02
Пон, Окт
23 Нови статии

В очакване на "технополюсния световен ред"

Актуално
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Кой управлява света? Преди беше лесно да се отговори на този въпрос. Ако сте над 45-годишен, значи сте израснал в свят, доминиран от две свръхдържави. Съединените щати и съюзниците им определяха правилата от едната страна на Берлинската стена, а Съветският съюз даваше заповеди от другата. А на почти всички останали се налагаше да съобразяват своите политически и икономически системи, както и системите си за сигурност, с една от страните.

Това беше двуполюсният свят.

След това, през 1991, СССР се разпадна и САЩ останаха единствената глобална свръхдържава. Те започнаха еднолично да диктуват условията както благодарение на доминиращата си роля в международните организации, така и използвайки груба сила. Това беше еднополюсният свят.

Преди около 15 години светът отново се промени и стана още по-сложен. САЩ започнаха да губят интерес към ролята си на световен полицай, архитект на глобалната търговия и дори привърженик на глобалите ценности. Ставайки по-силни, редица други държави все по-често се оказваха в състояние да игнорират правилата, които не им харесват, а понякога налагаха собствени правила. Настъпи епохата на G-Zero, т.е. на „безполюсния свят” без глобални лидери. Този геополитически срив, в резултат от който глобалната архитектура престана да съответства на заложения в основата и баланс на силите, беше провокиран от три важни събития.

На първо място, Русия беше изключена от ръководения от Запада международен ред. Днес тази бивша велика държава, която преживя сериозен упадък след 1991, изглежда изключително гневна и разглежда Запада като основния си противник на световната сцена. И независимо от това, кой е виновен за подобно развитие – САЩ или Русия – фактът си е факт.

На второ място, Китай беше интегриран в оглавяваните от САЩ институции, но с надеждата, че със задълбочаването на тази интеграция и нарастването на тяхното богатство и мощ, китайците ще възприемат и много от характерните за американците черти (т.е. ще се превърнат в демокрация на свободния пазар, готова да стане отговорен участник в доминирания от САЩ световен ред, и ще играят по техните правила, без да правят опити да ги променят). Както стана ясно обаче, нищо подобно не се случи – и САЩ очевидно не са склонни да се примирят с това.

И, на трето място, Вашингтон и съюзниците му игнорираха десетки милиони свои граждани, които се чувстваха жертви на глобализацията. Недоволството им се подхранваше от нарастващото неравенство в доходите и заплатите, промяната на демографската ситуация и политиката на идентичност, както и от поляризацията, породена от новите мултимейдийни технологии. В резултат от дългогодишното пренебрежение към тях, мнозинството от тези граждани престанаха да се доверяват на правителствата и на самата демокрация, което, на свой ред, лиши лидерите им от способността и желанието да ги ръководят.

Всички геополитически кризи, на които са посветени заглавията в медиите: конфликтът в Украйна, конфронтацията заради Тайван, ядреното напрежение в отношенията с Иран и Северна Корея и т.н.  – около 90% от тях са пряко или косвено свързани с геополитическия срив, провокиран от тези три проблема, а не с особеностите на отделните политически лидери. Всъщност, те се превърнаха в структурна особеност на нашия геополитически ландшафт.

За добро или лошо обаче геополитическите рецесии не траят вечно. И настъпващият нов глобален ред е нещо съвършено различно от онова, с което бяхме свикнали. Вече не живеем в еднополюсен, двуполюсен или многополюсен свят. Защо? Защото вече няма многомерни свръхдържави, т.е. страни разполагащи с глобална власт във всички сфери. Истината е, че днес САЩ и Китай не са истински свръхдържави – поне не и в смисъла, в който винаги сме използвали това понятие. А липсата на свръхдържави означава и липса на общ глобален ред. Вместо това, днес се сблъскваме с множество отделни, макар и пресичащи се световни редове.

На първо място, свидетели сме на еднополюсен модел на сиурност. САЩ са единствената държава, която е в състояние да изпраща своите военни, моряци и военна техника във всяка точка на света. Останалите не могат да си го позволят дори и частично. Днес ролята на Америка в системата за сигурност е по-важна и, на практика, по-доминираща, отколкото преди десет години.

На свой ред, Китай бързо увеличава военния си потенциал в Азия, но – в тези мащаби – това се случва само там. Което тревожи все повече съюзниците на Америка в Индо-Тихоокеанския регион, които още по-силно отпреди разчитат на американския „чадър на сигурност”. По същия начин, руско-украинският конфликт направи Европа изключително зависима от доминираната от САЩ НАТО. Междувременно, руските въоръжени сили претърпяха определени загуби в Украйна, които трудно ще могат да бъдат възстановени на фона на западните санкции.

Действително, Китай, Русия и други държави разполагат с ядрено оръжие, но практическото му използване продължава да е равносилно на самоубийство. САЩ са единствената в света свръхдържава в сферата на сигурността и вероятно ще си останат такава поне през следващото десетилетие.

Военната мощ обаче, не позволява на Вашингтон да налага правилата в световната икономика, защото икономическият световен ред е многополюсен. САЩ все още разполагат с най-голямата в света, стабилна и динамична икономика, но истината е, че глобалната власт в тази сфера се държи не само от тях, а и от много други държави.

Въпреки твърденията за нова студена война, САЩ и Китай са прекалено взаимозависими икономически за да се откъснат един от друг. Двустранната им търговия достига все нови върхове и другите държави се стремят да си осигурят достъп както до американската мощ, така и до нарастващия китайски пазар (който съвсем скоро ще стане най-големия на планетата). В света не може да избухне икономическа студена война, ако липсват желаещи да бъдат страни в нея.

