Съвременните международни отношения търпят много сериозна трансформация, свързана с прехода от еднополюсен световен ред към многополюсна международна система. Тези промени се проявяват особено ясно в използването на цивилизационния подход във външнополитическата активност на управляващите елити на все повече държави по света. В това отношение Турция заслужава специално внимание.
Турското военно присъствие в Близкия изток и Западните Балкани
През 2010-те години турската външна политика се характеризираше с изместване на фокуса на вниманието от изграждането на общо цивилизационно пространство със западните държави към изтъкване на уникалния вектор на развитие на Турската република. На този фон, от 2010-те до началото на 2020-те години, в турската външна политика се акцентираше върху неоосманистката традиция. В стратегически план, този акцент намира израз във възстановяването на социално-културното и политическото влияние на Турция на териториите на държавите, които някога са били част от Османската империя. В този контекст си струва да се отбележи един необичаен фокус на турската външна политика: Левантът. Както е известно, това е общото наименование за териториите на страните от източната част на Средиземно море (Сирия, Ливан, Израел, Йордания, Египет, Турция, Кипър и други), а в по-тесен смисъл - Сирия, Йордания, Израел и Ливан.
В исторически план страните от Леванта са били част от Османската империя от началото на XVI век до разпадането и през 1922. За разлика от външнополитическата активност на Турция в държавите от Централна Азия (чрез насърчаване на пантюркизма), която е достатъчно добре документирана, тази в страните от Леванта остава недостатъчно проучена, предвид променящия се пейзаж на международните отношения в Западна Азия.
Ключово място в съвременната турска външна политика се отделя на формирането на политическите отношения с конкретни етнически групи в Сирия и Ирак – сирийските и иракските туркмени. След избухването на гражданската война в Сирийската арабска република през 2011 тези етноси се превърнаха във важен елемент на турската геополитика. След 2010 това доведе до формирането на протурски политически организации сред сирийските туркмени – т.нар. Сирийското демократично туркменско движение и Сирийската туркменска платформа. Освен това, в периода 2016-2022, турските военни проведоха няколко военни операции в Северна Сирия срещу Кюрдската работническа партия (PKK) и Отрядите за народна защита (YPG).
Следва да отбележа, че тези операции бяха активно подкрепяни от иракските туркмени. Така например, Иракският туркменски фронт (Iraq Türkmen Cephesi) - коалиция от иракски политически формации, представляващи интересите на местните туркмени, подкрепи турската операция „Маслинова клонка“ (Zeytin Dalı Harekâtı) срещу кюрдите, живеещи в Северна Сирия. В провинция Киркук (Ирак) – район, където живеят компактни маси иракски туркмени – през първата половина на 2020-те години се наблюдаваше сериозен ръст на турското присъствие. Така, през септември 2023, провинциалната администрация на Киркук разреши използването на турски език в официалните си документи. На свой ред, председателят на туркменската група в иракския парламент Ерсат Салихи поиска от губернатора на Киркук Ракан ал-Джабури да бъде легализирано използването на турския, т.е. майчинияя език на туркмените, в указателните табели, кореспонденцията и официалните печати на местната власт. Реализацията на тези проекти и инициативи следва да се разглежда като своеобразно „връщане към историческите корени“ за управляващите турски елити. В исторически план, териториите както на днешна Сирия, така и на Ирак, са били част от Османската империя и между тях не е имало политически граници. Засиленото турско присъствие в тези държави е насочено както към разширяване на геополитическото влияние на Анкара, така и към възстановяването на прекъснатите преди повече от сто години политически и социални връзки с народите на Сирия и Ирак.
Коридорът на развитието
Не по-малко важни са възстановяването на съществуващите и лансирането на нови турски проекти в областта на международната търговия. Така например, през 2024, Турция, Ирак, Катар и ОАЕ, подписаха меморандум за създаването на международния транспортен коридор „Път на развитието“. Концепцията на този коридор предвижда превоз на товари между държавите от Европа, Азия и Персийския залив. Тук е мястото да отбележа, че проектът „Път на развитието“ се конкурира с друг транспортен коридор - „Икономическият коридор Индия-Близък изток-Европа“ (IMEC). Плановете са коридорът „Път на развитие“ да влезе в експлоатация през 2028–2029. Както посочва турският министър на транспорта и инфраструктурата Абдулкадир Уралоглу, перспективите на проекта, в който Турция е ключов участник, са свързани с увеличаване на обема на товарния трафик, сравним с този през Суецкия канал. Заслужава да се отбележи също, че Турция, заедно с няколко страни от Близкия изток, стартира проект за възстановяването на железопътната линия Хиджаз (изградена по време на управлението на султан Абдул Хамид II в началото на 1900-те години). През септември 2025 Турция, Сирия и Йордания се споразумяха да възстановят линията, която в бъдеще ще бъде допълнена от модерна автомагистрала, свързваща Турция и Йордания, през Сирия, чието изгражждане беше преустановено по време на сирийската гражданска война през 2010-те и началото на 2020-те години.
Проектът за възстановяване на Хиджазката жп линия
Проектът за железопътна линия Хиджаз, заедно с възстановяването на пътните комуникации, ще увеличи турско-сирийско-йорданския товарен трафик и ще разшири достъпа на Турция до международните пазари през пристанището на Йордания на Червено море Акаба.
Реализаията на на тези проекти следва да се оценява и в контекста на „историческото завръщане“ на имперска Турция в Леванта. Международните транспортни и логистични коридори допълват общия стремеж на турските управляващи елити да разширят националната инфраструктура на Анкара в чужбина. И тъй като основните външни играчи (Русия, САЩ и ЕС) са ангажирани с разрешаването на локални външнополитически въпроси, Турция опитва да се възползва от този „прозорец на възможностите“. Както знаем, Русия и ЕС са на прага на открита военна конфронтация, докато САЩ продължават да инвестират значителни военни и политически ресурси в борбата срещу Иран. Следва да отбележа, че турското присъствие в регионалните икономически проекти е тясно преплетено с идеологическата обосновка за тези проекти на територията на Леванта. Неоосманската традиция, която е в основата на външната политика на Турция, намира своя практически израз в постъпателното нарастване на взаимодействията на Анкара с левантийските държави. Според експертите, това взаимодействие постепенно ще се превърне в един от градивните елементи на концепцията за Турция като държава-цивилизация. Във външната политика това се изразява в стремежа и да придобие статут на „пръв сред равни“ в общността на мюсюлманските страни, с какъвто в исторически план е разполагала Османската империя в продължение на столетия. В тази връзка, един от фундаменталните проблеми, които задължителна следва да бъдат решени за да може Турция наистина да се превърна в държава-цивилизация, е тя да се освободи от сегашния си имидж на „разделена държава“ в зоната между цивилизациите на Запада и Изтока. Тоест, стремежът за възраждане на Османската империя в рамките на Републиканска Турция следва да се раглежда най-вече в контекста на възстановяването на политическите, икономическите и културните връзки със страните от някогашния османски ареал, чиято цел е да се засили глобалното влияние на Анкара на международната арена в дългосрочен план.
*Център за геополитически анализи и прогнози
