13
Чет, Юни
7 Нови статии

Ще позволим ли касапницата в Украйна да продължи?

Актуално
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

В хода на своето настъпление, укранците се сблъскаха със силно укрепените руски отбранителни линии. Загубите им в жива сила са тежки, а териториалните завоевания, напротив, са съвсем незначителни. В резултат се очертава продължително и кърваво противопоставяне по сегашната линия на съприкосновение между двете страни.

Разумно ли е да позволим Украйна да продължи да кърви още дълги месеци? Ентусиазмът, характерен за началото на настъплението, през юни, не се оправда. Експертите, завърнали се от Украйна, признават твърдостта на руската армия. В момента тече подготовка за продължителни военни действия. В същото време ужасяващите човешки жертви в този конфликт обикновено се премълчават. Какво би могло да се каже след като от началото на украинското настъпление изминаха повече от два месеца? Всъщност, по редица въпроси, сред експертите е налице консенсус.

  • Руската армия започна да действа по-ефективно и стабилно удържа позициите си. Завръщайки се от фронта, бившият генерален директор на компанията Google Ерик Шмид, който взе активно участие в организирането на производството на украински военни дронове, призна в ефира на телевизия CNN, че руснаците контролират въздушното пространство и са усъвършенствали уменията си в електронното заглушаване на противника. Според него: „в момента те прихващат или приземяват дроновете и самолетите, които украинската армия изпраща срещу тях”.
  • Човешките жертви от украинска страна са много големи. За два месеца, в руската „месомелачка” на предната фронтова линия са загинали между 20 и 30 хиляди души – данните се разминават в зависимост от източника. В интервю за вестник Le Monde от началото на август обаче, командирът на украинската 21 бригада твърди, че „загубите от наша страна са два пъти по-големи”. Въпросът за попълването на армията на Украйна е изключително труден. Населението на страната е 36 милиона души, 10 милиона от които вече я напуснаха. Според наличните данни, резервите на Украинските въоръжени сили не надхвърлят 50 хиляди души. В Русия, чието население е четири пъти по-голямо, към фронта са готови да се отправят около 300 хиляди души.
  • Недостигът на военна техника. Американското изданиеNew York Times (което едва ли може да бъде обвинено, че е по-пропутински настроено от Le Monde) съобщи, че украинската армия е загубила 20% от тежката техника, използвана през първите две седмици на настъплението. Украинските съюзници не разполагат с достатъчни запаси от въоръжения, за да могат в дългосрочна перспектива да си съперничат с Русия по своята огнева мощ. Тъй като нямат възможност да изпращат на Киев обикновени снаряди, САЩ не можаха да измислят нищо друго, освен да започнат да му доставят касетъчни бомби, макар че използването им е смъртно опасно за мирното население и те са забранени в повечето западни държави.

Обективно погледнато, ситуацията, в която се оказаха Украйна и НАТО, не изглежда обнадеждаваща. Времето не е на тяхна страна. Затова възниква въпросът, дали при тези условия не е дошъл моментът да ревизираме нашата политика и да потърсим пътища за излизане от конфликта? Подобни въпроси неизбежно си задават както във Вашингтон, така и в европейските столици, особено в Париж, където има достатъчно експерти, познаващи добре ситуацията в региона и способни да я анализират без излишни емоции и да намерят подходящо решение. Дали обаче сме готови да поставим открито тази тема за обсъждане? Това все още не е ясно.

Разбира се, подобна стъпка няма да е никак лесна. Тя би означавала да признаем собствените си грешки по редица въпроси, което естествено не е лесно нито за САЩ, нито за европейците. Досега те винаги се придържаха към достатъчно еднозначна позиция, поставяйки си амбициозни цели, недопускащи никакви компромиси.

В чисто дипломатически план, ще се наложи да признаем, че Москва предявява закономерни искания по отношение на регионалната сигурност. Ще трябва също да се откажем от радикално антируската линия, която прокарват в Европа Полша и Великобритания, в полза на по-умерената позиция, демонстрирана от унгарския премиер Виктор Орбан или, от време на време, от френския президент Макрон – поне преди последната среща на върха на НАТО.

В стратегически план пък, ще се наложи да признаем, че по-нататъшното придвижване на НАТО на изток не се оказа добра идея и, че здравият смисъл изисква Украйна да се превърне по-скоро в буферна държава, защитена от своя неутрален статут. Да се говори  за влизането и в НАТО през 2023 е също толкова неразумно, колкото САЩ да позволят през 1962 в Куба да бъдат разположени съветски ядрен ракети, насочени срещу тях.

Във военно отношение имиджът на НАТО ще пострада. Очевидно е, че в момента алиансът не разполага нито с материални ресурси, нито с колективна воля да се ангажира с продължителен и кръвопролитен конфликт с придобилата практически боен и добре въоръжена руска армия, сражаваща се на своя територия (или, както е в конкретния случай, на територия, която смята за своя).

Съдбата на източните украински области, контролирани от Москва, няма да се реши със силата на оръжието, а на масата за преговори. Кой обаче, ще се осмели пръв да повдигне тази тема? Това най-вероятно ще бъдат САЩ. Те имат навика да променят курса си без предупреждение, особено в навечерието на президентски избори. В тази връзка е любопитно, че в Америка започват да се появяват елементи на критика по отношение на украинските военни: „Дадохме им цялото необходимо въоръжение. И, ако те не правят, това което трябва за да победят, ние не сме виновни”. Разбира се, за украинските военни е обидно и болезнено да чуват подобни твърдения, но съюзниците имат своите основания за да ги правят. Защото те оправдават САЩ и прехвърлят вината на самите украинци.

В Европа, именно Франция би могла да стане държавата, способна да помогне военните действия да бъдат заменени от дипломацията. Разполагаме с подходящите за целта експерти и дипломати. Дали обаче сме готови сами да инициираме това, без оглед на европейските си партньори от НАТО? Чувстваме ли се достатъчно силни за да оглавим този процес, или ще предпочетем „разумно да изчакаме”, докато това сторят нашите американски съюзници, а след това и Европейската комисия? Разбира се, не бива да изключваме евентуални изненади, но опитът от последните години, не оставя много място за тях.

 

*Авторът е френски дипломат от кариерата, бил е посланик на страната си във Виетнам през 2012-2016. Анализатор на списание Causeur