28
Сря, Фев
27 Нови статии

Проф. д-р Миломир СТЕПИЧ: Ролята на Сърбия в балканската и глобалната геополитика

Актуално
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Известият сръбски географ и геополитик Миломир Степич е роден през 1959. Завършва Географския факултет на Университета в Белград през 1986, където получава и докторска степен през 1997. Освен в Белградския университет, проф. Степич преподава и в частния университет Мегатренд, както и в сръбската Военна академия и Дипломатическата академия към Министерството на външните работи. Член е на Сръбското географско дружества, както и на две комисии в Академията на науките. Автор е на няколко книги, по-известни от които са „Сръбският въпрос като геополитически проблем”, „Косово и Метохия: постмодернистки геополитически експеримент”, „Геополитиката: идеи, теории, концепции” и „Сръбският геополитически формат”. Един от изтъкнатите представители на евразийската геополитическа школа в страната си.

Интервюто с професор Степич, което публикуваме с любезното съдействие на ФАН, съдържа откровено националистически тези и редица спорни моменти, особено от гледна точка на българските национални интереси, но е любопитно, тъй като разкрива редица специфични аспекти на съвременната геополитика на Белград, и по-точно на нейното "неоевразийско крило".

 

  • Г-н професор, доколко реалистично е присъединяването на Сърбия към ЕС, при положение, че от Брюксел настояват цената за това да бъде признаването на независимостта на Косово?
  • Нито една държава, която държи не само на своя суверенитет, но и на репутацията и авторитета си, както и на бъдещето на идните поколения, не би склонила да се откаже от част от собствената си територия в името на някаква наднационална интеграция. При това Косово и Метохия представлява изключително важна територия за Сърбия – по исторически, държавнотворчески и духовни, както и по геополитически, ресурсни и икономически причини. На територията на Косово и Метохия се е намирало ядрото на средновековната сръбска държава, там се е водила решаваща битка, която е в основата на националната ни идентичност, там се намират религиозно-културните ни ориентири като манастира Дечани, Църквата "Богородица Левишка", Печката патриаршия, Гречаница и т.н.

В Косово и Метохия се намират 20% от световните и една трета от европейските запаси от лигнитни въглища, които представляват все по-голяма ценност на фона на усилващата се енергийна криза, както  и стратегическо природно богатство.

На практика, членството в ЕС никога не е било, нито следва да бъде външнопополитически избор на Сърбия, тъй като сърбите не са част от тази цивилизация. Още Хънтингтън посочва, че Европейският съюз е организация на Западната цивилизация, докато, пак според него, сърбите принадлежат към Православната цивилизация. При това положение, защо трябва да бъде правена подобна шизофренична стъпка, която би могла да ни постави в положение на разкъсана и пропаднала държава? Примерите на България и Румъния, чието население масово емигрира, са предупреждение. Става все по-очевидно, че ЕС се прави, че иска да интегрира Сърбия, а пък Сърбия се прави, че наистина иска да влезе в Съюза.

  • - Възможно ли връщането на Косово под фактическия контрол на Сърбия, предвид факта, че е налице последователна реализация на проекта за "Велика Албания"?
  • - Това не само е възможно, но е и необходимо, при това по далеч по-значими геополитически причини, които не са само регионални, балкански или сръбски. В момента съотношението между страните, които признават и които не признават независимостта на тази квазидържава, представлява своеобразен лакмус, т.е. показател за процеса на превръщането на света в многополюсен, за американизма и антиамериканизма, евроатлантизма и евразийството.

Проектът за създаване на албанската държава преди повече от сто години, както и по-късните опити за създаване на Велика Албания са свързани с интересите и пряката активност на западноевропейските и централноевропейски сили, а днес и на САЩ, целяща да отслаби и ограничи териториално православните балкански държави, представяйки ги като опора за гарантиране достъпа на руснаците до "топлите морета".

При това първият удар се стоварва именно върху Сърбия, която някои наричат "малката Русия" или "балканската Русия" и твърдят, че "ще изведе руските казаци до топлите морета". На практика обаче, този удар е насочен в по-голяма степен върху Черна Гора и Северна Македония, тъй като великоалбанският експанзионизъм застрашава самото им съществуване. Впрочем, заплашена е дори и северозападната част на Гърция! Недопускането на международно признаване на сецесията на албанското национално малцинаство в косовската област на Сърбия, както и на опитите за създаване на Велика Албания, не е само сръбско-албански проблем, но и въпрос на престиж и показател за възможностите на такива възходящи сили, като Китай и Русия, в региона, както и на навлезлите във фаза на упадък играчи, като ЕС и САЩ.

