Оста Вашингтон-Токио и идеята за формиране на „азиатска НАТО”

Дори съществувалият през периода 1955-1977 т.нар. Манилски пакт, не успява да се справи с възхода на национално-освободителните движения в Южна и Югоизточна Азия и бива разпуснат. След края на Виетнамската война и поражението на САЩ в нея, в АТР вече половин век цари мир. Въпреки това, тъй като в региона присъстват достатъчно играчи, разполагащи със значителен военен потенциал, всеки конфликт там може да доведе до големи материални загуби и човешки жертви. В тази връзка, поредното актуализиране (по инициатива на Япония) на идеята за създаване на „азиатска НАТО“ рискува да окаже сериозно негативно въздействие върху сигурността на региона, дори и ако си остане неосъществена.

Военните амбиции на Шигеру Ишиба

Японският премиер Шигеру Ишиба, който пое поста през октомври 2024, е известен сред колегите си като фен на всичко военно. По принцип, за японското общество е характерен пиететът към националните въоръжени сили, дори при наличието на сегашната „мирна конституция“, което обаче не пречи на японците да продължават да изпитват силни съмнения относно целесъобразността на очевидния милитаристки уклон в стратегията на управлявашите  за развитие на страната. Опитът за прокарване на тезата „Днес Украйна, а утре – Източна Азия“ не получи масова подкрепа в страната, но въпреки това оказва влияние върху японската политика в сферата на отбраната.

Ще припомня, че в речта си в Института Хъдсън във Вашингтон, през есента на 2024, Ишиба подчерта, че основната цел на хипотетичната организация за гарантиране на сигурността в (Източна)Азия е да не допусне окупацията на остров Тайван от Китай чрез формирането на „коалиция на демокрациите“, способна да сдържа Пекин, тъй като самата Япония е съшествено ограничена в законодателно и материално отношение и не може да повиши радикално военния си потенциал. В тази връзка японският пример посочи, че и в момента е възможно да се осъществи подобно взаимодействие на основата на двустранните споразумения в сферата на сигурността между САЩ и Япония и САЩ и Южна Корея, пакта АНЗЮС (Австралия, Нова Зеландия, САЩ), както и на петстранния отбранителен договор в рамките на „Общността на нациите“ между Австралия, Малайзия, Нова Зеландия, Сингапур и Великобритания. В същото време обаче, той не изключи и създаването в бъдеще на такъв алианс на азиатските държави, в който да влиза и Китай.

Показателно е, че само месец по-късно – в първото си изказване пред японския парламент, Шигеру Ишиба се опита да избегне спорните моменти в лансираната от него стратегия като въобще не спомена за „азиатска НАТО“, ядрено сдържане и съвместни ядрени мисии със САЩ, тъй като всички тези идеи формално противоречат на законодателството на страната. На свой ред, по време на редица срещи в рамките на АСЕАН, представителите на Токио акцентираха върху това, че създаването на отбранителен алианс може да отнеме десетки години. Не е ясно обаче, как следва да се отнасяме към твърдението на премиера Ишида за скорошно разполагане на японски военни в американската база на остров Гуам.

Истината е, че в Япония от дълги години се водят спорове относно способите за реализация на концепцията за „колективна отбрана“ или за „колективна сигурност“ в усилията за „нормализация“ на страната, т.е. тя да може да зашитава националните си интереси и с помощта на военна сила. Въпреки това, самото понятие „азиатска НАТО“ несъмнено означава, че става дума за военно-политически алианс, способен на всякакви действия в интерес на страните участници в резултат от взето от тях решение, дори ако те са извън формалната му зона на отговорност. Токио едва ли е готов да участва активно в операции, подобни на „Съюзна сила“, насочена срещу остатъчна Югославия или пък на интервенцията на НАТО в Либия. Според опозиционната Демократическа партия за народа, идеята за формиране на регионален алианс е „твърде крайна“, а реализацията и ще ограничи възможностите на страната за развитие на международното сътрудничество. Деликатен момент в идеята за „тихоокеанския алианс“ е отношението към Китай, тъй като далеч не всички държави от региона са склонни да го разглеждат като противник. Ще припомня, че японската стратегия за националнва сигурност от 2022 определя Пекин като „най-голямото стратегическо предизвикателство“. Впрочем, и самият премиер Ишиба се придържа към двойнствена позиция по въпроса, призовавайки едновременно за сдържане и за разширяване на взаимноизгодното партньорство с китайците на всички нива и в духа на формулата за общите интереси, лансирана от покойния Шиндзо Абе и тогавашния китайски лидер Ху Дзинтао през 2006. Вторият проблем е свързан с неяснотата относно продължителността и успеха на политическата кариера на сегашния японски премиер Ишиба. За неговата Либерално-демократична партия е изключително важно да съхрани позициите си, затова е склонна да избягва резки движения във външната политика с цел запазване на вътрешната стабилност.

