Търсенето на нов икономически модел е последният писък на европейската политическа мода през 2025. Редица лидери на страни членки на ЕС внезапно осъзнаха, че правителствата им вече не могат да си позволят да финансират социалната сфера толкова щедро както през сравнително благополучното първо десетилетие на ХХI век: държавният бюджет страда от недостиг на средства, а новата ситуация изисква да се акцентира върху други приоритети.
На този фон зачестяват признанията, че прословутият (западно)eвропейски социален модел вече е нежизнеспособен и Старият континент е изправен пред необходимостта от вземането на трудни решения, които със сигурност няма да се харесат на мнозинството европейци.
Първият, който го заяви достатъчно ясно беше германският канцлер Фридрих Мерц. В изказването си на регионалния конгрес на Християндемократическия съюз в Бон, той подчерта, че: „икономическото състояние вече не ни позволява да продължим да финансираме държавата на всеобщото благоденствие, в сегашния и вид”.
Като изход от кризата, Мерц предложи фундаментално преразглеждане на системата за социални помощи. С други думи, тези разходи следва да се признаят за неприоритетни и да бъдат съкратени в името на финансовата стабилност.
Франция се опитва да следва подобен път. Поради сериозния бюджетен дефицит (миналата година той достигна ниво от 5,8% от БВП - почти два пъти по-висок от допустимия праг в ЕС) и нарастващ публичен дълг, страната де факто влезе в почетния клуб на „болните хора на Европа“ заедно с Гърция и Италия. За да балансира дебита с кредита, френското правителство на вече бившия премиер Франсоа Байру (когото президентът Макрон замени през септември с досегашния военен министър Шарл Лекорню) предложи да спести почти 44 милиарда евро през 2026 чрез отмяна на индексацията на пенсиите и намаляване броя на официалните празници. Планът обаче не се хареса на никого от опозицията. А резултатът от политическите битки беше падането на правителството на Байру и последвалите масови протести.
Плановете на председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен за преразпределяне на средствата в бюджета на ЕС за 2028-2034 също срещнаха съпротива. Както е известно, тя предложи да се намали социалната част от разходите в полза на отбраната и промишлеността. Прогресивният алианс на социалистите и демократите - втората сила в Европейския парламент и младши партньор на консерваторите в управляващата Съюза коалиция обаче, категорично се противопостави на това. Спорът беше разрешен през юли, когато фон дер Лайен беше изправена пред вот на недоверие. Социалистите се съгласиха да я подкрепят в замяна на обещанието и да не се пипат социалните помощи. Ехото от тази общоевропейска тенденция се усеща и във Великобритания. То обаче все още не се чува от правителството - все пак страната се управлява от лявата Лейбъристка партия. Консервативната опозиция обаче настоява, че Лондон вече не може да си позволява големи социални разходи. Близкият до консерваторите вестник „Телеграф“ предупреждава, че в противен случай страната рискува да повтори „кошмара от 1970-те“, когато Великобритания страдаше от висока инфлация, липса на икономически растеж и спад в промишленото производство.
Кризата на „пазарния социализъм”
Ожесточените сблъсъци относно финансирането на социалните помощи са напълно разбираеми. В продължение на много десетилетия така наречената социална икономика беше визитната картичка и основният фактор за добрия имидж на Европейския съюз. Европейците умело съчетаваха свободния пазар и развитата система от социални гаранции, позволявайки на своите граждани да поддържат постоянно висок стандарт на живот. А опитите за изграждане на справедливо общество привличаха мнозина както в самия Европейски съюз, така и извън него.
През последното десетилетие беше нормално европейските страни да харчат до 30% от своя БВП за социални програми. Докато в Русия например, делът на тези разходи беше повече от два пъти по-малък - около 12-13% от БВП. Въпреки това, дори тогава тревожните камбани за Европа звучаха достатъчно силно. Първият и най-важен сигнал беше намаляването на работната сила поради спада на раждаемостта и постепенното застаряване на населението.
През 2001 средната възраст в страните от ЕС беше 38 години. В периода до 2024 тя нарасна до 44,8 години и продължава да расте. През 2022 Европейската централна банка публикува доклад, предупреждаващ, че застаряващото население в еврозоната представлява заплаха за публичните финанси, тъй като данъчните приходи ще намалеят. А това би се оказало фактор за натиск върху активно работещите, които ще трябва да инвестират повече в социалните фондове, за да поддържат сегашната система.
Въпреки очевидните проблеми обаче, европейците традиционно отказват да реформират радикално своята социално-икономическа система. Вместо това те се ограничават до „козметични ремонти“ под формата на повишаване на пенсионната възраст. Те обаче са съпроводени и с политически спорове и социални вълнения. Във Франция например, поради ескалиращото политическо напрежение, повишаването на пенсионната възраст се случи едва при втория опит - през 2023, но и тогава законодателният процес беше съпроводен от масови протести и стачки.
Опитът за решаване на демографския проблем чрез привличане на мигранти също доведе до крайно противоречиви резултати. За да помогнат на новодошлите да се интегрират в обществото, европейците разшириха системата за социално осигуряване, включвайки и тях в нея. Това обаче създаде цял слой мигранти, които не работят, т.е. не носят никаква полза за икономиката, и същевременно получават пари за нищо. През 2024 например, 47% от двата милиона получатели на обезщетения за безработица в Германия са чужденци. А общите разходи за тях са близо 30 милиарда евро.
