17
Пон, Юни
6 Нови статии

Новата „Глобална Британия”

Актуално
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

След като през 1984 Лондон призна независимостта на последната британска континентална колония в Азия  - богатото на петрол и природен газ султанство Бруней (разположено по северното крайбрежие на остров Борнео), Обединеното кралство силно ограничи присъствието си в Азиатско-Тихоокеанския регион.

Единствените останали под британски контрол територии там бяха Хонконг (който през 1997 стана част от Китай) и архипелагът Чагос, разположен в центъра на Индийския океан, където днес се намира ключовата американска военна база на остров Диего Гарсия (поради което населението му беше насилствено депортирано от британците  на остров Мавриций). Впрочем, британски военни части все още присъстват и в Бруней, и на архипелага Чагос, където са разположени най-големите съвместни военновъздушни и военноморски бази на Великобритания и САЩ.

През май 1974 Австралия, Нова Зеландия и Съединените щати официално обявиха плановете си да запазят военния блок ANZUS, създаден от тях през 1951. От средата на 70-те години на миналия век, в Австралия и Нова Зеландия вече няма британски военни бази. Двете британски военни бази в Малайзия, която от 1973 е свързана с този блок, пък бяха закрити в края на 1967. От друга страна, още през 50-те - 70-те години на ХХ век, в Австралия и Нова Зеландия (както и в техните протекторати в Тихия океан – например на австралийския остров Хърд, в южната част на Индийския океан) бяха създадени военни обекти на САЩ, съгласно Договора ANZUS от 1951.

По този начин САЩ изместиха рухналата Британска империя в региона. Впрочем, в  много отношения този процес беше в съответствие с провежданата от втората половина на 1960-те години политика на Лондон за ограничаване на британското военно присъствие "на изток от Суец", поради нарастващия американски натискот 1950-те години насам срещу позициите на Обединеното кралство в Азия. Като част от тази политика, в началото на 1970-те години, британците върнаха южния малдивски остров Ган на бившите британски Малдиви (независими от 1965), закривайки през 1975 и военната си база на острова

През 1966-1968 британците бяха принудени да се изтеглят от Мавриций, Лесото и Свазиленд, а през 1976 - и от Сейшелите (ще припомня, че Мавриций и Сейшелските острови са разположени, съответно, в югозападната и западната части на Индийския океан). Въпреки че на Сейшелските острови не съществуваше сериозно антибританско движение, а съпротивата срещу британски колониализъм в Мавриций, Лесото и Свазиленд беше по-активно но не и „фанатична“, нито пък широко разпространена, британските военни бази бяха евакуирани и от тези територии.

След края на проточилия се процес на излизане на Великобритания от Европейския съюз (2020-2022) обаче, Лондон се опитва да навакса загубеното през последните 50-60 години, включвайки се в създадения през 2021 квазиалианс AUKUS (Австралия, Великобритания, САЩ), към който се планира да се присъединят Канада и Нова Зеландия. Според появилите се в редица медии информации, Лондон наскоро е предложил изграждането на съвместни военни съоръжения на Сейшелските острови, но местните власти са отказали. Анализаторите смятат, че сред причината за този отказ е бързо нарастващото военно-политическо влияние и икономическо присъствие на Китай на Сейшелските острови и Мавриций.

Редица британски експерти все още определят като стратегическа грешка, провежданата доскоро от Лондон политика на ограничено присъствие (оттегляне) от регионите „Източно от Суец“, твърдейки, че в изброените по-горе отвъдморски територии биха могли да се създадат аналози на Хонконг, Гибралтар или Британските карибски територии, включително формирането там на офшорни зони (като Хонконг, Гибралтар и Британските Кариби). Впрочем, като такава грешка се посочва и предоставянето на независимост през 1965 на миниатюрната западноафриканска държава Гамбия, където също биха могли да бъдат изградени военни съоръжения. Тоест въпросните британски експерти смятат, че в някои от споменатите територии е било възможно създаването на аналози на трите британски военни бази в Югоизточен Кипър (от 1960), след като „Островът на Афродита” получи независимост от Лондон.

