18
Вт, Юни
27 New Articles

САЩ и Европа в началото на новото хилядолетие: геополитическо партньорство и съперничество

брой 4 2015
Typography

През последното хилядолетие Старият континент е в авангарда на човечеството в културно и цивилизационно  отношение. Трудно е да се оспори фактът, че модерните политически теории имат своя генезис в Европа. Господстващата в Западния свят либерална демокрация води началото си от Великобритания и Франция. Икономическият потенциал на Обединена Европа, с нейните 500 милиона потребители и високо развити технологии, дава основание тя да претендира за лидерство в глобалният свят. В чисто лингвистичен план, редица държави по света използват европейски - английски, испански, португалски и френски - езици, възприемайки и значителна част от съответната култура. Великите географски открития, съчетани с европейските колониални завоевания, предпоставят водещата роля на континента в съвременната епоха. Големите европейски държави, особено тези от западната половина на континента, винаги са имали визията и стремежа към глобално господство. Това често ги въвлича в кръвопролитни войни помежду им и неслучайно именно нашият континент беше основната арена на идеологическите сблъсъци и световните конфликти през миналия ХХ век. Всъщност, Европа може да се разглежда като своеобразна лаборатория на световното идеологическо развитие. Метамитовете и сблъсъците, провокирани от хипертрофирания национализъм, написаха кървави страници в историята на Стария континент.

След Втората световна война обаче, европейските нации демонстрираха воля за обединение и мирно развитие. Създадената през 1952 от Западна Германия, Франция, Италия и държавите от Бенелюкс Европейска общност за въглища и стомана поставя началото на най-успешният регионален съюз. От 1992, когато в Маастрихт официално е подписан договора за създаването на ЕС, до 2013 към ЕС се присъединяват 16 нови членове и днес Съюзът обединява 28 европейски държави. Икономическите показатели на ЕС са впечатляващи. Съюзът генерира над 25% от световния икономически продукт, той е както най-големият световен износител, така най-голям вносител.

Подводните камъни

Въпреки икономическия си просперитет обаче, в настоящия момент Европа трудно може да бъде определена като алтернатива на американското глобално лидерство. Успешният процес на обединение е факт, но пред европейските държави остават много подводни камъни. Ако приемем, че Германия и Франция са локомотива на задълбочаващата се европейска интеграция, политиката на Великобритания далеч не е толкова проевропейска. Британците се отнасят резервирано към прекаленото сближаване в Европа, акцентирайки върху специалните си отношения със САЩ. В тази връзка можем да твърдим, че предстоят още много усилия по пътя към постигането на политически единен ЕС.

Като проблем може да се посочи и традиционният в миналото европейски национализъм. Макар и силно модифициран и ограничен в изявите си след двете световни войни, той запазва сериозни позиции в редица държави на континента, а напоследък бележи очевиден възход. Потвърждават го успехите на националистически партии като тази на фамилията Льо Пен във Франция, на покойния Йорг Хайдер в Австрия, на Найджъл Фараж във Великобритания и т.н.. Техните призиви за ограничаване и дори прекратяване на имиграцията в Съюза, срещу общата валута и задълбочаването на европейската интеграция са достатъчно популярни за да бъдат отминати без внимание.

Тази тенденция е пряко свързана с провала на европейският мултикултурализъм. За някои думата провал може да звучи прекалено силно, но събитията, случили се на Стария континент през последните години, дават основание да използваме точно нея. Наглият разстрел в редакцията на френският вестник „Шарли ебдо“ постави ребром въпроса за една от най-важните опори на либералната демокрация – свободата на словото. Милионите европейци, които излязоха по улиците на своите градове с лозунга „Аз съм Шарли“, бяха красноречив отговор на религиозният фанатизъм. Трагедията в Париж обаче за поред път постави мултикултурализма в центъра на остър дебат.

Ако бъдем коректни в проследяването на еволюцията на тази концепция, трябва да отбележим нейната връзка с Канада. Точно там през 60-те години на ХХ век изразът „мултикултурализъм“ започва да се употребява като допълнение към такива понятия като „билингвизъм“ и „бикултурализъм“. Отношенията между двете основни етнически групи – английската и френската, както и федеративната структура на Канада, благоприятстват развитието му. Според удачният израз на Едвард Можейко: „Терминът мултикултурализъм много скоро се превръща в едно от водещите  понятия за всички тези, които, участвайки в преселението на народите от ХХ век, започват да се стремят към признаване на своята субектност и равноправие“ . [Можейко, Е. Мултикултурализъм и постмодернизъм. http://www.slovo.bg/old/litforum/136/edwardm.htm]

Интересно е да се  отбележи, че според Можейко, ако Канада прилага мултикултурализма на практика, европейците се ограничават предимно до теорията и академичните дискусии. Тезата му се подкрепя от всички, които смятат, че мултикултурализмът в Европа изпитва проблеми поради ограниченото му и непълно осъществяване. Едно формално сравнение с Канада и САЩ би насочило дискурса именно в тази посока.