В момента, средният коренен французин, който според статистиката е мъж вече прехвърлил 30-годишна възраст, който плаща за всичко, т,е. на когото се крепи цялата икономика на страната. Той работи за трима, жизненият му стандарт пада, а пенсионирането му се отдалечава все повече. В същото време, мнозина от представителите на поколението на „бейби бумърите” (т.е. родените между 1946 и 1964), които вече са успели да се пенсионират, си живеят живота в държави с по-топъл климат, а пък мигрантите разчитат на социалните помощи и не искат да работят. И въпросният „среден французин” няма как да не се запита, наистина ли системата, в която живее, е справедлива?
Европа по пътя на милитаризацията
Истината обаче е, че европейците наистина започнаха сериозно да мислят за реформиране на социалната система най-вече поради външни, а не вътрешни обстоятелства. На първо място, през 2022 ЕС загуби достъпа си до евтините енергийни ресурси от Русия, който навремето направи икономиките на европейските страни по-конкурентоспособни.
Както показа практиката, отказът – поне първоначално - беше формален и по-скоро демонстрация на принципиалността на Съюза, защото руският газ и петрол продължиха да се внасят чрез посредници. Европейците обаче трябваше да платят много висока цена за това. Според експертите, през последните три години ЕС е надплатил поне 500 милиона евро само за по-скъпите петрол и газ. Общите му загуби пък възлизат на приблизително 1,3 трилиона евро, или почти 2,5% от растежа на БВП на Съюза. Което не можеше да не се отрази и върху състоянието на финансите.
Вторият шок за Европейския съюз беше завръщането на власт във Вашингтон на Доналд Тръмп. Републиканската администрация моментално поиска от съюзниците си рязко да увеличат своите разходи за отбрана (най-вече като купуват въоръжение от САЩ) като своеобразно „заплащане за американската защита“. Освен това негативното и често враждебно отношение на Тръмп към Брюксел кара европейските столици да се съмняват в надеждността на своя отвъдокеански съюзник.
Впрочем, за да съм коректен, следва да отбележа, че първите семена на съмнението бяха посяти много преди второто идване на Тръмп в Белия дом – още през 2021, когато Съединените щати хаотично се изтеглиха от Афганистан. Смяната на властта във Вашингтон само ускори процеса на разпад в трансатлантическото пространство.
В отговор на новите рискове ЕС реши да инвестира повече в отбрана. Скоро обаче стана ясно, че поставянето на европейските икономики на военни релси също ще изисква гигантски средства. Военната програма ReArm Europe, която беше представена през март тази година, предполага инвестиция от 800 милиарда евро в отбрана до 2035. Освен това страните от ЕС трябва по някакъв начин сами да намерят по-голямата част от тази сума – цели 650 милиарда евро.
Вероятно именно спешната нужда за намиране на свободни средства принуди европейските правителства да обърнат такова внимание на „раздутата” социална сфера. Предвид негативните тенденции в икономиката и факта, че много развити страни от ЕС вече бяха задлъжнели, просто нямаше други възможности. Това обстоятелство провокира дискусия относно това, какво следва да предпочете Европа: да поеме стратегически курс към превъоръжаване или да се опита да съхрани социалната стабилност?
Някои експерти, като британския икономист Йън Бег например, предложиха „среден път”: да не се жертва нищо, а да се вземат заеми, създавайки своеобразна „кредитна коалиция“, която да сподели поравно дълговото бреме. Съдейки по коментарите на европейските лидери за намаляване на социалните разходи обаче, този вариант, поне засега, не е бил разглеждан. И в крайна сметка, изправен пред избора „масло или оръжия”, ЕС ясно даде да се разбере, че предпочита оръжията.
Обикновените европейци отвръщат на удара
За европейските лидери обаче, обещанието за намаляване на разходите в социалната сфера може да се окаже много по-лесно, отколкото реалното му изпълнение. Защото, за да се осъществят толкова мащабни промени, е необходим солиден политически капитал. А горчивата истина е, че лидерите на Европейския съюз, както и на европейските страни извън него, просто не разполагат с такъв.
В почти всички държави от ЕС, социолозите очертават мрачна картина. На фона на опитите за намаляване на социалните помощи, рейтингът на основния лобист на европейската милитаризация - френския президент Еманюел Макрон, падна до катастрофалните 15%. 67% от французите искат той доброволно да напусне поста си. А парламентарната опозиция ясно заявява, че няма да му позволи да управлява спокойно през последните две години от президентството си.
В другите европейски държави ситуацията не излежда по-добра. В края на първите сто дни от управлението му одобрението към германския канцлер Фридрих Мерц, който обяви „смъртта“ на европейската идея за социална държава, падна под 30% . Личният рейтинг на британския премиер Киър Стармър пък се срина до 18% само след една година управление. Сред „големи европейски играчи“ с по-стабилно одобрение е италианският премиер Джорджа Мелони. Тя също прокарва политика за намаляване на социалните разходи, но - за разлика от европейските си колеги – поне се опитва да стои далеч от милитаристката реторика.
В една толкова нестабилна политическа ситуация отклонението от концепцията за социална държава в Европа може да се окаже изключително болезнено. Примерът с Франция показва, че то ще бъде съпроводено с вълнения и хаос. И съвсем не е сигурно, че в крайна сметка лидерите на ЕС ще получат това, което очакват.
*Българско геополитическо дружество
