09
Чет, Фев
16 Нови статии

САЩ тихомълком подготват нов военен съюз с Израел

Актуално
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Изглежда че администрацията на Байдън тласка САЩ към все по-тесен фактически военен алианс с Израел, макар че между двете страни никога не е имало официален договор за взаимно гарантиране на сигурността.

Това развитие на събитията продължава тенденцията, която беше съвсем очевидна по време на управлението на предишния президент Тръмп, в чиито край Департаментът по отбраната включи Израел в зоната на отговорност на Централното военно командване на САЩ, отговарящо за Близкия Изток. В заявлението на Пентагона по този повод Израел беше определен като "водещ стратегически партньор на Съединените щати".

Пожелали анонимност източници от администрацията на Байдън споделят пред Уйлям Аркин от Newsweek, че бюрократичната реорганизация на обединените командвания е била „най-дълбоката промяна” за въоръжените сили на САЩ в отношенията с Израел от момента на създаването на тази държава преди 75 години. В същото време, те се надяват, че това в крайна сметка ще доведе до формирането в Близкия Изток на алианс, подобен на НАТО, който ще бъде насочен против Иран, Русия и Китай.

Формирането на военен съюз, с която и да било чуждестранна държава е много важна стъпка, съпроводена със сериозни рискове и най-вече с опасността да се окажеш забъркан в чужда война. Подобна стъпка не може да бъде предприета без щателен анализ, който да докаже, че алиансът е необходим за изпълнението на важни изисквания в сферата на сигурността и, че ползите ще надвишат разходите и рисковете.

Липсват обаче, каквито и да било публични данни, е преходът към тясно военно партньорство с Израел е бил анализиран по такъв начин. Тази ситуация контрастира например, с проблема за приемането на Финландия и Швеция в НАТО. Макар че интегрирането на двете северноевропейски държави се ползваше с широка подкрепа, на фона на конфликта в Украйна, все пак имаше известни дебати и анализ на плюсовете и минусите от това разширяване на Атлантическия алианс, включително и в Конгреса на САЩ. Напразно бихме търсили подобни дебати относно антажиментите, които Вашингтон би поел пред Израел.

Условията, които оправдават поемането на задълженията, с които е свързан всеки алианс в сферата на сигурността (формален или фактически ), включват наличието на реална и значителна военна заплаха от страна на враждебната държава. При това става дума за заплаха, с която потенциалните членове на алианса не могат да се справят сами. Освен това, заплахата би следвало да е такава, че ако се реализира и не бъде преодоляна, геополическите последици за интересите на САЩ ще са изключително неприятни.

Поемането на задължения за гарантиране сигурността на потенциалния съюзник не трябва да бъде "благотворителност", ако заимстваме формулировката, която използва украинският президент Зеленски в неотдавнашното си обръшение към Конгреса на САЩ с молба за допълнителна помощ. Алиансът трябва да е от полза за Съединените щати, а не само за другите участници в споразумението. Ангажиментите трябва да са двустранни и за предпочитане с други участници в НАТО, които искат и са в състояние да окажат подкрепа на САЩ по начини и със средства, каквито - при липсата на тези ангажименти - биха могли и да не използват.

Накрая, макар че външните обстоятелства могат да доведат до присъединяването към алианса на държави, със силно различаваща се вътрешна политика и обществени особености, условията, оправдаващи съществуването на въпросния алианс, е по-вероятно да присъстват, когато те споделят общи фундаментални ценности. Ако партньорът бъде принуден да отстъпи пред външна заплаха, именно общите ценности правят това отстъпление удар по интересите на САШ. Пак те правят и въпросния партньор по-склонен да помага на Америка при нужда.

В това отношение НАТО ни дава полезни примери. Разширяването на Северноатлантическия алианс през 90-те години на ХХ век, както и използването му за операции извън пределите на региона, бяха много съмнителни, както и, дали НАТО въобще трябваше да продължи да съществува след края на студената война.