Концепцията за мултикултурализма в Европа стана актуална с притока на милиони имигранти от Северна Африка и Близкия Изток през последните десетилетия. Те носят със себе си арабската и мюсюлманската традиции и култура и създават в центъра на Европа копия на родните си общности. Много редки са случаите, когато сред тях е налице желание за интеграция и приобщаване към традициите на приемащата ги държава.

Редица събития през последните години обаче, ни карат да преосмислим културната толерантност, към която Европа сляпо се придържаше досега. Ислямският фундаментализъм и радикализацията на родените в Европа млади мюсюлман, поставят много въпросителни пред европейските мултикултурни практики.

Интересна трансформация се наблюдава в Холандия - една от най-отворените за различните култури държава. Тя е богата страна, поради което е притегателен център за имигранти от цял свят. Приблизително 11% от нейното 16-милионно население са хора, дошли от други страни. А ако се добави и второто поколение – т.е. младите хора, родени в имигрантски семейства, делът на чужденците нараства до 20%.

Сериозният приток на чужденци в Холандия започва през 70-те години на миналия век, когато в страната са поканени работници от Мароко и Турция. Никой не се старае да ги интегрира, защото се смята, че след време те така или иначе ще се върнат по родните си места. Дори напротив – мароканците и турците са насърчавани да запазят културната си автономия и да се сдружават на етнически признак. От 1974 децата на чуждестранните работници получават възможност да изучават майчиния си език в холандските училища.

През 80-те години вече е ясно, че повечето от "гастарбайтерите" няма да се върнат в родните си страни. Макар че по това време терминът „мултикултурализъм“ все още не се използва, холандското правителство го прилага на практика. Мигрантите официално са обявени за „етнически малцинства”, чиято културна уникалност трябва да се насърчава.

В същото време започва сериозно преструктуриране на холандската икономика. Страната се деиндустриализира и към края на десетилетието значителна част от турците и мароканците вече са безработни. Те се превръщат в увеличаващо се бреме за социалната система, но дори и тогава в холандското общество се смята за политически некоректно да се обръща внимание на този факт.

Междувременно, поради концентрацията на имигрантите в големите градове, те вече са половината от населението на Амстердам и Ротердам.

През януари 2000 холандският историк и политик Пол Шефер публикува статия с  красноречивото заглавие „Мултикултурната трагедия“. В нея той поставя следната диагноза на холандското общество: слаба интеграция, нарастваща сегрегация и бързо увеличаване на мюсюлманското население. Шефер констатира, че уважението към културните различия е надделяло над защитата на принципите на либералната демокрация и призовава холандците към „цивилизационна офанзива“. [http://armymedia.bg/?p=19101]

През следващите години отношението към имигрантите става все по-резервирано. Получаването на холандско гражданство става много по-трудно, а задължителните курсове по холандски език вече не са безплатни. За имигрантите се въвежда тест по холандски език и култура. През ноември 2004 ислямски фундаменталист убива режисьора Тео ван Гог и това отприщва вълна от протести и демонстрации. Регистрирани са и случаи на нападения срещу джамии и мюсюлмански училища.

През 2011  позицията на холандското правителство по отношение на мултикултурализма се втвърдява още повече. Приет е нов закон за интеграцията, представен от вътрешния министър в парламента по следния начин: „Правителството споделя социалното недоволство от модела на мултикултурното общество и планира да промени този приоритет, като постави на преден план ценностите на холандския народ. В новата интеграционна система централна роля ще имат именно тези ценности“. [http://armymedia.bg/?p=19101]

Измеренията на имигрантския проблем

Примерът с Холандия не е единствен, но е показателен за случващото се в Европа. Дебатът за интеграцията на имигрантите се изостри през 2010, след излизането на книгата на Тило Зарацин „ Германия се самоунищожава“. Авторът е сред хората, формиращи общественото мнение в страната, член на борда на Германската централна банка. Оправдавайки категоричното си заглавие, книгата защитава още по-категоричната теза, че политиката на мултикултурализма ерозира германската култура и прави държавата „по-глупава“. След критиките Зарацин подаде оставка от ръководството на Бундесбанк, но дебатът не стихна.

