Когато в далечната 1971 президентът на САЩ Ричард Никсън и неговият държавен секретар Хенри Кисинджър се възползваха от отчаяния стремеж на Пекин да си гарантира защита от Съветския съюз и осъществиха историческото "отваряне" на Америка към Китай, това се оказа наистина блестящ шахматен ход. Той доведе до появата на геополитическия триъгълник, в който Съединените щати си осигуриха водещата роля и обърна идеологията с главата надолу, сблъсквайки един с друг двата най-мощни комунистически режима на планетата.
Най-големият кошмар на Кисинджър
Този път обаче нещата са съвършено различни: напрежението между САЩ и Русия доведе до това, че Вашингтон се оказа в неизгодна позиция, макар че само малцина американски и японски наблюдатели си позволяват да го признаят открито. Сегашното разположение на силите може да доведе до доста рискови последици както за азиатския, така и за световния ред: днес китайско-руските отношения са по-близки от когато и да било през последните петдесет години и това им дава възможност да променят световния ред според собствената си визия за него.
Именно това е най-страшният кошмар на Хенри Кисинджър. Докато стратегическата логика на предприетия от него и Никсън маньовър по отношение на Китай е САЩ да получат всички предимства от факта, че отношенията на Вашингтон с Москва и Пекин са по-добри, отколкото тези между двете комунистически столици, този път победител изглежда ще бъде Китай, който съумя да се възползва от задълбочаващите се разногласия между Вашингтон и Москва. Въпреки склонността на повечето анализатори да концентрират основното си внимание върху историческите противоречия, расовите предразсъдъци и ксенофобията, както и върху геополитическото съперничество, новият китайско-руски алианс вероятно е в много по-голяма степен "брак по сметка", отколкото са склонни да признаят принадлежащите към вашингтонския външнополитически елит. Това ново приятелство вече намери своето отражение в две, проведени сравнително наскоро от независимия социологически център Pew Research проучвания на общественото мнение. Така, 79% от анкетираните от центъра руснаци демонстрират положително отношение към Китай а напук на глобалната тенденция за негативно възприемане на Москва и Путин, 51% от китайците се отнасят позитивно към Русия.
В тази връзка, съвсем не е случайно, че руският външен министър Сергей Лавров обвини САЩ, че увеличават военния си потенциал в Азия и разкритикува сътрудничеството на Вашингтон с Япония и Южна Корея в сферата на противоракетната отбрана. Наложените по американска инициатива санкции срещу Русия на Путин доведоха до нейната геополитическа преориентация на Изток и, в частност, към Китай, въпреки факта, че отслабената Москва несъмнено е обречена да играе в този тандем ролята на "младши партньор". Дългосрочните руски енергийни интереси са концентрирани в Азия, а почти петстотинте милиарда долара, които страната разчита да получи в рамките на газовите и петролните си договори с китайците, ще окажат съществена помощ на стагниращата руска икономика.
На свой ред Китай се сдобива, вместо със съперник, с изключително ценен партньор в усилията си за стабилизиране и модернизиране на Евразия, с която Пекин все повече свързва собственото си икономическо бъдеще. Новият китайски проект за създававането на обща ос Запад - Евразия, под лозунга "Един път - един пояс" (авторите очевидно имат предвид проекта за "Икономическия пояс на Новия път на коприната" - б.р.), цели да трансформира едно от слабите места на Китай, а именно общите му граници с цели четиринайсет държави, в негов стратегически ресурс. Другата ключова цел на Пекин е реализацията на лансираната навремето от Хилфорд Макиндер идея за доминиращата роля на Евразийския Хартленд.
Успешното партньорство в Евразия, чиито икономически перспективи се разширяват благодарение развитието на инфраструктурата и повишаване ефективността на противодействието на екстремизма, който заплашва авторитарните режими в Москва, Пекин и Централна Азия, демонстрира жизнеспособността на незападния модел на авторитарен държавен капитализъм. Следва да обърнем специално внимание на факта, че китайските инфраструктурни амбиции касаят не само евразийския регион, но и Африка и Латинска Америка.
