Потребителски рейтинг: 5 / 5
Освен всичко друго, руско-украинската война принуди Европа да преосмисли своята зависимост от Съединените щати, а американските лидери – да преосмислят готовността си да поемат сериозни международни ангажименти. Освен това, тя превърна Китай в активен съюзник на Русия и накара държавите по целия свят да обърнат по-голямо внимание на въпросите, касаещи стратегическото им партньорство с големите сили.
През първите двайсетина години след края на студената война, тези въпроси не изглеждаха особено актуални. Разпадането на Съветския съюз значително намали страха на Запада от нова световна война, който принуждаваше западните лидери да се примиряват със съществуването на съветски сфери на влияние в Централна и Източна Европа. Мнозина политици и анализатори разчитаха, че многостранната дипломация и колективната сигурност окончателно са премахнали геополитическото съперничество. След глобалната финансова криза през 2008-2009 обаче, когато на западните икономики бе нанесен мощен удар, Путин укрепи властта и популярността си в Русия, а влиянието на Китай в света продължи прогресивно да нараства, геополитиката започна да се връща към класическите принципи на „твърдата сила”.
Завръщането на сферите на влияние
Според някои анализатори, съвременният геополитически пейзаж много напомня ситуацията в края на Втората световна война, когато Франклин Рузвелт, Уинстън Чърчил и Йосиф Сталин си поделят Европа на сфери на влияние. Днес водещите световни държави се стремят да се споразумеят помежду си за нов световен ред, също както навремето съюзниците очертават следвоенната карта на света на Ялтенската конференция през 1945. Тези преговори могат да се водят и неофициално: ако Путин, Тръмп и Си Дзинпин се съгласят, че властта е по-важна от идеологическите разногласия, това вероятно ще означава повторение на Ялта под една или друга форма.
При това, за разлика от Ялтенската конференция, където две демокрации се споразумяват с една автокрация, днес спецификата на управляващия режим вече не е пречка за реализацията на общите интереси. В един свят, в който на преден план отново излиза геополитиката и мощта на държавите, някои многостранни институции, включително НАТО и ЕС, могат да се окажат в периферията на световните процеси.
Както е известно, концепцията за „сферите на влияние” е формализирана за първи път на Берлинската конференция през 1884-1885, когато европейските държави се опитват да си поделят Африка. Истината обаче е, че тази идея съществува дълго преди това. По време на Наполеоновите войни (1803-1815) например, Франция се опитва да разшири влиянието си, завоювайки нови територии и налагайки в повечето от тях марионетни профренски режими, но се сблъсква със съпротивата на различни коалиции, оглавявани от Великобритания, Австрия и Русия. Британската и Руската империя пък се борят помежду си за контрол над Централна Азия и, особено, над Афганистан. На свой ред, Доктрината Монро от 1823 на практика превръща Латинска Америка в сфера на влияние на САЩ, забранявайки европейската намеса в региона.
След Втората световна война Западът разглежда съществуването на сфери на влияние по-скоро като заплаха, но Ялтенското спораумение от 1945 ги легитимира като „временна необходимост” за предотвратяването на нова световна война. Студената война пък трансформира тези сфери в два враждуващи блока. След 1991 обаче, те започнаха да изглеждат като реликва от миналото, тъй като светът все повече се ориентираше към задълбочаване на икономическата взаимозависимост и многостранно сътрудничество.
Всъщност, политиката на сфери на влияние започна да се възражда дълго преди руската инвазия в Украйна. Военните действия на НАТО в Косово (1999) и интервенцията на САЩ в Ирак (2003) демонстрираха, че силните държави продължават да разчитат на военната си мощ, когато сметнат, че дипломацията не дава резултат. Китай и САЩ водят борба за икономическа и технологична доминация, а Русия открито се конфронтира с т.нар. „колективен Запад”. Войната в Украйна окончателно утвърди завръщането на света към геополитиката от ХIХ и първата половина на ХХ век.
Разбира се, по своите икономически и военни показатели, сегашна Русия не е свръхдържава, но ядреният и арсенал гарантира нейната глобална геополитическа роля. Ако САЩ, Китай и Русия решат да избегнат ядрения конфликт, постигането на споразумение относно сферите им на влияние може да се окаже ефективен механизъм за сдържане. Това вероятно ще прилича на „нова Ялта”, където Китай ще играе ролята на Великобритания от 1945.
Най-мрачният сценарий: продължаването и ескалирането на войната в Украйна
Действията на Тръмп за ликвидиране на формиралата се след студената война геополитическа система и радикалната промяна на американската позиция по повечето важни въпроси се нуждаят от рационално обяснение. Едно от тези обяснения се намира буквално „на повърхността”. Тръмп е изключително крупен бизнесмен и разсъждава като такъв. Тоест, той продължава да се самовъзприема като ръководител на голяма корпорация – този път в лицето на САЩ, като цяло. Нормално е да се опита да направи корпорацията силно печеливша, отказвайки се от носещите загуби проекти. Например, от помощта за Украйна. Ако искаме да сме обективни, следва да признаем, че още от момента, когато бившата Украинска съветска република стана независима, понятията „Украйна” и „корупция” се превърнаха в синоними. А след началото на руската инвазия през февруари 2022 нивото на корупцията в страната буквално скочи до небето, макар преди това да изглеждаше, че по-високо няма накъде.