През октомври същата година германският канцлер Ангела Меркел призна, че опитът да се изгради мултикултурно общество в Германия се е провалил.

На международната конференция за сигурност в Мюнхен през февруари 2011 британският премиер Дейвид Камерън също обяви за провал дългогодишната политика на страната си в тази област. Той констатира, че липсва интеграция на мюсюлманите в британското общество и това подхранва екстремизма сред тях. Идеята, която лансира британският премиер, е за „обща национална идентичност“, която да замени мултикултурализма, и да намали различните форми на екстремизъм. Нещо повече, Камерън се обяви срещу пасивната толерантност и призова за по-различен либерализъм, наречен от него „либерализъм с мускули“ [http://www.dnevnik.bg/sviat/2011/03/08/1055520_liberalni_muskuli_sreshtu_multikulturalizma].

Сходна се оказа и позицията на тогавашният френски президент Никола Саркози. Той също определи като провал политиката на френската държава по отношение на имигрантите. Според него, различията следва да се уважават, но не трябва да се поощряват общности, който не се вписват в местните традиции. Тезата на Саркози е, че във Франция има национална общност и имигрантите трябва да са част от нея. Ако не желаят това, те не са добре дошли в страната.

Ако се върнем назад във времето ще видим, че проблемът с интеграцията на имигрантите се прояви остро във Франция още през 2005. Тогава имаше масови безредици и улично насилие предизвикани от арабската общност, след като полицай застреля арабски младеж. В Париж и още няколко града, горяха коли, грабеха се магазини, в редица райони цареше хаос. На всички беше ясно, че затаяваните с години проблеми излизат наяве и трябва да се търси решение.

Франция е страната в която живеят най-много мюсюлмани, в сравнение с другите европейски държави. Броят им е около 5 милиона. Не може да се отрече, че властите се опитват да излязат от лошите практики на мултикултурализма. Последователно бяха забранени забрадките в държавните училища и носенето на бурки на обществени места. Задължителните езикови курсове за всички имигранти акцентират върху френските ценности и обичаи, правата на жените и историята на Франция. В края им участниците трябва да дадат съгласие, че ще се съобразяват с нормите на приелото ги френско общество.

Всичко това превърна темата за запазване светският характер на обществото в една от основните по време на президентските избори през 2012. Ще припомня, че на тях водачът на "крайната" десница Марин льо Пен получи трети резултат. Според социалозите, ако във Франция имаше избори непосредствено след разстрела на журналистите от „Шарли Ебдо“, тя щеше да е победител, поне на първият тур. Трагедията случила се на 7 януари 2015, както и последвалото я нападения в Копенхаген, ще продължат да бъдат обект на анализи. Ясно е обаче, че това не е само френски или датски и дори не е само европейски проблем. Това е проблем на западното разбиране за свободата на словото и неприемането на тази свобода от ислямският фундаментализъм. Защитата на универсалността на правата е избор на либералната демокрация.

Другите проблеми на Европа

Културните различия провокират сблъсък, но и ни мобилизират за търсене на адекватен отговор. Дали Европа ще намери най-точната реакция на предизвикателствата ще покаже бъдещето. Към настоящия момент тя е най-близкия съюзник на САЩ и не може да се разглежда като  негова алтернатива. Европа все още е обърната повече към себе си отколкото към останалият свят. Причините могат да се търсят както във вътрешните проблеми на ЕС, така и в сложната обстановка на Старият континент, като цяло. С приемането на новите членки от изток, се увеличи социалното и икономическото неравенство вътре в Съюза. Страни като България и Румъния имат да извървят дълъг път докато покрият стандартите на т.нар. „стари членки“ на ЕС. Необходими са значителни ресурси от европейските фондове и програми за преодоляване на неравенството. Финансовата задлъжнялост на Португалия, Испания и особено Гърция също създава сериозни вътрешни  проблеми в ЕС.