Позицията на САЩ

През последните няколко години, т.е. при управлението на президента Байдън, Вашингон осезаемо ускори развитието на сътрудничеството с четиримата си „индотихоокеански съюзници“ – Япония, Южна Корея, Австралия и Нова Зеландия, включително и по линия на НАТО. Както е известно, съвременната визия за архитектурата за сигурност се различава от формиралата се след Втората световна война система „главина и спици“ (hub and spokes) в посока към усложняване на връзките между участниците. Според американския политолог от корейски произход Виктор Ча, днешната архитектура за сигурност в Азия повече прилича на „съшито от парцали одеало“ (complex patchwork) от военни алианси, регионални организации и двустранни партньорства.

Анализът на публикуваната през 2022 „Индо-Тихоокеанската стратегия“ на САЩ показва, че Вашингтон се опитва да създаде в региона интегрирана взаимносвързана мрежа от партньорства, под формата на своеобразна „решетка“ (latticework). За целта американците концентрират усилията си върху AUKUS и QUAD, в качеството им на основа на новия стратегически подход. В тази логика се вписва и подписаното през август 2023 в Кемп Дейвид споразумение с Токио и Сеул, както и първата американско-филипинска среша на върха и паралелното създаване на формат за стратегическо партньорство с Виетнам.

Стремежът на САЩ да създават различни формати на сътрудничество, вместо някаква обща организация, е известен като „минилатерализъм“, т.е. изграждане на алианси с малко участници в сферата на сигурността с изключителната цел да бъде сдържан Китай, както и да се противодейства на други потенциални заплахи. В същото време обаче, Вашингтон никога не е заявявал официално, какъв вид система за регионална сигурност  предпочита, изтъквайки единствено подкрепата си за „реда основан на правила“. Така например, според, обясненията на ключовите фигури от бившата администрация на Байдън – държавният секретар Блинкен, военният министър Остин и съветника по националната сигурност Съливан, САЩ следва да се откажат от двустранните договори, т.е. от създаването на откъснати една от друга „съюзнически диади“, и да се ориентират към по-сложни механизми, чиито участници да имат взаимно пресичащи се отношения и ангажименти. На свой ред бившият американски посланик в Токио Рам Еманюел смята, че „регионът се нуждае от икономическа коалиция, структурирана по модела на НАТО“, подчертавайки, че за целите на ефективната „търговска отбрана“ е необходим аналог на прословутия чл.5 от устава на Северноатлантическия алианс, който да задължава всички участници в организацията да оказват съдействие дори и само при „икономическа атака“ срещу някой от тях.

Изглежда, че вашингтонските стратези не са забравили, че при създаването на НАТО през 1949, сработва принципът за „баланс на заплахите“, тъй като по онова време Съветският съюз изглежда много по-опасен за държавите от Западна Европа, отколкото САЩ. Днес обаче, Китай по-скоро се представя като заплаха за страните от Азия, отколкото действително представлява такава. Дори държавите, които имат териториални спорове с Пекин, като Индия, Виетнам, Малайзия, Индонезия, Бруней и Сингапур, предпочитат да развиват многопосочни и взаимноизгодни връзки с китайците, въздържайки се от конфронтация с тях. В идеологическо отношение, Китай също не представлява никакво предизвикателство, тъй като Комунистическата партия се ориентира към „изграждане на социализъм с китайска специфика“ и отдавна се е отказала от идеята за износ на раволюция или за „пролетарския интернационализъм“. Неслучайно външният министър на Индия Субрахманям Джайшанкар определи идеята за „азиатска НАТО“ като противоречаща на принципа за неприсъединяване, който е в основата на външната политика на Делхи. Впрочем, дори и австралийският премиер Антъни Албанезе отбеляза, че все още не е дошло време за формиране на структура за колективна сигурност в Азия.

