Геополитиката на "Първата Голяма игра"

брой 6 2015
Typography

Както е известно, Първата Голяма игра е продукт на класическата имперска епоха, когато най-големите световни сили открито се борят помежду си за територии и ресурси, декларирайки в същото време, че стремежът им е да донесат благата на западната цивилизация (и най-вече на християнската и част) на "изостаналите" народи. Всъщност, истината е, че цивилизаторите се интересуват само от това, коя от страните ще успее да завоюва повече територии/колонии?. В това отношение, през ХІХ век Първата Голяма игра изправя Британската империя пред седем основни съперника:

- Испания, Португалия и Холандия: едни от първите имперски центрове, които обаче по това време вече са в състояние на упадък;

- Франция, загубила по-голямата част от своята империя заради революцията и Наполеоновите войни;

- Русия, която вече се е разпростряла в цяла Азия, достигайки сегашните си граници и оставайки си предимно сухопътна евразийска държава;

- Германия, постигнала националното си обединение именно през ХІХ век и превърнала се в икономически локомотив на Европа;

- САЩ, освободила се сравнително скоро бивша британска колония, твърдяща, че няма имперски амбиции, но вече успяла да се сдобие de facto с няколко колонии и, също както и останалите, бореща се за последните все още свободни "периферни територии".

В периода между 1870 и 1900, т.е. в зенита на империалистическата епоха, светът става свидетел на множество сблъсъци между тези сили. Именно през този период Великобритания завладява по-голямата част от своите колонии (около трийсет квазидържавни образувания, заемащи площ от 4,8 млн. кв. км, чиито демографски потенциал е 88 млн. души).
Британският модел на глобално господство

Стратегията, която трябва да гарантира пълния триумф на Британската империя, е формулирана именно по това време (в онази степен, която позволяват външните обстоятелства, разбира се) от небезизвестния Сесил Роудс, натрупал огромен капитал, проучвайки и организирайки добива на южноафрикански минерали и други ресурси. Моделът му се базира на финансовата подкрепа на британското правителство, като гарант за статута на паунда като международна резервна валута, наред със златото, Освен това то осигурява с помощта на флота си свободната търговия след завоюването на поредната територия (или подписването на съответния договор с нея) , изгражда цялата необходима инфраструктура (железопътни линии, пристанища, местна администрация, включително съдилища, училища и болници) и гарантира с военната си сила нейната сигурност, докато за самия Роудс и лондонските му банкери остават всички ползи от тези операции. По-късно този модел е възприет като образец за по-късните международни бизнес-експанзии.

Британската империя през 20-те години на ХХ век

Британската империя през 20-те години на ХХ век

 

Според първия вариант на завещанието си от 1877, Роудс планира да дари своето огромно състояние за създаването на елитарна общност, която да работи за обединяването на Великобритания и САЩ с цел колонизацията на целия африкански континент, Светите земи и долината на Ефрат, както и за изграждането на система на колониалното представителство в имперския парламент, чиято цел да бъде обединяването на откъсналите се от Империята бивши нейни колонии и образуването в резултат от това на една толкова могъща свръхдържава, против която никоя друга сила не може да започне война. В резултат от това интересите на човечеството занапред следва да бъдат прокарвани единствено от Британската империя, в качеството и на своеобразно световно имперско правителство.

Когато Роудс умира през 1902, тази секретна общност (т.нар. Society of the Elect , т.е. "Общество на избраните" - б.р.) вече функционира успешно под ръководството на неговото протеже лорд Алфред Милнър. В ръководството и влизат лорд Роузбъри (Арчибалд Пимроуз, британски премиер през 1894-95 и зет на Майер Ротшилд), както и банкерът Алфред Бейт. Тя с нови сили реализира на практика идеите на Образователния фонд на Роудс (Rhodes Scholarship) за формирането и възпитанието на елитите на Американската и Британската империи. По-късно планът на Роудс за глобална империя in perpetuum, бива въплътен в създадената официално през 1909 т.нар. "Група на Кръглата маса" (Round Table Movement), разполагаща с филиали на цялата територия на Империята и, в крайна сметка, в основаните през 1920 във Великобритания Кралски институт за международни отношения (RIIA, известен и като "Чатам Хаус) и през 1921 в САЩ Съвет по международни отношения (CFR).

