Стратегическата импотентност на Европа

В коментара си по този повод американското издание Politico пояснява, че причината за случилото се е откриването на нов завод на Фолксваген в китайската провинциа Синдзян, където „Пекин извършва масови арести и осъжда на превъзпитание и принудителен труд представители на местното уйгурско малцинство, което Съединените щати определят като геноцид".

От Фолксваген отричат да са използвали когато и да било принудителен труд в Синдзян, но не реагират на американските обвинения, че „откривайки завод по искане на Пекин, тази компания, а с нея и германското правителство, което подкрепя инвестициите в производството на автомобили в Китай, осигурява политическа подкрепа за престъпления срещу човечеството“.

Освен това се посочва, че Фолксваген, като пионер по време на западния пробив на китайския пазар през 80-те години на миналия век, "остава зависим от местния бизнес, получавайки оттам 15% от приходите си преди облагането  им с данъци през миналата 2022 и продавайки в Китай 37% от новите си автомобили." .

„Позицията на Фолксваген спрямо Китай и нарушенията на човешките права, които са регистрирани там, е показателен пример за зависимостта на Берлин от Пекин и предизвикателствата, пред които Германия вероятно ще се изправи, когато Западът премине от думи към дела и започне да намалява рисковете“ - пише американското издание.

„Дори и да няма принудителен труд, този нов завод има символично значение за китайското правителство, което сега може да покаже на света как допринася за просперитета на региона  - смята на свой ред Ева Стокър, която ръководи Световния уйгурски конгрес, организация, твърдяща че представлява уйгурите и се застъпва за правата им -  От наша гледна точка обаче, това е геноцид."

Авторитетът на Германия се е сринал до нулата

Какво бих могъл да кажа след всичко това, освен може би да отбележа колко е паднал авторитетът на самата Германия само за около година и половина от началото на въоръжения конфликт в Украйна. Само че причната въобще не е това, за което пише Politico. Ще се опитам да обоснова мнението си.

Всички виждат безпомощността на германския канцлер Олаф Шолц. От една страна, той се стреми да демонстрира абсолютна лоялност към атлантическите си съюзници, вероятно за да измие „греховете“ на бившите германски ръководства и очевидно успява, поне що се отнася до техния англо-американски компонент. Сякаш всички предшественици на Шолц са били пълни глупаци и не са разбирали, какво правят и дали действат в интерес на Германия. Можем да започнем с Вили Бранд, авторът на германската източна политика и нормализирането на отношенията със СССР. След това, в началото на 70-те години (в разгара на Студената война!) започва енергийното сътрудничество със СССР, благодарение на което германското икономическо чудо и просперитет стават възможни. Можем също така да си спомним за Хелмут Кол и Ангела Меркел. От друга страна, самият Олаф Шолц все пак се опитва да защити жизненоважните германски икономически интереси, най-вече чрез продължаване на сътрудничеството с Китай в тази област.

Всичко това се случва в момент, когато – под натиска  на Вашингтон - Германия буквално беше принудена да прекъсне изгодното икономическо и търговско сътрудничество с Русия заради войната и в Украйна. Берлин сведе политическите контакти с Москва до нула - почти до същото ниво, както в навечерието на Втората световна война: с взаимно експулсиране на дипломати, съкращаване на персонала на дипломатическите мисии, изключително остра реторика и т.н.

Вероятно всичко това не би било изненадващо, ако самите Съединени щати през последните дни не показаха, че правят точно обратното на онова, което изискват от Германия. Факт е, че САЩ не само се опитаха да възстановят прекъснатите канали за комуникация с Китай, но и да поддържат търговския оборот с тази страна (който е най-големият за Съединените щати, както, между другото, и за ЕС), а също и икономическото и търговско сътрудничество в сферите, където имат общи интереси. По принцип, това са всички области, с изключение на високите технологии, където САЩ се страхуват най-много от китайската конкуренция. Още е рано да се прогнозира, дали Вашингтон ще успее да реализира онова, което е планирал, предвид мощната вътрешна съпротива. Няма съмнение обаче, че САЩ се стремят към това. Разбира се, много ще зависи и от самия Китай.

При всички случаи е напълно немислимо американски активисти и защитници на човешките права да дойдат на годишната среща на голяма американска мултинационална компания, работеща в Китай, и да я прекъснат, защото се противопоставят на бизнеса и с китайците, както се случи с Фолксваген в Германия.