На свой ред Пекин нееднократно е критикувал предложението за създаване на „азиатски аналог на НАТО“ под формата на QUAD, AUKUS, споразумението Five Eyes („Пет очи“) или някое друго, като инструмент за сдържане на Китай. В тази връзка, експертите от Института за японски изследвания на Китайската академия на науките, прогнозират, че идеята за „азиатска НАТО“ няма как да се реализира на практика, но Япония очевидно ще продължи да отделя нарастващо внимание на модернизацията на армията си с цел противопоставяне на заплахите в сферата на сигурността. Колегите им от Китайския институт за международни изследвания пък посочват, че всеки опит за прилагане на логиката на Северноатлантическия алианс в зоната на Тихия океан, ще представлява опасна стъпка назад, към ерата на студената война и пример за мислене в духа на „играта с нулева сума“, стимулиращо конфронтацията. Според тях, тъй като Токио не е заинтересован от ескалация на напрежението в региона, в крайна сметка всички разговори за създаването на многостранна организация в сферата на военно-политическата сигурност в АТР най-вероятно ще бъдат отложени за неопределен срок.

Както е известно, през последните години придоби актуалност проблемът с т.нар. „служебни държави“ или „държави-камикадзе“, които на практика са поставен в режим на външно управление от глобалисткия елит и могат в кратки срокове да бъдат подготвени от него за осъществяване на пряка въоръжена агресия в интерес на своя „патрон“. Използването на подобни „проксита“ позволява на въпросния „патрон“ да твърди, че не участва в конфликта, обвинявайки за ескалацията му своите геополитически конкуренти, което съществено повишава конфликтния потенциал и би могло да доведе до планетарна катастрофа. Опитите това понятие да се използва по отношение на Япония обаче, нямат достатъчно основания. Просто, защото Токио демонстрира собствена политическа воля и следва националните си интереси, което съществено ограничава възможностите на САЩ да му оказват влияние. Разбира се, суверенитетът на Япония е ограничен поради присъствието на американски военни на територията на страната и зависимостта и от американските технологии. От друга страна обаче, японските Сили за самоотбрана са самостоятелна единица, която не е подчинена на съюзниците и дори след разполагането на американски ударни въоръжения, като крилати и свързхвукови ракети с наземно, въздушно и морско базиране, решението за евентуалното им използване ще бъде взето от японското правителство. Освен това Токио разполага с развита спътникова групировка, както и с напълно самодостатъчна национална разузнавателна служба, затова не се нуждае особено от външно „насочване“. Разбира се, не е ясно, как точно ще изглежда взаимодействието между японските Сили за самоотбрана и въоръжените сили на САЩ в реална бойна обстановка, а засега е налице по-скоро тенденция към повишаване автономността на японците, което впрочем, съвпада и с приоритетите на сегашния американски президент Тръмп.

Развитията на отношенията между Токио и Вашингтон в „ерата Тръмп“

По време на първия президентски мандат на Доналд Тръмп (2017-2021) запазването на качествени отношения между САЩ и Япония струваше доста усилия на Токио заради различните външнополитически визии на двете страни. Ще припомня, че през този период двустранните отношения преминаха през серия от кризи, породени от фундаменталните им разминавания по редица въпроси – от търговската политика до „разпределянето на ангажиментите“ във военно.политическата сфера. Както знаем, Тръмп традиционно се отнася с голям скептицизъм към американското участие в различни обединения, особено военно-политически, затова многократно се изказваше критично за алианса с Япония. Според него, той налага непропорционално големи задължения на САЩ, докато Токио почти изцяло разчита на помощта на съюзника си. В същото време за Вашингтон не е изгодно да прекрати този алианс, тъй като Япония не е само инструмент за прокарване на американските интереси в Азия, но и държава, на чиято територия са разположени военни бази и части на САЩ. Затова в официалните съвместни заявления от въпросния период неизменно се изтъкваше стратегическото значение на алианса и за двете страни.

В същото време, реториката на Тръмп стимулира развитието на японската политика в по-изгодна за Вашингтон посока. Ще припомня, че именно при управлението на Шиндзо Абе бяха актуализирани въпросите за повишаване на военните разходи и промяната на чл.9 на конституцията на Япония, забраняващ тя да има собствена армия. Промените в японската политика, целящи усилване на военната мощ на страната при запазване на алианса със САЩ, са от полза за последните, тъй като по този начин, Токио вече ще поема по-голяма част от разходите за поддържане на собствената си отбрана.

В същото време първият мандат на Тръмп се отрази негативно върху японските компании, търгуващи със САЩ. В частност, износът на японски стоки на американската пазар намаля с 12%. Сред пострадалите от мерките на Тръмп бяха чуждестранните филиали на такива японски компании като Kanomax Japan Inc, произвеждаща измерително оборудване за автомобили и полупроводници, Toyota, Honda  и други. Освен това, въпреки опитите на японците да преговарят, митата върху вноса на японски автомобили, стомана и алуминий в САЩ не бяха намалени. Впрочем, паралелно с това бе фиксиран и спад на японския износ в Южна Корея и Китай.

