е напълно приключила, ЕС се включва в безмисления спор кой я е спечелил – и то със самочувствието на истинския победител. Кои са изтъкваните аргументи? Пада Берлинската стена – символ на разделението на Берлин, на Германия и на Европа, а и на света. Регулиран е последният неуреден след Втората световна война проблем – обединението на Германия (с Московския договор от 1990). Бързо рухват всички комунистически режими в Стария свят. Новите демокрации в Източна Европа незабавно осъществяват поврат във външнополитическия си курс – от Изток към Запад. Възстановено е социалнополитическото единство на континента, нарушено в края на Първата и задълбочено след Втората световна война. Европа се освобождава от евразийския си опекун – болшевишкия Съветски съюз. И се амбицира да отхвърли и другия – отвъдокеанските Съединени щати. По повод разпадането на Източния блок през лятото на 1991 председателстващият Европейската общност външен министър на Люксембург Жак Поос открито заявява: “Удари часът на Европа. На Европа, не на американците.”[86]

През последното десетилетие на ХХ век обаче, този стремеж на ЕС търпи редица унизителни провали: декомпозирането на Югославската Федерация през първата половина на 90-те години; Войната в Босна от 1992 -1995; Войната срещу остатъчна Югославия през 1999.

Все пак, в самото начало на ХХІ век ЕС постига и определен напредък. Кризата в Македония през лятото на 2001 е регулирана главно от Европейския съюз. През 2003-2004 Съюзът поема ръководството на операциите на НАТО в Европа. “Временният брак” през 2003 и последвалият “развод” между Сърбия и Черна гора през 2006 също стават с посредничеството на Европейския съюз. При забъркания със съдействието на САЩ военен конфликт в Грузия през лятото на 2008 като посредник пак се изявява Европейският съюз. Отново ЕС е посредник при Руско-украинската газова криза от 2009 и при Руско-беларуската газова криза от 2010. След няколко проби, като регулатор на сегашната криза в Украйна се утвърждава т. нар. “Нормандска четворка”, съставена от Русия, Франция, Германия и Украйна.

Противоречията между САЩ и Европа

След изложеното по-горе можем да преминем към анализ на противоречията между САЩ и ЕС след студената война. Най-важен тук е същностният въпрос за техните корени. Те произтичат на първо място от различните идентичности на американците и европейците. Този очевиден за европейците факт е признат в САЩ едва по повод на кризата в трансатлантическите отношения във връзка с войната в Ирак. В книгата си “За рая и силата” (2003) живеещият в Брюксел щатски неоконсервативеен анализатор Робърт Кейган признава: „след студената война отпада необходимостта от поддържане на показното единство на Запада; време е да престанем да се преструваме и да признаем, че сякаш сме дошли от различни планети – европейците от Венера, а ние, американците – от Марс».[87] Не бива да изпускаме предвид и това, че различията в идентичностите се разрастват с изтъняването на генетичната връзка между общностите от двете страни на Атлантика. Докато до 1965 над 90% от имигрантите в САЩ пристигат от Европа, след това относителният дял на прииждащите европейци спада до около 10%.[88] Така, както отбелязва щатският анализатор Лудвиг Милер, “в началото на ХХІ век Америка става все по-малко западна, по-малко бяла и по-малко англосаксонска”[89]. И не е далеч времето, когато преобладаващата част от населението на САЩ няма да има европейски родов корен.

Втора причина за противоречията се крие в укрепването на ЕС по време на продължаващия упадък на Съединените щати. Европейската общност успешно се преобразува в ЕС с учредителния Договор от Маастрихт (1993) и три пъти след това приема нови редакционни договори – Амстердамския (1999), Договора от Ница (2003) и Лисабонския (2009), с което непрекъснато се задълбочава европейската интеграция. Европейският съюз получава статут на юридическо лице с право на активно акредитиране. Въведени са европейско гражданство, Обща политика в областта на външните отношения и сигурността, общи стратегии, единна европейска валута, Европейска политика на съседство, клауза за автоматична защита при агресия от трета страна (по-силна от член 5 на Северноатлантическия договор на НАТО), клауза за солидарност при природни бедствия. Създадени са Европейска агенция по въоръженията, Европейски сили за бързо реагиране, Европейска дипломатическа служба, а също длъжностите представител на ЕС по външната политика и сигурността и председател на Европейския съвет. Европейският съюз се дефинира като глобална сила със своите отговорности навсякъде по света. В първичното законодателство е включена дори опцията за Обща европейска отбрана. Още по-впечатляващо е разширяването на европейската интеграция. От 12 държавите-членки достигат 28, което означава нови територии, нови природни богатства, нови човешки ресурси, нови геополитически дадености. Като възможностите в това отношение далеч не са изчерпани.