  • Някои определят президента на Сърбия Александър Вучич като "малкия Путин на Балканите", заради провежданата от него националистическа и балансираща политика. Какви, според вас, са целите на Сърбия и сръбската нация през ХХІ век и, защо мнозина сърби свързват постигането им именно с Русия?
  • Не съм склонен да превъзнасям споменатите от вас политици. В момента те са на върха на популярността си в своите страни, но утре, когато вече не са на власт, вероятно ще започнат да ги критикуват за всичко, включително за неща, за които нямат никаква вина. Истината е, че в сегашната сръбска политика са налице и редица стъпки, които не са чак толкова "патриотични" и независими или пък само условно биха могли да се разглеждат като такива - фактът, че Сърбия гласува в Генералната асамблея на ООН за осъждането на Русия заради водената от нея война в Украйна е сред примерите за това.

От друга страна, огромното мнозинство от сърбите виждат в Русия защитник от нападките и натиска на Запада и атаките му срещу самото съществуване на сръбската нация. Що се отнася до целите на Сърбия, мнозина ги виждат по различен начин. Някои например, искрено вярват, че присъединяването ни към ЕС и НАТО, "ще реши всички сръбски проблеми". Според мен обаче, то не само няма да ги реши, но и ще ги задълбочи, защото истината е, че през последните трийсет години Западът работеше изцяло против сръбските интереси.

Ако трябва да го кажа накратко и силно опростено - целите на Сърбия през ХХІ век са "освобождение и обединение". Защото по-голямата част от сръбските земи са окупирани от Запада (и, на първо място, Косово и Метохия); бившата Република Сръбска Крайна в Хърватска беше окупирана и силно пострада през 1995; Република Сръбска пък бива удържана насила в състава на Босна и Херцеговина, където се сблъсква с мюсюлманско-бошнашката хегемония и е застрашено самото и съществуване. Що се отнася до Черна гора, която в исторически план представлява втора сръбска държава, тя продължава да бъде позиционирана от Запада като своеобразна "сръбска Украйна", да не говорим  за антисръбските действия на създадените от Тито "аламинут нации", ако използваме израза на академик Милорад Екмечич.

Сърбите осъзнават, че не са в състояние да решат самостоятелно цялото това натрупване на предизвикателства, а само при евентуално "завръщане на Русия на Балканите" и изтласкане на негативно настроените към тях САЩ, Великобритания и ЕС, от региона.

- В едно свое интервю твърдите, че Русия и Китай имат ангажимента да не допуснат САЩ да вкарат Сърбия в "черна дупка". Според вас, защо Русия е толкова важна за Сърбия, както и обратното?

- Тъй като геополитическото значение на Балканите за европейската и евразийската, както впрочем и за глобалната геополитика е очевидно, и тъй като в определен момент светът отново ще се върне към (нео)класическите сфери на влиянии, Русия също ще трябва да дефинира собствена зона на влияние, което ще бъде знак, че отново се превръща в реална и авторитетна велика сила. Надеждна основа на нейния балкански геополитически вектор може да бъде само сръбският фактор - при това не само заради общата славянско-православна, но и заради сходната геополитическа идентичност и аналогичните интереси на двете страни. След падането на Берлинската стена всички останали балкански страни демонстрираха непостоянство, ненадеждност или открито антируска ориентация, последователно реализирайки на практика западната теза за "злотворното влияние на Русия", каето следва да бъде ликвидирано на всяка цена.

Ключова роля в това отношение играят Румъния и България, които са особено важни за Москва заради излаза си на Черно море, но упорито пренебрегват историческия принос на Русия за националното им освобождение, конституирането им като самостоятелни държави и тяхното териториално разширяване. Сърбите се надяват, че руснаците ще го имат предвид при евентуалната бъдеща геополитическа трансформация на Балканите и няма да се опитват да "купуват" приятелството на другите регионални играчи за сметка на Сърбия. Тоест, в Белград разчитат, че в хода на формирането на новия субрегионален ред именно сръбският фактор ще бъде фаворит, а не "жертвено агне".

