27
Чет, Юни
24 New Articles

Експлодиращият Близък Изток и Балканският общ пазар

брой 4 2015
Typography

През последната година в балканския и близкоизточния регион се случиха твърде много политически събития. Безспорно, в арабския свят промените в сферата на политиката и сигурността са невероятно динамични, тъй като там сякаш изригнаха няколко паралелни вулкани. Тероризмът силно разтресе основите на държавността в Ирак, Сирия, Либия, а съвсем наскоро и в Йемен. Нито една арабска държава не остана в сянка. Сигурността в Близкия Изток все повече получава релевантни военностратегически измерения, което е придружено с прекалено много мирни жертви и материални разрушения. В най-тежко положение е Сирия, в която, за съжаление, можем да говорим открито за геноцид. Той превърна сирийския народ във втората по големина бежанска група в света (над 4 милиона души), след тази на палестинците. Оттам стартираха мощни емиграционни процеси, които засегнаха из основи нашия континент, нашия регион и нашата страна. Разместиха се сериозно геополитическите планове в региона, създавайки „замразени конфликти” чийто източник са предимно религиозният екстремизъм и конфесионалното противопоставяне. Както посочва държавният глава на Саудитска Арабия, крал Салман, тероризмът и конфесионализмът са пряко свързани и са основните проблеми на региона.

Кризата в Йемен прилича по-скоро на тази в Сирия, отколкото на тази в Ирак. Почеркът на Иран е сходен. Става въпрос за уповаването върху местното шиитско малцинство чрез неговата изолация от сунитската общност и, респективно, неговата радикализация. Впоследствие се достига до създаването на въоръжена милиция чрез нейното въоръжаване и формиране на паралелен политическия субект. През 1982 бях в Сирия и станах свидетел на иранските "паздарани", които създадоха "Хизбула" в долината Бекаа. Сега сме свидетели на същия процес, но в напреднала форма с милициите «хути» и техния политически субект «Ансар алла». Дори двете избрани имена – "Хизбула" и «Ансар алла» имат същата логическа основа. В известна степен, съвременен Йемен е Ливан от 80-те години на ХХ век. Дано тази арабска държава все пак да избегне 15-годишната гражданска война на сходния в конфесионално отношение Ливан в края на миналия век.

Нарушаването на международното право

Основен белег на появата на радикално, екстремистко идеологическо течение и организация, която го материализира, е нарушаването на международното право, т.е. на правилата, определени от ООН като допустими и световно санкционирани. Трябва да отбележим, че съвременната система на международните отношения е колкото гъвкава, толкова и настоятелна, при дефинирането на международните нарушители. Всъщност, в конкретните близкоизточни случаи това обединява терористичната организация „Ислямска държава“ и йеменските милиции „хути“. Двата субекта станаха обект на отделни резолюции на Съвета за сигурност на ООН, но с различна степен на санкциониране. Нека да обобщим, колкото и да не е съвършено или обтекаемо в своите интерпретации, понятието „международно право“ или „международна легитимност“ все пак има някакви граници, определящи, кои субекти са агресори и кои са жертви. Въпросът е, че докато това се докаже пред международната общност и се вземат конкретните решения в Съвета за сигурност на ООН, твърде много жертви дава най-вече мирното, цивилно население.

На фона на горещите точки в Близкия Изток можем да обобщим, че след появата на „Ислямска държава” се промени генезисът на терористичното движение. Това стана чрез ожесточената догматична, политическа и военна колизия между двете звена на религиозния екстремизъм, а именно Ал Кайда и „Ислямска държава”. Последната категорично надделя след като сирийският клон на Ал Кайда – "Ал Нусра", обяви, че се отказва от етикета Ал Кайда. Нещо повече, почти сензационно звучи твърдението на някои източници, че в разговор между лидерите Айман Зауахири и Абу Мохамед ал Джолани, първият е заявил намерението си до края на 2015 да закрие Ал Кайда, което със сигурност ще има сериозен резонанс в света на терористичните организации. Нека поясним - Ал Кайда е предимно религиозен проект, а „Ислямска държава” – политически. Ако горната информация се окаже вярна, можем да заявим, че в света на тероризма политиката явно победи религията. Нещо повече, мафия с ясно очертани национални характеристики, каквато е иракската, с фундамент армията на Саддам Хюсеин и най-вече бившата партия БААС, успя да създаде своя квазидържавност. Не е ясно какъв тип държавност ще се формира в другия ислямистки кантон, а именно територията около сирийския град Едлеб, завладян от бунтовниците след прогонването на войските на режима на Башар Асад. Най-вероятно ще е сходен тип държавност, с този в Ракка, само наименованието на управниците ще е по-различно. Това означава, че само на 1 500 км от българските граници се формира нещо изключително опасно. Става въпрос не само за големите бежански потоци, но и за налагането на държавническа матрица, чиито институции и регулации датират далеч преди века, в който живеем. Очевиден е обществено-политически регрес, който ще резонира, както върху съседна Турция, така и върху нейния политически и конфесионален режим.