Британската империя лансира алтернативен модел на глобално господство, в чиито рамки единствената доминираща държава насъсква останалите играчи един срещу друг, изгражда съобразен със собствените и интереси единен финансово-икономически ред, налага с помощта на глобалните медии приемлив имидж на британската доминация и осъществява тайни операции под прикритието на дипломатически и военни мисии, а когато всички тези средства не сработват, прибягва към груба военна сила. Както е известно Великобритания е част от т.нар. "Римленд" (термин, лансиран през 1940 от американския геополитик Никълъс Спайкъм, с който се обозначават периферните зони, обкръжаващи "Хартленда" от запад, юг и югоизток и включващи Западна Европа, Близкия Изток, Индия и Китай - б.р.), контролира океаните и влияе върху "Хартленда", олицетворяван от Германия и Русия.

Членът на "Кръглата маса" Хилфорд Макиндер, както и неговият последовател от либералния лагер Хърбърт Уелс, лансират идеята за един по-неформален статут на Империята, под формата на Британска общност на нациите. Макиндер вижда в глобалната империя, към която добавя и бъдещата "еврейска Палестина, задължена на Великобритания за своето съществуване и заобиколена от враждебни арабски държави", основата на новия световен ред. В тази връзка той прави оказалата се съвсем реалистична прогноза, че новият "Кръстоносен поход" за овладяване на Светите земи ще бъде най-вече политически и икономически, а не религиозен или военен проект, както по времето на първите кръстоносни походи. Макиндер е наясно, че създаването на тази последна формална колония е необходима за завършването на геополитическия план за "глобалната Британска империя". При това по онова време ционисткият проект има своите последователи в средите на британския политически елит, които обаче не се интересуват от ционизма, сам по себе си, а от идеята за империята и завръщането на евреите в родината им Палестина, като елемент от налагането на нов модел на световно устройство, гарантиращ доминацията на Великобритания в качеството и на "империя на Световния остров".

Какво се крие зад британския имперски проект

Всъщност, зад тези грандомански фантазии за глобално британско господство се крие нещо не толкова очевидно, затова пък много по-опасно. Както посочва австрийският икономист Рудолф Хилфердинг, с развитието на капитализма монотонно нарастващите пропорции на индустриалния капитал престават да бъдат собственост на самите индустриалци, създали въпросните предприятия. Те изпадат във все по-голяма зависимост от банките, финансиращи производството им. От друга страна, самите банкери, които отпускат все повече средства за нуждите на индустрията, стремително се превръщат в индустриалци. Този банков капитал, който на практика се трансформира в индустриален, представлява т.нар. "финансов капитал". С други думи, финансовият капитал е капиталът на банките, използван от индустриалците за развитието на собственото им производство.

В този смисъл, глобалният имперски проект, характерен за който е контролът на банките над индустриалните монополи, представлява проект за световно управление, осъществяван обаче не от националните държави, а от банковия (финансовия) елит. В рамките на този модел, експлоатацията на глобалната "периферия" от глобалния "център" се прикрива зад невинната на пръв поглед финансова отчетност на обезличените транснационални финансови корпорации.

Либералната идеология

Ключова роля в целия този процес играе идеологията на либерализма, придаваща огромно значение на частната собственост и пазара, като основен регулатор на всяка икономическа активност. Либерализмът се фокусира върху това, че държавата на бива да се меси в сферата на "индивидуалните права". Тази програма (плюс разпространението на християнството, там, където това се оказва възможно) се реализира в периферните страни с цел да бъде оправдана намесата на "центъра", разрушаването на традиционните структури и последващата трансформация на цялата им социално-политическа система.