- В същото време обаче признавате, че само Сърбия не е достатъчна за гарантиране на руското влияние на Балканите, още повече пък с ампутираното от нея Косово, т.е. че тя се нуждае от всички сръбски земи. Само че именно руската дипломация съдейства навремето на отделянето на Черна гора от т.нар. "остатъчна Югославия". Освен това, въпреки осъществения от нея десант в Прищина през 1999, Русия не се сдоби със собствен сектор в Косово и в крайна сметка се изтегли оттам. Как оценяват в Белград непоследователната политика на Москва в региона и доколко е възможно двете страни да координират външнополитическите си действия?

- На сърбите беше необходимо доста време за да осъзнаят, че "да мислиш геополитически" не е просто академичен или конюнктурен въпрос, не е някакъв научен спор за смисъла на "политическото пространство", а екзистенциален проблем. Те обаче са наясно, че по онова време Русия беше слаба, разяждана отвътре както политически, така и икономически, и атакувана от сепаратистите. Тя не можа да постигне победа в Първата чеченска война, макар че по своята площ Чечения е хиляда пъти по-малка от Русия. Руснаците успяха да победят едва във Втората чеченска война, която започна непосредствено след края на агресията на НАТО в Съюзна република Югославия през 1999.

Изтеглянето на руските части от Косово и Метохия следва да са разглежда в контекста на факта, че те просто не можеха да направят нищо, защото всичко се определяше от американците, т.е. руснаците просто щяха да се компрометират в очите на сърбите. Освен това, те имаха проблеми с логистиката, да не говорим, че тогавашните управляващи в Белград бяха изцяло прозападно настроени. Впрочем, това бе и една от причините Москва да заложи на независимостта на Черна гора (която разполага с излаз на море!), защото в онази политическа конфигурация тя просто не можеше да разчита на Сърбия.

Сегашната ситуация обаче е съвършенно различна. Черна гора е изцяло под контрола на Запада, който успя да амортизира дори и впечатляващата "църковна революция" от 2019-2020. Сърбия и сръбският фактор, като цяло, укрепнаха, а Русия се превръща във все по-значим глобален играч с очевидни макар и все още недстатъчно ясно дефинирани интереси на Балканите. Ако приемем, че сръбският фактор е най-надеждния руски съюзник в региона, Москва очевидно ще трябва да направи така, че той да бъде максимално усилен и териториално разширен. Опората само на Сърбия, в сегашните и граници (включително Косово и Метохия), както и на свързаната с нея Република Сръбска, няма да бъде достатъчно и ще е геополитически неефективно. Необходимо е обединяването на сръбските земи в единна сръбска държава и само това би могло да стане гаранция за мирни, стабилни и неатлантически, а неоевразийски Балкани.

- Вие самият сте автор на книга за неоевразийската геополитика. В Русия тази концепция се свързва най-вече с името на Александър Дугин. Какво, според вас, е мястото а Сърбия в геополитиката на неоевразийството?

- Дугин е водещия, но не и единствения привърженик на неоевразийството. Той има множество посладователи не само в Русия и другите постсъветски републики (особено в Казахстан), но и в ЕС и по целия свят. На Запад са притеснени от факта, че значителна част от тази концепция вече се реализира на практика, особено тезата на Дугин, че "газопроводите следва да се разглеждат като най-важния геополитически инструмент". Затова там често са склонни да преувеличават, твърдейки, че "зад Путин стои Дугин".

В крайна сметка, нима китайската стратегическа инициатива "Един пояс, един път" не е един от вариантите на неоевразийството? На практика, неоевразийството е съвременна интерпретация на класическото евразийство, възникнало преди сто години. То представлява всеобхватна визия за света, диаметрално противоположна на "уестърнизма", който агресивно бива налаган на всички, включително и на Русия. Неовразийството има и своето геополитическо измерение, което в основата си е континенталистко, телурократично и напълно противоположно на таласократичния атлантизъм.

Неоевразийството разглежда Русия като нещо специфично, т.е. като автентична цивилизация, отделен континент, сила сама по себе си и своеобразно "ядро", около което би могъл да се обедини целият мегаконтинент Евразия. Според неговите постулати, американското присъствие и контрол над Евразия и управлението на "римленда" (т.е. крайбрежните, гранични територии), което - както посочва Джордж Кенан - обкръжава, "обуздава" и "притиска" Русия посредством. т.нар. "стратегия на анакондата", е нещо неестествено и следва да бъде прекратено чрез изтласкването на САЩ обратно в Западното полукълбо. Според тази геополитически логика, следва краят на "еднополюсния момент" и формирането на нов многополюсен свят, включващ четири "меридианно разположени" зони, които на свой ред се разделят на множество "големи пространства". Сърбия и другите сръбски страни следва да си осигурят значимо място в тази конструкция, в качеството на своеобразен телурократичен център на Балканите.