Кризата в Гърция доведе на власт левите популисти от коалицията СИРИЗА. На фона на 175% публичен дълг и близо 26% безработица в страната, партията втвърди тона към ЕС и банките кредитори. Случващото се в Гърция вече е обект на множество анализи и коментари. Засега обаче разговорите за напускането на еврозоната от Гърция са по-скоро спекулативни.  Новите управляващи изпробват докъде могат да стигнат в претенциите си, и на какъв компромис ще се съгласи Брюксел. Интересното при СИРИЗА е, че на практика избирателната и база не се формира толкова от левите, колкото от засегнатата от кризата гръцка средна класа. Както посочва в тази връзка политологът Даниел Смилов: „Тук, според мен, е и ключът към феномена СИРИЗА. Става дума за консервативна, гневна реакция на застрашено мнозинство от средни избиратели, виждащо, че губи статус и привилегии, губи цял един начин на живот, който е започнало да третира като свое право. За тази загуба трябва да се намери виновник и това е политическата класа, плюс Брюксел, плюс глобалните капиталисти. Трябва да се намери и начин за запазване на начина на живот и това ще стане чрез финансиране/редукция на дълг от Брюксел, което да позволи щедри социални разходи. И обърнете внимание – СИРИЗА иска намаляване на данъците за средната класа: увеличаването ще засегне само богатите и "едрия капитал" (местни и чужди големи корпорации). Тоест, цената на социалната политика е изнесена "извън" истинската, народна Гърция.“ [http://www.dnevnik.bg/analizi/2015/02/01/2463944_siriza_-_liav_renesans_ili_populizum]

Това ни подсказва, че  сме свидетели по-скоро не на подем на лявото, а на опит за запазване на статуквото от близкото минало на Гърция.

Подобни консервативно-популистки тенденции виждаме при Найджъл Фараж в Англия и Марин льо Пен във Франция.

Обърната към себе си и своите вътрешни проблеми Европа проспа руската реакция на събитията в Украйна . Те затвърдиха мнението, че ЕС е икономически гигант, от една страна, и политическо джудже, от друга. За пореден път липсата на механизми за бърза  политическа реакция на европейските държави ги поставиха в ролята на наблюдател.

Украинската криза възроди дискусията за изграждането на европейски въоръжени сили. Председателят на Европейската комисия Жан Клод Юнкер „възкреси“ идеята като посочи, че общите въоръжени сили ще допринесат и за единна външна политика, и за обща политика на сигурност. В конкретната обстановка това ще означава и знак към Русия, че Европа може да отстоява своите ценности. Интересен факт е, че идеята беше подкрепена от германския канцлер Ангела Меркел. Макар и с уточнението, че това е „бъдещ проект“, канцлерът подчертава необходимостта от задълбочаване на военното сътрудничество в ЕС.

Очакванията са дебатът по тази идея да продължи и по-време на юнската среща на върха на Съюза (2015). Може да предположим, че сега този проект ще получи по-голяма подкрепа, отколкото при първият опит през 60-те години на ХХ век. Тогава германският политик и първи председател на Европейската комисия (1958-1967) Валтер Халщайн се опитва да прокара идеята за европейска отбранителна общност.

Разбира се, към настоящия момент въпросите около това предложение са повече от отговорите. На първо место сред тях е, как ще се координират функциите на една обща европейска отбрана с НАТО, и няма ли да се получи дублиране? Финансирането на подобно начинание също е важен въпрос, въпреки твърденията, че това ще донесе икономии от порядъка на 120 милиарда евро годишно на страните членки. Не ясно какво ще стане с вноските, които се плащат към НАТО и, дали евентуалното им намаляване няма да срещне отпор от САЩ? Друг въпрос е, как ще бъде убедена Великобритания, която традиционно се отнася скептично към задълбочаването на интеграцията, включително и на въоръжените сили?

Общата политика за сигурност

Не на последно место е въпросът, дали обединените въоръжени сили не трябва да бъдат следствие от обща външна и отбранителна политика на ЕС, каквато все още липсва? Или, както се казва, не поставяме ли каруцата пред коня? Тук бих искал да се спра по-подробно в ретроспективен план на усилията който Европа полага по отношение на сигурността.

В края на ХХ век се оформя Общата политика за сигурност и отбрана (ОПСО), като неразделна част от Общата външна политика и политика за сигурност (ОВППС) на Европейския съюз. Разрушаването на двуполюсния модел и новата динамика в международните отношения налагат на ЕС да преосмисли приоритетите си в сигурността. Изгражда се модел, който функционира чрез съчетаването на наднационалната координация между институциите на ЕС с механизмите на сътрудничество между страните членки. Целта пред ОПСО е да се постигне максимално бърза реакция, когато е застрашена европейската сигурност. Това включва и използването на военни сили извън границите на Съюза при възникване на международни кризи.