Българското общество винаги е заставало на страната на международното право и легитимност, материализирайки своята солидарност с потърпевшите и жертвите. В тази връзка нашата страна дава своя принос в облекчаване на страданията на сирийския народ, приемайки на своята територия все повече бежанци, бягащи от ужасите на гражданската война. От 2012 българската държава и общество се изправи пред този, непознат за нас социален проблем. Страната ни отделя материални средства, които далеч надвишават нейните възможности. Нещо повече, по признания на официални представители, проблемът със сирийските бежанци може дори да застраши приемането на България в системата Шенген.

Обръщам внимание на този проблем, тъй като съм убеден, че нашата страна никога няма да се откаже от своите хуманитарни задължения, от това да подаде ръка на нуждаещите се, на бягащите от войната мирни жители, независимо какво ще й струва това. В същото време сирийските бежанци ясно подсказват конкретната, материална връзка между България, Балканския регион и Близкия Изток. Както споменавам в доклада си, изнесен през миналата година в Рияд, тя съществува още от Средновековието, когато Босфорът е бил под властта на Византия. Буферната, коридорната зона е Турция, която желае да играе все по-голяма роля в двата региона.

Мястото на Турция

От геополитическа гледна точка Турция, която е кандидат за присъединяване към ЕС, разделя два региона - Близкия Изток и Балканите, които имат коренно различен политически, социално-икономически и демографски профил. В момента е възможно да съжителстват три геополитически ареала с коренно противоположни ритъм и параметри на развитие на разстояние 1500-2000 км. В Сирия и Ирак цари война, тотално разрушение и масова емиграция, в Турция, с недотам добре контролирана южна граница – икономически подем и демографска експлозия, а на Балканите – икономическа рецесия и демографски срив. Подобна дисхармония може да бъде поддържана единствено от политическите и икономическите граници и то в краткосрочен план. В дългосрочен план обаче, в рамките на 10-20 години едва ли бариерите, които се поставят пред Турция от ЕС, ще могат да бъдат все така ефективни, независимо дали Анкара бъде приета, или не, в Съюза. Връзките и взаимозависимостите между геополитиката и геоикономиката са очевидни. Пред последната политическите граници, или да кажем регулации, са много слаби и неефективни. В двата съседни региона има външнополитически субекти, които имат различни геополитически кодове, а именно локални, регионални и надрегионални. Различните логически комбинации на взаимодействие между тях показват единствено движение от юг на север. Става въпрос на първо място за хора, (засега нелегални емигранти), тъй като те са най-мобилни. Логично е в подходящо време да се появят и капиталите. Засега те липсват, но в дългосрочен план неминуемо ще последват хората.

Турция притежава 17-тата икономика в света и е член на Г-20. Тя има над 15 000 долара БВП на глава от населението, демонстрира около 4% икономически ръст, и получава между 15-20 млрд. долара годишно директни чужди инвестиции.  Нейното население е над 80 милиона, прирастът му – около 1,5%, средната му възраст е 29 години. След прокламираното създаването на нова столица в Египет през март 2015 и привличането на около 75 милиарда долара чужди инвестиции (повечето от държави от Персийския залив и най-вече от Саудитска Арабия), Турция реши да създаде свой собствен инвестиционен център. Очевидна е политическата конкуренция между Кайро и Анкара. Няма нужда да напомняме за влошените отношения между двете държави след обявяването на движението „Мюсюлмански братя” за терористично от египетските власти. Най-общо казано, Египет и Турция са двата полюса на двете оси (за и против "Мюсюлманските братя"), които се оформиха в сунитския блок след приключването на т.нар. "Арабска пролет". Всъщност, оттук насетне египетско-турската конкуренция ще придобива най-вече икономически измерения. Саудитска Арабия ще играе не само ролята на политически модератор, но и на икономически регулатор.

