Краят на неолибералната глобализация

Тезите за източниците на възникването на глобализационния процес винаги са били дискусионни. Повечето историци например, разглеждат този процес като един от етапите в развитието на капитализма. Икономистите пък акцентират върху транснационализацията на финансовите пазари. На свой ред, западните политолози поставят в центъра на вниманието разпространението на демократичните институции, а културолозите свързват феномена на глобализацията с "уестърнизацията" на културата, включително с американската културна експанзия. Съществуват и информационно-технологични и екологични подходи към обяснението на глобализационните процеси. В същото време се прави разлика между политическата и икономическата глобализация. Като субект на глобализацията се посочва регионализацията, която оказва мощен кумулативен ефект върху формирането на световните геоикономически полюси.

В края на ХХ все още доминираше романтичният подход към процеса на глобализация, но с течение на времето възникнаха прогресивно нарастващи съмнения относно нейната "всеобща справедливост". Започна да става все по-ясно, че доминиращо предимство от глобализацията получава либерално-демократичният Запад. Под флага на неолибералната глобализация, базираща се на теориите на западните "пазарни фундаменталисти" за всесилието на пазара и глобалната справедливост, започна да се осъществява интернационализацията на икономическия, политическия и културния живот на човечеството, съпровождаща се с игнорирането на редица цивилизационни императиви. В крайна сметка, за по-голямата част от света, вярата в неолиберализма се оказа опасна илюзия.

Както предупреждаваха мнозина философи (включително руски, като Александър Зиновиев или Александър Панарин), неолибералната глобализация неизбежно доведе до поляризацията на човечеството между олицетворявания от западния свят т.нар. "златен милиард" и безправната периферия, което още повече усилва глобалната нестабилност.

В хода на глобализацията се трансформира понятието за национален елит. Ако в миналото той изразяваше волята на нацията в стремежа и към по-добро бъдеще, в епохата на глобализма принадлежността към елита във все по-голяма степен започна да се асоциира с "членството в своеобразен таен интернационал", нямащ нищо общо с локалните национални интереси, норми и традиции. Икономическата логика на глобализма ознаменува връщането на света към средновековната архаика.

Станахме свидетели на окончателното разграничаване на финансовия капитал от реалната (произвеждащата) икономика,  като в резултат от това днес банките доминират над предприятията, а международните диаспори на финансовите спекуланти - над икономическия суверенитет на държавите. В крайна сметка, стана ясно, че неолибералната глобализация се използва от Запада за реализацията на своеобразен неоколониален проект, прикрит зад добре звучащите лозунги на борбата за човешки права и демокрация.

Опиращата се на т.нар. "офшорна геополитика" глобализация съдейства за "пропиляването" на националното богатство на повечето постсъветски и постсоциалистически държави и мащабното изнасяне на капитали (и, особено, на активите на стратегическите предприятия, в чужбина), превръщайки се по този начин в банална неоколонизация. Опитите за налагане със сила, или пък с помощта на мащабни медийни кампании, на "истинската" демокрация на Балканите, в Близкия и Средния Изток, както и в постсъветското пространство, доведе не само до гибелта на стотици хиляди хора, но и до загубата на глобалното морално лидерство на Запада.

Прекалено бързото разширяване на Европейския съюз на Изток пък доведе до деиндустриализацията на повечето нови членове на ЕС. В същото време, мощното информационно оръжие на Запада в лицето на глобалните медии, постепенно започва на губи разрушителната си сила. В резултат, информационните атаки, основаващи се на съзнателни фалшификации  и откровени лъжи, вече са в състояние да постигат само краткосрочен ефект.