Впрочем, като говорим за германската безпомощност, е важно да отчетем и, че в края на май в Пекин се появиха не само високопоставени лидери от американските бизнес среди като Илън Мъск - директорът на Apple, и Джейми Даймън - собственикът на най-могъщата американска банка JP Morgan, но и шефът на ЦРУ Уилям Бърнс. Всички те очевидно проправиха пътя на американския държавен секретар Антъни Блинкен, който малко по-късно също посети китайската столица.

Впечатлението от доста успешното му посещение в Китай, което се създаде във Вашингтон (Джо Байдън веднага го определи като такова), беше помрачено – по някаква, известна само на самия него причина – от президента на САЩ. Както е известно, в речта си на предизборен митинг в Калифорния Байдън нарече китайския президент Си Дзинпин „диктатор”, който не знае къде летят неговите шпионски балони (както е известно, самият Байдън нареди преди време свалянето на един такъв балон). Това изявление принуди китайското Външно министерство още на същия ден да реагира изключително остро на думите на Байдън и да осъди политиката му спрямо Китай.

Но нека за малко се върнем отново на споменатата по-горе статия в Politico.

Интересното е, че тя се появи точно, когато Китай и ЕС полагат големи усилия да запазят поне част от предишното си икономическо и търговско сътрудничество. Този процес особено се засили след посещението в Пекин на френския президент Еманюел Макрон и председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен. Ще припомня, че на 22 юни, Китай подписа меморандуми за намерения за сътрудничество с много европейски корпоративни гиганти, включително Airbus, BMW, Mercedes-Benz, Volkswagen, Siemens и BASF. Тоест, в играта е пълно с германски мегакомпании, наред с френския самолетостроителен гигант Airbus, чийто бизнес би бил просто невъзможен без сътрудничеството с китайците.

Тоест, налице е похвално желание от страна на Пекин, Берлин и Париж, но в същото време е съвсем ясно и кой разполага с решаващо влияние върху Франция и Германия и има последната дума, когато става въпрос за политиката на сътрудничество с Китай. Така че просто трябва да изчакаме малко за да разберем, как ще свърши всичко.

Вместо инвестиции и бъдеще , завръщане в каменната ера?

Сега да се върнем към Фолксваген и неговия уж спорен завод в китайския регион Синдзян. Спомената по-горе Ева Стокър (чието име очевидно не е с уйгурски произход) твърди, че: „дори и там да няма принудителен труд, този завод е важен символ за китайското правителство, което може да покаже на света, как Пекин допринася за просперитета на региона”. Наистина невероятно твърдение! Защото, ако уйгурите не работят в този завод безплатно и насилствено, като роби, тогава с откриването му Пекин и Китайската комунистическата партия просто си правят реклама. Именно това следва от изявлението на Стокър.

С други думи, каквото и да направи Пекин, ще бъде лошо. Оказва се, че би било по-добре китайското правителство (и Фолксваген) да не прави нищо в регион с преобладаващо уйгурско население (народност, изповядваща исляма) и да не осигурява работа на никого там, а да остави местното население да живее номадски живот, ​​както през каменната ера. Между другото, само в онези древни времена в цялата история на човечеството е имало истински "комунизъм", тъй като тогава всички са били повече или по-малко равни и зависими един от друг. По същия начин сега западните медии и политици си представят Китай като „ортодоксална комунистическа държава”. Истината обаче е, че комунистическа в Китай е само политическата система, докато китайската икономика е напълно капиталистическа с преобладаваща частна собственост в почти всички сфери. Изглежда обаче, че с връщането на уйгурите в каменната ера, всички критици на Пекин най сетне би трябвало да са доволни: няма робство, няма държавна пропаганда!

Утопията за деиндустриализацията и постиндустриалната ера

За съжаление, сегашното положение на Германия не предвещава нищо добро за "останалата част" от Европейския съюз, тъй като досега тази държава изпълняваше ролята на "локомотив" за развитието на ЕС, като цяло. Мощната германска индустрия осигуряваше почти всичко необходимо на повечето страни-членки на Съюза, в които, с течение на времето, секторът на услугите започна да доминира над индустрията в пълно съответствие с утопичната концепция за „постиндустриалната ера”.

