22
Пет, Сеп
5 Нови статии

Защо Западът не бива да се ангажира с истерични кръстоносни походи

Актуално
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

От началото на войната на Владимир Путин, мнозина западни лидери буквално ще си счупят краката, опитвайки се да покажат, че правят повече от колегите си в подкрепа на Украйна.

Неотдавнашният очевиден политически поврат, осъществен от британското бравителство,  в резултат от който украинският лидер Владимир Зеленски посети Лондон, още преди срещата с партньорите му от ЕС, беше оценен от пресата във Великобритания като голяма политическа победа – отчасти, благодарение готовността на Обединеното кралство да повиши залозите в осигуряването на оръжие за Украйна и обещанието за доставка на изтребители в бъдеще.

Изглежда, че много западни политици предпочитат да демонстрират своите качества в борбата с онова, което смятат за тирания, както и в прокарването на западната либерална демокрация, вместо да направят реалистична оценка на разходите и ползите от действията си.

И това отношение не касае само конфликта между Русия и Украйна. Неотдавнашният инцидент с китайския въздушен балон в САЩ провокира истинска политическа истерия в целия американски политически спектър. Без съмнение, Китай – наред с Русия, Иран и Северна Корея – се намира под прицела на американската политика и се разглежда като заплаха за международната система, доминирана от Запада.

Яростта, която демонстрират спрямо тези държави западните политически кръгове и медиите, несъмнено, дава основание да смятаме, че в момента Западът е обхванат от безумен кръстоносен фанатизъм. Аргументите, които привеждат другите държавни субекти за да оправдаят поведението си, често опиращи се на сходните действия на самия Запад, просто биват игнорирани от неговите лидери, които са склонни да пренебрегнат и факта, че Русия и Китай са големи държави, разполагаши не само със значителни конвенционални военни възможности и потенциал, но и с ядрено оръжие.

Идеите за „кръстоносния поход” се подкрепят и от редица видни обществени фигури. Историкът Тимъти Снайдър и журналистката Ан Епълбаум например, са в авангарда на сегашния кръстоносен поход на Запада против Русия и Китай в името на либералната демокрация. В същото времи, водещите западни медии очевидно нямат желание да публикуват материали, оспорващи тази визия, за да избегнат обвиненията, че подкрепят действията на „държавите нон грата”.

В момента вървим към усилване на конфликта между НАТО и по-голямата част от останалия свят и в рамките на западните дебати за външната политика, повече от всякога, ни липсва способността поне да се опитаме да погледнем на случващото се от алтернативна гледна точка. Ще дръзна да заявя, че в сферата на външната политика, защитата на тезата, че се нуждаем от малко повече реализъм в отношенията си с Русия и другите държави, които днес се определят като „лошите момчета”, може да навлече само неприятности и обиди на онези, които я споделят.

Както посочва проф. Джон Миршаймър, в черно-белия свят на международните отношения днес всяко предложение за по-реалистичен подход към външната политика означава, че авторът му моментално ще бъде обвинен, че е марионетка на чуждестранния ни противник. Но, ако продължим да игнорираме идеята, че другите държавни лидери могат да имат легитимни опасения, при това подкрепени от значителна военна мощ, рискуваме да се окажем в ситуация на глобален конфликт, който може да приключи много зле.

Макар че в началото на войната между Русия и Украйна теоретиците-реалисти получиха известно поле за изява в медиите, културният релативизъм и онова, което бихме могли да определим като „културна толерантност”, беше почти незабележим. В контекста на настоящата статия, културният релативизъм представлява опит действията на другата държава да бъдат разбрани от гледната точка на нейните културни норми и представи, а не на нашите, собствени. Той силно се различава от моралния релативизъм по това, че не изисква от нас да се съгласяваме с тези алтернативни възгледи – ние трябва просто да се опитаме да ги разберем и оценим.

Ако поне се опитаме да разберем, на какво се основават действията на другите държави, вероятно бихме имали повече шансове за конструктивно взаимодействие, което може дори да доведе до онези малки стъпки на напредък по някои напраления, които западните лидери биха искали да видят.

Реалистичният и, следователно, в известна степен, културно-релативисткият подход не означава, че Западът няма да може да прокарва онова, което представлява ценност за него. То обаче означава, че дипломацията не е игра, в която „победителят получава всичко”.

За съжаление, днес по-реалистичният и културно-релативистки подход по много международни въпроси не отговаря на егото и интересите на мнозина политици, които сами се вкараха в ъгъла с максималистичните си позиции. Промяната на курса, особено по отношение на Русия и Украйна, не устройва и западните енергийни компании, нито пък военно-индустриалния комплекс на САЩ, който е сред най-големите бенефициенти от украинската война. Въпреки това, подобно реалистично участие, в крайна сметка, ще се окаже единствения начин за спасяването на много човешки животи, които в противен случай ще бъдат загубени в резултат от поредния „сблъсък на цивилизациите”, като онези, донесли толкова страдания през няколкото хилядолетия, откакто хората документират собствената си глупост.

Колкото и да се иска на някои, войната между Русия и Украйна едва ли ще доведе до съкрушителното поражение на Москва на бойното поле и, рано или късно, преговорите трябва да бъдат проведени. Но, за да бъдат те конструктивни, и на двете страни ще се наложи да остъпят и да се опитат да разберат гледната точка на другия. Можем само да се надяваме, че достатъчно на брой политически лидери ще се осъзнаят и ще започнат да изпитват поне минимално доверие към позицията на другата страна, преди локалните и глобални последици от конфликта в Украйна и нарастващото напрежение в отношенията с Китай да станат още по-сериозни.

 

* Авторът е професор по военна история в Университета на Калгари, Канада, анализатор на Responsible Statecraft