В един момент, т.е. в началото на ХХІ век, изглеждаше, че от глобализацията печелят и "младите капиталистически държави с авторитарни режими", като особено характерен пример в това отношения бяха монархиите от Персийския залив. Истината обаче е, че те просто повториха в доста по-скромни мащаби опита на колониалната епоха. Така, в Обединените арабски емирства например, колониалната експлоатация, характерна за някогашната Британска империя, се заменя с нов вид съвременно робство по отношение на многобройните "гастарбайтери" от Индия, Иран или Индонезия, живеещи в трудови лагери в пустинята, в разрез със здравните норми, страдайки дори от недостиг на питейна вода. Както е известно, ОАЕ игнорират трудовите норми на Международната организация на труда и упорито отказват да подпишат конвенцията на работниците-мигранти.

Китайският феномен

Глобалистите отвъд океана и в Европа очакваха с особено нетърпение краха на последната комунистическа империя и трансформацията и в  евтин индустриален протекторат на Запада. Китай обаче, опирайки се на опита от своето четири- или петхилядолетно съществуване, съумя да обърне глобализацията в своя полза. Транснационалните корпорации изнесоха в тази страна не само индустриалните си предприятия, но  и значителна част от своите модерни граждански технологии. В същото време много технологии на украинския и руския военопромишлени комплекси бяха продадени на безценица на китайците.

За съвсем кратък срок, Китай се превърна в икономическа свръхдържава. Очерта се неочаквана за Запада глобална геополитическа трансформация, породена от изместването на световния център на икономическото и технологично развитие на Изток и съпроводена от продължителен процес на нестабилност.

През миналата 2016 тази трансформация достигна преломната си точка. Причина за това бяха неочакваните за мнозина резултати от президентските избори в САЩ. Както е известно, по време на предизборната кампания цялата купена мощ на „най-честните в света” американски медии, с незначително изключения, се стовари върху кандидата на републиканците Доналд Тръмп. Впрочем, в тази клеветническа кампания, се включи и Западна Европа, а дори и украинските марионетки на Запада. Именно Доналд Тръмп прокламира края на неолибералната глобализация и отказа от банковия (финансовия) за сметка на индустриалния капитализъм.

Западът, начело със САЩ, постепенно губи монопола си върху световното господство и своята изключителност. Новата геополитическа архитектура на многополюсния свят обаче, ще се ражда и налага в хода на продължителни конфликти по фронтовете на Големите многомерни цивилизационни пространства (вж. повече в статията на проф.Дергачов, „Геополитиката на големите многомерни пространства” в бр.1/2014 на „Геополитика” – б.р.)

Стратегическата цел на САЩ през последните десетилетия беше обкръжаването на Китай и Русия с проамерикански режими и огнища на напрежение. Ключова задача на американската геополитика в Евразия е да не се допусне реализацията на китайския суперпроект за Новия път на коприната към Западна Европа, преминаващ през Южните морета, Близкия Изток и Източна Европа. Истината е, че САЩ нямат национални интереси (включително исторически и социокултурни) в Източна Европа, а основната им задача досега беше създаването там на антируски и проамерикански режими.

Междувременно обаче, както вече споменах по-горе, втората икономическа свръхдържава стартира мащабно мирно настъпление на Евразийския суперконтинент. Китай предложи на света грандиозния си суперпроект за Новия път на коприната, който по своите мащаби надхвърля всички други проекти в човешката история. За разлика от Пътя на коприната, съществувал през Древността и Средновековието, Новият път на коприната обхваща цялата т.нар. Голяма Евразия, от Лондон до Шанхай. Както е известно, през Средновековието Китайската империя разполага с могъщ морски флот, отказът от който през ХV век става една от основните причини за упадъка на Поднебесната през следващите столетия. Укрепването на икономическата мощ на съвременен Китай и зависимостта му от вноса на енергоносители поставиха пред Пекин стратегическата задача да възстанови Великия път на коприната в неговия морски и сухопътен варианти. Така за първи път се очертаха контурите на китайския стратегически евразийски суперпроект, с който очевидно ще трябват да се съобразяват занапред стратезите на САЩ, Европейския съюз и Русия. Комуникационната мрежа на този проект, напомня октопод, чиито пипала се простират към всички части на света, а „главата” му се намира в Източна Евразия. Основните транспортни направления (коридори) на Новия път на коприната ще свържат повече от четиридесет държави.