Трети източник на противоречията е променящото се съотношение на силите между двата бряга на Атлантика. То вече е изравнено. Европейският съюз има предимства в много и важни области: население, производство, търговски обмен, производителност на труда, златни и валутни резерви, гласове в международните финансови институции, и прочее. Вече става невъзможно Вашингтон чрез различни манипулации да поддържа тезата за “американското преимущество”. Едва през 2004 д-р Джереми Рифкин (впоследствие съветник на президента Обама) в книгата си “Европейската мечта. Как европейската мечта засенчва американската мечта” за първи път в САЩ прави това, което европейците отдавна правят - сравнява САЩ като федерация от 50 щата и 1 автономен окръг с ЕС, като своеобразна конфедерация от 25 държави и констатира: „Европа ни е настигнала и е подала мигач за изпреварване, на което скоро ще станем свидетели“.[90]

Четвърта причина за трансатлантическите противоречия са различните търговски маршрути. Още от средата на 70-те години основен търговски партньор на Европейската общност става арабският свят[91]. От 80-те години пък основен търговски партньор на САЩ става Тихоокеанският регион и това рефлектира върху външната политика на Вашингтон. През 1984 заместник-държавният секретар за Европа Лорънс Игълбъргър заявява: “Притегателният полюс на външната политика на САЩ се премести от трансатлантическите отношения в Тихоокеанския регион.”[92] През 2008 шефът на Пентагона Робърт Гейтс определя на международен форум страната си като “нация от Тихоокеанския регион”.

Що се отнася до каталога на съвременните американско-европейски противоречия, само изреждането им би представлявало достатъчно дълъг списък.

Те могат да бъдат открити на първо място в регионален план. Сред най-важните са: богатият набор от проблеми около политическото бъдеще на Балканите; политическият контрол над новите демокрации в Източна Европа; геополитическото място на бившите съветски републики; отношенията с Руската Федерация; влиянието в Черноморския субрегион; близкоизточният възел от проблеми; иранската ядрена програма; отношенията с Китай, включително Тайван; корейският проблем и въпросът за обединение на полуострова; конкуренцията в Латинска Америка; чувствителният въпрос за Куба и други.

Най-очебийни са трансатлантическите противоречия в международните междуправителствени организации. Дълъг е редът от въпроси, решавани под егидата на ООН, по които са налице сериозни разминавания между САЩ и ЕС. Постоянно действащият Международен наказателен съд започва през 2003 работа в Хага, макар всячески да е възпрепятстван от Вашингтон. Протоколът от Киото за екологичната сигурност на планетата влиза в сила през 2005, въпреки отказа на САЩ да се присъединят. Съветът на ООН по правата на човека е създаден през 2006, въпреки упоритата съпротива на Вашингтон. Според бившия президент Картър, САЩ са “главен виновник за разпадането на  Договора за неразпространение на ядреното оръжие”[93], особено важен за европейците. Въпреки европейския натиск, нератифицирани от Конгреса на САЩ остават: Договорът за всеобща и пълна забрана на ядрените изпитания; Договорът за забрана на противопехотните мини; Договорът за забрана на производството, използването, складирането и търговията с касетъчни бомби; Конвенцията на ООН за правата на детето; и други важни международни договори, споразумения и конвенции. Буш-младши изважда страната си от Споразумението за биологичните и токсичните оръжия. Проектът за споразумение за контрол върху разпространението на леко огнестрелно оръжие е блокиран от Вашингтон. Европейците така и не могат да склонят САЩ да съдействат за решаването на други много чувствителни международни въпроси: използването на безпилотни самолети за бомбардиране на цели в суверенни държави без тяхно съгласие; контролът върху глобалната мрежа; военната надпревара в Космоса; и други.

Маса противоречия между САЩ и ЕС съществуват в специализираните световни организации. Не са окончателно решени насъщни проблеми в международните финансови институции поради отказа на Конгреса на САЩ да ратифицира договорените през 2012, по искане на БРИКС, споразумения. С европейска помощ МАГАТЕ не позволява да бъде превърната в “маша” в ръцете на Вашингтон, за което получава Нобеловата награда за мир. В СТО се водят съдебни дела между САЩ и ЕС по различни въпроси. Въпреки позицията на ЕС, САЩ са ратифицирали нищожна част от основополагащите стандарти на МОТ и от нейните инструкции. С подкрепата на повечето европейски държави САЩ са лишени от глас в ЮНЕСКО поради поредното спиране на членския си внос като протест срещу приемането на Палестина в организацията. В ОИСР САЩ блокират приемането на подготвения проект за постепенно ликвидиране на “данъчните убежища”.

Американско-европейските неразбирателства са трайно проникнали дори в НАТО по цял куп въпроси: предназначението на организацията, нейната визия, системата за противоракетна отбрана, военните бюджети на държавите-членки и много други.

