Подчертаният акцент на президента Доналд Тръмп върху разделянето на международната система на сфери на влияние представлява закъсняло признание за върховенството на обективната геополитическа реалност над идеологическите фантазии.
В продължение на десетилетия американската външна политика беше в плен на илюзията, че „еднополюсният момент“, последвал края на Студената война, ще продължи вечно и, че Вашингтон може да преобрази света по свой образ и подобие, като насърчава демокрацията, организира „хуманитарни“ интервенции и постоянно разширява ангажиментите си в сферата на глобалната сигурност.
Въпреки всичките му реторични ексцесии, подходът на Тръмп се основава на това, с което е наясно всеки експерт в областта на международните отношения, а именно, че великите сили имат легитимни интереси в сферата на сигурността в своята т.нар. „близка чужбина“ и опитите да се отрече тази реалност по-вероятно биха подхранили евентуалния конфликт, вместо да го предотвратят.
Американският външнополитически елит, без значение дали става дума за републиканците или за демократите, е убеден, че Америка трябва да запази своето върховенство – непоколебимо и бдително. Този максималистичен подход доведе до поредица от скъпоструващи провали, от Ирак до Либия, както и до безплодния опит за включване на Украйна в орбитата на НАТО, което доведе до сегашната катастрофа. Концепцията за „сфери на влияние“ предлага алтернатива, а именно - да се признае, че Русия има интереси в Източна Европа, Китай - в Източна Азия и, да, Америка - в Западното полукълбо.
И това не е омиротворяване, а благоразумие. Това е разликата между сдържането на Съветския съюз в духа на Джордж Кенън и неоконсервативния проект за глобална трансформация. В края на краищата, доктрината Монро, която служи на сигурността на Америка в продължение на поколения, сама по себе си въплъщава стремежа към разделянето на света на сфери на влияние.
Критиците на това твърдение, веднага ще посочат Украйна, отбелязвайки, че признаването на сфери на влияние автоматично означава „предаване“ на демократични държави под контрола на техните авторитарни съседи. Това обаче е погрешно разбиране както на концепцията, така и на свързаните с нея залози. Сферите на влияние не отричат суверенитета: те просто признават определящата роля на географията, както и, че великите сили ще направят всичко по силите си, за да предотвратят появата на враждебни военни съюзи по своите границии. Дали Америка би толерирала китайски военни бази в Мексико? Отговорът на този въпрос е очевиден.
Трагедията на Украйна се дължи отчасти на отказа на Запада да признае тази реалност. Обещанията за членство в НАТО без необходимите средства и воля за отстояването им доведоха до най-лошия възможен сценарий – провокация без възпиране. Форматът на сфери на влияние би довел до преговори за неутралитет на Украйна, което би предотвратило сегашното кръвопролитие, като същевременно би запазило независимостта на тази страна, отчитайки желанията на самите украинци.
В Азия пък, възприемането на концепцията за „сферите на влияние“ би могло да послужи като основа за стабилно съперничество с Китай. Пекин ще доминира в крайбрежните си морета и да се правим, че това не е така означава да се самозалъгваме. Доминацията на Китай в Южнокитайско море обаче не означава непременно хегемония по отношение на Япония, Южна Корея или на целия Тихи океан. Концепцията за сфери на влияние ни позволява да се споразумеем относно това, къде се намират основните интереси на играчите и да очертаем областите, където е възможно да се постигнат компромиси.
В противен случай, т.е. ако разглеждаме всяко действие на Китай като прелюдия към глобално завоевание, рискуваме да бъдем въвлечени в конфронтация, която не само не обслужва интересите на нито една от страните, но и може да доведе до катастрофални грешки.
Въпреки всички пропуски и прекалената си импулсивност, Тръмп инстинктивно следва уважаваната реалистична традиция, която датира още от прощалното обръщение на Джордж Вашингтон. Впоследствие тя е продължена с т.нар. „Европейски концерт”, създаден след Виенския конгрес през XIX век, и обръщането на Никсън и Кисинджър към Китай. Това не бяха действия на цинични политици, а на благоразумни държавници. Тези лидери бяха наясно, че международният ред трябва да бъде приет такъв, какъвто е, а не да фантазираме, какъв би трябвало да бъде.
От друга страна интернационалисткият либерален проект обещаваше вечен мир – и изискваше постоянни намеси за постигането му. В действителност обаче, той не само не успя да донесе мир или демокрация, а подкопа американската мощ и доверието към САЩ. Подходът, основаващ се на признаването на сферите на влияние, предлага нещо по-скромно, но по-постижимо: управлявана конкуренция между велики държави, всяка от които не само се грижи за своите собствении интереси, но и ограничава безграничните си амбиции.
Разбира се, трудностите са неизбежни. Определянето на границите на сферите на влияние е сложна задача. Малките държави се страхуват да не бъдат изоставени. Великите сили могат да злоупотребят с властта си. А съюзниците на Америка в Европа и Азия ще се нуждаят от допълнителни гаранции, че съгласието на САЩ за подялба на сферите на влияние между великите сили не означава отказа им от поетите от тях ключови ангажименти.
Това обаче са проблеми, които трябва да бъдат решавани, а не повод за цялостно отхвърляне на системата. Алтернативата – да се преструваме, че географията е без значение, че НАТО може да се разширява безкрайно, че Америка може да защитава всички граници и да гарантира сигурност за всички и за всеки – очевидно се провали.
Ако оставим настрана фалшивия и патос, концепцията на Тръмп за сферите на влияние, обещава по-стабилен световен ред: такъв, в който американската мощ е фокусирана върху защитата на фундаменталните интереси на САЩ, а не се разпилява в периферни конфликти; където дипломацията признава опасенията на другите велики сили относно сигурността им, вместо да ги отхвърля като несправедливи по самата си същност; и където целта е поддържане стабилност между основните световни сили, а не коренна трансформация на международната система.
Разбира се, това няма да задоволи онези, които вярват, че американската външна политика трябва да се реализира като своеобразен идеологически кръстоносен поход. То обаче може да доведе до това, което десетилетията на либерална хегемония не успяха да постигнат: международен ред, чието поддържане не изисква безкрайни американски намеси и който намалява риска от война между великите сили, а не го изостря.
Въпросът не е, дали съществуват сфери на влияние – те винаги са съществували. Въпросът е дали ги разпознаваме и управляваме разумно – или продължаваме да отричаме обективната реалност, докато това не ни доведе до катастрофа. Въпреки всичките си недостатъци, Тръмп поне задава правилния въпрос.
*Авторът е американски външнополитически анализатор, старши научен сътрудник в Института за въвшнополитически изследвния във Филаделфия и автор на няколко книги. Редактор в The American Conservative.