В съвсем близко бъдеще в китайската геополитика, доскоро следваща принципа на „съзнателната ненамеса в световните събития”, ще бъдат внесени много съществени корективи. Втората икономическа свръхдържава просто не може да си позволи повече да стои встрани от глобалните проблеми. Юанът вече се превърна в една от световните резервни валути. Тоест, основната геоикономическа битка между Запада и Изтока ще се води от Евроатлантическия блок, начело със САЩ, и Евразийския блок, начело с Китай и Русия.

В отговор на американската евразийска геополитика на „Примката на анакондата”, набиращият мощ Китай реализира евразийската си геополитика на „Перлената огърлица”. Нарастващото напрежение между двете свръхдържави доведе до появата на геополитически възел на напрежение в Южнокитайско море.

В условията на тектонична геополитическа трансформация, Южнокитайско море се превръща в един от най-важните конфликтни региони не само за държавите по крайбрежието му, но най-вече за САЩ и Китай. И тъкмо затова Пекин отделя специално внимание на преформатирането на създадената в миналото система за регионална сигурност.

Нарастващата китайска мощ поставя под въпрос глобалната хегемония на САЩ. Днес Съединените щати продължават да контролират световните морски пътища и разполагат с гигантска мрежа от военни бази във всички точки на планетата, включително по целия периметър на източните граници на Китай. Американската стратегия в Южнокитайско море цели сдържането на Китай с помощта на регионалните партньори на САЩ. В това отношение, Филипините например, притежават изключително важно стратегическо положение. Ето защо промяната на външнополитическия курс на Манила, на която сме свидетели напоследък, не само излага на риск тихоокеанската стратегия на САЩ за създаването на антикитайски военен „бариерен риф”, но и бележи важен етап от глобалната геополитическа трансформация.

Кризата на европейския проект

В хода на глобалната геополитическа трансформация се очерта абсолютната не само военна, но и политическа и икономическа зависимост на Европа от Съединените щати. В резултат от „главозамайването от успехите” и прибързаното си разширяване на Изток, днес Европейският съюз навлиза в период на упадък. Тоест, Съюзът вече е преминал върховата точка на своята икономическа мощ и в момента сме свидетели на „залеза на Европа”, както впрочем и на бавния залез на целия Запад. Разбира се, причината за това далеч не е само преминаването на „червената линия” в Източна Европа.

Неочаквано за Брюксел, Европейският съюз се оказа заобиколен от три „горещи фронта”, които са в състояние да подпалят фитила на Първата световна религиозна война: мюсюлманско-арабският, православно-източноевропейският и антихристиянският-вътрешноевропейски. При това, ако кризата на еврозоната „разцепи” европейския валутен съюз на географски принцип, т.е. между Европейския Север и Европейския Юг, финансовата и миграционна кризи очертаха разделението между „старата” богата Европа и новите членове на ЕС от бившия „социалистически лагер”.

Многобройните предизвикателства, с които се сблъсква Европейският съюз (Brexit, кризата на еврозоната, миграционната криза и т.н.), оставят все по-малко надежди за „светло бъдеще” на европейската периферия, където местните иждивенчески „елити” наивно продължават да разчитат на все по-невъзможния патернализъм на Брюксел.