Сега обаче и самата Германия изоставя индустрията, при това този процес и се налага отвън. Германските елити се съгласиха с това без особена съпротива. Всъщност, кой би се осмелил да се противопостави на Вашингтон, рискувайки да пожертва синекурното си съществуване в рамките на ограничения суверенитет на Германия, която живее в такъв режим от края на Втората световна война насам? Впрочем, по примера на Германия индустриалното производство беше доброволно изоставено или продадено на чужденци и в много други европейски държави - предимно посткомунистически, но не само.

Деиндустриализацията на Германия протича с бързи темпове. Единственото изключение е вероятно (ще подчертая "вероятно") само военно-промишленият комплекс, въпреки че и той със сигурност ще бъде ударен от американските си конкуренти, които ще му оставят само нерентабилните поръчки.

Истината е, че това вече не е просто тенденция, а факт: много европейски страни предпочитат да купуват модерни американски бойни самолети, като F-35, както и американски зенитно-ракетни системи, като Patriot например, вместо европейско въоръжение. Впрочем, и самата Германия лобира за покупката на американско-израелската система за противоракетна отбрана Hetz-3 както за себе си, така и за Европейския съюз. На тази идея обаче се противопоставя френският президент Еманюел Макрон, който рекламира френско-италианските комплекси Mamba.

С други думи, ситуацията в европейската отбранителна индустрия изключително хаотична, въпреки че Германия реши да инвестира сто милиарда евро в собствения си военно-промишлен комплекс. Компаниите от отбранителния сектор обаче настояват за подписване на конкретни договори с държавата, тъй като не са склонни да започват скъпи и изключително рискови проекти за производство на оръжия само защото всички около тях се втурнаха да се въоръжават след началото на войната в Украйна. Все още обаче, такива договори няма.

Застаряващата Европа ще повтори съдбата на средновековна Венеция

Единственият нндустриален сектор който все още се налага упорито „отгоре” и в Берлин, и в Брюксел, и в Париж, е високотехнологичната индустрия, свързана със зеления или енергийния преход. Но и там Германия и ЕС се сблъскват с проблеми. На първо място, компаниите, работещи в тази област, предпочитат да се прехвърлят в „сигурното убежище“ на САЩ, които ги примамват със субсидии и евтини производствени условия, тъй като енергията в ЕС поскъпна многократно през последната година и половина, в сравнение с цената и в САЩ. На второ място, както вече споменах, е високата цена на енергията, получена в период на безпрецедентно висока инфлация. На трето място е сериозната китайска конкуренция - Китай се очертава като най-големият производител на електрически превозни средства в света, а също световен лидер в производството на литиеви батерии, слънчеви панели, вятърни паркове и т.н.

В резултат на това Европейският съюз лесно може да се превърне в демографски опустошен и застаряващ туристически оазис, подобен на средновековната Венеция, която вече е преживяла блестящите си векове на възход и днес е само място, което ежегодно привлича десетки и стотици милиони туристи от цял ​​свят. Те отиват там за да се насладят на елегантната архитектура и природните забалежителности, въпреки че около града има грозни полета от слънчеви и вятърни електроцентрали, които унищожават точно тези забележителности в името на екологията и устойчивото развитие.

В крайна сметка от устойчивото развитие може да остане само туризмът и свързаните с него услуги, само че те не могат да нахранят всички, което е добре известно дори на най-развитите европейски туристически държави в Средиземноморието.

Тоест, във всички останали аспекти Европейският съюз ще зависи от другите - не може да става дума за никаква самодостатъчност, да не говорим за стратегическа автономия на Европа. Точно обратното! За илюстрация ще цитирам едно блестящо заглавие от споменатото издание Politico. На 15 юни в него е публикувана статия „Стратегическата импотентност на Европа“, илюстрирана с изображение на танкове с клюмнали надолу дула.

Ако Европейският съюз има късмет (може би с някои други, различни от сегашните елити), в крайна сметка ще успее да остане финансова сила, но завинаги ще загуби предишното си геополитическо влияние.