В резултат от тази политика, имиджът на Тръмп в Япония силно се влоши. Според социологически проучвания от началото на 2025, над половината японци изпитват безпокойство от действията на сегашния американски президент, а една трета от тях се опасяват, че в скоро време японско-американските отношения ще се влошат. 75% от японските компании също очакват проблеми за бизнеса си със САЩ заради икономическите мерки на Тръмп.

Сериозен удар по отношенията между двете страни нанесе и излизането на Вашингтон от Транстихоокеанското партньорство (ТТП), целящо да улесни търговията в региона. Заради решението на Тръмп Токио се лиши от значителна част от ползите от реализацията на тази сделка, защото японските производители разчитаха, че тя ше улесни достъпа им до американския пазар.

Въпреки това, сегашният японски премиер Шигеру Ишиба демонстрира оптимизъм относно развитието на отношенията си с Тръмп и очевидно няма никакви планове да се конфронтира с него при реализацията на външнополитическите си цели. Ишиба разглежда САЩ като ключов партньор, отношенията с който следва не само да се поддържат, но и да се укрепват. Той вярва, че през следващите четири години японско-американският алианс може да достигне качествено ново равнище, освен това разчита, че двете страни ще формулират обща визия за предизвикателствата пред сигурността в Азия. Истината е, че Ишиба използва далеч по-смела и радикална реторика, в сравнение с последните няколко свои предшественици на поста. Също както и Тръмп, той е привърженик на политиката „от позиция на силата“ и активно се обявява за усилване на Япония, прокарвайки идеята за ревизия на прословутия чл.9 на нейната конституция за отказ от войната като средство за разрешаване на споровете, и трансформиране на японските Сили за самоотбрана, което впрочем бе започнато още от Шиндзо Абе.

Също както и Тръмп, Ишида е противник на Договора за забрана на ядреното оръжие и дори повдига въпроса за съвместно със САЩ притежаване на ядрено оръжие. В тази връзка той подчертава значението на координацията във връзка с използването на този тип въоръжения, акцентирайки върху твърдението, че подобна политика не противоречи на трите японски неядрени принципа (т.е. отказът от призводството, вноса и притежаването на ядрено оръжие).От японска гледна точка, ударението се поставя не толкова върху стремежа на страната да се сдобие със собствено ядрено въоръжение, колкото на необходимостта от установяване на общи правила за вземането на решения за използването му. В същото време японският премиер лансира амбициозни планове относно бъдещето на алианса между страната му и САЩ. Както споменах, Ишида е активен привърженик на идеята за създаване на „азиатска НАТО“, т.е. за разширяване на военно-политическия блок и в Югоизточна Азия. Според него, в основата на този процес могат да залегнат двустранните алианси на Вашингтон с Южна Корея и Япония. Освен това, Ишида подкрепя изграждането на японска военна инфраструктура на територията на американските острови в Тихия океан и предоставяне на японците на достъп до американските бази на тяхна територия, освен това е готов да продължи политиката на повишаване на разходите за отбрана (точно, както иска Тръмп).

Въпреки позитивната настройка на японския премиер обаче, началото на неговото управление беше белязано от поредица негативни събития, пораждащи определени опасения относно осъществяването на плановете му. Ще припомня, че той едва не загуби поста си, а след това оглави правителство на малцинството (за първи път от 2009 насам). Неговата Либерално-демократическа партия не съумя да завоюва достатъчно места в парламента, да не говорим че над половината от японците не изпитват доверие към правителството, като през последните месеци този показател нараства.

Редица предложения на премиера не получават сериозна обществена подкрепа, а идеята му за създаването на „азиатска НАТО“ поражда негативна реакция не само в такива „конкурентни“ държави, като Китай и Русия, които я оценяват като поредна стъпка към деградиране на комплекса на сигурност в Североизточна Азия. Отрицателно отношение към нея демонстрират дори страни, на които Токио много разчита, като Австралия и Индия например. Самата възможност за появата на подобен алианс изглежда малко вероятна и доста сложна за изпълнение. Политиката на Ишиба по отношение на ядреното оръжие не се приема добре от японците (влиятелната неправителствена организация Nihon Hidankyo например, обвинява правителството, че игнорира опасността от разпространението на ядреното оръжие)

Струва ми се, че ако Ишиба запази поста си, едва ли може да се очаква и значителен прогрес в японско-американското сътрудничество. Въпреки че полага сериозни усилия за развитие на отношенията си с Доналд Тръмп, при сегашните условия издигането на двустранния диалог до качествено ново равнище излежда доста проблематично.