Но, когато НАТО беше създадена през 1949, действително съществуваха условия, оправдаващи този алианс. Сред тях беше сериозната заплаха в лицето на Червената армия, окупирала Източна Европа, неспособността на европейските демокрации, опитващи се все още да преодолеят последиците от Втората световна война, да се справят сами с тази заплаха, и очевидният удар по интересите на САЩ, какъвто би представлявало подчиняването на Западна Европа от Съветите.

Двустранният характер на ангажиментите беше подчертан, когато единственото позоваване на критично важния чл.5 на Северноатлантическия договор, според който нападението срещу един член на пакта следва да се разглежда като атака срещу всички, беше направено в отговор на терористичното нападение срещу САЩ през септември 2001.

В основата на всичко това бяха общите ценности на либералната демокрация. По-късните отклонения от тях от страна на Полша и, особено, на Унгария, превърнали се в "слабите точки" на Европейския съюз, а не само на НАТО, представляват изключения, потвърждаващи правилото.

Условията, в които се намира Израел днес обаче, силно се различават от всичко това. В Близкия Изток не съществува враждебна заплаха, която поне малко да прилича на Червената армия в Европа, през 40-ге години на ХХ век. Нито една враждебна държава не е в състояние да постигне хегемония в региона. Самият Израел представлява мощна военна държава, благодарение на своите технологично превъзхождащи противниците му конвенционални сили, както и заради факта, че е единствената страна в региона, разполагаща с ядрено оръжие. Тоест, Израел не се нуждае от военен алианс със САЩ за да се чувства защитен от вънщни заплахи.

Нито един хипотетичен сценарий не предвижда възможността някоя чужда държава да пресече река Йордан или планината Хеброн за да атакува Израел. Основният проблем на Израел, както и отделяните в тази връзка ресурси и внимание на израелските сили за отбрана, е породен от собствените му действия – окупацията на палестинската територия и смазването на бунтовете на потиснатото коренно население, което живее там.

Окупацията и свързаното с нея потискане на палестинците не отговарят на интересите на САЩ. Обратното, те са в разрез с американските интереси, увековечавайки конфликта и източника на нестабилност и асоциирайки Съединените щати с често смъртоносното отричане на човешките права, което влошава проблемите на сигурността на САЩ, подхранвайки тероризма и антиамериканизма в региона.

Липсват общи ценности, които да обединяват Съединените щати и Израел, както либерално-демократичните ценности обединиха навремето Америка и Западна Европа. Правната система на Израел и чувството за държавност се основават на привилегированото отношение към една етническа/религиозна група и институционализираното и превъзходство над останалите групи. Израел използва демократични методи вътре в тази привилегирована група, но нито една държава, която отказва политически права на милиони жители на една управлявана от нея територия и която Израел разглежда (в името на други цели) като интегрална част от собствената си територия, не е демокрация.

Новото израелско правителство е най-екстремисткото досега и ще задълбочи още повече този ценностен разрив, защото Израел затъва все по-дълбоко в блатото на расизма и апартейда.

Недостатъчната ценност на Израел, като военен съюзник, за Съединените щати стана ясна още по време на операцията „Пустинна буря”, т.е. на кампанията за прогонването на Ирак от Кувейт през 1991. Тогава САЩ настояха Израел да не се включва в битката против иракския режим на Саддам Хюсеин, въпреки усилията на последния да въвлече еврейската държава в него, нанасяйки ракетни удари по израелската територия. Евентуална намеса на Израел щеше да провали усилията на американската администрация за формирането на арабска коалиция срещу Ирак.

Редица коментатори, както и Пентагонът, в своите заявления относно промените в Обединеното командване, твърдят, че подобряването на отношенията на Израел с няколко арабски държави (т.нар. "Авраамически споразумения") прави по-тясното ни военно сътрудничество с еврейската държава по-безопасно, отколкото преди. В същото време обаче, привличането към Израел на арабските автокрации - като ОАЕ и Бахрейн, които още по-силно се отклоняват от американските ценности и са активни участници в регионалните съперничества и вражди, само увеличава шансовете САЩ да бъдат забъркани в чужди конфликти. Нещо повече, подобряването на отношенията на Израел с няколко автократични режими, които станаха възможни само благодарение на допълнителните плащания на администрацията на Тръмп, не премахнаха резонанса, който нерешеният палестински въпрос продължава да поражда в целия арабски свят и в по-голямата част от мюсюлманската общност извън него, и това придава на Израел отрицателна ценност като съюзник. Този резонанс беше демонстриран и от многобройните лозунги в подкрепа на палестинците по време на последното Световно първенство по футбол в Катар.