В една или друга степен, тези планове вече се реализират на практика. Така, Китай обикновено следва руслото на руската политика в рамките на ООН. Със съвместните усилия на двете страни беше блокирано налагането на санкции срещу режима на Башар Асад в Сирия, като по този начин западната намеса в отстраняването на либийския лидер Кадафи засега остава последната успешно осъществена операция в рамките на т.нар. стратегия R2P (Responsibility to Protect). Съдейки по всичко, ограничаването и дори обръщането на демократичните тенденции на 180 градуса, което вече породи откритите критики на влиятелната американска неправителствена фондация Freedom House, само ще се усилва. Пекин и Москва не крият, че предпочитат да си имат работа с авторитарни, но предсказуеми и стабилни партньори.
Руските усилия за създаването и укрепването на Евразийския икономически съюз дават допълнителен тласък на този процес. Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) вече включва много държави (наскоро към нея се присъединиха със статут на наблюдатели Пакистан и Индия), като целият регион постепенно започва да осъзнава накъде духа вятърът, особено на фона на ужасния хаос, който САЩ и НАТО оставиха в Афганистан след изтеглянето на военния си контингент. На всички вече е ясно, че САЩ, Япония и техните западни партньори са затънали до ушите в своите ангажименти в Близкия Изток, докато в същото време отчаяно се опитват да убедят държавите от Централна и Източна Европа в привързаността си към прословутия чл.5 от Устава на НАТО, който би трябвало да гарантира тяхната сигурност.
Евроатлантическият vs Евроазиатския блок
Съдейки по всичко, между Китай и Русия се очертава своеобразно "разделение на труда", в чиито рамки Москва поема функциите за гарантиране на сигурността, а Пекин "наводнява" региона с икономическа помощ и инвестиции. Тези усилия трябва да бъдат подкрепени от новата Банка за развитие на групата BRICS, както и от Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции. Този евразийски пробив съществено усложнява задачата на Япония за укрепването на връзките и с държавите от Централна Азия.
От друга страна, "шистовата революция" в САЩ и появата на нови играчи, като Иран и Ирак, намалиха привлекателността на Централна Азия за Запада. Това се дължи на петролните излишъци на световния пазар, както и на локалния характер на пазарите на тези страни. С други думи, епохата на големите тръбопроводи върви към края си.
Друг фактор, който доскоро обуславяше привлекателността на този регион, беше проблемът за борбата с тероризма. САЩ и съюзниците им бяха заинтересовани от централноазиатските държави за да гарантират снабдяването на военния си контингент в Афганистан. Днес необходимостта от наземни операции рязко намаля. С появата и масовото използване на безпилотните летателни апарати, борбата с тероризма стана доста по-евтина, освен това САЩ не се нуждаят от разрешение за да ги използват в Афганистан и Пакистан. Тоест, изтеглянето на САЩ създаде пространството за евразийския маньовър на Китай.
Освен евразийската им симетрия обаче, Китай и Русия преследват и редица общи интереси. И двете страни се противопоставят на глобалната американска доминация, не споделят прокламираните от САЩ и Япония либерално-демократични ценностти и необходимостта от прозрачно управление, освен това подкрепят концепцията за многополюсен световен ред. И в двете държави се култивира национализмът, основаващ се на тяхната историческа и национално-културна специфика. Както Китай, така и Русия се придържат към модела на авторитарния капитализъм, в противовес на "Вашингтонския консенсус". И двете страни възразяват срещу неограничената свобода в Интернет и се стремят към неговата "балканизация", т.е. към раздробяването му.
Всичко това повдига сериозни въпроси относно бъдещето на системата за глобално управление и динамиката на развитието на световния ред. Според песимистичния сценарий, светът може да навлезе в нова биполярна епоха, като единият полюс се формира от Китай, Русия и няколко други авторитарни режими от Централна Азия, а другият - от САЩ и Европейския съюз, Япония и азиатските им съюзници. Това обаче съвсем не е рецепта за мир и просперитет. При подобно развитие много от т.нар. "неприсъединили се" държави, като Индия, Бразилия, Египет и други, ще се окажат притиснати между чука и наковалнята.