В тази връзка се дава за пример традиционно следваната от Франция политика за запазване на френските територии в Индийския и Тихия океан, Атлантика, Карибите и Южна Америка, която обаче, в момента е изправена пред много сериозни предизвикателства. Както знаем, масовите вълнения в Нова Каледония принудиха Париж да въведе военно положение на своята (все още) отвъдморска територия. На острова бяха прехвърлени френски военни части, тъй като масовите вълнения ескалират, провокирани от неоколониалната политики на администрацията на Макрон, влошаващото се социално-икономическо положение на местното население (канаки) и насърчаваната от Париж миграция на чужденци в тази „отвъдморска територия”.

На свой ред, Нидерландия все още запазва четири карибски островни протектората, впрочем Дания също имо свои протекторати в Северния Атлантик (Фарьорските острови и Гренландия). Друг пример в тази посока са американските „полупротекторати” в Тихия океан – Федералните щати на Микронезия, републиките Палау и Маршаловите острови (бивши колонии на САЩ), както и пряко контролираните от Вашингтон Гуам, Източна Самоа (в Тихия океан) и Пуерто Рико и Вирджинските острови, в Източните Кариби.

Въпреки очертаните по-горе амбиции за създаването на т.нар. „Глобална Британия”, както посочва в Telegraph генерал Джеймс Мартин, Обединеното кралство не е в състояние да води пълномащабни военни действия, защото армията му е загубила необходимите умения, а числеността й е най-малката за последните 300 години. Това, впрочем, обяснява и официалния отказ на Лондон да изпрати военен персонал в Украйна (за което призовава френския президент Макрон), въпреки ключовата роля на Великобритания в подкрепата за Украйна, която очевидно ще продължи, без значение, кой ще спечели насрочените за юли 2024 парламентарни избори – дали губещите популярност консерватори на Риши Сунак или техните опоненти от Лейбъристката партия.

Във всеки случай, на фона на цялото многообразие на колониалните реликви, оцелели до ХХI век, привържениците на концепцията за „Глобалната Британия“ се стремят да отчитат както своя, така и чуждия опит в Атлантика, Карибския басейн и Тихия океан, с цел да запазят, по един или друг начин, контрола си в почти всички британски отвъдморски територии и, в същото време, да разширят своето влияние в регионите богати на полезни изкопаемии и други ресурси както и в ключовите транзитни точки по маршрутите на глобалните морски комуникации.

В момента единственото британско „отвъдморско“ владение в Европа е Гибралтар, чието бъдеще обаче, ще зависи от хода на трудните преговори с Европейския съюз след т.нар. Брекзит. Това се посочва и в изявлението на британското Външно министерство след последната среща в Брюксел между британския външен министър Дейвид Камерън и испанския му колега Хосе Мануел Албарес (както е известно, Испания не признава британския суверенитет над Гибралтар), заместник-председателя на Европейската комисия Марош Шефчович и главния министър на Гибралтар Фабиан Пикардо.

Участниците в срещата, която е втората в подобен формат, потвърдиха желанието си за постигане на споразумения, предназначени да защитят интересите на жителите на Гибралтар, като същевременно „се съобразяват и с правните позиции на всички страни“. По-рано, през април, страните обявиха, че са съгласували позициите си и по спорния въпрос за статута на летище Гибралтар, както и относно правилата за преминаване на границата и движението на стоки през нея. Засега те са регламентирани от временното споразумение, постигнато през 2020. Както е известно, през 2023 преговорите между двете страни временно бяха прекратени, след като Мадрид поиска Лондон да предаде контрола над летището на Гибралтар, което е и военновъздушна база на британските ВВС.

Разбира се, британското правителство отхвърли искането на Испания, обвинявайки нейните власти, че застрашават суверенитета на Гибралтар, който представлява транзитен пункт от огромно значение и „врата” между Средиземно море и Атлантическия океан, официално присъединен към Великобритания през 1713 по време на Войната за испанското наследство (1701-1714). През 2002, когато жителите на Гибралтар се обявиха срещу "споделения суверенитет" на територията между Испания и Великобритания, тя получи статут на британска отвъдморска територия и продължава да се използва от Лондон като ключова военна база.

 

*Студентски клуб за геополитика