В резултат от очертаващата се трансформация на американската външна политика вече се вижда краят на ерата на икономическия протекционизъм на Вашингтон по отношение на Европа. Както нееднократно заяви новия президент на САЩ Доналд Тръмп: „НАТО започна да струва прекалено скъпо на Америка и страната ни вече не може да си позволи толкова високи разходи за издръжката на Северноатлантическия алианс”. Както е известно, САЩ осигуряват до 75% от финансирането на НАТО. Дълги години Европейският съюз се намира под отбранителния „ядрен чадър” на Вашингтон. И рано или късно на Европа ще се наложи сама да поеме грижата за своята сигурност, а свързаните с това повишени разходи за отбрана ще се отразят негативно върху качеството на живот на обикновените европейци. По принцип, европейските членове на НАТО би трябвало да изразходват за отбраната си не по-малко от 2% от своя БВП, но повечето от тях не изпълняват това изискване. По този показател дори икономическият локомотив на  Европа – Германия, се намира едва на 14-то място (от общо 28) в алианса (1,2%). Мнозина наричат първата жена, оглавила Министерството на отбраната в тази страна – Урсула фон дер Лайен, „министър на войната”, заради желанието и да превърне Германия във водещата военна сила в Европа. Истината обаче е, че състоянието на Бундесвера въобще не отговаря на нейните планове. От наличните 11 немски фрегати например, само 7 са в състояние да излязат в открито море, от четирите подводници U212 – само една, а едва половината от наличната бронирана техника е в състояние да участва в реални бойни действия. През 2015 Берлин е изразходвал за отбрана 39,4 млрд. долара (което е 1,5 пъти по-малко от военните разходи на Великобритания и Франция и поставя Германия чак на девето място в света).

Към европейските континентални проблеми като кризата на еврозоната и миграцонната криза, кризата в Украйна и излизането на Великоритания от ЕС, следва да добавим и задълбочаващата се криза в новите страни членки на Съюза от бившия социалистически лагер. При влизането си в ЕС, макроикономическите показатели на нито една от тях не се доближаваха до средното европейско равнище, затова всички те разчитаха на мащабна финансова подкрепа за модернизацията на икономиките си. Брюксел обаче не оправда тези очаквания.

Геополитиката на великите държави доведе до възраждането в Европа на взривоопасната „сива зона” или на „санитарния” антируски кордон, целящ изкуственото разграничаване между Изтока и Запада на Стария континент. В миналото „сивата зона” на Европа беше люлката на двете световни войни, както и на редица други големи конфликти. Напоследък, именно в тази зона Полша все по-активно се опитва да формира коалиция с другите „източноевропейски бунтовници”, насочена против политиката на Брюксел. Неслучайно в германските медии усилено се коментира „зараждането на нов Източен блок” и необходимостта Западна Европа да води по-активна борба с „мракобесните националисти” от постсоциалистическите държави членки на ЕС.

Както е известно, от 2017 Европейският съюз възнамерява да съкрати с 25% финансирането на европейските програми в подкрепа на държавите от Източна Европа, като е възможно напълно да го прекрати след 2023. В хода на реализацията на финансовата бюджетна рамка за периода 2007-2013, „Стара Европа” инвестира в „Нова Европа” около 160 млрд. евро, но това не помогна на държавите от Централна и Източна Европа да създадат база за самостоятелното си икономическо развитие. Ето защо, както вече споменах, в съвсем близко бъдеще е възможно Брюксел напълно да се откаже от „кохезионната си политика” (т.е. от помощта, отпускана от по-богатите европейски държави на по-бедните).

Само допреди няколко години, в т.нар. „Стара Европа” все още беше популярна идеята за частичната замяна на „гастарбайтерите” от развиващите се страни с работна ръка от Източна Европа, но тези времена безвъзвратно отминаха. Истината е, че независимо от демографските си проблеми, в условията на продължаващ икономически спад, криза на еврозоната и миграционна криза, Европа не се нуждае от допълнителна чуждестранна работна сила.

В същото време, макар че очевидно е „импотентен” във военно политическо отношение и на практика продължава да бъде протекторат на САЩ, Европейският съюз се опитва да си „играе” на геополитика, т.е. да се представя за самостоятелен геополитически субект. Както е известно, основната геополитическа доктрина на средновековната Свещена Римска империя (от 1512 – Свещена Римска империя на германската нация) е т.нар. Drang nach Osten („Натискът на Изток”), в чиито основен инструмент в течения на няколко века се превръща Тевтонският орден. Това своеобразно „средновековно НАТО”, основано в края на ХII век, беше отново възродено 850 години по-късно. Именно НАТО, начело със САЩ, се движи изпреварващо (спрямо разширяването на ЕС) на Изток, формирайки „санитарен кордон” от марионетни и враждебни на Русия държави. В резултат от това, обаче Европейският съюз се сдоби и с нов Източен фронт на политическа нестабилност.