От друга страна, Европейският съюз е най-големия общ пазар в света и е в  състояние да налага правила и стандарти, които американците, китайците и другите са длъжни да приемат като предварително условие за да правят бизнес с него. Япония продължава да запазва статута си на световна икономическа държава, макар че това и струва доста усилия. Икономиката на Индия бързо нараства, а заедно с това и влиянието и на световната сцена. Относителното значение на тези и някои други икономики ще проължи да се променя през следващите десет години, но глобалният икономически ред със сигурност ще си остане многополюсен.

Налице е напрежение между системата за сигурност и икономическия ред. САЩ определят все повече сфери на икономиката като критично важни за националната сигурност и оказват натиск върху другите държави да коригират по съответния начин политиката си по отношение на полупроводниците, най-важните полезни изкопаеми, а скоро вероятно и по отношение на TikTok. От своя страна, Китай иска да използва наличните си търговски инструменти за да увеличи своето дипломатическо влияние. Европа, Индия, Япония и други държави пък настояват за гаранции, че нито сигурността, нито икономическият ред ще започнат да доминират един над друг – и най-вероятно ще съумеят да го постигнат.

Това са двата вече съществуващи световни модела. Има обаче и трети, бързо оформящ се световен ред, който скоро ще разполага с по-голямо влияние от останалите – цифровият. За разлика от всеки друг геополитически модел от миналото и настоящето, доминиращите субекти в него, които ще налагат правилата и ще упражняват властта, няма да са правителствата, а технологичните компании.

Както знаем, оръжието, разузнавателните данни и тренировъчните програми на НАТО помагат на украинците да защитят своята територия. Истината е, че ако още в първите дни на конфликта западните технологични компании не бяха застанали зад Украйна – отразявайки руските кибератаки и позволявайки на украинските лидери да поддържат връзка с частите на предната линия – Русия за броени седмици щеше напълно да изключи Украйна от мрежата, приключвайки ефективно (и спечелвайки) войната. Тоест, ако не бяха западните технологични компании и тяхното влияние в рамките на новия дигитален ред, украинският президент Владимир Зеленски вероятно вече нямаше да е на власт.

Именно технологичните компании решават, дали по време на избирателната си кампания бившият президент на САЩ Доналд Тръмп да говори без изкуствени филтри и в режим на реално време пред стотици милиона хора. Без социалните мрежи и техните способности да разпространяват теориите на конспирацията, нямаше да станем свидетели на въстнанието от 6 януари 2021 на Капитолия, бунтовете на противниците на ковидните ограничения в Отава или тези, организирани от привържениците на бившия президент Болсонару в Бразилия на 8 януари 2023 и т.н.

Технологичните компании вече определят дори собствената ни идентичност. Преди се пита хме, дали човешкото поведение е резултат преди всичко на генетиката или на възпитанието. Сега вече знаем, че определена роля играят и генетиката, и възпитанието, и алгоритъмът. Дигиталният ред се превръща в най-важния фактор, определящ как живеем, в какво вярваме, какво искаме и какво сме готови да направим за да го постигнем.

Умопомрачителната власт, която натрупаха технологичните компании, ги превърна в самостоятелни геополитически играчи. Тези бизнес-субекти вече контролират онези аспекти на обществото, икономиката и националната сигурност, които дълго време бяха изключителен прерогатив на държавата. Техните лични решения пряко влияят върху живота, взаимодействието и дори начина на мислене на милиарди хора на планетата. Освен това, те все по-често формират и глобалната среда, в чиито рамки действат самите правителства.

Как обаче, технологичните компании ще използват вече натрупаната си огромна мощ? В това отношение се очертават три възможни сценария.

Ако американските и китайските политически лидери продължат все по-решително да се изявяват в цифровото пространство, а предприятията от IT-индустрията се обединят с правителствата на своите страни, ще се окажем в своеобразна технологична студена война между САЩ и Китай. Цифровият свят ще се разцепи на две, другите държави ще бъдат принудени да застанат зад една от страните, а глобализацията ще започне да се разпада паралелно с превръщането на тези необвързани (досега) стратегически технологии в стратегически важни направления на националната сигурност и глобалната икономика.

Ако IT-компаниите се придържат към стратегия на глобален растеж, отказвайки да се обвържат с правителствата и запазвайки сегашния разрив между физическата и цифровата сфери на конкуренция, ще станем свидетели на нова глобализация или по-точно на формирането на глобален цифров ред. Технологичните гиганти ще съхранят суверенитета си в дигиталното пространство, конкурирайки се най-вече една с друга за постигане на по-големи печалби, както и с правителствата – за геополитическа власт. В това отношение можем да потърсим аналогия с големите държавни субекти, които в момента се борят за влияние в условията на наслагващите се един върху друг модели на икономиката и сигурността.

Но, ако самото дигитално пространство се превърне в основната арена на съперничеството между великите държави, а властта на правителствата продължи да отслабва в сравнение с властта на технологичните компании, цифровият ред ще стане доминиращ. А, ако това се случи, ще се формира нов поствестфалски свят – технополюсен глобален ред, в чиито рамки технологичните компании ще се окажат централните играчи в геополитиката на ХХI век.

И трите сценария изглеждат съвсем правдоподобни и нито един от тях не може да се смята за необратим. Къде ще се окажем в крайна сметка, ще зависи от промените в съществуващите структури на властта в резултат от взривообразния характер на изкуствения интелект, възможностите и желанията на правителствата да регулират технологичните компании  и – което е най-важното – от решението на технологичните лидери, как ще използват огромната власт, с която са се сдобили.

 

* Авторът е известен американси политолог, създател и президент на Eurasia Group, професор в Нюйоркския университет и анализатор на  Foreign Policy