Действително, неоевразийската концепция изглежда логична и реализуема. Нима е нормална една сила, извън Евразия (САЩ), да контролира този суперконтинент, който е най-населения, най-богат на рисурси и в който се намират центровете на старите, както и на множество нови цивилизации? Нима такива велики сили, като Китай, Русия, Индия, Иран или Германия, трябва да бъдат в подчинено положение спрямо САЩ? В момента в Атлантическия блок са въвлечени Германия, Турция, Унгария, Румъния, България и много други страни, чиято идентичност е по-скоро евразийска. Известният сръбски географ Йован Цвиич (1865-1927) също изтъква, че Балканите притежават евразийски характеристики.

- Според вас, доколко общата религия е в състояние да действа като реален интегриращ фактор за хората в съвременния свят?

- Религията е основата на идентичността на личността, семейството и нацията. Неслучайно повечето теоретици свързват различията между цивилизациите именно с религията. Вече споменах Самюел Хънтингтън, според който в постбиполярния период именно цивилизациите ще формират фундамента на трансформацията на световния ред, също както и сблъсъците в техните контактни зони - и най-вече в тези на ислямската цивилизация с останалите ("кървавите граници на исляма"). Реалността до голяма степен потвърди прогнозите му (парадигмален пример в това отношение представлява бивша Югославия), но в същото време частично ги опроверга, като например в Украйна, където днес се сражават помежду си два православни народа, при това православните руснаци се подкрепят от мюсюлмани чеченци, а православните украинци - от мюсюлмани албанци от Косово и Метохия.

В същото време, след краха на идеологиите (и най-вече на тоталитарните), компрометирането на демокрацията от евро-американски тип и кризата на римокатолическата църква и протестантизма, в нашата част на планетата е налице своеобразен ренесанс на автентичното православие. Все повече хора търсят и намират именно в него изход и път към спасение.

На Запад обаче, виждат в православието опасност и открито го атакуват, като това се отнася както за брюкселските политици, така и за генералите от НАТО. Затова те се стремят да го разединят и разрушат, подчинявайки някои негови "фрагменти". В тази връзка вече се наложи понятието "НАТО-православие", отнасящо се най-вече към Константинополската патриаршия, но не само. В това отношения Руската и Сърбската православни църкви натрупаха болезнен опит, вкючително последните примери - украинският и македонският.

- От гледна точка на геополитиката, някогашната Югославия се смяташе за част от "морската цивилизация", докато днешна Сърбия принадлежи на "континенталната цивилизация". Така ли е наистина и, доколко това влияе върху днешната политика на Белград?

- Югославската държава, която се появи през 1918 и бе възстановена, на друга идеологическа основа, през 1945, беше образувание, създадено в геополитическия интерес на Запада, т.е. на "морската цивилизация", за която говорите. Тя беше важно звено в антируския, антисъветски (и антигермански) "санитарен кордон", съществувал между двете световни войни, а по време на студената война беше част от зоната на "римленда" (в неговата най-тясна и уязвима част), обкръжаваща руския и съветски "хартленд".

Затова в него доминираха католическите, прозападни и таласократични хървати и словенци, докато сърбите бяха маргинализирани. И, когато Югославия изпълни възложената и функция, същите онези, които навремето я създадоха, я разкъсаха на части, при това следвайки неадекватните републикански граници, създадени по времето на Тито. В момента сръбският фактор притежава телурократична, континенталистка геополитическа идентичност, докато таласократичният елемент присъства в него само в рудиментарен вид в резултат от многовековното систематично изтласкване на сърбите от морските зони. Това се видя съвсем ясно и в хода на конфликта за наследството на Югославия през последното десетилетие на ХХ век и беше съвсем очевидно в хода на стимулираното от Вашингтон и Брюксел откъсване на Черна гора, в резултат от което сърбите окончателно загубиха достъп до Адриатика.

Тоест, съвсем очевидно е, че днешна Сърбия, т.е. по-голямата част от сръбските общности, са част от континенталната "сухоземна цивилизация". Което ги прави съвместими с руската геополитическа идентичност и интереси и обяснява, защо Западът постоянно ги разглежда като подозрителен "дестабилизиращ фактор".