Тази теория обаче е порочна в самата си основа, т.е. в налагането на икономически модел, базиращ се на неограничените пазарни отношения. В имперските центрове на Запада това води до демонтажа на феодалния модел и създаването на правна инфраструктура, необходима за превръщането на земята и труда в стока и принуждаването на собствениците на земя и индустриалните работници да приемат диктатурата на пазара. Либерализмът игнорира факта, че някои индивиди са "по-равни" от другите още от момента на раждането си, както и , че пазарните цени могат да се влияят от множество други фактори, освен от производителността на труда. На практика, пазарът отхвърля редица по-благородни характеристики, традиционно асоцииращи се с либерализма, красноречиво свидетелство за което е цялата история на либералния триумф: отмяната на т.нар. Хлебни закони от британския премиер-консерватор Робърт Пийл през 1848, когато "освободената" пазарна икономика става главната причина за масовия глад (от който умират над един милион души) и емиграцията на милиони ирландски селяни.

Американската доктрина за "предопределената съдба"

На свой ред в прословутата доктрина за "предопределената съдба" ("Manifest Destiny"), лансирана през 1845 и акцентираща върху принадлежността на САЩ към "англосаксонската раса", зараждащата се Американска империя декларира намерението си да обхване целия северноамерикански субконтинент до Тихия океан (и дори да се разшири отвъд него), а през 1920, в годишното си послание до Конгреса, президентът Удроу Уилсън вече акцентира върху мисията на Съединените щати да прокарват и защитават демокрацията по целия свят.

По отношение на Близкия Изток и Централна Азия, като друг ключов идеологически елемент на имперската концепция се очертава прокарваната от британците идея за "ориентализма", която признава родствената връзка между християнството и исляма, но дефинира последния като "не-култура", която следва да бъде разбрана и интерпретирана за целите на империята. По-късно тази теза е подложена на критика от американския професор-хуманитарист от палестински произход Едуард Саид (който, между другото, е християнин), опитващ се да докаже, че ислямът и мюсюлманите проникват в съзнанието на западния човек като "Другия" ("Източния"), т.е. като негативна културна опозиция на християните и на европейския и еврейския опит. Мисионерите пък разглеждат исляма като своеобразна християнска ерес, възникнала без намесата на християните и юдеите и затова нуждаеща се от определени "реформи", които да улеснят пътя на мюсюлманите към съвременния свят. Този начин на мислене оправдава (и продължава да го прави) интервенцията и дори колонизацията на ислямските държави с цел тяхната модернизация по "рецептите" на западните имперси сили.

Заключение

Ролята на идеологията в тези Големи игри е трудно уловима. Тя е нещо като водата, в която плуваме, или въздуха, който дишаме, без да осъзнаваме, че той ни заобикаля отвсякъде. Това е еквивалент на пълноценната и автоматично функционираща нервна система. Как иначе можем да си обясним готовността на западните политици да се примиряват и дори да поемат отговорността за извършваните от техните армии масови убийства (Робърт Клайв и Уинстън Чърчил в Индия и Африка по време на Първата Голяма игра, Робърт Макнамара и Хенри Кисинджър във Виетнам по време на Втората Голяма игра, или Джордж Буш и Барак Обама в Афганистан и Ирак по време на Третата Голяма игра)? Как иначе можем да обясним скандалното изказване на Збигнев Бжежински :"Кое е най-важното за световната история? Възходът на Движението Талибан или крахът на Съветската империя? Група неуравновесени мюсюлмани или освобождението на Централна Европа и края на студената война?".

Идеологията, очертаваща рамките на всяка геополитическа игра, формира и определен начин на мислене, който постепенно овладява мисловните процеси на самите играчи, превръщайки ги в лишен от етични спирачки "обслужващ персонал" на игровата логика. На селяните в затънтените египетски села, които ежедневно се борят за оцеляването си, се предлага да повярват, че глобалната пазарна система прави всичко възможно за подобряването на живота им, затова просто трябва да продължат робския си труд, приемайки съдбата си такава, каквато е, докато собствените им политически лидери биват принуждаване да заложат в поредната Голяма игра на "свободния свят".

 

* Авторът е канадски геополитически анализатор, автор на няколко книги за въщната политика на САЩ и Великобритания

{backbutton}