Официален представител на правителството в Турция заяви, че те имат амбицията да превърнат Истанбул в регионален инвестиционен център, привличайки през следващите пет години 100 млрд. долара инвестиции. Това е много сериозна амбиция с поглед към ролята на Анкара в Близкия Изток. Конкурирайки се на изток, резонансите ще бъдат очевидно много по-значими за съседния Балкански регион. Държавите в него, сами, т.е. поотделно, не могат да се справят със сериозното икономическо предизвикателство, което се задава от юг.

Ситуацията на Балканите

България и Румъния (а от 2013 и Хърватия) са страни-членки на ЕС, а редица други страни от региона са кандидатки за присъединяване към него, като Молдова, Сърбия, Македония и т.н. Брюксел се превърна в геополитическият център на Балканския регион. Политиката, икономиката и всички правни регулации са съгласувани с него. В същото време, осем години след присъединяването на България и Румъния през 2007, икономическите и социалните показатели на тези страни, ясно показват, че темповете на развитие им определят място на периферия, за която не е ясно кога ще достигне в своето развитие центъра, тоест да се получи изравняване на жизнения стандарт. Всички споменати държави страдат от едни и същи пороци:

- Нисък жизнен стандарт: БВП на глава от населението в България е 14 400 долара, в Румъния – 14 400 долара, в Молдова – 4 000 долара; в Сърбия – 11 100 долара, в Македония – 10 800 долара,

Демографски срив: България – отрицателен прираст от 0,83%, Румъния – отрицателен прираст от 0,3%, Молдова – отрицателен прираст от1,2%, Сърбия – отрицателен прираст от 0,46%, Македония – положителен прираст 0,21% (албанският фактор си казва думата);

Масова емиграция: България – минус 2,89 на 1000 жители, Румъния – минус 0,3 на 1000 жители, Молдова – минус 9,8 на 1000 жители, Сърбия – няма информация, Македония – минус 0,48 на 1000 жители.

Средният икономическият растеж на балканските държави е между 2-3% годишно. Български анализатори прогнозират, че ако се запазят тези темпове на развитие, България ще достигне нивото на жизнения стандарт на западноевропейските държави едва след половин век и то при условие, че последните не се развиват.

Гражданите на тези държави напускат своята родина, поради ясния периферен статут, който те имат и за който не е ясно, кога (и въобще дали) ще бъде преодолян. Всъщност, Брюксел е политически център на 28 държави. От това произтича и неговата роля на основен фактор на икономическите и социални регулации във всички страни-членки на ЕС. Въпреки прилагането на прословутия принцип за свободно придвижване на стоки, хора и капитали, не се дава гаранция за равномерно икономическо развитие. Опасявам се е, че над Балканския регион надвисва икономическата сянка на Истанбул като дубльор на Брюксел. Икономическият генезис и демографският профил на Турция и на съседните балкански посткомунистически държави е отчетливо различен. Възможно е с течение на времето, няколко десетилетия напред, икономическите натрупвания и социалната ерозия на балканските общества да прераснат в държавна ерозия. С други думи, държавите от региона трябва ясно да подобрят своите икономически показатели и социални параметри, тъй като има вероятност да се достигне до нежелани политически промени.

Според мен, един от основните пороци за икономическото забавяне, причиняващ социален катаклизъм, е стесненият местен пазар. Това е водещата причина за ниския ръст на чуждестранните инвестиции. Редица крупни инвеститори заобикалят малките балкански страни, тъй като възвращаемостта на депозираните капитали е твърде бавна. Така например, през 2011 Катар заяви желанието да инвестира 200 млн. долара за изграждане на високоскоростна отсечка Русе - Капитан Андреево, свързваща Румъния и Турция през България. Турция се ангажира да стане изпълнител и гарант. В светлината на подкрепата на България за събитията от "Арабската пролет" добрата политическа воля беше налице. В същото време икономическите условия на проекта показаха малък пътнико- и товаропоток. Така инвеститорът оттегли участието си и този проект не се реализира (въпросът беше поставен отново при посещението на премиера Борисов в Катар през май 2015 - б.р.).