Дълъг е редът на трансатлантическите противоречия по други важни международни проблеми. На стремежа на Вашингтон към еднополюсен свят ЕС противопоставя многополюсния, убеден, че той е по-балансиран, по-стабилен и по-справедлив. Докато ЕС държи на международните междуправителствени организации, САЩ продължават да се придържат към своя т. нар. “едностранен подход”. Европейците настояват за спазване на международното право, което САЩ са склонни да прилагат само спрямо т. нар. “цивилизован свят”, а в останалия “див“ свят да се прилага “законът на джунглата”. Европейците не са така привързани към националната държава, както американците. Но въпреки това те имат уважително отношение към националния суверенитет, което контрастира с присвоеното от САЩ “право” да нарушават чуждия суверенитет и то при положение, че са изключително ревниви към собствения си. Щатската идея за “вечна война за вечен мир” (за 239 годишното си съществуване САЩ са провели най-малко 337 военни операции в различни точки на света) си остава все така неразбираема и нелогична за европейците. Вместо щатския призив за “война с тероризма”, европейците настояват за “борба с тероризма”, тъй като са убедени, че той не може да бъде победен само с военни средства и, че по-важното е да се изкореняват причините, пораждащи това явление. Доста различно е и отношението към отвличанията на граждани от терористични организации – докато САЩ са против даването на откупи, европейците прибягват до тях в името на спасяването на човешки живот. За европейците е неприемлива конфронтационната стратегия на САЩ спрямо т. нар. “бандитски държави” или “оста на Злото”. Докато ЕС премахва разделящите стени в международния живот, САЩ ги изграждат по южната си граница и с тяхна подкрепа Израел издига стена в завзетите арабски територии. Различното отношение към смъртното наказание води до абсурда ЦРУ да има право да ликвидира физически врагове на САЩ без съд и без присъда на територията на ЕС, който отдавна не прилага такова наказание. Американците продължават да благоговеят пред научния и техническия прогрес, но трагичният опит от двете световни войни е научил европейците да гледат на него като нож с две остриета, способен да подобри качеството на човешкия живот, но и да унищожи човечеството.

Никак не са малко и противоречията по въпроси, касаещи преките двустранни отношения. Да си припомним как ЕС показно провали утвърдени от регулаторните органи на САЩ и Канада сливания, неотговарящи на европейските регулации. Много чувствителни са различните здравни стандарти от двете страни на Атлантика: САЩ използват продукти с генномодефицирани организми, пилета, обработени с хлорна вар, химически продукти, забранени от ЕС като опасни за здравето на хората. В огромната си част европейците не приемат добива на шистов газ, тъй като използваните от САЩ технологии са вредни за околната среда и за здравето на хората. Европейският съюз се опитва да се справи с допуснатата нереципрочност в обмена на информация за пътуващите през Атлантическия океан и по въпроса за визите, оставащи за гражданите на Кипър, Полша, България и Румъния. С внушително мнозинство Европейският парламент отказва да ратифицира Търговското споразумение за борба с фалшификациите от 2012, за чието прокарване Вашингтон полага огромни усилия. От своя страна САЩ правят всичко възможно, за да блокират алтернативния проект на Европейската космическа агенция “Глобално наблюдение на околната среда и сигурността” от 2001 и Европейския проект за глобална навигация “Галилео” от 2002, конкурентен на американската GPS-система. Особено дразнеща е следваната от десетилетия политика на САЩ “Разделяй и владей!” спрямо държавите на Обединена Европа.

Показателна за актуалното състояние на трансатлантическите отношения е визитата на Обама в Брюксел през март 2014 (първата след 2009!). По време на последвалата Срещата на върха САЩ-ЕС пресконференция, основните послания на президента на САЩ се оказват: постигане на енергийна независимост на ЕС от Русия; пренасочване на ЕС към добив на шистов газ; отваряне на единния европейски пазар за американски втечнен газ; увеличаване на военните бюджети на европейските държави; приемане на Украйна в НАТО, т. е. щателно подбран набор от въпроси, които разделят държавите на ЕС, а не ги сплотяват.

Преговорите за Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции

Безспорно най-голям интерес в момента предизвикват споровете около подготвяното Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ). То не бива да се разглежда вън от контекста на американската мечта за икономическо покоряване на Европа (военнополитическото и покоряване САЩ постигат със създаването и запазването на НАТО).

Още преди започването на преговорите за създаване на НАТО, в началото на 1948 започват преговори за учредяване на европейска организация по американския “План Маршал”. Администрацията на Труман изненадващо внася официално предложение тя да се формира като “Атлантическа икономическа общност”[94]. То е отклонено деликатно от западноевропейците, създали Организация за европейско икономическо сътрудничество (ОЕИС) със седалище в Париж и с участието само на 16-те западноевропейски държави, приели американския план.