През декември 2003 е приета Европейската стратегия за сигурност, въз основа на която през следващата година е изготвен план за развитие на военните способности на Съюза, известен като Приоритетна цел 2010. Идеята е през посочената 2010 държавите-членки да могат да осъществяват бързи и адекватни действия в целия спектър на операции за управление на кризи.

В тази връзка съвсем определено можем да кажем, че поставената цел не е изпълнена. Доказателство за това е споменатата вече закъсняла реакция на събитията в Крим и Източна Украйна.

Трябва да се отбележи значението на Европейската стратегия за сигурност, която позиционира ЕС като обособен играч в полето на глобалната политика. Тук не става дума за разрив с НАТО или със САЩ. Напротив, в документа изрично е спомената ролята на най-близкият европейски партньор. „Съединените американски щати изиграха съществена роля за европейската интеграция и европейската сигурност, по-специално чрез НАТО. След края на студената война САЩ се оказаха в доминираща позиция като военен фактор. Никоя държава обаче не е способна да се справи сама със сложните проблеми на съвремието…Трансатлантическите отношения са незаменими. Заедно, Европейският съюз и Съединените щати могат да станат изключителна сила за доброто на света. Целта ни следва да бъде ефективно и балансирано партньорство със САЩ. Това е още една причина ЕС да доизгради способностите си и да подобри съгласуваността на своите действия“  [https://www.consilium.europa.eu/uedocs/cmsUpload/031208ESSIIBG.pdf].

Напълно в унисон с тези заявления, стратегията е озаглавена „Сигурна Европа в един по-добър свят“

Не могат обаче да се отрекат усилията на европейските държави в посока към интеграция и сигурност. Подписания през 2007 и влязъл в сила през 2009 Лисабонски договор е свидетелство за тези усилия. Той повиши ефикасността на европейските институции и създаде предпоставки за засилване на ролята им в международните отношения.

„Договорът от Лисабон въвежда нови клаузи, целящи развитието на отбранителната политика на ЕС, които водят до поетапно изграждане на обща европейска отбрана… Една от най-важните стъпки към по-тясно сътрудничество в областта на сигурността и отбраната е въвеждането на т.нар клауза за обща отбрана, която обединява по особен начин държавите-членки на ЕС. Ако държава членка стане обект на въоръжено нападение на нейна територия, може да разчита на помощта и съдействието на останалите държави членки, които се задължават да я подкрепят. Клаузата не засяга ангажиментите, поети в рамките на Организацията на Северноатлантическия договор  (НАТО)“ [Спасов, С. Европейска архитектура за сигурност. С., 2012, с.45-46].

Следва да се отбележи и клаузата за солидарност, която се задейства по искане на властите на държава-членка, станала жертва на терористична атака или бедствие.

Тези клаузи подчертават още веднъж стремежа на Европа към общ модел за сигурност и солидарност.

Лисабонския договор дава възможност да се разшири и спектъра на провежданите мисии. Освен съществуващите дотогава: хуманитарни, за предотвратяване на военни конфликти и за управление на кризи, се дава възможност и за съвместни действия за разоръжаване, за помощ във военната област и за стабилизиращи операции след края на конфликти. Тези промени без съмнение са позитивен знак към САЩ, които традиционно настояват за по-сериозната ангажираност на Европа във военното сътрудничество.

Ако анализираме отношенията САЩ – Европа в по-глобален план, ще видим, че пред тях се очертават две възможности.

„Факт е, че Западна Европа, а това в нарастваща степен важи и за Централна Европа, си остава до голяма степен американски протекторат, като съюзните държави пазят спомена за васалите и сателитите от древността. Това не е здравословна ситуация нито за Америка, нито за европейските нации… Но всяко ефективно американско обвързване с изграждането на Европа трябва да се ръководи от яснота по отношение на това, каква Европа предпочита и е готова да подкрепя Америка – равностоен партньор или младши съдружник – и по отношение на евентуалният обсег както на Европейският съюз, така и на НАТО“ [Бжежински, З. Голямата шахматна дъска. С., 1997, с.71-73].

Всъщност, Бжежински не оставя никакво съмнение за посоката която според него е правилна, призовавайки Америка категорично да потвърди, че приема Европа за свой глобален партньор.