Необходимият Балкански общ пазар

Статистиката показва, че осредненият инвестиционен потенциал на Турция е приблизително три пъти по-голям от този на България и Румъния взети заедно. Това се дължи, както на политиката на икономически неолиберален авторитаризъм на Анкара, така и на големия контингент от потребители и на огромната територия, формираща националния пазар. Балканите трябва да намерят своя собствен икономически център, създавайки Балкански общ пазар. Идеята е да се създаде хомогенно икономическо пространство върху териториите на няколко балкански държави, без да се наруши техния национален суверенитет и политическа независимост. В основата на този пазар трябва да бъдат България и Румъния, притиснати от геополитическата и най-вече от геоикономическа съвместна предопределеност. Двете държави дават естествения достъп на големите геополитически и геоикономически организации, съществуващи на европейския континент, до Черно море. Това важи най-вече за ЕС. Ако ХХ-ти век е векът на национализмите и войните на Балканите, ХХІ-ви век трябва е столетие на сътрудничеството и просперитета. Различните идеологически блокови прегрупирания налагат единна икономическа логика. Навремето двете съседни държави бяха приети заедно в двете комунистически военнополитически и икономически организации, а именно Варшавския договор и Съвета за икономическа взаимопомощ. Същото важи и за по-късното им приемане в западноориентираните тъждествени организации, а именно НАТО и Европейския съюз. Видно е, че Брюксел и Москва оценяват по един и същи начин София и Букурещ, съгласно икономическата и геополитическа логика.

Всъщност, не само естествените геополитически центрове на Европа възприемат балканските страни като единно цяло. През 2010 Израел влоши отношенията си с Турция. Това бе фатално за еврейската държава на фона на постоянния антагонизъм с Техеран. Нещо повече, конструкторите на израелската външна политика потърсиха и намериха „дубльор” на бившия си стратегически съюзник Турция. Последният беше заместен не от една, а от цели три балкански държави, а именно от България, Румъния и Гърция. В концепциите за национална сигурност на Тел Авив трите държави са равнопоставена алтернатива на Турция. В конкретния случай става въпрос най-вече за въздушното пространство на трите страни. Нека си припомним тренировките на израелските ВВС в небето им.

Създаването на висока степен на интеграция в областта на икономиката, а по-късно в политиката и сигурността не е прецедент в рамките на ЕС. В този смисъл си струва да погледнем на икономическия съюз на Белгия, Нидерландия и Люксембург (Бенелюкс) като модел, към който трябва да се стремим. Трите държави се опитаха да преодолеят недостатъците на своите малки национални пазари, изграждайки единен такъв. В рамките на десет години те премахнаха изцяло икономическите бариери и уеднаквиха напълно икономическите регулации – закони, данъци, такси. Постепенно се премина към уеднаквяването на регулациите в сферата на социалната политика. Създадоха се наднационални политически тела – Генерален секретариат, Комитет на министрите, парламент, който ратифицира нормите, предлагани от него, Съюзен съд и други. Най-важното е, че стопанският субект произвежда и предлага своята продукция на разширен пазар, което увеличава оборота, намалява себестойността на продукцията и увеличава печалбата за производителя. Така например териториите на България, Румъния, Молдова, Сърбия и Македония са приблизително равни на тези на Кралство Испания – около 500 000 кв. км. Населението на петте държави е също сходно с това на Кралството – около 45 милиона души.

В същото време БВП на Испания е 1,4 трилиона долара или 40 000 долара БВП на глава от населението. Докато заедно петте балкански държави имат около 500 млрд. долара БВП и около 10 500 долара БВП на глава от населението, средно. Разширеният пазар е предпоставка за икономически просперитет. За реализацията му обаче е необходима политическа воля, далеч надхвърляща солидарността между София и Букурещ за едновременното влизане в Шенгенското пространство.

Обединителните тенденции са присъствали винаги в съзнанието на народите, населявали Балканския полуостров. Особено активни са били те в началото на миналия век. Тогава обаче е доминирала политическата формула. А политическата култура преди век не е позволявала реализацията на подобен тип регионално сътрудничество. Причина за това е бил силният местен национализъм, разпалващ регионалните войни, както и нефаворизиращият региона подход на Великите сили. Националният интерес обаче повелява силно регионално сътрудничество, което надскача далеч съвместното членство в ЕС. Очевидно трябва да се намерят допълнителни лостове, за да се достигне до желаният по-висок жизнен стандарт. Последният е крайно необходим, особено на фона на взривоопасния Близък Изток и изключително динамичното развитие на съседна Турция.

 

* Преподавател във Варненски свободен университет "Черноризец Храбър"

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.4/2017