След като тази организация изпълнява предназначението си, през 1960 започват преговори за нейната съдба. Администрацията на Айзенхауер подновява официално предложението на нейно място да бъде създадена “Атлантическа икономическа общност” с участието на 18-те западноевропейски държави от ОЕИС и двете англосаксонски страни в Северна Америка (САЩ и Канада), които са наблюдатели в нея.[95] Вместо това, западноевропейците налагат учредяване на Организация за икономическо сътрудничество и развитие като класическа (неинтеграционна!) международна организация с участието на 20-те държави от Западна Европа и Северна Америка и със седалище в Париж, замислена като бъдеща световна организация, каквато тя наистина става скоро след това.

Още на следващата година обаче, Кенеди лансира идеята за създаване на търговски блок с потенциал да прерасне в бъдеще в икономически и политически блок, работещ на принципа на “равенството”.[96] Европейската икономическа общност склонява само на договаряне в рамките на ГАТТ на взаимно намаляване на тарифите (т. нар. “Кръг Дилън”).

През 1964 администрацията на Джонсън се залавя с постигане на целта минимум на Кенеди: създаване на “Атлантическа зона за свободна търговия”. Но и този път ЕИО се ограничава само в поредно договаряне в рамките на ГАТТ за взаимно намаляване на тарифите (т. нар. “Кръг Кенеди”).[97]

В условията на започналата конкуренция между САЩ и ЕИО по времето на Никсън бившият секретар по финансите Коноли предлага в Конгреса (1973) Вашингтон да се заеме с формиране на “антиевропейски доларов блок” от държавите, страдащи от затворения “Общ пазар” на ЕИО: САЩ, Канада, Австралия, Нова Зеландия, страните от Латинска Америка и Испания.[98] Вместо това държавният секретар Кисинджър лансира идеята за изграждане на “Междуамериканска общност”, но латиноамериканските държави не искат и да чуят за нея.[99]

При Джералд Форд, неговият вицепрезидент Уолтър Мондейл обикаля през 1978 столиците на съседите (Канада и Мексико) с идеята за създаване на “Северноамериканска икономическа общност” в противовес на ЕИО, но се натъква на отказ.[100]

Обезпокоена от трансформирането на ЕО в ЕС, администрацията на Буш-старши успява да склони съседните Канада и Мексико да подпишат Северноамериканско споразумение за свободна търговия. Но всички опити на Вашингтон след създаването на НАФТА през 1994 тя да бъде превърната в “Северноамериканска общност” и пилотен проект за една бъдеща “Общоамериканска зона за свободна търговия” остават напразни.

Междувременно, предусещайки подобен развой на нещата в Западното полукълбо, президентът Клинтън лансира, на Срещата на върха на Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество през 1993, предложение за създаване на “Тихоокеанска общност” по европейски модел, но държавите, към които е отправено то, остават глухи за него.[101]

Както се вижда от изложеното, досегашният опит показва, че първите президенти на САЩ след Втората световна война (Труман и Айзенхауер ) се опитват да погълнат европейците в една контролирана от Вашингтон “Атлантическа икономическа общност”, Кенеди и Джонсън полагат усилия да впримчат ЕИО в една “Атлантическа зона за свободна търговия”, а Никсън и неговите приемници неизменно се стремят да изградят някаква алтернативна “Общност” с цел съсипване на ЕИО и наследилия го Европейски съюз.

Какви стъпки са предприети досега за подготовката на Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции?

По време на германското председателство на ЕС, през 2007, в Берлин е подписана Рамка за подпомагане на трансатлантическата икономическа интеграция – дело преди всичко на новия тогава канцлер Меркел. Не бива да се забравя, че като източногерманка, тя очевидно изпитва комплексите на източноевропейските политици, благоговеещи пред новия “Голям брат” и изпитващи към Русия смесица от омраза, респект и страх. Както и това, че в наши дни политиката на Меркел по отношение на САЩ и на Русия е подложена на критика от тримата живи бивши канцлери на ФРГ – Хелмут Шмит, Хелмут Кол и Герхард Шрьодер.

Обнадежден от избора на Обама за президент, през ноември 2008 ЕП поръчва на ЕК да направи анализ на въздействието на митническите ограничения в търговията на ЕС със Съединените щати. Представеният през 2009 доклад констатира, че премахването им ще доведе до нарастване износа на ЕС със 122 млрд. евро годишно, а на САЩ – с 41 млрд. евро (но в процентно отношение това е 2.1% срещу 6.1%). Докладът впрочем, е дело на ЕК, оглавявана от португалеца Мануел Дурао Барозу, който дължи длъжността си на Великобритания, блокирала номинирания белгийски премиер Ги Верховстад заради “федералистките му убеждения”.

Впоследствие идеята е изоставена поради надделелите проблеми в трансатлантическите отношения, но е реанимирана след преизбирането на Обама. В края на 2012 от Лондон(!) изтича информация, че ЕС е започнал разговори със САЩ за сключване на “мрежа от споразумения” в областта на търговията. Оказва се дори, че през същата година Комисията “Барозу” вече е направила по този повод ново проучване, прогнозиращо допълнителен приход на ЕС от 86 млрд. евро, срещу 65 млрд. евро за Съединените щати.