Последната проява на този нов Drang nach Osten беше програмата „Източно партньорство” на ЕС, чието най-голямо „постижение” стана гражданската война в Украйна. Въпросният проект на Брюксел с участието на шест постсъветски държави беше замислен като своеобразна „утешителна награда” за тези страни (Украйна, Беларус, Молдова, Азербайджан, Грузия и Армения), които никога няма да станат членове на ЕС. „Източното партньорство” залагаше на перспективата за подписването на споразумения за асоциация, зони на свободна търгови и „дълбока интеграция” с икономиката на ЕС, но без това да доведе в обозримо бъдеще до пълноправно членство в Съюза. Всъщност, основната цел на проекта беше гарантиране едностранния свободен достъп на ЕС до постсъветските пазари.

Като цяло, Европейската политика на съседство (в чиито рамки се реализира и „Източното партньорство”) беше създадена, на първо място, именно с цел разширяването на потребителския пазар на ЕС.  Поради системната вътрешни криза (финансова, на еврозоната и миграционна) и игнорирането на геополитическите реалности, Брюксел вече не може да си позволи да отделя сериозно внимание на съседите си, които все повече се оказват в периферията на неговата политика, на фона на  пропукващия се евроинтеграционен проект.

Сред причините за сегашната геополитическа и геоикономическа нестабилност в Източна Европа е и егоизмът на великите държави, преследващи собствените си стратегически цели  в региона. Именно те поставиха новите независими държави (Украйна, Молдова и Грузия) пред избора или да предпочетат евроинтеграцията (т.е. формирането на зона за свободна търговия с ЕС), или да се ориентират към евразийската интеграция (с Евразийския икономически съюз), въпреки че спокойно можеха да работят и в двете посоки. В резултат от това, между Западна Европа и Русия се създаде обширна „сива зона”, формираща нова световна периферия, способна да се превърне в поредния епицентър на глобален конфликт. Оптимистичният сценарий тук е свързан с ликвидирането на изкуствено създадения под егидата на „Източното партньорство” междудържавен буфер („санитарен кордон”).

Що се отнася до Балканите, през последните две десетилетия те се оказаха в сянката на събитията в Големия Близък Изток. Въпреки това обаче, регионът си остава един от ключовите геополитически възли, като репутацията му на „буре с барут” не е останала завинаги в миналото и може да бъде актуализирана буквално във всеки момент. Горчивата истина е, че в доминирания от западното християноство ЕС, православните държави членки (каквито са тези от Балканите) се третират по-скоро като маргинали. Освен това, активната турската експанзия в региона създава допълнителни рискове за тях и най-вече за България.

Източна Европа и мястото на Русия

Най-слабото звено в новата глобална геополитическа архитектура е Източна Европа, начело с Русия. При това, най-голяма опасност за региона представлява не международният тероризъм, а взривната смес между пазарния (неолибералния) и религиозния фундаментализъм. На този фон в Източна Европа се очертава постепенна загуба на доверие към европейските демократични ценности.

Външната политика на Русия обикновено се възприема на Запад като възраждане на имперските и амбиции. Истината обаче е, че проблемите със сигурността принуждават една от двете ядрени свръхдържави в света да работи за създаването на зони на своите „особени интереси”. В тази връзка, вече приключилата конфронтация с Турция беше една от сериозни грешки на руската външна политика. Москва обаче, съумя да я преодолее и в момента работи усилено за формирането на мощен контнентален блок с участието на Пекин, Анкара, Техеран и – евентуално – Пакистан и  дори Индия.