В други коментари, в течение на дълги години, се твърдеще, че САЩ ще имат само полза от уменията на Израел в сферата на сигурността - например в борбата срещу тероризма и развитието на военните технологии. Струва ми се обаче уместен въпросът, какво повече би могъл да стори Израел (ако въобще е в състояние да направи нещо) в тези области, което да е от полза за САЩ, в сравнение с онова, което би направил дори и без да получаваше мащабната финансова и дипломатическа подкрепа от Вашингтон, или без военния съюз, към който се стреми сегашната американска администрация?

Дори и без американските подаръци, Израел има собствени и достатъчно сериозни причини да ни продава военните си технологии и да сътрудничи с нас в борбата с тероризма. А когато специфичните интереси на Израел, свързани с неговата военна активност, се сблъскат с интересите на САЩ, от това страдат именно американските интереси, въпреки финансовите и дипломатически услуги, които постоянно оказваме на тази страна. Сред примерите за това беше както убийството на един американски гражданин, така и по-мащабното нападение срещу американски кораб и неговия екипаж по време на войната.

Рисковете от по-тесни военни отношения с Израел са свързани със склонността на тази страна да се забърква в смъртоносни битки. Израел е близкоизточна държава, която натрупа и разшири военната си мощ, осъществявайки многобройни нападения срещу територии на други страни - повече, от която и да било друга държава в региона. Той многократно инициира регионални войни, включително голямата война през 1967, започнала с нападението му срещу Египет. По-късно станахме свидетели на многократни израелски нахлувания в Ливан, на многобройни разрушителни военни нападения срещу населения с палестинци Сектор Газа, атаката срещу иранския ядрен реактор (която само възроди и ускори тайната иранска програма за създаване на ядрено оръжие), а след това - аналогичната атака в Сирия.

В момента Израел продължава вече дълги години да осъществява непрекъсната въздушна кампания против цели в Сирия, включваща десетки атаки. Досега ожесточената престрелка между Израел и Сирия се водеше изключително по този начин, но вероятността от ескалация с участието или на сирийската армия, или на нейните ирански и руски съюзници е значителна. Доста големи са и шансовете, че Израел може да провокира нова война с участието на Иран.

Заплахата за осъществяване на военно нападение срещу Иран беше лайтмотив на израелските лидери и част от стратегията им за нагнетяване на максимална враждебност спрямо Техеран, като начин за постигане на други цели на Израел. При едно от предишните управления на Нетаняху, именно предотвратявнето на израелско нападение срещу Иран беше сред мотивите на администрацията на Обама да предприеме активни дипломатически усилия за да блокира всички възможни пътища за създаване на иранско ядрено оръжие.

Днес, когато Нетаняху отново е на власт, начело на радикална коалиция, а Иран разшири ядрената си програма в резултат от глупавия отказ на Доналд Тръмп от споразумението, което значително ограничаваше тази програма, опасността, че Израел ще провокира война с Иран е по-голяма отвсякога. При това, предпочитаният сценарий за самия Нетаняху би бил именно САЩ, а не Израел, да поемат основното бреме и разходите по тази война. Особено предвид дългия опит на Израел в осъществяването на тайни операции срещу Иран, способността на правителството на Нетаняху да манипулира събитията и да реализира подобен сценарий не са за пренебрегване.

В заключение, следва да констатираме, че военният съюз с Израел би донесъл малко или никаква полза за САЩ, но пък е свързан с много сериозни разходи и рискове и най-вече рискът да бъдем вкарани във война, избухнала не заради американските интереси, а заради тези на една чужда държава.

 

* Авторът е професор в Джорджтаунския университет, в продължение на 28 години е бил сред водещите анализатори на ЦРУ, включително зам. началник на антитерористичния център и изпълнителен помощник на директора на Управлението. Анализатор на Responsible Statecraft.