На първо място, лидерите на страната, т.е. кръгът около президента Зеленски, бяха наясно колко нестабилно е положението им, което налагаше да се „подсигурят” колкото се може повече и по-бързо. Примерът им светкавично беше последван и от чиновниците по цялата верита на бюрократичния държавен апарат.
На второ място, от Запада към Украйна бе насочен поток от безпрецедентна по размерите си помощ, чието изразходване не се контролираше от никого, най-малко пък от донорите. В същото време, след повече от три години кървави сражения, Русия не само че не претърпя прогнозираното от Брюксел и Вашингтон „стратегическо поражение”, но на практика стана доста по-силна както във военно, така и в икономическо отношение. Което вероятно е накарало сегашния американски президент-бизнесмен да стигне до извода, че САЩ следва да се откажат от „украинския проект”. За да обосноват това, Тръмп и екипът му просто официално признаха такива очевидни и преди за повечето хора (включително за самите украинци) неща, като наличието на хипертрофирана корупция в Украйна и установяването на фактическа диктатура в тази страна. И в същото време поставиха пред Киев абсолютно неизпълними условия относно контрола над полезните изкопаеми (за които не е съвсем ясно, дали въобще съществуват и дали все още се контролират от украинците), така че Украйна да откаже, давайки им необходимото оправдание за закриването на „украинския проект”.
От друга страна, въпреки твърденията на някои, че Европа (ЕС + Великобритания) и Украйна не са способни на нищо без благословията и военната подкрепа на САЩ, това не е съвсем вярно. Истина е, че зависимостта им от американците е огромна, но това не означава, че сегашният европейски и украински елит ще склони безропотно да се подчини на указанията (да не кажа заповедите) на Вашингтон, защото за тях това би било равносилно на политическо самоубийство. Впрочем, за сегашния украински елит загубата на значителна част от територията на Украйна и отказа от членство на страната в НАТО може да означава не само политическо, а вероятно и физическо самоубийство. За европейския ляволиберален елит пък то ще е политическо самоубийство, защото принадлежащите към него заложиха твърде много на подкрепата за Киев „толкова, колкото е необходимо” и налагането на „мира с руснаците чрез сила”. Освен това, за ляволибералния ЕС, днешната „консервативна и авторитарна” Русия представлява екзистенциална заплаха, на която следва не просто да бъде нанесено „стратегическо поражение”, а тя да бъде „разпадната”, т.е. ликвидирана без да има възможност да се възроди. А с руските ресурси да бъдат компенсирани европейските разходи в подкрепа на Украйна.
Ето защо, не бива да се изключва, че Украйна, ЕС и Великобритания (към които биха могли да се присъединят Канада и Австралия) ще предпочетат да продължат войната с руснаците. При подобно развитие, Тръмп вероятно ще им предложи да воюват с Русия самостоятелно, при това няма да им откаже подкрепа, но само срещу пълно заплащане, включително за вече осъществените по времето на Байдън американски военни доставки. И тъй като Украйна просто няма с какво да плаща, това очевидно ще трябва да стори ЕС. За начало Брюксел вероятно ше „стимулира” Киев да мобилизира младежите на възраст между 18 и 24 години и ще започне да му връща избягалите в Европа украинци. Всички те ще бъдат въоръжени от европейските военни запаси, както и с купено от САЩ оръжие и ще бъдат пратени на фронта. След изчерпването и на тези резерви обаче, в Брюксел могат да решат, че единственият вариант за „спасяването на Украйна” (както и за спасението на кариерите на самите управляващи европейски ляволиберални елити) остава пряката намеса във войната на европейски (а може би и канадски и австралийски) военни части. Разбира се, подобен сценарий не може да се смята за предопределен, но и не бива да се изключва.
Тоест, дори ако Тръмп действително реши да си „измие ръцете” по отношение на Украйна и да прехвърли въпроса за нейното „спасение” изцяло на Брюксел, това в никакъв случай няма да означава, че Киев автоматично ше капитулира. Възможно е вместо това да станем свидетели на нова ескалация на военните действия, този път с пряко европейско (а дали това няма да означава и с българско?) участие. Предвид сегашното жалко (според признанието на висши британски, френски и немски офицери) състояние на военния потенциал на страните членки на ЕС (включително този на Франция и Германия, където пребиваването на Урсула фон дер Лайен на поста министър на отбраната през 2013-2019 имаше опустошителни последици за немските въоръжени сили) и Великобритания обаче, шансовете за нанасяне на „стратегическо поражение на Русия” никак не са големи, по-скоро обратното – Москва има по-големи шансове да нанесе такова поражение на Европа, с всички последици от това. След което ше може да преговаря като равен с Вашингтон и Пекин за подялба на сферите на влияние в света. Което ще означава, че хипотетична военна авантюра на ЕС срещу Русия, под предлог да не се допусне разделянето на Европа на сфери на влияние, на практика рискува да доведе точно до това, а вероятно и до разпадането на самия Съюз.
Заключение
В момента световните лидери са изправени пред избора, или да се върнат към старите правила на геополитическото съперничество, или да работят за създаване на нов модел на международен ред, основаващ се на многостранното сътрудничество. Истината е, че в момента стратегията на САЩ не се отличава особено от тази на Китай и Русия (за ЕС няма смисъл да се говори, защото Съюзът очевидно няма шанс да се превърне в самостоятелен геополитиески субект, поне докато в Брюксел и повечето страни членки управляват сегашните ляволиберални елити). Тоест, бъдещето на световния ред зависи от това, колко далеч са готови да отидат големите играчи в битката за сфери на влияние.
*Българско геополитическо дружество