Шок: „зеленото” излезе от мода, а „черното” се завърна

В Европа обаче се случва нещо странно. Наистина, отново с изключение на Германия, където дори ядрената енергия се счита за „мръсна”, въпреки че емисиите на въглероден диоксид от атомните електроцентрали са нищожни. Неслучайно в момента в целия ЕС се подиграват на енергийната политика на Берлин, който наскоро затвори и последната германска атомна електроцентрала. Най-много се забавляват в Париж, но не остават по-назад и в Полша и Унгария, където властите, за да избегнат енергийна криза и високите цени на енергията, лансират нови проекти в областта на ядрената енергетика.

В случая, на който искам да обърна внимание обаче, не става дума за ядрена енергетика, а за връщане към „мръсната енергия“, тоест към увеличаване на петролните добиви. Впрочем, ако сме честни, следва да отбележим, че през миналата 2022 в някои държави от ЕС, включително в тотално дезориентираната Германия (чиято текуща политика може да бъде възхвалявана само от очевидно невежи анализатори, конформисти или пристрастни коментатори, които изобщо не се интересуват от немските интереси), дори се върнаха към добивите на толкова омразните на еколозите въглища или "черното зло", както го наричаха довчера ревностните защитници на борбата с климатичните промени, при това не само от редиците на „зелените” . Както посочва в тази връзка влиятелната американска агенция Bloomberg: „Глобалните енергийни гиганти променят мнението си за зелената енергия: петролът носи повече пари. Истинска сензация на енергийния пазар предизвика решението на холандско-британската компания Shell да увеличи производството на петрол и газ, за сметка на дела на производството на зелена енергия. Тоест, един от световните енергийни гиганти декларира, че ще продължи да развива тези индустрии, които носят големи печалби на акционерите. Зеленото излезе от мода в европейската петролна индустрия, а черното се завръща. Тази тенденция набира скорост от месеци, но достигна своя връх, когато Shell направи изявление, че се връща към изкопаемите горива за да гарантира по-голяма възвръщаемост на акционерите си“. Според новия главен изпълнителен директор на Shell Ваел Саван, компанията „ще инвестира в модели, които работят, носят максимална печалба и помагат да станем лидери“. Разбира се, Shell тепърва ще трябва да убеди акционерите, че ревизираните планове ще проработят, т.е. предстои и трудна битка. Впрочем, скептицизмът на инвеститорите също е разбираем. През последните пет години не само Shell, но и BP и Total Energy, направиха твърде много резки завои, пораждайки у акционерите си съмнение, какво ще се случи през следващата година.Според Bloomberg: “Някои смятат, че сегашният завой в стратегията на европейската петролна индустрия няма да е последният, но той ясно показва, че европейските власти са разбрали опасността от намаляване на инвестициите в изкопаеми горива след изолацията на Русия”.

Тази тенденция се потвърждава и от прогнозата на Международната агенция по енергетика, според която през следващите пет години потреблението на петрол ще расте, достигайки 106 милиона барела дневно през 2028, въпреки активното развитие на електрическия транспорт.

Япония се ръководи от собствена логика

В тази връзка бих искал да дам пример с Япония. Тя е бедна откъм полезни изкопаеми, но изключително напреднала в технологично отношение държава. Въпреки, че Токио подкрепя изцяло антируската политика на САЩ, включително наложените санкции, Япония не позволи да бъде въвлечена в енергийна война с Русия. В момента Токио и Москва се разминават почти по всички въпроси, освен това противоречията помежду им се изострят до опасна граница, заплашваща в близко бъдеще да превърне отношенията им в откровено враждебни, като тези между Москва и Берлин, или по-скоро между Русия и целия „колективен Запад”.

Въпреки това японските корпорации Mitsui и Mitsubishi останаха като съинвеститори в печелившите руски нефтени и газови LNG-проекти „Сахалин-1” и „Сахалин-2”, които осигуряват най-големите обеми втечнен газ в света. Те останаха и след като вече споменатата холандско-британска Shell и американският енергиен гигант Exxon Mobil се оттеглиха от въпросните проекти под натиска на своите правителства. Чрез тези проекти Япония покрива до девет процента от енергийните си потребности, без да споменавам, колко са важни за нея приемливата цена и надеждността на доставките, имайки предвид, че заради географското положение на Япония тези ресурси са леснодостъпни на нея.