Обръщайки се към системата за сигурност, това означава, че политическото обединение на Европа ще доведе до равнопоставеност със САЩ в НАТО. Точно по линията на тази равнопоставеност са и призивите на САЩ към европейските държави поетапно да увеличават военните си бюджети и, съответно, приноса си във финансирането на Северноатлантическия пакт.

Тук говорим и за едно истинско взаимно партньорство между Съединените щати и Европейския съюз в регулирането на кризи. Приемаме, че икономическата интеграция в рамките на ЕС ще създаде предпоставки за сериозни стъпки към по-голямо политическо единство. Засилената политическа интеграция е в основата на по-голяма последователност на Общата политика за сигурност и отбрана (ОПСО), въведена от Лисабонският договор. Европейските държави нямат друг избор освен да  увеличат военните си бюджети, за да постигнат чувствителен напредък в трансформацията на въоръжените си сили и засилване на експедиционните им способности. Пропастта между бойните способности на Европейския съюз и Съединените щати би трябвало да се стесни, най-вече поради взетите мерки за засилване на ефективността – включително стандартизация на оборудването и обединяване на различни средства.

Това вероятно ще доведе до нова трансатлантическа политическа сделка, в която Съединените щати приемат по-значимата роля на европейските си партньори в НАТО, срещу укрепването на европейските отбранителни способности. Лично аз мисля, че поне в близък и средносрочен план европейските съюзници няма да поставят под въпрос водещата роля на САЩ в пакта.

От двете страни на Атлантика има споделено разбиране, че напредък може да се постигне, само ако се изнася стабилност и мир чрез истинско партньорство. Не подлежи на съмнение, че в обозримо бъдеще европейските способности за военни операции ще си останат по-ограничени от тези на САЩ. Затова е нормално да очакваме ЕС да осъществява военни операции предимно в близост до Европа и в по-ниския спектър на конфликтите. Подбрани европейски военни части могат да участват редом със САЩ в глобален мащаб и то във висшия спектър на бойните действия, използвайки процедурите, средствата и способностите на НАТО.

Основният проблем си остава бавният темп на промените. Преди няколко години един от водещите отбранителни експерти и бивш изпълнителен директор на Европейската агенция по отбраната Ник Уитни написа, че Европа е далеч от модернизацията на военният си потенциал: „ Почти две десетилетия след края на студената война повечето европейски армии са все още настроени за тотална война по вътрешногерманската граница, вместо за поддържането на мира в Чад или за подпомагане сигурността и развитието в Афганистан. Европейският отбранителен бюджет все още плаща поддържането на обща бройка от 10 хил. танка, 2 500 бойни самолета и почти два милиона мъже и жени в униформи, надхвърлящи с повече от половин милион армията на свръхсилата САЩ. Но въпреки това 70% от европейските сухопътни сили са просто неспособни да действат извън националната си територия, а транспортните самолети, комуникациите, разузнавателните безпилотни самолети и хеликоптерите (да не споменаваме полицаите и експертите в гражданската администрация) си остават в състояние на хроничен недостиг. Тази неспособност за модернизация означава, че голяма част от сумата 200 млрд. евро, която Европа изразходва годишно за своята отбрана, просто се разхищава“. [http://www.ecfr.eu/page/-/BG_ESDP_Executive_SummaryBG.pdf]

Както се вижда, проблемът за модернизацията не е финансов, напротив експертите твърдят, че тя би довела до сериозни икономии. Според Уитни, през 2006 общите разходи за отбрана на ЕС се равняват на почти една четвърт от общите отбранителни разходи в света. Средствата обаче се изразходват за въоръжени сили в стил студената война, а не за модерните експедиционни корпуси, от които сега се нуждаят както ЕПСО, така и НАТО. Той ни припомня и за една друга нереализирана идея на ЕС. През 1999, на срещата на Европейския съвет в Хелзинки, европейските лидери си поставят за цел до 2003 да изградят напълно боеспособна армия от 60 хил. души. Както е известно, тази обща армия все още не е факт, а само идея, която периодично бива актуализирана.

Всичко това ни кара да се запитаме, дали при едно урегулиране на конфликта в Източна Украйна, европейските лидери няма пак да „забравят“ за общата армия и за необходимостта от реформи в сферата на отбраната. Разбира се много по-лесно е да се разчита на САЩ, и тяхното лидерство в НАТО. Напълно съм убеден обаче, че американците ще продължат да настояват за повече ангажименти от своите европейски партньори, и поемане на по-големи отговорности в алианса.

 

* Преподавател в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“

{backbutton}