Преговорите за сключване на “всеобхватно” споразумение започват на 8 юли 2013. Само след седмица обаче, избухва скандалът със Сноудън, а скоро след това се разразява бюджетната и дълговата криза в САЩ, поради което те са прекъснати.

Проведените впоследствие тихомълком още няколко кръга на преговорите провокират съпротивата на европейската общественост. Сформирана е Коалиция “Спрете ТПТИ!” с участието на 320 граждански организации от 24 държави на ЕС, която в рекордно кратко време събира 1 млн. подписа под искането ЕК да се откаже от сключване на всеобхватни търговски споразумения със САЩ и Канада. Макар европейското законодателство да задължава ЕК при наличието на 1 млн. подписа на граждани да преразгледа своята политика, а ЕП – да проведе изслушване по въпроса, през септември 2014 Комисията отхвърля инициативата на европейските граждани, под предлог, че искането за спиране на преговорите било незаконно (Коалицията обжалва в момента решението на ЕК пред Съда на ЕС в Люксембург).

Намерението за възобновяване на преговорите предизвиква такъв обществен отзвук в Европа, какъвто не е имало от началото на европейската интеграция. На 11 октомври 2014 в 20 държави на ЕС, включително България, се провежда Ден на протест срещу подготвяното Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции. Въпреки това Комисията “Барозу” възобновява преговорите на 11 ноември 2014, при това с амбицията да ги приключи успешно до края на своя мандат. Преследваната цел обаче остава нереализирана поради засилващия се в Европа обществен натиск, подкрепен до голяма степен от групите на социалдемократите и на “зелените” в ЕП, а в някои отношения - и от Германия.

Така “топката” е прехвърлена на новата ЕК, принудена да подхожда към този чувствителен проблем по-предпазливо. Още по време на формирането й, номинираният за председател Жан-Клод Юнкер се обявява против настояването на САЩ тайни наднационални съдилища да решават противоречия между правителства и транснационални компании и се опитва да успокои недоволните с това, че прилагането на споразумението ще бъде в ресора на предложения от него за първи заместник-председател на ЕК Франс Тимерманс от Европейските социалдемократи.

Въпроси за размисъл

Понастоящем въпросите около подготвяното Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции са повече, отколкото убедителните отговори. Ето някои от тях:

  • Защо толкова се бърза със сключването на подобно изключително важно споразумение?  Това буди основателни подозрения.
  • Защо преговорите за него се водят “на тъмно”? След като не са допуснати граждански организации до тях и не се дава необходимата гласност на анализите за последиците от него, не се ли обслужват корпоративни интереси?
  • Не беше ли ЕС изигран от САЩ с помощта на Канада? Вашингтон изчаква преговорите с Канада за всеобхватно търговско споразумение почти да приключат и тогава поисква същото (а дори и повече) и за себе си.
  • Какви последици за европейците би имало приемането на подобно споразумение: върху схващанията им за научно-техническия прогрес – например за клонирането; върху утвърдените норми за опазване на околната среда; върху приетите стандарти за защита на здравето на хората; върху разбиранията им за закрила на животните; върху държавите от ЕС, които ще бъдат поставени “на колене” пред американските монополи чрез процедурата на таен наднационален арбитраж; върху малките и средните държави на ЕС, които ще се окажат големите губещи, дори и да успеят да ги залъжат, че ще бъдат по някакъв начин подобаващо компенсирани.

Големият въпрос е, в чия полза би се оказало подобно всеобхватно споразумение в областта на търговията и инвестициите? Илюзия е, че това ще бъде Европейският съюз. Съединените щати са силно централизирана държава с хомогенна икономика, докато ЕС е хлабав съюз на държави, които най-трудно стигат до общо решение, именно когато става дума за отношенията с Щатите. Не бива да се забравя и, че Вашингтон е некоректен в международните си връзки. За каква равнопоставеност или предимства на ЕС може да става дума, след като още преди подписването му политици от ранга на Хилари Клинтън – вероятна номинация на демократите за президентските избори през 2016, открито наричат подготвяното споразумение с ЕС “икономическа НАТО”? Че именно тази цел на практика преследва и администрацията на Обама показва годишната му реч “За състоянието на Съюза”, произнесена на 21 януари 2015 пред двете камари на Конгреса. В нея президентът иска Конгресът да му делегира по-широки пълномощия по преговорите за споразумения за свободна търговия с ЕС и с Азиатско-Тихоокеанския регион, като добавя в прав текст следното уверение относно Азиатско-Тихоокеанския регион: “Китай иска да пише правилата в най-бързо развиващия се регион (...) Ние трябва да пишем тези правила.” Риторичен е въпросът, дали Обама няма същата, макар и неафиширана, амбиция и при преговорите по този проблем с Европейския съюз?