Правителството в Токио, подкрепено впоследствие и от японския парламент, категорично защити споменатите компании и техните инвестиции, както и енергийните интереси на собствената си страна. В резултат японските власти дори се съгласиха с многобройните промени в структурата на собствениците на тези проекти, осъществени по инициатива на руското правителство след въвеждането на безпрецедентните западни санкции срещу Москва. В частност, с указ на президента Владимир Путин руското правителство създаде нови оператори на „Сахалин-1” и „Сахалин-2” под руска юрисдикция, като на тях беше прехвърлено цялото имущество на проекта. Чуждестранните акционери трябваше да потвърдят дела си в новите оператори или да се оттеглят от проекта. Тоест Москва им предложи избор по формулата „вземай или бягай“. В крайна сметка, Токио реши да "вземе" и все още не съжалява за това. Ще припомня, че японската Sodeco притежава 30%-ов дял в „Сахалин-1”, а в „Сахалин-2” Mitsui държи 12,5%, а Mitsubishi – 10%.

Юанът изместна долара

Информационната агенция Nikkei съобщи наскоро, че японските акционери на тези проекти са получили за първи път от Русия дивидентите си в китайски юани, преведени от руската Газпромбанк по сметките им в Сингапур. Така, заради санкциите, Русия смени валутата на плащанията.

Досега  акционерите получаваха дивиденти два пъти годишно в щатски долари. Сега японските и индийските компании, които през последните години се ангажираха активно в много руски енергийни проекти, по-специално в Арктика, измествайки англо-американските корпорации, получиха дивиденти в китайска валута, което обаче не се харесва на японските акционери поради съществуващите трансгранични ограничения. Независимо от това и въпреки излизането от тези проекти на американската ExxonMobil и холандско-британската Shell, през 2023 те достигнаха предишните обеми на производство и доставка на петрол и LNG.

Както е известно Европейският съюз постигна съгласие по нов единадесети пакет от антируски санкции, фокусиран основно върху надзора на прилагането на предишните десет пакета. В крайна сметка обаче, съществуват множество вратички, благодарение на които Русия успява да заобиколи тези санкции. В случая е особено любопитно, че ЕС реши да удължи изключението от правилото за горната граница на цената на петрола (60 долара за барел) за руския сахалински петрол, който се изнася в Япония, до края на март 2024.

Германските елити не могат за защитят ключовите национални интереси

Очевидно Япония е наясно какво прави и кои са интересите и. На този фон е наистина жалко да наблюдаваме, как Германия и нейните елити не съумяха да обърнат по-голямо внимание на Вашингтон към необходимостта да защитят собствените си жизненоважни интереси. За това са виновни най-вече „Зелените” с техните безумни политики за енергиен преход. Въпреки че много държави от същия този „колективен Запад” сега "замразяват" въпросния преход, отлагайки го за по-добри времена. Германия обаче, отново е изключение.

Ако Берлин беше съумял да защити своите жизненоважни интереси, преди всичко в енергетиката (пред погледа на германците бяха взривени дори газопроводите „Северен поток“), за останалата част от Европейския съюз щеше да е много по-лесно да преодолее трудностите на икономическата и енергийна криза, последствията от които тепърва ще се усещат .

Междувременно Германия прие първата си стратегия за национална сигурност след края на Втората световна война. Твърди се, че тя укрепва германската автономна отбранителна политика, макар на всички да е ясно, че тази стратегия е тясно свързана с американските национални интереси и дори е подчинена на тях. Бъдещето ще покаже, доколко Германия ще успее да компенсира големите си икономически загуби с помощта на тази стратегия, тъй като и военно-промишленият и комплекс и нейната енергийна политика трябва да претърпят фундаментални промени.

Това, което се вижда съвсем ясно в този документ, т.е. поставя се на първо място, е твърдението, че най-сериозната заплаха за сигурността на Германия  представлява Русия, а на второ място е Китай, който според стратегията представлява „регионална опасност”.

Последното твърдение се отнася до Индо-Тихоокеанския регион и Тайван, въпреки че те, както мнозина ще се съгласят, имат много малко общо със самата Германия и нейната сигурност. Въпреки това Берлин очевидно не иска да се отклони от „общата тенденция”, тоест най-важното за него е никой от съюзниците да не се усъмни случайно в предаността на Германия към съюзническата политика, демокрацията и евроатлантическите ценности. Макар че днес малцина биха могли да отговорят на въпроса, какви точно са тези „ценности”.

*Авторът е главен редактор на хърватското специализирано издание Geopolitika.news