Както е известно, западният геополитически преден пост на Русия – Калининградска област, представлява анклав, или по-точно ексклав, притежаващ излаз на открито море, който обаче е заобиколен от държави членки на НАТО и ЕС. От гледна точка на съвременната геополитика, Калининградска област представлява най-големия геополитически възел в Балтийския регион, намиращ се под ядрения чадър на Русия. В този смисъл, всички провокационни опити за преформатирането на този регион биха имали катастрофални последици за европейската сигурност. Проблемът тук е, че през последния четвърт век Москва така и не съумя да формулира ясна стратегия за развитие на региона, като „прозорец” на страната към Европа.

На свой ред, в годините на съществуването си като независима държава, Украйна допусна да се превърне от субект в обект на световната политика и в момента на практика се управлява отвън. Основната особеност на нейната „геополитика” през последния четвърт век беше постоянния стремеж да си намери някой „голям брат”, в лицето на Русия, САЩ, Полша, ЕС, като цяло, или дори Турция. В резултат от това, днес страната е в руини и рискува окончателно да загуби своята държавност. Ако управляващите в Киев решат да предпочетат пред неутралния статут, тясното и едностранно обвързване на страната със Запада (САЩ/ЕС) или с Русия, Украйна рискува да бъде „разкъсана на парчета”, което между другото не би породила никакво съжаление у основните геополитически играчи в региона на Източна Европа.

През 90-те години на ХХ век Украйна беше единствената държава от бившия Източен блок, която по своите макроикономически параметри, покриваше изискванията на Брюксел за членство в ЕС. След провъзгласяването на независимостта обаче, управляващите в Киев решиха да заложат на безогледната криминална приватизация, довела до появата на местни олигарси и до изключително мащабна корупция, в резултат от което страната се превърна в част от „глобалната периферия”. За да може да намери точното си място в Европа и да излезе от „черната дупка”, в която се намира в момента, Украйна трябва първо да се научи да провежда наистина самостоятелна политика.

По правило, повечето държави се стремят да се избавят от суровинната си ориентация, като това се отнася с най-голяма сила именно за Украйна, която все още разполага с известен високотехнологичен потенциал. Още повече, че във връзка с глобалната тенденция към понижаване цените на суровините и другите стоки с ниска добавена стйност, експортните приходи на Украйна, като държава с предимно суровинна икономика, намаляват  с всяка изминала година, а нейният БВП (съобразно валутния курс) спада непрекъснато.

Заключение

Глобалната геополитическа трансформация обхваща огромен спектър от световни проблеми, включително трансформацията на военнополитическите и валутно-финансовите отношения. Заклинанията за изключителността на САЩ и Запада, като цяло, вече не работят, като това се отнася и за възможностите им да продължат да използват идеята за човещките права, като своеобразен инструмент за налагане идеите на неолибералния глобализъм и практиките на офшорния неоколониализъм.

Междувременно, през последните десетилетия, Съединените щати и най-близките им съюзници разрушиха основния двигател на духовния прогрес в Близкия Изток, където са  се зародили повечето от най-големите световни религии. Следва да сме наясно, че осъществяващата се в момента там антитерористична операция не е в състояние да донесе траен мир в региона. Терористичните групировки не могат да бъдат унищожени с въздушни бомбардировки (а дори и със сухопътни операции). Истината е, че процесите, развиващи се в Близкия Изток, както и движението за създаването на ислямски халифат, не бива да се свеждат единствено до плановете на терористите. В рамките на сегащната антитерористична операция, която много напомня популярната басня за орела, рака и щуката, великите и регионални сили преследват предимно собствените си егоистични цели. Ето защо изглежда напълно възможно именно тук, в люлката на цивилизацията и световните религии, САЩ и Западът, като цяло, да провокират появата на най-мощното огнище на Първата световна религиозна война.

* Ръководител на Института за геостратегически технологии в Одеса, Украйна