Впрочем, има и още по-трудни въпроси, но си заслужава да си поблъскаме главата и с тях:

  • Ще допусне ли Европа да бъде подчинена и икономически от САЩ сега, когато има усещане, че е по-силната страна в атлантическите отношения, след като това не бе допуснато в средата на ХХ век, когато тя е безспорно по-слабата страна?
  • Защо ЕС се връзва на англосаксонската “въдица” на САЩ, Канада и Великобритания да се върви срещу БРИКС, вместо в сътрудничество с този нов и перспективен геополитически клуб да се опита да изгради един по-справедлив свят, за какъвто уверява че работи?
  • Не може ли ЕС да приеме разумната оферта на Русия за обединяване на усилията на ЕС и на Митническия съюз с цел създаване на общо Евразийско икономическо пространство[102], след като още в началото на своя първи мандат Обама отиде “на крака” в Пекин с публичното уверение, че “Американско-китайските отношения [не трансатлантическите! – Н. А.] ще определят бъдещето на ХХІ век” и с предложение за създаване на т.нар. “Кимерика”[103]?

 

Бележки:

 


[1] Morgenthau, H. The United States and Europe in the Decade of Détente. – In: United States and Western Europe. Cambridge, 1974, p. 84.

[2] Рифкин, Д. Европейската мечта. Как бъдещето на Европа затъмнява американската мечта. София, 2005, с. 24.

[3] Бжежински, З. Втори шанс. Трима президенти и кризата на американската суперсила. София, 2007, с. 147.

[4] Кисинджър, Х. Дипломацията. София, 1997, с. 35.

[5] Фернандес-Арместо, Ф. Двете Америки. София, 2004, с. 7; Бринкли, А. История на американския народ. Незавършената нация. София, 1999, с. 485.

[6] Bemis, S. Diplomatic History of the United States. New York, 1957, pp. 215-216.

[7] Кисинджър, Х. Политиката. Към дипломацията на ХХІ век. София, 2002, с. 233.

[8] Schlesinger, A. The Crisis of Confidence. Ideas, Power and Violence in America. Boston, 1969, p. 151.

[9] Аврейски, Н. САЩ и Европа. Европейската политика на Вашингтон. В. Търново, 2013, с. 521.

[10] Величков, Й. Американската външна политика 1990-2005 (От лидерство към хегемонизъм). София, 2005, с. 95.

[11] Кейган, Р. За рая и силата. Америка и Европа в новия световен ред. София, 2003, с. 24.

[12] Чомски, Н. Хегемония или оцеляване. Американският стремеж към глобално господство. София, 2004, с. 59.

[13] Аш, Т. Свободният свят. Америка, Европа и изненадващото бъдеще на Запада. София, 2005, с. 131.

[14] Toynbee, A. The present-day experiment in Western civilization. Oxford, 1962.

[15] Вж., напр.: Charles, A. and M. Beard. The Rise of American Civilization. New York, 1927.

[16] Дейвис, Н. Европа. История. В. Търново, 2005, с. 22-53.

[17] Дюше, Ж. История на Запада. София, 2003.

[18] Зубок, Л. Экспансионистская политика США в начале ХХ века. Москва, 1969, с. 20.

[19] Рифкин, Д. Посоч. съч., с. 18.

[20] Streit, C. Union Now. The Proposal for Inter-Democracy Federal Union. New York, 1939.

[21] Иванова, И. Концепция “атлантического сообщества” во внешней политике США. Москва, 1973, с. 269.

[22] Кисинджър, Х. Дипломацията …, с. 351.

[23] Чърчил, У. Великата република. История на Съединените американски щати. София, 2002, с. 501-514.

[24] Цит. по: Кисинджър, Х. Дипломацията …, с. 351.

[25] Кенеди, П. Възход и падение на великите сили. Икономически промени и военни конфликти ХV – ХХ век. Т. 2. София, 1997, с. 36-38; Джонсън, П. История на американския народ. София, 2002, с. 886.

[26] Бжежински, З. Втори шанс …, с. 203.

[27] Маклэйн, Д. Внешняя политика Англии после Суэца. Москва, 1972, с. 35-36; Паксман, Д. Англичаните. Портрет на един народ. София, 2000, с. 267; Блек, Д. История на Британските острови. София, 2008, с. 330; Тофлър, А. Прогнози и предпоставки. София, 1992, с. 71-72; Бжежински, З. Голямата шахматна дъска. Американското превъзходство и неговите геостратегически императиви. София, 1997, с. 52; Шарп, П. Дипломацията на Тачър. Възраждането на британската външна политика. София, 1998, с. 19.

[28] Вж. Громико, А. 1036 дни на президента Кенеди. София, 1969, с. 180.