Китайско-руските противоречия
Не бива да забравяме обаче и за наличието на противоположни тенденции. Така, докато Русия се стреми да се избави от зависимостта си от глобалната икономика, в която попадна след разпадането на СССР през 1991, Китай залага именно на глобалната икономика и преструктурира вътрешния си пазар за да трансформира своята експортноориентирана икономика, базираща се на инвестициите, в иновационна икономика, опираща се на вътрешното потребление. В тази връзка си струва да разгледаме някои показатели на китайския търговски баланс: така, през 2014 общият обем на търговията със САЩ, ЕС и Япония е достигнал 1,4 трилиона долара, докато този с Русия е бил едва 100 милиарда. Докато, съдейки по всичко, руската икономика навлиза във фаза на бавен на устойчив спад, Китай е възходяща сила, която все повече се възприема като велика държава и се стреми към формирането на съвременна версия на васалната система на управление в Азия, чиито център, разбира се, ще бъде Пекин.
Китай не е особено доволен от руската намеса в работите на бившите съветски републики, в някои от които Москва поощрява сепаратистките тенденции, както например в Източна Украйна. Пекин е буквално обсебен от идеята за суверенитета, затова китайците не са сред убедените привърженици на руските действия в Украйна.
В условията на намаляване търсенето на енергоносители, породено от забавянето на икономическия растеж на Китай, заинтересоваността му от Русия, като източник на енергоносители, също ще отслабва. Налице са някои данни, че Пекин вече се отдръпва от плановете си за изграждането на втори тръбопровод от Сибир.
Освен това Русия изпитва определен дискомфорт от "азиатизацията" на своя Далечен Изток, къето от китайската страна на река Амур живеят сто милиона китайци, докато населението на този руски регион е само седем милиона души. Освен всичко друго, този проблем има и леко расистки привкус. Нещо повече, териториалната експанзия на Китай в този регион, както и в Южнокитайско море, до голяма степен се основава на историческите му претенции. Както е известно, китайската династия Мин (ХІV-ХVІІ век) е претендирала за по-голямата част от руския Далечен Изток още преди тези територии да бъдат заети от руснаците през ХVІІ век.
Единствената надежда на Русия е, че териториалните разногласия между Пекин и САЩ, Япония и техните азиатски съюзници на Изток и в района на Южнокитайско море ще се усилват, тласкайки Китай в обятията на Москва. Тоест, че китайците ще се убедят на практика, доколко Америка е склонна да се съобразява с техните морски интереси.
Дали тези тенденции означават, че китайско-руският алианс може и да не окаже толкова здрав, както твърдят мнозина? Дали ще се възродят исторически обусловените опасения и съперничество? И, накрая, целесъобразно ли е Америка да положи усилия за да възроди концепцията за стратегическия триъгълник на Кисинджър?
Изводите за САЩ
Дали светът върви към споменатия по-горе двуполюсен модел или го очаква един по инклузивен международен ред, в чиито рамки тенденцията към глобализация ще се запази? Отговорът на този въпрос ще зависи в немалка степен от ролята, с която ще се нагърби Америка в сегашните сложни условия, когато силовият център се разсредоточава и нито една държава не е в състояние сама да определя развитието на международните отношения.
Това ще изисква от САЩ и Япония по-голяма динамика и гъвкавост, както и възприемането на прагматичен подход, базиращ се на отказа от еднополюсните тенденции и преориентиране на американските действия съобразно принципа "пръв между равни". Всички участници в сегашната кандидатпрезидентска кампания в САЩ се надпреварват в своята реторика, насочена срещу Русия и Китай, пропускайки възможността да изразят мнението, че Съединените щати следва да се адаптират към променилия се световен ред и новия силов баланс. Склонността на медиите и политическите кампании да се фокусират върху дребните проблеми пречи на обществото да осъзнае гигантските стратегически промени в света. Действително се очертава нова "Голяма игра", но горчивата истина е, че ние, т.е. САЩ, се намираме в губеща позиция.
* Директор на Центъра за стратегическо прогнозиране към Атлантическия съвет
** Старши научен сътрудник в Атлантическия съвет
{backbutton}
