Потребителски рейтинг: 5 / 5
Сред най-очакваните събития по време на провелата се през февруари 2023 поредна Мюнхенска конференция по сигурността беше срещата между държавния секретар на САЩ Антъни Блинкен и шефа на международния отдел на Китайската компартия (и бивш външен министър) Ван И.
За съжаление, вместо да бъде използвана като възможност за изясняване на ситуацията в двустранните отношения и да доведе до известно разбиране във връзка с прословутия инцидент с въздушния балон, засечен над територията на Съединените щати, срещата беше белязана от остра реторика и открита конфронтация. Блинкен поиска китайците да не допускат занапред подобни инциденти и настоятелно предупреди Пекин да не оказва военна подкрепа на Русия. На свой ред, Ван изтъкна гнева и негодуванието на китайското правителство във връзка със сваления от американците балон и призова Америка да признае, че е навредила сериозно на двустранните отношения.
Очевидно е, че въпреки демонстрираните наскоро прояви на сдържаност от страна на президента Байдън, Вашингтон и Пекин втвърдяват позициите си, което несъмнено се дължи и на необходимостта американското и китайското общество да бъдат убедени, че и двете страни продължават да се придържат към досегашните си позиции и не възнамеряват да правят каквито и да било отстъпки. Пекин очевидно няма намерение да се откаже от твърденията си, че въпросният въздушен балон е метеорологичен апарат, отклонил се от курса си и, че САЩ са демонстрирали "истерично" поведение, решавайки да го свалят. На свой ред, американският Конгрес и другите официални представители на Вашингтон следва да бъдат убедени, че Белият дом ще отговори рещително на "наглото" китайско предизвикателство към суверенитета на САЩ.
В цялата тази ситуация, фактът че Китай първоначално изрази съжаление във връзка с инцидента, че според американското разузнаване балонът вероятно се е оказал случайно над континенталната част на САЩ, както и, че двете страни редовно осъществява агресивни шпионски операции една срещу друга, всичко това изглежда се игнорира или не се взема под внимание. Очевидно за Вашингтон и Пекин е по-важно да изглеждат достатъчно "твърди", отколкото да се занимават с дипломация, опитвайки се да намерят начин да се върнат към по-стабилни и продуктивни двустранни отношения.
От оптимистична гледна точка, бихме могли да сметнем, че след като в Мюнхен двете страни взаимно изляха злобата си, вече могат да се насочат към по-важните въпроси, като недопускането на евентуален конфликт заради Тайван, предотвратяване на военната ескалация в Украйна, борбата с климатичните промени, подготовката за евентуални бъдещи пандемии или укрепването на глобалния финансов ред. Подобно развитие обаче изглежда малко вероятно. Развитието на инцидента с въздушния балон демонстрира, че двамата играчи страдат от недостиг на доверие и воля, необходими за конструктивното разрешаване дори на сравнително незначителните инциденти, да не говорим за сериозните въпроси, представляващи жизненоважен национален интерес.
Истината е, че и Вашингтон и Пекин са се оплели в паяжината на вътрещната политика, секюритизацията на практически всички аспекти на двустранните им отношения и, като следствие от това, нарастващите подозрения относно мотивите и намеренията на всяка от страните. Нито един от двамата играчи не иска да признае, че тези фактори карат и двамата да действат в посока към общо по-голямо влошаване на отношенията, т.е. че реалната заплаха е свързана не само с действията на другата страна, но и с изключително деструктивния характер на тяхното взаимодействие.
Трудно е да прогнозираме, какво би могло да извади двете страни от тази опасна и постоянно влошаваща се ситуация. Може би ще е необходима наистина много сериозна криза, която да накара и двете да се отдръпнат от ръба на пропастта. Подобна криза обаче, би могла да има и точно противоположния ефект, тласкайки двете страни към трагедия. По-предвидливите и далновидни лидери биха усетили тази опасност и това би ги накарало да започнат не само да изграждат сериозни прегради пред нея (включително реални механизми за кризисно управление), като първостепенна задача, но и да положат усилия за подобряване на отношенията, като цяло, и намиране на „златната среда” по онези въпроси, които разделят повечето държави.
И САЩ, и Китай твърдят, че не биха искали подобно развитие. Само че последвалият тези изявления инцидент с въздушния балон, демонстрира, че и двете страни са готови да се отрекат от така поставените цели.
Това ми дава основание да твърдя, че – както изглежда – вече няма лидери, от каквито се нуждаем в подобен критичен момент. Нито един от днешните лидери не се осмелява да отправи предизвикателство пред „ястребите” в политическите кръгове и аналитичните общности, ангажирани с проблемите на националната сигурност, в собствената си страна, излагайки им достатъчно убедителни доводи в полза на по-стабилните и продуктивни отношения. В това отношение нито една от двете страни не демонстрира необходимия стратегически усет, освен ако не приемем, че конфронтацията и взаимните „последни предупреждения”, сами по себе си, представляват ефективна стратегия за управление на изключително взаимнозависимите двустранни отношения. Всеки от двамата играчи продължава да повтаря баналните фрази за неободимостта от намиране на „решение, без победител и победен” и желанието да бъде избегната „студената” или „гореща” война, но в същото време действията му говорят за обратното.
Само че американски-китайските отношения са прекалено важни, за да се позволи на един сравнително незначителен инцидент в сферата на сигурността да провали опитите за създаване на по-позитивна форма на двустранно взаимодействие. Срещата на Ван И и Блинкен беше възможност за стартирането на такъв процес. За съжаление, тя не беше използвана. И сега въобще не е ясно, какво ще последва.
*Авторът е директор на Програмата за Източна Азия на Института "Куинси" и е сред най-известните американски експерти по китайската проблематика, анализатор на Responsible Statecraft