[29] Зубок, Л., Н. Яковлев. Новейшая история США. Москва, 1972, с. 101.

[30] Маклэйн, Д. Цит. соч., с. 44; Стрежнева, М. Великобритания и Западная Европа. Политические аспекты. Москва, 1988, с. 20; Лебедев, А. Очерки британской внешней политики (60-80-е годы). Москва, 1988, с. 46 сл.

[31] Кисинджър, Х. Дипломацията ..., с. 54.

[32] Михеев, В. США, Франция и европейская безопасность (1958-1992 гг.). Москва, 1993, с. 67.

[33] Мельников, Ю. США и гитлеровская Германия. 1933-1939 гг. Москва, 1959, с. 302; Яковлев, Н. Новейшая история США 1917-1960. Москва, 1961, с. 278-279; Кузнец, Ю. Вступление США во вторую  мировую войну. Москва, 1962, с. 54.

[34] Калве, Р. Американците. Историята на един народ. София, 2006, с. 269.

[35] Adenauer, K. Erinnerungen. 1945-1963. Stuttgart, 1987, S. 535.

[36] Вж. Бранд, В. Спомени. София, 1992, с. 8 сл.

[37] Кисинджър, Х. Години на промяна. София, 1999, с. 519.

[38] Мельников, Ю. От Потсдама к Гуаму. Очерки американской дипломатии. Москва, 1972, с. 98-99.

[39] Александров, В. Европейската идея. София, 2000, с. 73-74.

[40] Верхофстад, Г. За съединени европейски щати. – Свят и дипломация, 2006, № 5, с. 16.

[41] Петев, П. Европейската политика на САЩ след Студената война. София, 2001, с. 35.

[42] Аллен, Д. США и “общий рынок”. Москва, 1962, с. 14; Радел, Ж.-Л. Европейският съюз между политически полярности. Съотношението Европейски съюз – САЩ – постсоциалистическа Европа. София, 1994, с. 32.

[43] Вж. Аппатов, С. США и Европа. Общие проблемы американской континетальной политики. Критический анализ американской буржуазной историографии. Москва, 1979, с. 89.

[44] Тод, Е. Залезът на империята. Разпадането на американската система и войната срещу Ирак. София, 2003, с. 214.

[45] Morgenthau, H. A New Foreign Policy for the United States. New York, 1969, рр. 6-7.

[46] Цит. по: Бункина, М. США – Западная Европа. Новые тенденции в соперничестве. Москва, 1976, с. 19.

[47] Retreat from Empire. Baltimore – London, 1973, р. 209.

[48] Калео, Д. Да преосмислим бъдещето на Европа. София, 2003, с. 124.

[49] Вж. Кисинджър, Х. Години на промяна …, с. 504.

[50] Пак там, с. 504, 508, 618.

[51] Шрьотер, Х. Европа. Актуален справочник. Политика, икономика, история, култура. София, 2002, с. 95.

[52] Современная внешняя политика США. Т. ІІ. Москва, 1984, с. 51.

[53] Вж. Антонель, Д., А. Жобер, Л. Ковальсон. Заговоры ЦРУ. Москва, 1979; Грязная работа ЦРУ в Западной Европа. Сборник материалов. Минск, 1983; Тренто, Д. Тайната история на ЦРУ. София, 2003.

[54] Радел, Ж.-Л. Посоч. съч., с. 53-54.

[55] Цит. по: Пак там, с. 82.

[56] Вж. Attali, J. Lignes d’horizon. Paris, 1990.

[57] Цит. по: Труд, 4 юни 2008.

[58] Цит. по: Величков, Й. Посоч. съч., с. 44.

[59] Лукач, Д. Краят на ХХ век и краят на модерната епоха. София, 1994, с. 81, 111.

[60] Вж. Най, Д. Международните конфликти. Теория и история. София, 1998, с. 108.

[61] Цит. по: Бжежински, З. Втори шанс …, с. 51.

[62] Цит. по: Амброуз, С. Стремеж към глобализъм. Американската външна политика от 1938 до началото на 90-те години. София, 1995, с. 390.

[63] Цит. по: Бжежински, З. Втори шанс …, с. 51, 52.

[64] Пак там, с. 62.

[65] Карасимеонов, М. ООН – възход или залез? 50 години Организация на обединените нации. София, 1995, с. 96-97.

[66] Зиглер, Ж. Новите господари на света и тези, които им се противопоставят. София, 2003, с. 239-254.

[67] Вж. Аврейски, Н. Посоч. съч., с. 640.

[68] Ван Стаден, А. Европа като глобална сила. – Международни отношения, 2005, кн. 1, с. 69 сл.

[69] Сол, Д. Крахът на глобализма и повторното изобретяване на света. София, 2009.

[70] Тод, Е. Посоч. съч., с. 240-241.