В онези сфери, в които визията на японския премиер се сближава с позицията на САЩ е налице важна специфика. Така, говорейки за съвместно притежаване на ядрени оръжия с американците, Ишиба очевидно се стреми да постави на дневен ред въпроса за създаване на собствено ядрено оръжие или поне да формулира основа за използването на „общото“ ядрено оръжие в интерес на Япония. Подобен подход, акцентиращ върху по-активното японско участие във военната политика обаче, би могъл да се разглежда от САЩ, ако не като потенциална заплаха, поне като излизащ извън рамките на допустимото от американска страна.

Следва да отбележа и, че японският премиер разполага със сравнително ограничено пространство за разширяване на сътрудничеството с Вашингтон. Преди, това пространство до голяма степен се определяше от личната симпатия на Тръмп към предшественика на Ишиба – Шиндзо Абе, която впрочем се запазва и днес, тъй като американския президент продължава да поддържа нвръзка със семейството на убития през 2022 премиер на Япония (през декември 2024 той за пореден път се срещна с вдовицата му).

Истината обаче е, че днес Токио вече не разполата с политическия капитал, натрупан по време на управлението на Абе. Нещо повече, Шигеру Ишиба нееднократно се изказваше негативно за външнополитическия подход на предшественика си, определяйки го като „неефективен“. Поддържането на японско-американските отношения на стабилно равнище по време на първия мандат на Тръмп до голяма степен се дължеше на умението на бившия премиер Абе да следва гъвкава политика, избягвайки да се прави на велик, което му помогна да спечели доверието на американския лидер. В същото време, подходът на Ишиба към САЩ като към страна, в преговорите с която винаги трябва да имаш „коз, за да можеш да се пазариш“, изглежда контрапродуктивен в отношенията със сегашния американски президент.

Парадоксално е, че докато Тръмп се срещна с вдовицата на Шиндзо Абе още през декември 2024, самият Ишиба така и на успя да се види с него, преди той да влезе в Белия дом (първата среща помежду им се проведе през февруари 2025, като след нея японският премиер заяви, че между двамата лидери „има химия“). Факт е, че подходът, избран от Ишида, от една страна, е близък до вижданията на Тръмп. Както вече споменах, неравномерното разпределяне на отговорността в американско-японския алианс е сред ключовите претенции на сегашния американски президент към Токио, затова и демонстрираното от Япония желание да прояви по-голяма активност в това отношение несъмнено е положителен фактор за развитието на двустранното сътрудничество. В същото време обаче, стремежът на японците да поемат по-сериозен дял от отговорността и инициативността в отбранителната политика може да провокира негативна реакция от страна на американската администрация, ако тя сметне, че нейният японски съюзник може прекалено да усили мощта си. В същото време, дистанцирането на Ишиба от дипломатическото наследство на предшественика му Абе, което помогна на последния да стабилизира отношенията с Тръмп в миналото, едва ли ще е от полза за изграждане на конструктивен диалог с него днес и в обозримо бъдеще.

Заключение

Истината е, че днешна Япония едва ли е склонна да предприема рисковани действия с цел овладяването на нечии територии, например срещу Китай или Русия, тъй като е наясно с последиците и риска да загуби американските гаранции за сигурност. Конкуренцията между Токио и Сеул също няма как да прерасне в нещо по-сериозно, особено след подписването на Кемпдейвидското споразумение между двете страни. Проблем в случая представляват единствено декларациите и конкретните действия на предишното японско правителство за „защита на Тайван“. Стремежът на сегашните управляващи в Токио за развитие на двустранните връзки с Пекин, както и тези рамките на CJK (тристранният Секретариатът за сътрудничество между Китай, Япония и Южна Корея), би следвало да означава и, че те ще заемат по-балансирана позиция по този толкова чувствителен за китайците въпрос. От друга страна, изявлението на премиера Ишиба, че възнамерява да подпише мирен договор с Русия (такъв няма вече 80 години след края на Втората световна война) също вдъхва известен оптимизъм, че Токио няма да върви към конфронтация или към създаване, под една или друга форма, на азиатски аналог на НАТО.

*Център за мониторинг и превенция на конфликтите