[71] Хънтингтън, С. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. София, 2000, с. 363.

[72] Бжежински, З. Втори шанс …, с. 18.

[73] Цит. по: Бжежински, З. Голямата шахматна дъска ..., с. 194.

[74] 24 часа, 15 август 2006.

[75] Бжежински, З. Голямата шахматна дъска ..., с. 134; Купчан, Ч. Краят на американската ера. Външната политика на САЩ и геополитиката на ХХІ век. София, 2004, с. 217.

[76] Цит. по: Чавдарова, М. Балканите в края на века – между надеждата и скептицизма. – Международни отношения, 2000, кн. 1, с. 107.

[77] Le Monde, 1 january 2001.

[78] Бжежински, З. Втори шанс …, с. 149.

[79] Вж. Маринов, Г. БРИК като геополитически и геоикономически феномен. – Геополитика & геостратегия, 2010, кн. 4.

[80] Le Monde, 19 febr. 2003.

[81] The New York Times, 2013, Sept. 12.

[82] The Washington Post, 2014, Aug. 30.

[83] Мацеи, У., Р. Жигон. Украинската криза и руско-американският геополитически сблъсък. – Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 3, с. 116.

[84] Вж. Сорос, Д. Кредитната криза на 2008 година и какво означава тя. София, 2009.

[85] Кенеди, П. Възход и падение на великите сили, т. 2, с. 189-190, 196, 204, 208-210.

[86] Цит. по: Несъвършеният мир. Доклад на Международната комисия за Балканите. София, 1997, с. 57.

[87] Вж. Кейган, Р. За рая и силата. Америка и Европа в новия световен ред. София, 2003.

[88] Бринкли, А. Посоч. съч., с. 798.

[89] Цит. по: Маринов, Г. Геоикономикс. Кн. 1. Трансформационни процеси в глобалната икономика. София, 2010, с. 157.

[90] Вж. Рифкин, Д. Европейската мечта. Как бъдещето на Европа затъмнява американската мечта. София, 2005.

[91] Уткин, А. Доктрины атлантизма и европейская интеграция. Москва, 1979, с. 201.

[92] Newsweek, 1984, Apr. 9, p. 44.

[93] Чомски, Н. Каквото кажем, става. Интервенции. София, 2009, с. 321.

[94] Изненадващо, защото при обявяването на плана Вашингтон поставя искането европейските страни, които приемат американския план, да създадат своя междуправителствена организация, на която САЩ ще дават парите, а тя от своя страна ще ги разпределя според нуждите на отделните държави. Практическата реализацията на плана показва, че САЩ се отмятат и от другите си публични ангажименти по него. Въпреки широко рекламираната отвореност към “всички европейски държави”, той е предназначен само за западноевропейските страни, както по безспорен начин се вижда от разсекретените впоследствие архивни документи на официален Вашингтон. Освен това, постъпващите от САЩ средства не се разпределят от европейската междуправителствена организация, а от специален орган, създаден от Конгреса на САЩ – американска Администрация за икономическо сътрудничество.

[95] Иванова, И. Цит. соч., с. 208 сл.

[96] Мельников, Ю. От Потсдама к Гуаму ..., с. 268-269.

[97] Воронцов, Г. США и Западная Европа. Новый этап отношений. Москва, 1979, с. 77.

[98] Гончаров, А. Война, которая не прекращается. Усиление экономических противоречий между США и странами “Общего рынка” и кризис системы регулирования международных хозяйственных отношений современного империализма. Москва, 1975, с. 167-168.

[99] Кисинджър, Х. Години на промяна …, с. 609-613.

[100] Мельников, Ю. Имперская политика США. Истоки и современность. Москва, 1984, с. 106.

[101] Кисинджър, Х. Дипломацията ..., с. 724.

[102] Тази идея не е чак толкова еретична, като се има предвид анализа “Новият европейски безпорядък” на Иван Кръстев – председател на българския Център за либерални стратегии, и Марк Ленард – директор на Европейския съвет за външни отношения, пуснат на 27 ноември 2014 в глобалната мрежа. Ето съдържащата се в него теза. Европа не разпозна шансовете в проекта на Путин за Евразийски икономически съюз (ЕИС), предлагащ сътрудничество по европейски образец на ЕС и ЕИС, вместо военно съревнование. Тази идея не е инструмент на руския етнически национализъм, а е приобщаваща, интегрираща и обединяваща. Тя даваше възможност Русия да бъде отклонена от военната принуда. Но вместо да разпознае собствения си отпечатък върху идеята за ЕИС и да приветства Путин, ЕС се разсърди за опита за имитация, пропускайки възможността да предотврати конфликт с Русия.

[103] Маринов, Г. БРИК като геополитически и геоикономически феномен ..., с. 166-168.

* Преподавател в Бургаския свободен университет

* Преподавател в Бургаския свободен университет

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.4/2017